Лорета Чейс
Лорд Безупречност (14)

Глава 14

Трогмортън, неделя 7-ми октомври

Батшеба се досещаше какво си мисли иконома. Името Уингейт със сигурност му беше познато.

Възстарият граф Мандевил, господар на тези земи и глава на семейство ДеЛус общуваше, макар и рядко, с граф Фосбъри, бащата на Джак.

Един трезвомислещ човек едва ли би търсил отговорност от добрите ДеЛус за нещо, което бе сторил някой от ужасните. Обаче граф Фосбъри не прояви никакво благоразумие, що се отнася до любимия му син. Този, на когото бе позволявал всичко, и който в отплата бе разбил сърцето му. Според графа, лорд Мандевил е трябвало да предотврати брака и да се погрижи Батшеба да замине някъде далеч от очите на Джак. Лорд Мандевил от своя страна смяташе, че граф Фосбъри не е бил способен да контролира сина си. Вследствие, отношенията между двете семейства бяха обтегнати.

Въпреки това си говореха, което означаваше, че икономът нямаше да прокуди дама, носеща името Уингейт… макар да бе пристигнала на кон, без да е придружавана от прислужница или коняр.

Батшеба можеше да измисли някаква лъжа за инцидент или нещо подобно, но бе наясно, че членове на висшата класа не обясняват действията си на никого, още по-малко на прислугата.

Тя едва удостои иконома, с един от онези безкрайно отегчени погледи, които бе виждала у Ратборн на моменти. Научи от гувернантката си как да гледа по този начин. Бенедикт, обаче, го беше превърнал във висша форма на изкуство.

Мисълта за него предизвика остро угризение, което тя смаза безпощадно.

— Лорд Мандевил не си е в къщи — каза икономът.

— А лорд Нортуик? — попита тя. Нортуик бе най-големия син на графа.

— Лорд Нортуик не си е в къщи — продължи иконома.

— Разбирам. Трябва ли да изброя всеки един член на семейството и наистина ли възнамерявате да ме държите на стълбите, докато го правя?

Това го накара да премигне. Извини се и я покани да влезе.

— Имам спешна работа — каза тя решително. — Всички ли са на църква, или е останал някой отговорен възрастен у дома, с когото мога да поговоря?

— Ще проверя дали някой си е в къщи, мадам — отвърна той и я прие в просторното преддверие.

Батшеба покрачи из него няколко минути и чу стъпки. Спря се и отново прие изражението, присъщо на Ратборн.

В стаята влезе млад мъж. Беше само няколко инча по-висок от нея и доста по-млад, малко над двадесет, предположи тя. Бе симпатичен и добре облечен, въпреки че личеше, че го бе сторил набързо. Сигурно току-що се бе събудил. Той или прислужникът му, бяха пропуснали да срешат гъстата му, кестенява коса. Имаше същите наситено сини очи, като на Оливия.

— Мисис Уингейт? Аз съм Питър ДеЛус. Видях ви да яздите насам. Приемете извиненията ми, затова че ви накарах да чакате. Кибъл каза, че е спешно. Надявам се… — той замълча, отмести поглед от нея и го насочи някъде зад дясното й рамо. Тя погледна в същата посока. Завъртя се напълно и го огледа: портрет на военноморски офицер в цял ръст, с перука. Стил популярен през миналия век. Би могъл да бъде баща й. С черна перука, щеше да е досущ като нея.

— Не е възможно това да е прадядо Едмънд — учуди се тя. — Казвали са ми, че всичките му портрети са изгорени.

Когато се обърна назад, видя младият мъж да прокарва ръка през косата си.

— Да кажем…

— Аз съм Батшеба Уингейт — представи се тя.

Никой от предците не изпадна от рамката си, таванът не се срути, за да пусне Велзевул, който да завлече Мистър ДеЛус със себе си в пъкъла.

Но Питър ДеЛус изглеждаше така, сякаш точно това се бе случило.

— Да кажем… — промълви едва.

Батшеба не го остави да довърши и махна с ръка.

— Уви, нямаме време за семейни спомени. Немирната ми дъщеря е избягала с единствения наследник на лорд Атертън. Оплела го е в безразсъдния си план да открие съкровището на Едмънд ДеЛус, за което смята, че е заровено в основите на семейната гробница в Трогмортън.

