Лорета Чейс
Лорд Безупречност (16)

Глава 16

Бенедикт гледаше как Батшеба се преструва, че яде сандвичите, а по-късно и вечерята. Междувременно седеше пред прозореца, гледаше навън, въпреки че дъждът не бе намалял и все още не се виждаше нищо. След вечеря, когато отново застана до прозореца, Бенедикт реши, че е време да се намеси.

— Тъмно е — й каза. — Дори и да спре да вали, няма да видиш нищо.

— Фенери — отговори тя. — Ако хората на лорд Нортуик открият децата, ще дойдат да ни кажат. Ще носят фенери.

— Ако дойдат да ни кажат, ще почукат на вратата. Ела, седни на удобния стол край огъня и си изпий чая. Спри да се притесняваш за децата. Опитай се да не мислиш за тях. Лорд Нортуик е наел компетентни хора, които претърсват околните села и Бристол.

— Открито издирване — каза тя, все още загледана в мрака навън. — Точно това се стремяхме да избегнем.

Безпокойството му се завърна.

— Какво те притеснява, мисис Уингейт? Къде е войнствената жена, която отказа да ме остави сам в издирването? Само не ми казвай, че неприятната среща с роднините ти те е пречупила. Отказвам да повярвам, че можеш да бъдеш победена толкова лесно.

Тя се извърна и за негово успокоение очите й проблеснаха живо.

— Разбира се, че не. Те бяха просто студени и недоверчиви, точно както очаквах. Моля те, Ратборн, сякаш нещо подобно би могло да потисне духа ми — тя се изправи. — Изглежда ме бъркаш с някое от нежните създания, населяващи твоя социален кръг?

— Не всички са толкова крехки. Трябва да се запознаеш с баба ми.

Батшеба седна на един от двата стола с дебели възглавници, които Томас бе сложил до камината.

— Срещнах се с бабата на Джак и това ми бе достатъчно, благодаря. След сблъсъка със семейството му, един враждебен прием е нищо.

Тя си наля чай. Бенедикт взе чашата си и се настани на другия стол край огъня.

— Трябваше да се досетя. Когато не са могли да накарат Уингейт да промени решението си, са се опитали да въздействат на теб.

Не бе помислил за това. Срещата с отчуждените й роднини сигурно е събудила старите неприятни спомени. Нищо чудно, че се бе умислила така.

— Бях на шестнадесет — започна да му разказва Батшеба, загледана в чашата си, сякаш спомените се разливаха на дъното й. — Всички имаха различен подход. Бабата ми казваше, че никога няма да бъда приета в изисканото общество. Докато в същото време Джак щял да съжалява за решението си. И ако съм имала късмет щял да ме изостави. Но ако съм имала нещастието да остане с мен съм щяла да споделям нещастието и горчилката му, докато смъртта ни раздели. Майка му само плачеше. Баща му разкъсваше съвестта ми на парчета. Имаше лели, чичовци, пралели, адвокати. Бях готова да се откажа от Джак, само и само да спрат да ме измъчват. Но той каза, че животът му няма да струва нищо без мен, а аз бях само на шестнадесет — момиче, Ратборн, просто едно момиче — и го обичах толкова много.

Какво ли е да бъдеш обичан толкова много, замисли се той? Що за мъж би потърсил такава любов, осъзнавайки, че единствено ще я обрече на същото нещастие и лошо отношение, които е трябвало да понесе като беззащитно момиче?

— Шестнадесет — повтори той, като се постара да запази гласа си спокоен. — Колко отдавна ми се струва. Бях съм съвсем различен тогава.

— Беше ли влюбен?

— О, да, разбира се. Кой не се е влюбвал на тази възраст? Ромео не беше ли на същите години?

Тя се усмихна.

— Разкажи ми за нея.

Не беше мислил за безумните увлечения на младостта от дълго време. Не си позволяваше да го прави. Считаше за глупаво да сравнява вълнението и идеализма на онези дни със скуката и недоволството, които го бяха обхванали като възрастен. Човек би се замислил, можеше дори да прояви неразумност да копнее по нещо, което бе изгубено завинаги.

Въпреки това спомените не бяха изчезнали. Само чакаха да бъдат повикани. Той ги освободи пред нея, както бе направил и с много други неща.

