Лора Лей
Вълкът на Елизабет (8)

Глава 7

— Този човек твой приятел ли е?

Елизабет бе нервна заради пристигането в ранчото на Толър. Беше свикнала с това да няма някой, който да й помага, а сега нямаше никакъв избор и трябваше да остави Даш да поеме инициативата и да намери възможности, които тя никога не би могла да открие сама.

От две години тя не бе зависила от никой, освен от себе си. Беше поддържала себе си и Каси живи, често едва успявайки, но още бяха живи. Бе вземала свои собствени решения. Да защитава Каси сама и да приема отговорността за всяко действие, за всяко решение, бе най-доброто, което можеше да направи по онова време.

Сега Даш вземаше решенията и го правеше, без да я информира за последствията, ако някое от тях се провали. Тя се чувстваше така, сякаш е на тъмно, търсеща твърда опора в една обстановка, която й е непозната. Не познаваше Майк Толър. Не познаваше семейството му, нито силните и слабите му страни, и не се чувстваше в безопасност.

Елизабет наблюдаваше Даш, забеляза отпуснатата му поза, усещаше аурата на вяра и контрол. Кога щеше и тя да се чувства така контролирана във всяка ситуация? Светлините от таблото се отразяваха върху твърдото му лице, приглушения блясък на стъклото за нощно виждане му придаваше почти различен земен вид. Необичайните светлини правеха изражението му напълно безизразно, а очите му почти светеха, когато погледна към нея.

— Той е колега войник — каза Даш просто, свивайки широките си рамене.

Силни, мускулести рамене. Тя бе държала гладката стегната плът по-рано тази сутрин, бе позволила на ноктите си да се забият в гъвкавата кожа, докато той превземаше устата й. Връхчетата на пръстите й потръпнаха при спомена. Устата й се навлажни от внезапен глад да усети вкуса му отново.

— Колега войник не ми говори много, Даш — Елизабет се откъсна от еротичните възможности, които проблясваха в съзнанието й. Не можеше да си позволи да изгуби концентрация. Животът на Каси бе прекалено важен. — Дори приятелите невинаги са надеждни.

— Вероятно заради това нямам никакви — мъжът не изглеждаше да съжалява или да е огорчен. Това бе просто изказване, нищо повече. — Бихме се заедно в Афганистан. В условията, в които бяхме, човек научава характера на хората, с които воюва. Майк няма да предаде едно дете. Той е излагал живота си на риск прекалено много пъти, за да спаси някого. И няма да ме предаде. Дължи живота си на мен.

Това бе информиране. Нищо повече. В гласа му нямаше друго чувство, освен уважение. Елизабет си помисли за хората, на които някога бе вярвала, че са й приятели. Хора, за които се бе грижила и бе вярвала, че ще се погрижат за нея. Беше ги обичала. Истински. Никога не бе поставяла под въпрос тяхната честност или доверие към нея. Но бързо бе научила, че и най-малкото противоречие, дори с тези приятели, с които бе израснала, я тласка назад.

И все пак, Даш беше тук и пътуваха към човек, с когото се бе сражавал, уверен в лоялността му, в честта му. Това имаше малко смисъл за нея.

— Как можеш да бъдеш сигурен? — това беше най-големият й страх. Предателството можеше да струва живота на дъщеря й. — Поверяваш живота на Каси на този човек.

— Поверявам му моя собствен — той я стрелна с мрачен поглед. — Не може да се сражаваш заедно с един човек в продължение на една година в ада и да не знаеш на какво е способен, Елизабет. Майк е добър. Той няма да ни разочарова.

— И очакваш от мен просто да се доверя на думата ти? — тя сдържа гласа си нисък знаейки, че Каси все още е будна на задната седалка. Съжаляваше, че вътрешният й часовник я бе предал вчера, позволявайки й да заспи, докато Даш не събуди и двете им. Трябваше още преди часове да поговорят за това.

— Феята казва, че всичко е наред, мамо — изчурулика малкото момиченце с мек, успокоителен тон.

