Лорета Чейс
Лорд Безупречност (18)

Глава 18

Пренебрегвайки протестите на Бенедикт и Батшеба, лорд Нортуик изпрати сина си напред, за да подготви графа и да го просвети за самоличностите на посетителите им. След това с накуцване поведе измокрената и трепереща група към дома на предците си.

 

 

Лорд Мандевил и дамите стоически наблюдаваха как групичката преминава през коридора, оставяйки след себе си кални стъпки и недотам приятна миризма. Графът с радост щеше да изхвърли Батшеба и отрочето й, но не би и помислил да се отнесе по същия начин с лорд Ратборн и племенника му. Бенедикт бе убеден в това, без значение колко зле изглеждаха и миришеха. Лорд Мандевил осъзнаваше задълженията си и щеше да ги изпълни, въпреки че щеше да скърца със зъби през цялото време.

Един джентълмен поставя на първо място дълга си, а след това собственото си удобство.

Вследствие на това, гостите откриха, че за тях бързо са приготвени горещи вани и проветрени стаи в крилото за гости. Прислугата се суетеше около тях. Пристигна лекар, за да прегледа Оливия и Перегрин, след това и Нортуик, по настояване на Батшеба. Негово благородие се възпротиви, естествено. Но съпругата и майка му застанаха на страната на Батшеба и той бе принуден да се съгласи, макар и не съвсем хрисимо. След няколко часа всички бяха чисти, сухи, стоплени и нахранени.

Бенедикт си каза, че няма от какво да се оплаква. Знаеше, че нямаше да може да се люби с Батшеба тази вечер, но се убеждаваше, че не е разочарован, защото не бе очаквал, това да се случи някога пак. Междувременно всичко останало протичаше чудесно, дори надмина очакванията му. Оливия не се беше разболяла и към двете с майка й се отнасяха любезно и с уважение.

Каза си, че те вече не са негова грижа. Съсредоточи се изцяло върху Перегрин.

Батшеба и дъщеря й споделяха стая в друга част на крилото за гости.

Лорд Лайл, макар да беше още момче, получи голяма спалня до тази на Бенедикт. Преди да си легне, Ратборн отиде да провери дали не е вдигнал температура. Откри племенника си буден, седнал на килима пред камината, загледан в огъня. Когато чичо му влезе, момчето бързо се изправи с изчервено лице.

— Трябваше вече да си заспал — каза Бенедикт и седна на един от столовете, които Перегрин бе пренебрегнал.

— Съжалявам, сър — отговори момчето. — Не можах да заспя, преди да съм се извинил, че ви причиних толкова проблеми. Нямах възможност да го направя, както подобава досега. Имаше толкова много хора наоколо. Но ако трябва да ви кажа цялата истина, както съм решил, тя е, че съжалявам само за това — той изпъна рамене и повдигна брадичка. — Ако трябваше да го направя отново, сигурно щях да постъпя по същия начин. Не можех да оставя Оливия да тръгне с Нат Дигърби. Той е идиот и побойник и му нямах доверие. Не можех и да я оставя да тръгне сама. Тя щеше да го стори, защото моето мнение не я интересуваше. Опитвах се да говоря с хората, както вие го правите, но ефектът не беше същия. Никой не ми обръщаше внимание. Едва се справях с нея, не я обвинявам, просто обяснявам нещата така, както ги видях.

Стоеше толкова сковано и очевидно се опитваше да си вдъхне смелост. Срещу болката и отблъскването. С други думи, подготвяше се да посрещне обичайната реакция. Той никога не е бил покорно дете. Родителите му го считаха за досаден в най-добрия случай, а в най-лошия за влудяващ. Бенедикт се зачуди, какво ли е да си на мястото на Перегрин. Възрастните или го избутваха от пътя си, или се опитваха да го смачкат. Какво ли бе да растеш с усещането, че си насекомо?

— Разкажи ми какво се случи — подкани го Бенедикт. — От самото начало.