Разказа й за красивата сестра на свой съученик, която откраднала сърцето му, когато бил на шестнадесет. Разбила го и отмъкнала всичките му причини да живее… до след месец, когато срещнал друго красиво момиче.

Докато разказваше случките, съзнанието му се проясни.

Любовта тогава е била внушителна, плашеща, омайна. И толкова болезнена. Тъй като не си беше позволявал да се лута сред младежките си спомени, беше забравил за болката. Спомените оставаха, но чувствата бяха смътни, отдалечени. Сега ученическите му увлечения изглеждаха несъществени като сън, въпреки че тогава са му се стрували достатъчно истински. Всичко избледнява… Младата любов. Младежките мечти. Тъгата също заглъхваше, както и вината, която често я съпровождаше.

Не бе обичал Ейда. Когато се бе оженил за нея, вече беше убеден, че романтичната любов е само в стиховете и театъра, но не и в истинския живот. Сега се питаше, дали бе спрял да вярва, защото не бе срещнал някоя, която да разпали силни чувства у него. Въпреки това, бе имал чувства към съпругата си, макар да бяха оскъдни. Смъртта й бе ужасен удар, и го бе оставила напълно объркан за дълго. Беше толкова ядосан — отначало на нея, после на себе си — когато започна да осъзнава какво се бе случило между тях. Въпреки това, само след две години, дори и тази изгаряща вина бе изчезнала.

Каквото и да чувствам към Батшеба Уингейт също ще избледнее, каза си той. Времето, прекарано с нея беше блян, само един миг от живота му. Няколко странни, трепетни, необикновени дни. Грешка. Кратко увлечение, както го наричаше тя. Мимолетна прищявка. Нещо незначително. Трябваше да го приеме така, за собственото си добро.

Изглеждаше и звучеше весело, докато разкриваше младежките си трепети. След това я позабавлява с многобройните романтичните катастрофи на Алистър, безумните забежки на Рупърт. За контраст, добави трезвият Джофри, който, за разлика от останалите, още като момче бе направил избора си, никога не го промени и се ожени за братовчедка си. Което не бе изненада за никого.

Бенедикт разсъждаваше върху поведението на Дариъс и неговото бъдеще, когато едно дърво в камината изпука, разпръсна искри и го извади от унеса. Зачуди се колко ли дълго бе говорил.

— Добър слушател си — поде той. След това спря, за да я погледне. Бе положила лакът на облегалката на стола и бе опряла глава на ръката си. Очите й бяха затворени, дишаше спокойно.

Той се усмихна печално. Планираше да я приспи, но не по този начин. Изправи се и я приближи. Взе я нежно на ръце и я отнесе в леглото. Свали обувките й и я зави. Тя се размърда леко.

Горкото момиче, толкова е изморена, помисли си той. Бе изтощена до смърт от чакане и притеснения за всичко, включително и за него, най-вече за него. Наведе се и целуна челото й.

— Не се тревожи за мен, скъпа — прошепна. — Ще се справя добре. Винаги съм успявал.

 

 

Монотонното ръмене на дъжда утихна и сякаш тишината я събуди. Или може би бяха сребристите отблясъци на нощта. Небето се бе изяснило и тя лежеше, окъпана в басейн от лунна светлина.

Батшеба протегна ръка, и още докато го правеше, знаеше, че той не е там. Топлината я нямаше. Тя потрепери, но не от студ. Не се бе чувствала толкова самотна, от онези първи мрачни месеци след смъртта на Джак.

— Проклет да си, Джак — прошепна тя. — Да не си посмял да ми се смееш. Хубава шега, би помислил ти, да допусна една и съща грешка два пъти.

Чу шум от съседната стая и се надигна. Предпазливи стъпки.

— Кой е? — попита тя.

— Скитащ отряд войници — се разнесе познат плътен глас. — Бандити и главорези. Вампири и демони — високата тъмна фигура на Ратборн изпълни вратата. — А може би съм само аз, тропам, докато се заблуждавам наивно, че се промъквам тихо.

— Ходиш насън? — учуди се тя.

— Мислех си, че ходя на… ъм… наяве.

— Каза ми да не се тревожа — напомни му тя. — Нервен ли си, Ратборн?

— Не крачех изнервено, ако намекваш това. Никога не го правя. Животните в клетка обикалят така. Джентълменът стои или седи спокойно.