— С-съкровище — заекна той. — Гробни…

— Преследвам ги от петък следобед — прекъсна го нетърпеливо тя, — но хлапетата ми се изплъзнаха. Трогмортън е обширен имот. Няма как да се предположи откъде ще се появят. А след като са вече тук, има безброй места, на които да се скрият.

— Вижте, нещо не ми е ясно. Дъщеря ви е избягала, за да се омъжи за сина на Атертън?

— Той е на тринадесет — отговори му нетърпеливо тя. — А Оливия на дванадесет. Не са влюбени. Те са деца. Ще ме придружите ли? Имам план да ги заловим, но ми трябва помощта ви.

В този момент Батшеба чу шум от колела на карета и конски копита. Затаи дъх, не можеше да е Ратборн. Ако изобщо успееше да я открие, това щеше да му отнеме часове. Беше сигурна също, че той ще я намрази за стореното.

Питър ДеЛус се спусна към вратата и се заслуша.

— Ох, стана тя, каквато стана, семейството се прибира от църква.

 

 

Един час по-късно.

Бенедикт си каза, че ще я удуши, когато я намери. Последиците от пиянството снощи не се отразяваха добре на настроението му. Главата му беше наковалня, по която Хефес, ковачът, измайсторил жезъла на Зевс, биеше с огромния си чук. Замаян, успя да се добере до входа за прислугата. Можеше да отиде до главния вход и да се представи… ако искаше да го изхвърлят от Трогмортън и да чуе гръмкия смях на местните глупаци, докато се приземяваше на задните си части.

Наложи се да заеме пари и дрехи, които не му ставаха, от Томас. Томас беше по-нисък и по-пълен. Освен това поради ограничените средства трябваше да понесе безкрайната и трудна езда на недохранен кон, което не се отрази добре на главоболието му.

На всичкото отгоре, трябваше да остави Томас в странноприемницата като гаранция, че ще плати сметката. Поне това да бе сторила проклетата жена.

Бенедикт извади късмет при главната порта. Нямаше представа какво е разказала Батшеба, нито за коя се бе представила и затова трябваше да се преструва на глупак. Попита дали господарката му е минала оттук. За щастие, явно днес не бе пристигнала друга жена, тъй като никой не го попита коя е господарката му.

Щеше да я убие. Но първо трябваше да я открие.

Изигра същата роля и при входа за прислугата. Така успя да влезе без проблем в оживената къща.

— Дошъл сте за мисис Уингейт, ми се струва — се досети икономката. — Казаха, че била извън себе си, когато пристигнала. Не смятам, че ще ви обърне внимание. Със сигурност въобще не е търпяла мистър Кибъл. Отстъпил й веднага, ми разказаха. Джоузеф каза, че никога не е виждал такова нещо. Разправя, че щяла да мине през мистър Кибъл, ако се опитал да й попречи. А мистър Питър едва ли е забелязал нещо друго, освен лицето и тялото й, нали?

— А те са необикновено красиви — каза лакеят, който влезе с поднос недокоснати сандвичи. — Затова той не може да откъсне очи от нея и само отваря и затваря уста като риба на сухо, сякаш не е виждал жена досега. Нямаше да е така, ако не го отглеждаха като в саксия и не го пускаха никъде другаде, освен на училище, където е срещал само пъпчиви и разгонени момчета като самия него.

Ратборн го изгледа хладно. Подобни думи нямаше да бъдат допуснати в помещенията на прислугата, в който и да е дом на семейство Карсингтън.

— Чу ли още нещо, Джоузеф? — го попитаха останалите вкупом.

— О, разказваше някаква оплетена история, от онези, по които се прехласват жените. Нещо за отвлечени деца и пиратско съкровище и как всички били в ужасна опасност — продължи Джоузеф. — Колкото до останалото, не можах да разбера нищо, тъй като другите жени се разкудкудякаха като кокошки, в мига, в който тя спря. Но лорд Мандевил току-що дойде с изражение на убиец — добави злорадо той. — Обзалагам се на петак с Джеймс, че старият дракон ще изхвърли тази уличница.

Бенедикт скочи от стола и се нахвърли на Джоузеф.

 

 

— Вън! — изкрещя лорд Мандевил. — Нито дума повече. Как се осмелявате да опетнявате този дом…

— Мандевил, нима не присъствахте на службата днес? — попита жена му. — Призоваваха ни към търпение и прошка, доколкото си спомням…

— Да простя на някой от тях и ще ни оберат до последното пени. Когато умрем, ще отмъкнат и погребалния ни покров. Това е измама! А вие сте доверчиви идиоти, ако повярвате. Синът на Атертън, как не.