Момчето заразказва, отначало сковано, после осъзна, че чичо му го слушаше, а не го хокаше. Отпусна се и се въодушеви повече. Когато приключи, Бенедикт помълча известно време. Не се опитваше да го държи в напрежение. Просто беше безмълвен. Знаеше много добре какво означаваха тези няколко дни за Перегрин и защо бе продължил. Дори и днес, когато бе обграден и нямаше никаква надежда.

Момчето изглеждаше неспокойно. Беше грубо да го притеснява още повече. Бенедикт преглътна буцата в гърлото си и заговори.

— Ще трябва да изпратя експресно писмо до родителите ти, въпреки че подозирам, че вече са уведомени и са на път за Лондон. Невъзможно е да се каже какво ще се случи. Нещата са… много сложни.

Бяха повече от сложни дори. Но драмите са за сцената. Великите страсти и скръбта, която ги съпътства, са присъщи на мелодрамата. В живота на един джентълмен нямаше място за тях.

Бенедикт отказа да размишлява за състоянието на сърцето си. Щеше да го понесе, така както бе издържал нещастния си брак. Никое от тези неща не засягаше Перегрин.

Това, което можеше да го засегне, бе назряващия скандал. Беше невъзможно някой да предскаже как ще реагират Атертън и съпругата му. Бенедикт се съмняваше, че ще го отхвърлят заради скандала. В края на краищата половината от приятелите им бяха обект на клюки.

Но можеха да предпочетат Перегрин да не остава при него, след като се превърне в любим образ за скандалните издания и карикатурата му се появи на страниците им. Може би, когато всичко затихнеше, Бенедикт щеше да успее да възвърне част от изгубената си репутация. Може би щяха да му позволят да взема отношение относно бъдещето на момчето. Това обаче беше най-несигурното може би.

Бенедикт се изправи.

— Ясната мисъл и оптимизма са трудни, когато човек е уморен. Лягай си, Лайл. Утрото е по-мъдро от вечерта.

Напрегнатото изражение върху младото лице се отпусна.

— Да, сър — каза Перегрин. — Благодаря, сър!

— Имай предвид, че изобщо не съм доволен от тайната кореспонденция — отбеляза Бенедикт, докато гледаше как момчето си ляга. — Нелепо е на твоите години. Абсурдно е за всяка възраст. Любопитни слуги постоянно попадат на тайни писма и после искат огромни суми, за да не ги публикуват. Това е част от комедията на сцената.

Перегрин потрепна.

— Знам за това, сър. Знаех, че трябваше да устоя, но просто не можах.

Настана кратко мълчание, през което Бенедикт се опита да потисне емоциите си и да възвърне самообладанието си.

— Като изключим това, поведението ти е било… приемливо — каза той.

— Наистина ли? — Изражението на момчето се изясни. — Не съм ви разочаровал?

— Ти си на тринадесет години. Трябва да се проявява снизходителност. Поне аз го правя. От друга страна, какво ще ти каже баща ми, когато се върнем в Лондон…

Очите на Перегрин се разшириха.

— Като се замисля, не трябва да се безпокоиш за лорд Харгейт — успокои го Бенедикт. — Той ще бъде твърде зает с нещата, които има да каже на мен, за да му остане дъх и за теб — потупа момчето по рамото. — Заспивай и се радвай, че още не си пораснал достатъчно.

 

 

— Лорд Фосбъри никога не е виждал внучката си? — учуди се лейди Нортуик. — Колко глупаво. Тя толкова прилича на Джак Уингейт.

— Но очите са на ДеЛус — добави лейди Мандевил.

Батшеба се изненада много, когато прислугата донесе съобщение от дамите, които питаха дали могат да ги посетят тази сутрин.

Сега, след като вече бяха тук, тя вече не беше толкова изненадана. Бяха любопитни за Оливия. А тя, това малко чудовище, седеше с цялата си невинност, докато прислужницата решеше косата й. На жената сигурно й бе приятно, тъй като Оливия бе наследила разкошната коса на баща си. Меките червени къдрици не се заплитаха, като тези на майка й.

— Сигурно така е най-добре — каза лейди Нортуик на Батшеба. — Ако Фосбъри я видят, могат да ви я вземат.

— Но тогава ще я отгледат с всички привилегии — се обади лейди Мандевил. — Една майка трябва да поставя бъдещето на детето си пред всичко останало.