— Не можеш да заспиш?

— Опитвам се да измисля как да постъпя с Перегрин, или по-скоро с родителите му — отговори той.

Скръсти ръце и се облегна на рамката на вратата. Бе заел беше същата, спираща дъха й поза, както в Египетската зала, когато го видя за първи път.

— Бях забравила — каза тя. — Историята с дъщерята на търговеца очевидно няма да свърши работа.

— Смятам да направя сцена. Да ги изпреваря. Преди да започнат с превземките, аз ще закрача напред-назад, размахвайки юмрук и бърчейки чело.

— Обичаш това момче — каза тя.

— Да, разбира се. Иначе защо ще го търпя?

Той трябва да има деца, помисли си тя. Щеше да бъде добър баща. Тя не можеше да го дари с наследници. Бенедикт нямаше нужда от застаряваща любовница с увредена утроба. Трябваше му млада жена, която да запълни дома му с детски глъч.

— Ако искаш, мога да ти помогна да планираш сцена. Утре, докато чакаме нашите скитници.

— Вече е утре, всъщност. Последния път като погледнах джобния си часовник, беше един. А от тогава мина доста време.

— Значи е време да си лягаш — тя потупа с ръка по матрака.

— Разбирам. Това ли те събуди? Отчаяния копнеж по мен?

— Едва ли мога да го нарека така. По-скоро смътно усещане, че нещо не е наред.

— Огънят угасна и леглото е студено.

— Точно това трябва да е било. Е, ти си голям и топъл. Това ще разреши проблема.

Той се засмя.

О, как щеше да й липсва този тих смях.

— Ратборн, нямаме много време, а ти го пропиляваш.

Той влезе в стаята, като сваляше по една от дрехите си на всяка стъпка. След минута беше гол, огромен, мускулест мъж, облян в лунна светлина. В следващия момент вече дърпаше завивките и я разсъбличаше безмилостно. Тя реши, че ще бъде бързо и шеметно, едно последно опияняващо безумие.

Но когато я съблече, легна до нея на една страна и я привлече с лице към себе си. Вдигна ръце и обхвана лицето й, после ги плъзна надолу по шията й, бавно по гърдите й, талията и пъпчето, и леко между бедрата й. Движеше дългите си нежни пръсти надолу по краката и после пое по дългия път обратно нагоре, сякаш искаше да я запечата в съзнанието си.

Очите й се напълниха със сълзи, когато протегна ръце и вплете пръсти в косите му. После проследи формата на лицето му — благородния нос, силната челюст, мускулестите врат и рамене. Спусна ги надолу по твърдите очертания на тялото, което вече й бе толкова познато, по стегнатия корем, тесните бедра и мъжествеността му. Тя се усмихна, при спомена за пиянската им вечер. Той си спомни също, Батшеба позна по намека в усмивката му. Тя продължи да гали дългите му мускулести крака, докъдето стигаше и обратно, със свито от болка сърце.

Обичам те. Обичам те. Обичам те.

Бенедикт се приближи и я целуна. Спокойно и леко, после горещо и сладко, накрая отчаяно и необуздано. Тя преплете краката си в неговите, притисна се още по-близо и забрави за бъдещето. Остави ръцете си да блуждаят по тялото му отново и отново, сякаш искаше да го съхрани в ума си, въпреки че бе невъзможно. Вкусът, докосването, звуците — толкова мимолетни. Моментът. Това бе всичко, което щяха да имат — този момент.

Взимаше колкото може, наслаждаваше се и го поглъщаше с дълбоки, безкрайни целувки и нежни ласки. Докато най-сетне той изстена сподавено и я бутна по гръб.

Проникна в нея със силен тласък и светът се разби на парчета. Тя се надигна и обви крака около кръста му, обгърна раменете му с ръце, за да го държи колкото се може по-силно, колкото се може по-дълго. Той сграбчи главата й и я целуна. Оставиха се на ритъма, докато страстта не замъгли мислите им и накара мъката и утрешният ден, особено утрешният ден, да изчезнат.

Остана единствено насладата да бъдат заедно. Позволиха на щастието да ги понесе нависоко. То милостиво ги потопи в съня, сгушени един в друг, под сребристата светлина на луната.