— Съгласен съм, че разказът звучи съмнително, татко — отвърна лорд Нортуик отегчено. Той беше изискан, четиридесет годишен мъж, чиито проницателни сини очи не подхождаха на отегчения му вид. — Въпреки това, сме длъжни да изслушаме дамата.

— Дамата? — каза презрително баща му. — И тя разиграва сценки, както всеки от тях. Вие сте лековерни глупаци — проследи с поглед жена си, снаха си и внука си. — Всички знаят, че семейство Атертън са в Шотландия.

Батшеба едва запази самообладание.

— Лорд и лейди Атертън са в Шотландия — каза тя. — Синът им е в Лондон при чичо си, лорд Ратборн, както вече обясних…

— О, не се съмнявам, че сте обяснила с подробности — намеси се Мандевил. — Чудесен сбор от долни лъжи. Не че някой от останалите тук е достатъчно умен, за да го прозре. Жените в моя дом позволиха на добрите си сърца да надделеят над разума им — такива са си. А синът ми и внукът ми — глупаците, не забелязват нищо друго, освен вашата съблазън.

— Наистина, татко…

— Няма да ме измамиш Йезавел^[1] — продължи Мандевил, като пренебрегна изтънчения Нортуик, сякаш беше мрънкащо хлапе. — Имал съм си работа с рода ви и научих урока си. Познавам похватите и хитрините ви. По-скоро адът ще замръзне преди аз да…

Силен трясък в коридора накара всички да подскочат.

— Какъв, по дяволите, е този шум? — попита Мандевил. — Кибъл!

Кибъл се появи задъхан и с почервеняло лице.

— Моля да ме извините за безпокойството, милорд. Ще овладея положението.

Последва нов трясък, като от счупени глинени съдове. Мандевил се запъти към вратата. В същия момент лакей в ливрея прелетя през прага и се приземи в краката на графа.

Батшеба затвори очи. Не, това не бе възможно. Отвори ги.

На прага се появи висока, тъмна фигура. Носеше дрехи, очевидно принадлежащи на някой друг. Сакото беше твърде късо, панталоните доста широки.

— Кой, по дяволите, е това? — изкрещя Мандевил.

Ратборн пристъпи напред.

— Аз съм…

— Брат ми — се намеси Батшеба. — Лудият ми брат Дерек.

Той я погледна смръщено.

— Не съм…

— Ти непослушно момче! Защо не ме изчака в странноприемницата, както ти казах? Не ти ли обещах, че ще се върна скоро?

— Не, не ми каза — отвърна Ратборн. Тъмните му очи проблеснаха. — Взе дрехите ми. Взе парите ми. Изчезна, без да кажеш и дума.

— Объркан си — каза тя. Погледна към дамите и завъртя показалец до слепоочието си. Обърна се към Ратборн и продължи търпеливо. — Обясних ти, няколко пъти, защо не бива да идваш с мен.

Лакеят на земята простена. Батшеба погледна към Ратборн с укор.

— Това е една от причините.

— Той те нарече уличница — оправда се той като обидено дете.

— Изпусна нервите си — смъмри го тя. — Какво съм ти казвала да правиш в този случай?

Последва напрегнато мълчание. В очите му се появиха пъклени искри.

— Да броя до двадесет.

— Ето, виждате ли? — тя се обърна към останалите. — Като дете е.

— Дяволски голямо дете — отбеляза лорд Нортуик.

— Мястото му е в лудницата! — изкрещя лорд Мандевил, почервенял от гняв. — Вън! Напуснете дома ми! И двамата или ще наредя да ви отведат и заключат. Ако още веднъж приближите имението ми, ще пусна кучетата да ви посрещнат.

Ратборн го изгледа. Мандевил отстъпи пребледнял.

— Дерек — извика Батшеба.

Ратборн я погледна. Тя вървеше към него, вирнала брадичка и изопнала гръб.

— Лорд Мандевил е объркан. По-добре да тръгваме, преди да е пострадал.

Премина бързо покрай него, излезе през вратата и продължи по дългия коридор. След миг долови гневни стъпки зад себе си.

 

 

Батшеба и Бенедикт яздиха в яростно мълчание докато преминаха през главните порти.

Малко след това тя избухна:

— Ти провали всичко!