— Вярвам, че съм го сторила — сухо отвърна Батшеба.

— Убедена съм, че е така — утеши я лейди Нортуик. — Може би, забравяте, че мисис Уингейт има само едно дете, майко. За тези от нас, които имат повече отрочета, би било по-лесно да се разделим с едно от тях.

— Атертън е дал единствения си син на Ратборн — каза лейди Мандевил. — Трябва да се жертваме за доброто на децата си. Лайл ще бъде отгледан превъзходно от семейство Карсингтън.

— Не смятам, че точно го е дал — обади се лейди Нортуик.

— Ако не е, трябва да го стори — заяви лейди Мандевил. — Далмей са прочути с несериозността си. Младият Атертън ще е безнадежден случай, ако не прекара по-голямата част от младостта си със семейството на Ратборн.

Застаряващата графиня се загледа в Батшеба с неразгадаемо изражение. След това каза:

— Именно майката на лорд Харгейт ме покровителстваше през първия ми сезон. И когато бях изправена през избора между няколко подходящи кандидати, тя ми препоръча лорд Мандевил. Задължена съм завинаги на нейно благородие.

Лейди Нортуик въздъхна леко. След това, като прилив, привлечен от луната, се отмести от свекърва си и отиде до Оливия.

— Не искам да притеснявам семейството на лорд Харгейт, нито да поставям вашето в неудобна позиция — каза тихо Батшеба на възрастната дама. — Ако лорд Нортуик не се притесняваше за здравето на Оливия, щяхме да си тръгнем още вчера.

— Къде смятате да отидете? — попита лейди Мандевил.

— На Континента — Батшеба едва сдържа треперещия си глас. Беше по-трудно, отколкото си мислеше.

— За бога, чувам как стомахът ви къркори, мисис Уингейт — каза лейди Нортуик. — Майко, не трябва да бавим закуската им.

— О, аз не бързам — се намеси Оливия нерешително. — Една прислужница вече ми донесе шоколад. На сребърен поднос. С цвете. Беше красиво.

— Какво прекрасно дете — каза лейди Нортуик, като галеше леко косите на Оливия.

— Не, не е — отвърна Батшеба. — Молете се, да не ви омае.

— Мамо! — сините очи проблеснаха възмутено.

— Няма да останем тук, Оливия — отвърна й Батшеба. — Можеш да пърхаш с мигли, колкото си искаш и да се преструваш на скромна, сладка и невинна. Напразно. Тръгваме веднага.

Лейди Нортуик погледна към Оливия, после към майка й.

— Това сме ние, ужасните ДеЛус — каза Батшеба. — Сега вече ще знаете, в случай че срещнете още един. Можеш да престанеш да се възхищаваш на образа си в огледалото, Оливия. Време е за финалната ти сцена.

— Още не е — каза лейди Мандевил. — Вие с Оливия ще се присъедините към нас за закуска. Искам да я запозная с Мандевил.

 

 

— Това е ужасно! — прошепна Батшеба на Бенедикт. — Невъзможно е да я контролирам от такова разстояние. Пренебрегва всеки мой поглед. О, това е прекалено. Гледа го с разширени очи, сякаш е слънцето, луната и звездите.

Бенедикт погледна към Оливия, която седеше отдясно на лорд Мандевил, в другия край на масата, и както изглежда се възхищаваше на всяка негова дума.

— Точно така ме гледаше и ти — измърмори Бенедикт. — Мислех си, че е искрено.

— Разбира се, че не е така — отвърна тя. Исках само да те повъртя на пръста си. Смятам те просто за поносим. Можеш ли да разбереш какво казва?

Може би, защото това беше повече от семейно събиране, закусваха в трапезарията, вместо в утринния салон. Все пак, Бенедикт бе изненадан, колкото и Батшеба, когато графинята сложи Оливия от дясната страна на лорд Мандевил и отляво на лейди Нортуик. А посочи на Бенедикт и Батшеба да седнат заедно, в другия край на масата.