 

 

Никой не почука на вратата до сутринта. После се появи Питър ДеЛус, придружен от прислужник, който носеше кошница от кухнята. Беше рано, но се наложи Батшеба и Бенедикт да свършат със сутрешния си тоалет бързо. Нямаха време да си разменят и няколко думи насаме. Поне ДеЛус не ги свари в леглото. Томас, който беше буден от ранното утро, както винаги, бе забелязал сина на Нортуик отдалеч и предупреди господаря си навреме. Бенедикт беше наясно, че е безсмислено да се опитва да пази репутацията на Батшеба.

В крайна сметка Нортуик им беше предотстъпил любовното си гнездо, нали? Нито той, нито някой друг, който ги е видял заедно, щеше да се усъмни, че Батшеба Уингейт бе любовница на лорд Ратборн.

Въпреки това Нортуик се отнесе щедро и с уважение. Когато лорд Мандевил разбереше, той щеше да плати за това. Това беше проблемът, когато постъпваш правилно — със сигурност следва да заплатиш за стореното.

Един джентълмен е длъжен да постъпи правилно, както трябва и да приеме последствията.

Проклети правила, си помисли Бенедикт.

— Извинете ме, милорд — каза Питър ДеЛус.

Бенедикт го погледна неразбиращо, като се чудеше колко е пропуснал от разговора.

— Не разбирам защо се извинявате. Аз съм този, който е разсеян.

— Лорд Ратборн се беше замислил — обясни Батшеба. — Този смразяващ поглед не беше за вас, мистър ДеЛус. Вие просто се оказахте пред него. Хапни нещо, Ратборн. Няма да можеш да се концентрираш на празен стомах. Томас, негово благородие се нуждае от още кафе.

Всички се подчиниха на нарежданията на дамата. Тя седна от едната страна на малката маса. Двамата мъже се настаниха срещу нея.

— Докато мисълта ти блуждаеше, мистър ДеЛус обясняваше как неговите хора са изпуснали децата снощи — каза тя.

Той бе споменал за търговеца, припомни си Бенедикт. ДеЛус разказваше за Гафи Типтън, който неговите посредници бяха открили в една от странноприемниците, известна под името „Камбаната“.

— Той каза, че знаел, че децата са от добро семейство — продължи Питър. — Досетил се, че са избягали. Но нямал представа от кого. За едно бил сигурен, мъжете, които работят за лорд Нортуик били негодници.

— Накратко, Типтън не е съдействал — заключи Бенедикт.

— Трябваше да изпратим хора, които да гарантират за посредника ни, преди търговецът да се съгласи да говори.

— Освен това, моята скъпа Оливия ще разпознае полицай, лихвар или разпоредител от миля разстояние — каза Батшеба. — Само един поглед й е достатъчен и ще побегне. Никак не ме учудва.

— Трябва да ви се признае, приемате го много добре — отбеляза ДеЛус. — На ваше място бих полудял. Дори и сега исках да удуша посредника. Децата са били под носа му и ги е оставил да се измъкнат.

— Не той ги е оставил — каза Бенедикт. — Както напомних на мисис Уингейт преди няколко дена, нито племенникът ми, нито дъщеря й се доверяват лесно. И двамата са интелигентни. И хитри.

— Татко побесня — призна ДеЛус. — Да заблуждаваш дядо не е най-лесната задача на света. Колкото повече време минава, толкова по-голяма е вероятността да се усъмни. А ако това се случи, ще разбере истината и ще вдигне изумителна врява.

— Учудвам се, как все още не е доловил нещо — каза Батшеба. — Лорд Мандевил изобщо не ми се стори грохнал. Умът му е достатъчно остър и въобще не изглежда омаломощен.

— О, в чудесна форма е, но напоследък все по-често оставя баща ми да се занимава с досадните дела — каза ДеЛус. — Дядо предпочита да ходи на лов или за риба и да се забавлява.

— Значи лорд Нортуик е свикнал да организира и управлява хората си — заключи Бенедикт. Той знаеше, че това не е често срещано. В повечето случаи главата на семейството настояваше да упражнява контрол над всичко, до последния си дъх. Което предоставяше на наследника много свободно време и безцелно лутане, до смъртта на бащата. Настоящият крал беше живо доказателство за недостатъка на този метод на възпитание, според Ратборн.