— Всичко бе пропаднало още преди да дойда — каза Бенедикт, като стискаше зъби, за да потисне главоболието, което никак не се облекчи от отминалите събития. — Не мога да повярвам, че се представи пред роднините си и очакваше нещо различно, освен да те обиждат и изгонят.

— Справях се чудесно, докато сприхавия граф не се прибра — възрази тя. — Дамите бяха твърде любопитни, за да са груби, а господата…

— Не можеха да гледат гърдите ти и да мислят едновременно — допълни той.

— Можех да ги придумам, включително и ужасния старец, ако ти не беше се сбил с лакея. Щом се е налагало да се биеш, не можа ли поне да се постараеш да не предизвикваш внимание?

— Страхливецът се опита да избяга — каза Бенедикт — не бях в състояние да прощавам. Разбираш ли, събудих се с адско главоболие, за да установя, че са откраднали дрехите и парите ми — той бавно си пое въздух. — Всичко ми е ясно. Да ме напиеш и прелъстиш бе част от пъкления ти план. Мислила си, че ще съм отпаднал и ще ми е твърде зле, за да те преследвам. Както и че няма да се досетя къде би отишла. Явно ме считаш за идиот.

— Единствено те напих нарочно — оправда се тя. — Проблемът е, че пих много повече, отколкото планирах, защото ти се оказа доста издръжлив. Нахвърлих ти се, тъй като бях много пияна. Но, да, наистина смятам, че се държиш като идиот. Позволи на похотта да замъгли разума ти. Почти щеше да кажеш на ДеЛус кой си, нали? Ако не се бях намесила, щеше да ги удостоиш с един от твоите погледи — За-Кои-Се-Мислите-Вие-Нищожни-Насекоми и да заявиш: Аз съм Ратборн.

Тя го имитираше толкова добре, че му бяха необходими неимоверни усилия, за да задържи смръщеното си изражение.

— Ти им разкри коя си. Изложи се на риск. Ако разберат, че не съм лудият ти брат Дерек, ще бъдеш съсипана.

Той едва не се задави от опита да не избухне, когато осъзна, че изведнъж се бе превърнал в побъркания й брат.

— Погубена съм вече — отвърна му. — Съсипана съм от деня, в който съм се родила.

— Ами Оливия? — попита той. — Бъдещето й?

— Не мога да й изградя бъдеще тук. Заблуждавала съм се, като съм мислила така. Ако искам да й дам възможност за приличен живот, трябва да я заведа в чужбина, където името Батшеба Уингейт не означава нищо за никого.

— Не мога да повярвам, че възнамеряваш да я върнеш към несигурното съществуване, от което се оплакваш постоянно — изкрещя той и потрепна, тъй като вика отекна болезнено в главата му.

— Така е, защото аз осъзнавам реалността, а ти не — каза Батшеба. — Преструваш се, че това е твоя живот, а всъщност са само няколко дни от него. Сигурно го възприемаш като забавна промяна. Както бягствата ти в миналото. Проблемът е, че вече не си малко момче, и за разлика от тогава, сега ще се изправиш пред тежки последствия, когато се прибереш. А ти трябва да се върнеш, Ратборн. Аз мога да избягам от Англия, ти не можеш.

— Не, няма да ти позволя да го направиш — заяви той.

— Иска ми се да си припомниш, че не сме в Средновековието и аз не съм ти васал — отвърна тя.

— Нито ще позволя да ми бъдеш жертва.

— Не съм…

— Ако не бях първородният син, щях да стана адвокат. Така или иначе съм участвал в много криминални разследвания. Научих се да събирам две и две. Мотивът ти е очевиден, момичето ми. Не съм сигурен дали идва от объркан майчински инстинкт или от предразположението на ДеЛус към драмата. Какъвто и да е източникът, защитата или саможертвата ти не са ми нужни. Самата идея е нелепа. Аз съм мъж, а не неопитен младеж. На тридесет и седем съм. По-добре да ме обесят, отколкото да се крия зад полата ти — Бенедикт я стрелна с поглед. — Какво ще правя под полата е друг въпрос, който с удоволствие бих разисквал някой друг път.

— Какво ти става? — извика тя. — Какво ще правиш, ако те разкрият?

— Каквото са направили предците ми при Хейстингс и Агинкорт — заяви той. — Каквото е правил брат ми Алистър при Ватерло. Щом други членове от семейството ми са могли да се изправят лице в лице със смъртта, без да побегнат, то аз със сигурност ще мога да посрещна подигравките и неодобрението.

