Лорета Чейс
Лорд Безупречност (13)

Глава 13

— Не подозирах, че е толкова далеч — каза Батшеба, докато преминаваха през бариерата на Уалкот. Въпреки че Ратборн се бе погрижил да се движат възможно най-бързо според силите на конете, нощта бе настъпила отдавна. Пред тях се простираше Бат — град, известен с лечебната си вода. Бристол се намираше на поне още шест мили на северозапад, а Трогмортън „на още доста път от там“ — според пазача на бариерата. Но дори след като го притиснаха, не можа да им каже с точност дали са пет или десет мили.

— Колкото и да са, ще добави поне още два часа към пътуването ни, в зависимост от състоянието на селския път — каза Ратборн. — По-добре да спрем в Бат, да си отпочинем през нощта и утре да поемем с нови сили.

— А когато пристигнем в Трогмортън, тогава какво ще правим?

— Попитай ме утре — отговори той.

— Не мога да чакам до утре, нуждаем се от план. Не можем просто да си направим лагер до портите на града и да чакаме Оливия и лорд Лайл да се появят. Каква е вероятността да минат от там?

— Имаме предостатъчно време да обсъждаме какво можем или не можем да направим — каза Бенедикт.

— Опитвам се сама да си отговоря — обясни тя. — През последните няколко часа броя крайпътните камъни и се старая да подредя вариантите, които имаме, с методичността, с която го правиш ти.

— С това ли се занимаваш? Колко скучен начин да пътешестваш. И каква ужасяваща загуба на време. Защо не ме помоли аз да го сторя.

Защото не възнамеряваше да си създава навика той да й разрешава проблемите, помисли си Батшеба.

— Изглеждаше замислен, не исках да те прекъсвам.

Бенедикт я погледна изненадано.

— Стори ми се, че не очакваш да те забавлявам — продължи тя. — Самата аз не изпитвам нужда да говоря непрекъснато. Радвам се на миговете спокойствие, в които мога да се отдам на мислите си. А това не ми се случва много често. И исках да изработя плана сама.

— Ти си твърде любезна — установи Ратборн. — Свикнал съм да пътувам сам. Не исках да те пренебрегвам. Това е просто невъзможно. Но си позволих да се вглъбя в мислите си. Трябваше да ми напомняш да казвам по нещо, за да минава по-бързо времето.

— Не съм отегчена. Има достатъчно неща, върху които да разсъждавам.

Настана кратко мълчание, което той наруши първи:

— Аз не съм от най-внимателните мъже.

— Имаш достатъчно проблеми, особено сега.

— Не съм внимателен — повтори той нетърпеливо. — Най-накрая го осъзнах… макар да ми отне доста време. Безценна проницателност и от каква полза ми е? От дете не съм бил толкова дълго в компанията на жена, колкото с теб. И въпреки това, точно сега, когато най-малко искам да пропилявам времето, което ни остава, аз се отдавам на старите навици.

— Не си задължен да ме забавляваш — каза тя. — Трябва да наблюдаваш пътя и да…

— А ти се учудваше, как е възможно със съпругата ми да сме били отчуждени — прекъсна я той с напрегнат глас. — Ето как. Не разговаряхме. Липсваше ни… Боже, и аз не знам какво. Възприемах я като красива вещ — нея, една Далмей. А тя е имала нужда да плува в океан от чувства. Искала е внимание. Нищо чудно, че потърси утеха другаде.

Батшеба бе твърде изненадана от този словесен изблик. Можеше само да се взира в него смаяно. Красивият му профил изглеждаше като изсечен.

— Не беше друг мъж — продължи той. — Не е това, което си мислиш, във всеки случай. Попадна под магията на един евангелистки проповедник. Той я убеди, както и много други заблудени създания, да избавят бедните. Правеха го като раздаваха библии и поучаваха хора, които възприемаха всичко това като шега или обида. Занимавал съм се с бедни хора, Батшеба. Потребностите им са много. Но не смятам, че имат голямо желание да виждат аристократки, облечени по последна мода, които да им казват, че са горди, суетни и безнравствени.

Батшеба копнееше да го докосне, да сложи ръка на рамото му. Но не можеше да си го позволи. Беше тъмно, но пътят бе оживен. Това бе главната артерия, пресичаща една от най-популярните местности в Англия.

— Сгрешила съм — отбеляза тя. — Може би съпругата ти е била чувствителна, в крайна сметка.