Елизабет затвори очи болезнено, а гърдите й се стегнаха. Как й се искаше феята на Каси, която и да е тя, да проговори и на нея. Но все пак, тази история с феята вече започваше да я тревожи. Когато вървяха от мазето към апартамента си преди два дни, Каси бе прошепнала, че феята не иска да се връщат в стаята им.

— Моля те, мамо, феята казва да стоим тук. Да почакаме. Не искам да отивам горе.

Дали Каси беше разбрала по някакъв начин, че враговете им са там?

Елизабет знаеше, че децата имат развити сетива за нещата, които ги заобикалят. Родителите го изгубват, когато достигнат зрялост. Способността да виждат и чувстват неща, в които родителите рядко влагат смисъл. Беше ли феята просто начин Каси да обясни това?

— Кажи на феята, че й благодаря, Каси — майката погледна между седалките, усмихвайки се на малкото момиченце. — Но мама трябва да се увери. Възрастните нямат феи, които да ги насочват.

Каси погледна към нея невероятно сериозно.

— Можеш да използваш моята, мамо. Аз ще ти кажа какво мисли.

И как да отговори на това? Каси никога не спираше да я изненадва.

— Благодаря ти, миличка, но мама се нуждае от нещо повече от думата на една фея точно сега. Разбираш ли? — тя запази гласа си нежен. Не искаше да нарани чувствата на детето. Не искаше то да разбира, че майка му много отдавна е изгубила вярата си във феите.

— Разбирам, мамо — Каси се облегна в седалката си, а усмивката й проблесна в мрака. — Можеш тогава да говориш с Даш колкото искаш за това. Аз знам, че всичко ще бъде наред.

Елизабет се обърна и се загледа напред. Ръцете й се свиха в юмруци. Снегът още се сипеше, макар й не толкова плътен като преди. Пътищата бяха опустели и извън града черния път почти се бе слял с околната среда, и едва се забелязваше, че се движат по път.

Елизабет мразеше да бъде в неизвестност. Да бъде несигурна. Не познаваше този ранчеро, бившия агент на ЦРУ, при който ги отвеждаше Даш. Не познаваше и Даш. И все пак от нея се очакваше да им се довери, защото нямаше друг избор.

— Защо ми се довери, Елизабет, и пое риска? — попита най-сетне младият мъж. — Можеше да си тръгнеш от мотела, докато се къпех. Можеше да направиш някакъв опит да избягаш от мен. И имаше възможност, ако наистина го искаше. Защо не го стори?

Гласът на Даш беше тих. Мрачен и настойчив, но със скрита мекота, която погали опънатите й нервни окончания.

Елизабет прокара неспокойно пръсти през косата си. Той не я нарани, когато имаше възможност. Бе убил човек заради нея. Беше я последвал през снежна буря и я бе отвел далеч от хората, които преследваха Каси. Беше се пазарил с Каси за шоколадите и носеше чанта с дрехи за цял месец, която бе разнасял тук и там, защото знаеше, че техните ще бъдат унищожени.

Беше купил на дъщеря й велосипед, а на нея бе изпратил една роба. Даш бе направил толкова много неща, още преди дори да ги открие, за да направи живота на Каси, както и нейния, по-лесен. Как би могла да не поеме риска?

— Ти изказа гледната си точка — Елизабет преплете пръсти и ги стисна силно. — Но аз още не познавам този човек. Не мога да му се доверя толкова лесно, Даш. Не и след всичко, което преживяхме.

— Тогава се довери на мен — предложи мъжът. — Можеш, Елизабет. Знаеш, че можеш.

Тя се загледа навън към снега, който не спираше да вали, опитвайки се да задържи самообладанието си, когато той зави предпазливо по пътя и премина под един знак, обявяващ, че приближават „Ранчото на Толър“. Бяха само на няколко километра от тази потенциално опасна ситуация. Елизабет се подготвяше за нея, знаейки, че сега няма избор, освен да се довери на Даш.