— Но аз не искам да ти се случи, твърдоглавец такъв!

— Знам, скъпа. Осъзнах го, когато видях, че си взела дрехите и парите ми. Този израз на привързаност ме развълнува дълбоко. Но сега трябва да ми ги върнеш.

 

 

Дамите напуснаха всекидневната на Трогмортън Хаус, следвани от сина и внука на лорд Мандевил. Графът нямаше на кой друг да се кара, освен на прислугата, която също изчезна бързо. Така той остана сам и получи възможност да кипи на воля.

Докато дамите се оттегляха в ботаническата градина, лорд Нортуик и Питър ДеЛус огледаха щетите в коридора.

Два от столовете бяха прекатурени. Огромният дракон от китайски порцелан, който лорд Нортуик ненавиждаше, беше на парчета. Две уплашени прислужници вече помитаха пода.

Джоузеф, подпиран от Джеймс и Кибъл, куцаше към вратата, която водеше до помещенията на прислугата.

Лорд Нортуик дръпна сина си настрани.

— Трябва да ги последваш — му каза. — Дамата и нейният… брат.

Питър го погледна учудено.

— Сега — продължи баща му. — Нямаме и секунда за губене.

— Но дядо каза… но ти… ти не й повярва. Пролича си по начина, по който гледаше…

— Промених мнението си. Престани да губиш време и ме изслушай.

 

 

— Мисис Уингейт! Чувате ли ме, мисис Уингейт!

Бенедикт и Батшеба погледнаха назад.

Самотен ездач препускаше към тях.

Когато ги приближи, тя каза.

— Това е синът на лорд Нортуик, Питър ДеЛус. Какво ли има?

Спряха и го изчакаха.

— Съобщение — започна той задъхано. — От баща ми. Извинения. Не можа да дойде лично. Притиснат е от задължения. Но моли да се срещнете с него утре сутрин, в странноприемницата „Кингс армс“. Тук съм, за да ви заведа до там и да се погрижа да се настаните удобно. Татко каза… — младият мъж отмести несигурно погледа си от Батшеба към Бенедикт. — Татко каза, че ви вярва, и ще ви предложи всякаква помощ.

 

 

„Всякаква помощ“ включваше уреждане на стаи в странноприемницата, както и храна, която не само помогна на Бенедикт да се съвземе, но и подобри мнението му за ДеЛус.

Ратборн все още мислеше, че отзивчивостта им и е само повод, за да може да погледа копнеещо Батшеба, тъй като младият ДеЛус не можеше да свали очи от нея. И не се наложи да го поканят два пъти, за да се присъедини към тях за обяд. Той не побърза да си тръгне и след това.

Бенедикт реши да му отправи намек.

— Съжалявам, но ме чака път — каза той. — Прислужникът и каретата ни останаха в странноприемницата край Бат, а аз съм длъжен да се върна за тях. Трябва да се плати и на съдържателя. Сестра ми тръгна набързо, разбирате ли, и в суматохата е взела моята чанта вместо своята.

— О, аз мога да отида до там и да сторя това вместо вас — предложи каза ДеЛус.

— В никакъв случай — намеси се Батшеба. — Не можем да искаме подобно нещо от вас.

— Ще ми направите услуга — успокои я младият мъж. — В противен случай ще умра от скука. Неделите в Трогмортън могат да бъдат убийствени. Дядо ходи с неохота на църква, но смята, че е негов дълг да служи за добър пример. Иска ми се да си стои в къщи и да позволи на дамите да го сторят, вместо него. Проповедите винаги се отразяват зле на настроението му. Все ще се намери някой, който да го спре след служба и да го занимава с оплаквания, изисквания или нещо подобно и да забави прибирането му още повече. Освен това, преди службата дядо пости, въпреки че лекарят му постоянно му повтаря, че не е полезно за човек на неговата възраст. Така че докато се прибере вкъщи, вече е изгладнял като мечка, което не се отразява добре на ничие настроение — той се изчерви и добави: — Смея да твърдя, че така или иначе нямаше да ви приеме радушно. Но тъй като е неделя, нещата се развиха още по-зле.

Много добре казано, помисли си Бенедикт. Младият мъж успя да извини дядо си до известна степен, без да прозвучи пренебрежително, напротив, дори се усещаше нотка състрадание.

Бабата на Бенедикт, по бащина линия, имаше смъртоносно остър език и не проявяваше никакво търпение. На мястото на лорд Мандевил можеше да покаже по-добър самоконтрол, но нямаше да е много по-любезна.