— Иска ми се да ме бе замерила с нещо — каза той. — Нямах представа, че страстта й към тази кауза е толкова дълбока. Почти не знаех, с какво се занимава. Не се интересувах. Отнасях се с пренебрежение и считах всичко това за типична женска прищявка. Трябваше да се опитам да прекратя интереса й към тази дейност. Вместо това, от време навреме, само й отправях язвителни забележки, които минаваха покрай ушите й. След това се заемах със своите дела, които считах за много по-важни и забравях за нея.

— Не си я обичал — намеси се тя.

— Това не е извинение — каза Бенедикт ядосано. — Ожених се за нея. Бях отговорен за нея. Беше сестра на най-добрият ми приятел, мътните да ме вземат, а аз я пренебрегнах. Благодарение на моето безразличие тя отиде в най-отдалечения бедняшки квартал, за да проповядва за пламъците и проклятието на пъкъла и се прибра с треска, която я уби за три дни.

— Джак се качи на кон, който бе предупреден да не язди — сподели Батшеба. — Звярът го хвърли от гърба си. Агонизира три месеца.

— Не е същото — отвърна й той.

— Защото той беше мъж, а тя жена?

— Бракът ви е бил успешен, въпреки че всички го осъждаха. Моят беше провал, а всички го одобряваха.

— За това са нужни двама — каза тя, припомняйки му какво й беше казал, след като се любиха за първи път. — Някои от неблагоразумните бракове потръгват добре. Както и част от уредените. Защо да не се получи и с брак по задължение? Брак по изгода? Или политически? Не е непостижимо, Ратборн.

— Не и за теб — изръмжа той, — но ти си различна.

— Разликата е там, че докато растях се научих, че ако искам нещо трябва да го постигна сама. На теб и лейди Ратборн, не ви се е налагало. Не казвам, че сте били безотговорни. Трябвало е да положите повече усилия. Особено тя. Мъжете са трудни същества и въпреки това доста жени, дори и най-безволевите, рано или късно съумяват да ги опитомят.

Последва кратко, тягостно мълчание, след което той се разсмя, а тя почувства как потисканите ярост и печал се стопиха.

— Ти си поразителна жена. Излях душата си пред теб. Разкрих ти срама си, а ти се шегуваш.

— Имаше нужда — отвърна Батшеба. — Обрисува картината на брака си в твърде тъмни краски. Много жени ще са предоволни, ако имат съпрузи, които ги пренебрегват. За предпочитане е пред възможността да бъдат унижавани, изоставени или бити. Макар да не си бил безупречен съпруг, според мен далеч не си бил и най-лошия.

— Просто посредствен — заключи той. — Голяма утеха.

— Това е проблема, когато вярваш, че си център на вселената.

— Аз не…

— Ти си като крал на собствена малка държава. Използваш властта си за добри каузи, затова си обременен с грижи. Не е лесно да си образец. И тъй като си безупречен, грешките ти те терзаят много повече, отколкото обикновените, склонни да грешат хора. Имаш нужда от някого, който да те развесели. Трябва ти Тачстоун.

— Тачстоун?

— Шутът от „Както ви харесва“.

Бенедикт я погледна.

— Ясно. И ти си се назначила на тази длъжност?

Тази и някои други, помисли си тя. Спътница, любовница, клоун. Най-вече клоун.

— Да, милорд — отговори Батшеба — И трябва да ми позволиш да говоря свободно. Това е привилегията на придворния шут, Ваше Величество.

— Сякаш бих могъл да те спра да говориш и правиш това, което искаш. Но все пак ще те помоля да не се обръщаш към мен с Ваше Величество, а още по-малко пък с милорд. Поне веднъж да не се налага да съм милорд. Ще ми е необходимо ново име за този етап от пътуването. Ще бъда… — замисли се той — мистър Дашууд.

— Аз ще съм мис Дашууд, сестра ти.

— А, не, няма да стане. Нима искаш отделна стая в странноприемницата?

— Ти не знаеш, какво искам аз.

— Напротив, знам. Както ще разберат и всички останали. Никой няма да повярва, че сме брат и сестра.

— Преди повярваха — каза тя.

Той зави към двора на невзрачна странноприемница.

— Това беше преди — отвърна й Бенедикт. — Сега е невъзможно да скриеш страстното си желание към мен.

Той нямаше представа, колко чувства крие Батшеба и че страстта е само една малка част от тях. Тя вирна брадичка и каза:

— Това беше преди. За кратко изпитвах объркани чувства…

— Ще се погрижим за тях.