Домакинята разговаряше с Перегрин в момента. Той също гледаше към Оливия, въпреки че се стараеше да се държи прилично. За първи път Питър ДеЛус, който седеше до Батшеба, не я гледаше по онзи слисан начин. Той гледаше унесено към Оливия. Дори и лорд Нортуик показваше признаци на отстъпление.

Сега вече и Бенедикт видя къде е проблема и защо Батшеба се опасяваше, че дъщеря й ще тръгне по лош път. Оливия беше не само умна и хитра. Тя притежаваше силен магнетизъм. Комбинацията беше повече от опасна. Но тя не беше негов проблем, си каза Бенедикт.

— Мога само да кажа, че се старае да говори меко и свенливо. Безполезно е да се опитваме да разчетем по устните й, защото си навежда главата. Господата също трябва да сведат глави, близо до нейната, за да я чуят.

Той се осмели да наклони глава към Батшеба. Взря се в копринената й кожа и вдъхна аромата й. Нямаше как да се доближи достатъчно близо, за да отпие, както копнееше. Можеше само да гледа розовината, покрила бузите й и черната къдрица, която беше преметната зад ухото й.

— Не трябва да ме гледаш по този безумен начин — прошепна му тя. — Ставаш за смях, Ратборн.

— Не ме интересува. Всеки тук знае, че съм обезумял.

Тя срещна погледа му и бързо се извърна, като продължи да рови из храната в чинията си.

— Никой не си мисли така — възрази тя. — Ако поддържаш достойнството си, всеки ще предположи, че съм била мимолетно увлечение.

— Ще поддържам достойнството си през остатъка от живота си — отвърна й сдържано той. — Мисля, че имам право да изглеждам като глупак този път.

— Разбира се, че са глупости! — каза лорд Мандевил, достатъчно високо, че да прекрати всички останали разговори. — Какви фантазьорки сте вие жените.

Бенедикт погледна натам, точно на време, за да улови искрата в очите на Оливия.

— Татко ми каза, че има съкровище — заяви тя. — Татко никога няма да ме излъже.

— Оливия — предупреди я Батшеба.

— Не са глупости — Оливия присви очите си към домакина. — Не наричайте баща ми лъжец. Той беше джентълмен.

Перегрин я погледна.

— Само след секунда — измърмори той — и ще избухне като бомба.

— Всички знаем, че баща ви беше джентълмен, Оливия — намеси се Бенедикт с възможно най-отегчения си тон. — Очаквам образовано момиче на дванадесет години да може да направи разликата между лъжа и теория или предположение. Ако ви убягва как да ги отличите, лорд Лайл ще бъде щастлив да ви поясни, след закуска. Засега нека насочим вниманието ви към основните правила на приличното поведение. Тъй като не се съмнявам, че баща ви и майка ви са положили старание да ви научат на това, предполагам сте претърпяла моментна загуба на памет. Може би искате да напуснете стаята, докато я възстановите.

Сините очи проблеснаха срещу неговите. Той я удостои с отегчения си поглед и продължи със закуската си. Тя погледна към майка си, но Батшеба гледаше него… сякаш той бе слънцето, луната и звездите. Оливия се извини и напусна стаята с вирната брадичка.

Настана тишина. Нарушиха я стъпки в коридора. Долавяше се уверено потропване на ботуши по мрамора.

Стъпките спряха и Бенедикт чу ниско боботене, след което възмутеното сопрано на Оливия в отговор:

— Лорд Ратборн ме отпрати от стаята, за да си припомня обноските.

Последва още боботене и стъпките отекнаха отново. Влезе икономът. Ратборн се напрегна.

— Лорд Харгейт — оповести Кибъл и бащата на Бенедикт влезе в стаята.

 

 

След закуската, на която Бенедикт се преструваше, че яде, лорд Харгейт поговори насаме с лорд Мандевил в кабинета на домакина.

Два часа по-късно, повикаха Бенедикт.

Откри Батшеба да крачи нервно в коридора. Тя спря веднага, след като го видя. Сърцето му също бе спряло, преди отново да забие неспокойно.

— Мислех, че си заминала — каза той. — Поръчах карета. Няма нужда да понасяш тази… досада.

— Не съм страхливка. Не ме е страх от баща ти.