На възрастните бяха позволени някои прищевки.

Ратборн си бе спомнил за това правило наскоро. Именно заради него се въздържа и не изхвърли лорд Мандевил през прозореца.

— Раздразнителността на ДеЛус — каза Батшеба. — Очевидно тази семейна черта се забелязва у всички от рода. Свикнала съм.

— Притежаваш я — каза Бенедикт.

— Не бях аз тази, която хвърли лакея през вратата на всекидневната.

— Той беше низък човек — оправда се той. — Няма да се извинявам за постъпката си.

— Сигурно заради това татко реши да ви помогне — каза ДеЛус. — Той настояваше Джоузеф да бъде уволнен, но дядо… — Той го огледа с широко отворени очи. — Вижте, сър, вие въобще не сте зле с главата, в крайна сметка — и погледна обратно към Батшеба, озадачен.

— Мислех си, че семейството ти ще извини лудостта с по-голяма охота, отколкото гнева — каза тя.

— Сестра ми ме влудява понякога — каза Бенедикт. — По принцип съм напълно разумен. И като такъв, не виждам смисъл да пътувате до Бат, за да успокоите сърдития собственик и да утешавате разтревожения ми лакей. След това ще трябва отново да изтърпите досадното пътуване в обратна посока, по време на което ще се чувствате доста самотен, тъй като Томас не би и помислил да разговаря с вас. Въпреки това, ако не бързате да се върнете в Трогмортън, сте добре дошъл да ме придружите.

— Изглежда нямате нужда от мен — отбеляза Батшеба.

Бенедикт премигна. Очакваше, тя да настоява да тръгне с тях. Подготви се за неизбежна битка.

Но тя не показваше обичайните признаци, че е решена да направи нещо, което той не би искал. Лицето й беше бледо и измъчено. Този ден явно я бе изтощил, реши той. Не само, че не си бе доспала, а и трябваше да понесе гнева на Мандевил, ведно със студенината и недоверието на останалите си роднини.

Добре се справи, помисли си Бенедикт. С високо вдигната глава. Не позволи на никой да я извади от равновесие. Държа се достойно, като истинска дама.

— Мистър ДеЛус и аз ще се справим без теб. Докато ни няма, скъпа сестричке, си почини добре. Следващите няколко дни ще бъдат истинско предизвикателство.

 

 

Тъй като Питър ДеЛус бе наел отделни стаи за предполагаемите брат и сестра, тя се видя с Ратборн чак сутринта на закуска, в частния салон на приземния етаж на странноприемницата.

Той се изправи, щом Батшеба влезе в стаята и изражението му се смекчи.

— Изглеждаш много по-добре от вчера. Страхувах се, че може да се разболееш след пиянството онази вечер, благородната ти саможертва, срещата с лъвовете в бърлогата им и така нататък.

— Ти си най-неблагодарният мъж — отвърна тя. — Опитвах се да те спася от теб самия.

Той се засмя и се приближи към нея.

— Беше много мило от твоя страна — каза той и я прегърна, без да я притиска твърде близо до себе си. Само я погледна и й се усмихна леко.

— Не съм мила.

Бенедикт я целуна по челото.

— Напротив. Също и порочна. Замайваща комбинация.

Приближаващите се стъпки го принудиха да се отдръпне от нея. Някой почука на вратата.

— Да, влезте — каза Ратборн.

Беше Томас.

— Лорд Нортуик е тук, сър.

— Да, разбира се. Очаквахме го. Не карай негово благородие да чака, Томас. Наясно си с това.

— Също така не искам да прекъсна нещо — измърмори Томас на излизане.

— И Томас ме смята за неблагодарник.

— Взимам си обратно всичко, което казах за него в петък вечер — каза Батшеба. — Томас е образец на съвършенство и истински светец.

— Така е, бедният човечец. Вчера ме е чакал по бельо през целия ден. Което е по твоя вина, между другото, но… О, лорд Нортуик. Добро утро, сър.

Негово благородие остана на прага за миг. След това свали шапката и разкри черната си коса, почти толкова тъмна, колкото на Батшеба, с изключение на сребърните нишки около слепоочията му. Беше с безупречна прическа и облечен по последна мода.

Влезе и затвори вратата след себе си.

— Добро утро, лорд Ратборн — поздрави той. — Надявам се ще бъдете достатъчно добър, за да ми обясните каква е причината за целия този маскарад?