— Не, няма — отговори тя тихичко. Само за два дни си бе позволила да се привърже твърде много. Той можеше лесно да се превърне в навик за нея. Ако трябваше да се моли за избавление, то трябваше да започне веднага. Щеше да е нещастна, да, но би било глупаво от нейна страна да си въобразява, че двете с Оливия някога биха могли да са щастливи в Англия. Можеше ли да открие място, на което призраците от миналото й да не я последват?

Ратборн спря каретата и двама от работещите в конюшнята излязоха в добре осветения двор.

— „Лебедът“ въобще не е популярна спирка сред светското общество — обясни Бенедикт тихо, докато й помагаше да слезе. — Ще сме единствените клиенти, които не са търговци. Идеалното място за нас. Доста от възрастните ми роднини живеят в Бат, а голяма част от останалите, го посещават от време на време. За съжаление, никой от тях не е чак толкова грохнал, че да не успее да ме разпознае.

Роднини навсякъде, помисли си тя. Политически съюзници и врагове — навсякъде. Всеки миг прекаран с нея, го излагаше на опасност.

Той я въведе вътре. Макар да не беше изискана странноприемница като тази в Рийдинг, „Лебедът“ в никакъв случай не бе занемарена или тясна. Спретнато облечена прислужница се поклони, преди да ги уведоми, че ще извика съдържателя.

— Може да е по-чисто и добре поддържано от по-изисканите странноприемници в областта — каза Ратборн — но никой с по-големи претенции няма дори да си помисли да отседне тук. Рискуват да се сблъскат с търговците, ако изобщо подозират за съществуването им. Важното е, че сме в самия край на града, точно по пътя за Бристол. Взех си поука в Рийдинг.

Батшеба също бе станала по-предпазлива. Не беше сигурна как да постъпи, докато той не й сподели за съпругата си. Лорд Безупречност не беше безгрешен. Когато се е оженил, той е допуснал сериозна грешка, която е можела да му коства възможността някога открие истинското щастие. Тя не възнамеряваше да бъде за него поредната, още по-голяма грешка. Той нямаше да възприеме нещата по този начин, разбира се. Ратборн бе свикнал да решава, заповядва и да поема отговорност. Беше галантен, но умееше и да се налага. Никога нямаше да й позволи да действа както би решила, че е правилно.

Собственикът се приближи и както Ратборн бе предположил, се оказа любезен домакин. Да, разполагаше с подходяща стая за мистър и мисис Дашууд. Щеше да нареди да запалят камината, за да прогонят влагата. Междувременно дамата и джентълменът можеха да се оттеглят в частния салон за вечеря и освежителна напитка.

В този миг Батшеба видя решение на проблема си.

— С удоволствие — каза тя и погледна към Ратборн. — Прегладняла съм и умирам от жажда.

 

 

Бенедикт не възнамеряваше вечерята да се проточи с часове, надяваше се да я разсъблече възможно най-скоро. Обаче тя го разсейваше с истории от живота си, със своите родители скитници. Отначало той се забавляваше, тъй като Батшеба превръщаше безбройните им злополуки във фарс. Случките се лееха, виното също. Колкото повече се развързваше езикът й от питиетата, толкова по-мрачни ставаха историите от детството й и вече не му беше забавно. Постоянно се улавяше как свива юмруци и си налага да ги отпусне.

— Изумително е, че изобщо си добила някакво образование — каза той в един момент. — Изглежда никога не си се задържала достатъчно дълго на едно място, нито пък си разполагала с необходимите тишина и уединение за книги и уроци.

Наложи му се да използва целия си самоконтрол, за да запази гласа си спокоен. Родителите й са били ужасни. Детството й скандално. Същите нежни грижи би получила, ако бе израснала в сиропиталище.

— Осъзнах от съвсем малка, че не мога да разчитам на родителите си да ми осигурят образование, било то академично или морално — каза тя през смях. — Намирах си усамотено кътче и сядах с книгата. Научих се да ставам незабележима. Те забравяха за мен и ме оставяха на спокойствие… освен ако не им се налагаше да размекнат нечие сърце и душа. Изваждаха ме на показ, самата синеока невинност и разиграваха прочувствена сценка. Бях им особено полезна пред сърдитите хазяи. Беше ми омразно, но се научих да не развалям театъра. В противен случай трябваше да изтърпя плача на майка ми, както и речта за неблагодарните деца от Крал Лир на баща ми. — Притисна юмрук до челото си и изрецитира: — „Неблагодарност, ти демон със сърце от мрамор. По-ужасна и от морско чудовище, явила се в образа на собственото ти дете“ — вдигна чаша и отпи.