Методът на лорд Харгейт, от друга страна, беше да затрупва най-големия си син с отговорности. Защото, според него, дяволът създаваше работа за незаетите ръце.

— Татко нареди на нашите мъже да претърсят Бристол до основи — каза ДеЛус.

Бенедикт кимна.

— Логична постъпка. Проблемът е, че хлапетата са винаги там, където най-малко очакваш, че ще бъдат. Кога са ги видели за последен път?

— Гафи пристигнал в „Камбаната“ привечер — отвърна ДеЛус. — Изпратил децата да го чакат на сухо под навеса на странноприемницата, докато се погрижи за конете. Което по принцип било задача на лорд Лайл, каза търговеца.

— Перегрин? — попита Бенедикт. — Племенникът ми му е коняр?

— Кротко, послушно и сръчно момче, според Типтън — каза Питър.

— Кротко и послушно — повтори Бенедикт. — Перегрин. Оставам без думи — той погледна към Батшеба. — Мислиш ли, че това е под влияние на Оливия?

— Шегуваш ли се?

Изведнъж, без предупреждение, в съзнанието му оживя сцената, сякаш се бе случила преди миг: изумително красивото лице се обърна към него. Сините, бездънни, поглъщащи очи, и присмехулната нотка в гласа й, когато му каза, че се е опитвала да продаде Оливия на циганите.

Тогава ли се бе случило това? Бе пленен далеч, преди да го осъзнае? От този ден ли бе започнал да се променя света му, докато той глуповато си бе въобразявал, че е останал същия?

Но не беше същият и никога вече нямаше да бъде. Съмняваше се, че и Перегрин е останал непроменен.

— Типтън каза, че и двамата са му били полезни — продължи ДеЛус. — И той също бе изненадан. Снощи е отишъл да се погрижи сам за коня си, заради дъжда. Не искал да рискува и да простуди децата. Изпратил ги да чакат под навеса, на сухо. Не ги е виждал от тогава.

Бенедикт помисли.

— От центъра на Бристол до портите на Трогмортън пътя не е дълъг. Няколко часа пеша. Лесно могат да си осигурят превоз за някаква част от пътя. Дори и да вървят, или да се возят на най-бавната каруца, би трябвало вече да са тук.

— Мислите, че трябва да се съсредоточим в търсенето тук? — попита ДеЛус.

— Не ми се иска да се намесвам в работата на лорд Нортуик — обясни Бенедикт. — От друга страна той едва ли иска да пилее времето си, както и силите на хората си. А и колкото по-скоро се освободи от присъствието ни, толкова по-добре за всички.

Питър ДеЛус изрази несъгласие от любезност, както се очакваше. Бенедикт го прекъсна:

— Предайте любезно на баща си, че искам да говоря с него веднага, щом му е удобно.

 

 

Вторник следобед

— Не можем да минем през главните порти — каза Перегрин. Сграбчи Оливия за ръката и я задърпа в обратна посока, преди някой от Трогмортън да ги е забелязал.

— Ден за посещения е — възпротиви се тя. — Чу какво каза мистър Суейн. Вторник и четвъртък следобед.

Бяха прекарали нощта в магазина на мистър Суейн. В заложната къща по-точно. Тъй като това беше едно от малкото места, на които Оливия се чувстваше в безопасност. Перегрин не беше сигурен дали усеща същото. Но беше сухо, топло и определено не привличаха внимание. В тъмното магазинче влизаха само прогизнали и дрипави хора, носещи жалката си стока.

След петдневното пътуване, той и Оливия изглеждаха също толкова мръсни и раздърпани, колкото всеки бристолски несретник. Ако влезеха в някоя прилична странноприемница, щяха да предизвикат съмнение. Те можеха да отидат и в някоя по-обикновена, разбира се. Но тогава се излагаха на по-голяма опасност от тази, да ги залови полицай или детектив.

Само преди няколко дни Перегрин искаше да ги хванат. Но това беше преди. Сега беше доволен, че бяха намерили подслон за още една нощ. Нищо че беше мръсна заложна къща и трябваше да спят на пода. Всичко това се случи благодарение на Оливия, която знаеше всичко за съдържателите на заложните къщи. Включително имената и адресите на половината от Лондон и на всеки един от Дъблин. Тя и мистър Суейн се позабавляваха добре, разказвайки си забавни случки и клюки. Без никакъв проблем, тя успя да разбере всичко, което й бе необходимо за Трогмортън.