— А трябва. Повечето разумни същества се страхуват.

— Отказвам да избягам и да те оставя сам да понесеш цялата вина — заяви тя.

— Няма да ме обесят. Няма дори да ме бие. Никога не ни е бил. Езикът му е много по-ефективен. О, и погледът. Един поглед е равен на хиляда удара. Но аз вече не съм момче. След разговора ще изляза леко замаян, вместо напълно смазан.

— Няма да му позволя да те прави нещастен.

— Аз не съм девойка в беда. Няма нужда да убиваш дракони заради мен, лудетино. Сега разбирам откъде Оливия взема безумните си идеи.

— Искам да се махнеш — настоя тя. — Отиди да пояздиш или се разходи. Остави това на мен.

— Помисли си отново. Мога да предположа какво си си наумила. Представяш си, как ще упражниш някоя от хитрините на ДеЛус и ще го примамиш. Ще го завъртиш на пръста си и ще му дадеш да яде от ръката ти. Нямаш представа с какъв човек си имаш работа.

— Не ме е грижа що за човек е. Няма да влезеш сам в кабинета.

— Батшеба.

Тя почука на вратата, отвори я и влезе, като затвори зад себе си. Той чу как ключът се завърта в ключалката.

— Батшеба — повтори Бенедикт. Вдигна юмрук да удари по вратата, после спря.

Драмите са за театъра.

Обърна се и забърза по коридора.

 

 

Лорд Харгейт стана, когато тя влезе, изражението му бе учтиво. Гледаше със същия възпитан и сдържан поглед, с който я удостои на закуска. Дори не повдигна вежда, когато тя нахлу в стаята, нито като заключи вратата.

Батшеба разбра откъде Ратборн бе наследил загадъчността, височината и поведението си.

Но косата на лорд Харгейт беше кестенява и посребрена, не черна. Очите му бяха като тъмен кехлибар, пусти и безизразни, сякаш бяха направени от минерал.

Графът посочи към стола.

— Предпочитам да стоя права, милорд — каза тя. — Това, което имам да кажа, ще ми отнеме съвсем малко време. Исках само да поясня, че случилото се не е по вина на лорд Ратборн. Съзнателно се изпречих на пътя на сина ви. Направих всичко възможно, за да го пленя.

Негово благородие не каза нищо. Лицето му не й подсказваше нищо. Маска би била по-изразителна.

— Ратборн нямаше избор — продължи тя. — Не му дадох възможност да избяга.

— Всъщност — каза лорд Харгейт, — вие организирахте бягството на децата, така ли?

Въпросът я обърка. Беше репетирала речта си. Имаше достатъчно време. Въпреки това, не бе очаквала подобен развой. Беше твърде развълнувана, за да помисли над някои по-прости въпроси — очевидните. Трябваше само да представи нещата така, както всички вярваха, че са.

Реши, че не може да потвърди думите му. Това беше прекалено дори и за някой от Ужасните ДеЛус.

— Не, но използвах изчезването им, за да осъществя по-нататъшните си планове — каза тя.

— А те бяха…?

— Исках богат любовник.

— Толкова много мъже отговарят на изискванията за тази роля — каза негово благородие. — Защо Бенедикт?

— Защото е безупречен, което го направи по-предизвикателен — отговори тя. — Ужасните ДеЛус предпочитат да играят с високи залози.

— Така чух и аз — потвърди лорд Харгейт. — От това, което видях, сте победила. Щом нещата стоят така, съм извънредно озадачен, защо проваляте плана си, като ми признавате всичко?

— Мисля, че отговорът е очевиден. Отегчих се. Толкова много безупречност е уморителна. Искам да се махна, но се страхувам, че той ще ме последва и ще ми създаде неприятности.

Силно тупване наблизо я накара да подскочи.

Лорд Харгейт спокойно се обърна към прозореца. Изпълни го голяма, тъмна фигура. После прозореца се отвори и Ратборн прескочи през него. Затвори го след себе си, поизтупа се от листата и се обърна към баща си.

— Извинете ме, сър — заговори той. — Изглежда вратата на кабинета е повредена. Не можах да я отворя.