Методът не беше по-различен от този на родителите на Перегрин. Но колкото и да бяха заблудени, те вземаха интересите на сина си присърце. Бенедикт се съмняваше, че нейните родители някога бяха поставяли нечии интереси пред своите собствени. Той напълни чашите отново.

— Значи така си опознала Шекспир.

— Изучавах поета за самозащита — поясни тя. — Те избираха подходящи за тях части, аз удобните за мен. Постоянно играеха роли, нищо не беше истинско. Когато бяха любящи родители, беше поза — усмихна се на чашата в ръката си. — Обаче гувернантката ми беше неподправена в поведението си жена. Единственият ми пример за правилно държание. О, Джак също беше истински. Най-искрен от всички.

Бенедикт се надяваше Джак Уингейт да я бе оценил, както тя заслужаваше. Ако не е могъл да й осигури богатство, би трябвало поне да я е дарил с любов, преданост, нежност и признателност. Би било толкова лесно да й се даде всичко това.

Лесно, да, за всеки, но не и за най-големия син на граф Харгейт, на когото бе позволено единствено да преспи с нея, и то при условие, че след това ще се оттегли и ще я забрави веднага.

Батшеба наклони глава настрани, сякаш обмисляше нещо.

— Може би нямаше да оценя гувернантката си и Джак и на половина, ако животът ми не беше толкова… несъвършен — тя сви рамене и отново отпи от чашата.

Бенедикт също пийна и нареди да им донесат още една бутилка. Ако и той бе по-безупречен, нямаше да поръча толкова вино. Не беше въздържател, но рядко прекаляваше с алкохола. Мисис Уингейт обаче, беше човек на крайностите. А той не бе толкова съвършен, колкото би трябвало да бъде.

Колкото повече му разказваше, толкова повече искаше да научи за нея. Това може би щеше да е последният му шанс. Не че основната му цел беше да се просвещава. Беше мъж в крайна сметка и мотивите му бяха безсрамни, както на всички останали. Ако алкохолното опиянение можеше да заглуши угризенията й заради това, че бяха правили любов и я накараше да се съблече по-бързо, то той нямаше нужда да бъде толкова безупречен и да не поръча още една бутилка вино. И още една.

Разказите продължиха. Но докато тя имитираше яростта и ужаса, в който изпаднали родителите й, когато разбрали, че Джак е лишен от наследство, Бенедикт изпита отчайваща нужда да захвърли нещо по стената. По-точно някого. Баща й, както и семейство Уингейт.

Пиха доста, а с напредването на нощта той осъзна, че тя му е нужна отпочинала, а не в безсъзнание.

— Достатъчно, мисис Дашууд — каза той и грабна чашата от ръката й. Допи съдържанието и се изправи. Стаята се наклони леко. — Време е да лягаме. Предстои ни важен ден. Решения — и с трясък остави празната чаша на масата.

Тя се усмихна със същата усмивка, която може би Калипсо е използвала, за да държи Одисей в плен толкова години.

— Ето затова те харесвам, мистър Дашууд. Толкова си решителен, спестяваш ми всички тревоги.

— Ето затова те харесвам, мисис Дашууд — отвърна й той. — Толкова си саркастична, спестяваш ми усилията да бъда тактичен и галантен.

Батшеба се изправи и се олюля.

— Пияна си, знаех, че трябваше да спра с поръчките по-рано.

— Аз съм ДеЛус. Нося на пиене.

— Съмнявам се. Ще те придържам за всеки случай.

Той заобиколи масата и я вдигна на ръце. Тя обгърна врата му и положи глава на раменете му. Сякаш точно там й бе мястото.

— Много добре, но само за малко, докато се посъвзема. Не си забравил, че стаите ни са горе, нали? Ако ме носиш по стълбите, може да се нараниш.

— Мога да те пренеса един етаж, дори ще ми останат достатъчно сили за някои други задачи, които можеш да ми поставиш.

— Хммм, чакай да измисля няколко.

Той я понесе към стаята и едва не събори Томас в коридора.

— А ето те и теб. На Мисис Дашууд й прилоша малко и се притесних да не падне върху нещо или някого — Бенедикт се разсмя, когато си спомни как Батшеба грациозно се бе понесла към ръцете на изненадания, но не и възмутен, полицай Хъмбър.