Това беше от полза, тъй като парка се разпростираше на хиляди акри площ, а те нямаха карта. Суейн обаче, беше посещавал празненства в Трогмортън два пъти и начерта груб план на мястото. Въпреки че не бе посещавал семейната гробница, я бил виждал от далеч и бе чувал, че изглежда като римски храм, с две статуи охраняващи стълбите. Така Перегрин вече имаше представа за разположението на гробницата.

— Не разбирам, защо да не можем да се промъкнем между тълпата? — попита Оливия.

— Защото няма да има тълпа — поясни Перегрин. — Това не е като издигането на въздушен балон в Хайд Парк или надбягване в Нюмаркет. Няма да има стълпотворение от хора, стичащо се през портите. Нито джебчии и книжари, просяци и проститутки между дамите, господата и семействата. Шепа хора може и да посетят имението днес, а те ще изглеждат прилично, за разлика от нас. Това не е като в Чатсуърт, където оставят всеки да обикаля както си пожелае. Дори и да успеем да минем през пазача на портата, ще бъдем наблюдавани постоянно и изгонени в края на времето за посещения — докато говореше, Перегрин я влачеше надолу по тясна, странична пътечка. — Главният вход не е единственото място откъдето може да се влезе. В крайна сметка, кой би накарал работниците в имението да превозват тор през главния вход — по същия път, по който минава и краля?

— Пази Боже — възкликна Оливия. — Някой ще трябва да запуши носа на Негово Величество. А позволено ли му е да го направи сам?

Перегрин пренебрегна думите й.

— Трябва да има още няколко по-малки порти. Но озеленяването ги скрива, за да не развалят гледката от къщата на господарите.

Тя го стрелна с поглед.

— Никога нямаше да се сетя. Но аз не съм живяла в провинцията.

— Очевидно е. Ако беше… О, няма значение. Важното е, че аз съм експертът сега. Което означава, че трябва да замълчиш и да правиш каквото кажа.

Учудващо, но тя запази мълчание и го остави да води, сякаш беше разумен човек, а не побъркано момиче, което вярваше, че ще открие сандък със съкровище, заровено до предците си. Перегрин знаеше, че шансът да намерят пиратско съкровище в Трогмортън беше равен на този да срещнат еднорог. Не можеше да си представи как ще се доближат до гробницата, без да предизвикат внимание. Но от друга страна, никога не си бе помислял, че ще се добере от Лондон до Бристол само с шепа монети, като разчита единствено на находчивостта си и на тази на спътничката си.

Каквото и да се случеше, със сигурност щеше да е интересно. Приключение. До следващото може би щяха да минат години.

 

 

Батшеба гледаше тъжно към заоблачаващото се небе. Вятърът се усили и тя се загърна по-плътно с наметалото си. Стоеше недалеч от Ню Лодж в началото на пътека, която се отклоняваше леко в посока към гробницата. Тази част от парка беше гъсто залесена с дървета и високи храсти, на моменти пътеката се скриваше от поглед, за да се появи по-широка, като изкачваше склона към украсената постройка, в която бяха погребани последните няколко поколения покойници на ДеЛус.

Облаците се събираха над подобието на Римски храм, като се сгъстяваха и ставаха все по-тъмни. Тя си представи, че бяха демоничните духове на ужасните ДеЛус, които танцуваха лудо над костите на добрите. Въпреки че бяха само облаци, не предвещаваха нищо хубаво. Точно така изглеждаше небето и вчера, преди пороя, който ги накара да се приберат вътре. Надолу, на изток от Ню Лодж, се виждаха отблясъци от голямото езеро, през обграждащите западната му страна високи дървета и храсти. От източната страна се разпростираха множество храмове и изкуствени пещери, умело разположени, така че да се виждат само от определени места от пътеката. В южния си край езерото се стесняваше и преминаваше в живописна стъпаловидна каскада, която се спускаше в реката. Кратките проблясъци на слънцето се отразяваха по водната повърхност, която през повечето време бе тъмна като небето.