— Мисис Уингейт я заключи — поясни лорд Харгейт. — Искаше да ми каже, че те е използвала, но вече се е отегчила от безупречността ти и иска да замине. Притеснява се да не я последваш и да не й досаждаш.

— Мисля, че мисис Уингейт е паднала и е ударила главата си — каза Ратборн. — Само преди десет минути я подтиквах да замине. Дори й осигурих карета. Не иска да тръгва, за това говори небивалици.

— Дойдох при баща ти за пари — каза тя.

Ратборн я погледна.

— Батшеба.

— Трябват ми петдесет паунда, за да замина.

Този път веждите на лорд Харгейт се повдигнаха.

— Само петдесет? — попита той. — Обикновено са нужни повече. Сигурна ли сте, че нямате предвид петстотин?

— Ще имам предвид петстотин, ако се предполага, че носите толкова със себе си. Проблемът е, че не мога да чакам. Оливия започва да крои планове. За прислужници, копринени рокли и пантофки, за матраци с гъши пух и две дузини различни чинии по масата само на закуска.

— Не, Оливия търси лопата — каза лорд Харгейт. — Лорд Мандевил ще заведе нея и лорд Лайл до гробницата, за да копаят за съкровище.

— О, не — Батшеба се обърна към Бенедикт. — Какво му става? Не можа ли да разбере каква е тя?

— Момичето защити баща си, когато реши, че лорд Мандевил е засегнал честта му — обясни лорд Харгейт. — Реакцията й го разчувства дълбоко. Мисля, че той ще говори с Фосбъри от нейно име.

— Не! — извика тя. — Ратборн, не трябва да му позволяваш. Семейство Уингейт ще ми я вземат, а тя е всичко, което и-имам.

Гласът й се пречупи, тя също. Цялата тревога и болка, които бе потискала се надигнаха и я завладяха. Сълзите, които бе преглъщала толкова време, потекоха по бузите й.

Ратборн се приближи към нея и я обгърна с ръце.

— Няма да ти я вземат и тя не е всичко, което имаш — каза й той. — Имаш и мен.

— Н-не бъди г-глупав — изхлипа тя. — Н-не т-те искам — отблъсна го и набързо избърса сълзите си. — Искам п-петдесет паунда. И дъщеря си. И тогава ще се махна.

— Съжалявам, но това е невъзможно — каза лорд Харгейт.

— Добре тогава. Двадесет паунда.

— Само двадесет? — възмути се Ратборн. — Толкова ли струвам за теб?

— Баба ти настояваше, че ще са много повече — каза лорд Харгейт. — Приятно ми е да разбера, че е сбъркала поне за това.

— Баба знае какво се е случило? — учуди се Бенедикт. — О, но защо питам! Разбира се, че знае.

— Кой си мислиш ми каза за лудориите ти по пътя към Бат? — попита баща му. — Получила писмо от шпионите си в Колнбрук. Не повярвах и на дума от него, разбира се. Поради някаква причина, майка ти повярва, обаче. Обзаложихме се. Сигурно си представяш как се чувствам, след като разбрах, че всичко е истина. Да науча точно от този интригант Пардю, че най-големия ми син е участвал в скандал на главен път! — с шайка пияници, посред нощ. Такива неща се очакват от Рупърт, естествено, но не и от най-големия ми син… който винаги е бил светъл пример, както за перовете, така и за братята си. От всички тях, смятах, че поне ти знаеш какъв е дълга ти, Бенедикт.

— Той го знаеше, докато не обезумя по мен и не загуби здравия си разум — каза Батшеба.

Хладният кехлибарен поглед спря отново върху нея.

— Тогава съм съгласен, че ще е най-добре, ако поемете по пътя си, мадам. Обаче ние с Мандевил решихме, че за да спестим всякакви недоразумения за в бъдеще, е най-добре дъщеря ви да разбере истината за съкровището на Едмънд ДеЛус. Мандевил предпочита да не я водите никъде, докато тя и Лайл не приключат с разкопките. Дотогава не мога да ви дам никакви пари. Постройката е голяма. Съмнявам се, че ще приключат до утре.