Тя притисна главата си към врата му и каза сподавено.

— Стаята… обеща да ме заведеш в леглото.

А, да. В леглото. Гола.

— Стаята — каза Бенедикт. — Къде ли е проклетата стая?

Не бе толкова просторна като тази в Рийдинг и леглото имаше два матрака, вместо три, но беше топло, сухо и уединено. Това бе всичко, от което Бенедикт се нуждаеше в този момент. Пусна Батшеба, огледа се и щом се увери, че всичко е наред — с изключение на пода, който се въртеше под краката му — нареди на Томас да се оттегли. Тя затвори вратата след лакея, заключи я и се приближи към Бенедикт.

— Искам те — каза Батшеба.

— Нали ти казах — отговори й той. — А ти се оплакваше от временно умопомрачение и…

— Спри да говориш — нареди тя и сграбчи ревера на сакото му. — Измислила съм ти задачи.

Плъзна ръката към панталона му. Възбудената му плът се изопна от напрежение. Батшеба се усмихна като сирена.

Той обхвана талията й и я повдигна, за да достигне немирните й устни. Не я целуна нежно или съблазнително, а пламенно. Тя обгърна раменете му и плъзна езика си към неговия. Вкусът й се разля по тялото му по-силен от всеки опиат.

Батшеба се изви назад, гърдите й се отъркаха в неговите и обви крака около кръста му. Той заотстъпва назад, докато достигна стабилна опора. Облегна се, а ръцете му ровеха под роклята и фустите, докато не откриха покритото й с фина коприна дупе.

Не спираха да се целуват. Страстни, настървени целувки, които го караха да усеща топлина и студ и го разпалваха отново. Никое омайно биле не бе силно колкото страстта й. Тя го влудяваше, довеждаше го до безразсъдство, а той изпитваше удоволствие от това.

Развърза шалчето му, разкопча ризата, пъхна ръката си под нея и докосна кожата му, положи дланта си върху лудо биещото му сърце. После я плъзна надолу, през корема му чак до колана на панталона. Той я държеше безпомощен в прегръдките си, докато тя разкопчаваше копчетата и плъзна ръка по бельото, издуто от пулсиращия му член.

Ратборн изстена и Батшеба прекъсна целувката.

— Сега — му каза тя. — Не мога да чакам повече. Пусни ме долу.

Той също не можеше да чака повече и я спусна мъчително бавно по възбуденото си тяло.

Батшеба го бутна към леглото, а той, разгорещен и замаян, падна върху него със смях. Тя съблече полата си, разхлаби бельото си и го остави да се свлече на пода. Отстъпи от купчинката коприна и се качи при него на леглото. Смъкна панталоните до коленете му.

Бенедикт надигна глава и се огледа. Изглеждаше толкова неприлично. Какво неудобство. Мъжествеността му бе гордо изправена, без оглед на всякакво приличие.

— Ботушите ми — каза той през смях — може ли поне да…

— Не мърдай — нареди тя и го възседна. — Остави на мен.

Лорд Ратборн никога не бе оставял нищо на жените — дори и в това отношение — но тя беше различна, сега не можеше, нито искаше да мисли.

Нежната й длан го обхвана и започна да се движи нагоре-надолу, а той си помисли, че няма да може да издържи дълго и ще умре.

— Ще ме довършиш, Батшеба.

— Ти ме довършваш в момента — отговори му тя, като пое болезнено възбудения му член в горещата си и влажна плът и го обгърна със сластни конвулсии.

Той извика нещо, не бяха думи, а някакъв див, животински звук. Тя се повдигаше и спускаше надолу отново и отново. Отначало бавно, изпращайки вълни на чувствена наслада по цялото му тяло. След това ускори ритъма, по-бързо, по-диво. Бенедикт гледаше красивото й лице, докато сливаха телата си. Виждаше глада й, като отражение на своя собствен, усещаше удоволствието й, такова, каквото никога не бе изпитвал досега. Тя се движеше все по-силно и по-бързо, насладата течеше по вените му, бликаше от сърцето му. Продължи да ускорява ритъма, до лудост, а той препускаше с нея, без да знае или да го е грижа накъде. Достигнаха до ръба и отвъд него, рееха се свободни и изпълнени с радост, после се спуснаха надолу и се потопиха в сън.

Когато Бенедикт се събуди сутринта, тя беше изчезнала. Чантата и дрехите му също, както установи малко по-късно.