Ратборн, лорд Нортуик и Питър ДеЛус стояха на разстояние, встрани от Батшеба и си говореха. От време на време поглеждаха нагоре и наблюдаваха небето. Въпреки че аристократичните им изражения не разкриваха много емоции, тя се съмняваше, че разговорът им е оптимистичен. Ако завалеше както вчера, децата щяха да потърсят подслон, а тук имаше доста места, от които да избират. Търсенето им щеше да се усложни, да стане много по-трудно, почти невъзможно.

Следобедът отминаваше. След няколко часа щеше да падне нощта. Още един изгубен ден.

Още една нощ с него, помисли си Батшеба. Искаше още една и още една. Толкова силно го искаше. В същото време се съмняваше, че би понесла дори и един ден. Отминалите часове бяха достатъчно тежки.

Подготвяше се за раздялата днес. Щеше да е силна днес. Не беше сигурна още колко дълго можеше да издържи така. Бе похабила нервите си за поредица от фалшиви тревоги. Три пъти хората на лорд Нортуик залавяха погрешка деца на арендатори. Един път се оказа, че обграждат избягало прасе, което се ровеше в храстите близо до руина на постройка от миналия век.

С крайчеца на окото си забеляза Ратборн да се отдалечава от другите и да приближава към нея. Нортуик и сина му поеха в обратната посока.

Тя отново погледна към облаците, спускащи се над храма.

— Нортуик ще изпрати хора да проверят последните слухове — до нея се разнесе тихия глас на Ратборн. — Една от местните жени смята, че е видяла децата покрай стената на изток от главната порта. Според други са били близо до северната. Казах му, че ще останем там, където сме. Няма смисъл да преследваме всеки слух. И без това е време за чай.

— Не съм гладна — каза тя.

— Бледа си и си премръзнала. Не хапна нищо на закуска, нито на обяд. Ако припаднеш точно когато бегълците се появят, хората ще те сметнат за едно от онези нежни създания, за каквото твърдиш, че не си. Ще се почувствам безкрайно неудобно, предвид усилията, с които убедих Нортуик, че си решителна жена със здрави принципи.

— Било е напразно — отвърна тя. — Той никога не би повярвал, че някой от моя род знае какво са принципи.

— Но вярва, че си решила да напуснеш Трогмортън веднага, щом намериш дъщеря си — каза Ратборн. — Той се съгласи да ти осигури карета.

— Частна карета? — учуди се тя. — Да не си изгуби ума? Необходимо е само да ми заемеш пари за пощенската кола.

— Не. Ти не харесваш дилижанси. Много друсат и са претъпкани с пияни, повръщащи и паразити, забрави ли?

— Тогава някое местенце при пощенските пратки. Но моля те, само не ме отпращай с каретата на роднините ми.

— Не те отпращам аз. Ти го правиш сама. Заради благородните си принципи. Които трябва да уважа, проклета да си.

Тя се обърна и погледна красивото му лице, въпреки че й беше трудно. Той имаше същото отегчено изражение, както в Египетската зала, но тъмния му поглед бе нежен. О, тя съзря привързаност в очите му, което бе още по-лошо за нея. Ако той беше наистина отегчен и отчужден, нямаше да й се прииска да докосне лицето му.

— Как мислиш, че се чувствам? — попита тя. — В ръцете ми е красив, богат аристократ, а аз трябва да го оставя да си отиде.

— Въобразяваш си. Смятам те просто за поносима — пошегува се той.

— Представи си какво ми е — продължи тя. — Поглеждайки назад към поколенията от крайно неморалните си, безсъвестни предци ДеЛус, знам, че никой от тях не би се поколебал да съсипе живота ти и да те разори на всичкото отгоре. Защо и аз не мога да бъда като тях? Но не, точно аз трябваше да съм прокълнатата със съвест.

Той се усмихна.

— Никога няма да ти простя за това, Батшеба. За това и още много други неща. Ще ти бъда ядосан до края на дните си.

— Е, поне няма да ме забравиш — каза тя.

— Да те забравя? Ще те забравя лесно, както се забравя лоша кашлица. Лесно както… Проклятие!

Той погледна нагоре и дъждовните капки намокриха лицето му.

— Влез вътре — подкани я той. — Няма смисъл…

— Милорд — се разнесе вик недалеч от тях — Сър! Насам!

И двамата се обърнаха по посока на звука.

— Томас е — каза Ратборн и се затича към него.

Батшеба го последва.