Светещият часовник на таблото показваше почти девет часа. Обикновено едночасовият път с автомобил, бе отнел над три часа, като се смяташе и спирането за пицата на Каси. Пица, която сега стоеше като камък в стомаха на Елизабет.

— Облечи си палтото, Каси — каза тя равно. Ако се наложеше да бягат, не искаше детето да е без никаква защита от студа навън.

Младата жена се напрегна, когато Даш се протегна надолу между неговата седалка и вратата, тялото му се раздвижи внимателно. Когато извади кобура с пистолета от кухината и й го подаде, тя го погледна шокирано.

— Няма да рискувам живота ти — каза той тихо. — Имам нужда от доверието ти, Елизабет. Ето ти моето в замяна.

Тя погледна надолу към оръжието, след това вдигна отново очи към него.

— Ти би ли очаквал някой войник да те последва сляпо? — попита най-сетне мрачно. — Би ли го накарал, без обяснения, без да му споделиш плана, който се моля да имаш, просто да те следва?

Той не проговори за няколко дълги мига, остави револвера на конзолата между седалките им и улови волана с две ръце, докато маневрираше през снега, който достигаше повече от тридесет сантиметра.

— Има шанс да успея да уредя безопасно място за теб и Каси. Такова, в което Грейндж няма да може да проникне или да получи достъп по някакъв начин. Място, на което Каси ще бъде в такава безопасност, в каквато е златото във Форт Нокс^[1].

Елизабет пое дълбоко въздух. Не се молеше за нищо повече. Или по-малко. Но тонът му я предупреди, че отговорът може да не й хареса.

— Къде е това място?

Мъжът я погледна.

— Предпочитам да не казвам, докато не съм сигурен, Елизабет. Това изисква място без малки уши и повече време, от това, с което разполагаме в Хамъра. Друг войник ще разбере това. Точно както ще разбере, че щом се обръщам за помощ към някого, значи му имам доверие. Ще разбира дори и да не ги познава, защото връзките, които мога да осигуря, са важни. Друг войник ще разбере, че командирът знае какво, по дяволите, прави и ще разясни целия план и ще го обсъдят, когато той самият обмисли този план.

Елизабет стисна зъби. Силно. Проклет да е.

Тя преглътна ругатнята, което искаше да се излее от устните й, като се извърна от него и се загледа възмутено навън. Той беше прав. Но проклета да бъде, ако това трябва да й харесва.

— О, мамо, Даш е добър… — гласът на Каси бе изпълнен с благоговение и уважение, заради това колко лесно Даш бе успял да накара майка й да си промени мнението, особено след като тя самата никога не бе успявала да я надхитри. И никога нямаше да може, помисли си Елизабет с обич, въпреки че все още бе малко раздразнена на Даш.

Младата жена изсумтя.

— Спомняш ли си фразата „прекалено голяма за панталоните“, Каси? — попита дъщеря си, използвайки твърдият си тон. — Даш може да се окаже в опасност там.

— Ох-ох — пропя Каси. — По-добре си спомни какво ти казах по-рано.

Елизабет погледна към Даш любопитно.

— Прекалено голям за панталоните, а? — промърмори той само за нея. — Елизабет, скъпа, нямаш си и представа — след това каза на Каси. — Ще си припомня съвета ти, миличка, веднага след като получа шанс. Облече ли си палтото? Скоро ще стигнем.

Тялото на Елизабет се обля в топлина, която накара бузите й да пламнат от възбуда и смущение. Бързо се извърна от Даш, спомняйки си точно колко голям може да бъде. Определено, прекалено голям за панталоните си. Тя преглътна трудно, след това започна да вдишва бавно и равномерно, борейки се срещу внезапно учестилото се биене на сърцето й. Проклет да е. Нима имаше готов отговор на всичко?

Останалият път премина в пълно мълчание. Елизабет се подготвяше за предстоящото пристигане. Смърт или безопасност. С всеки ход, който бе правила през изминалите две години, се стигаше до това. И въпреки че започваше да вярва на Даш до степен, до която не се бе доверявала на друг, да изпълнява заповедите му, бе доста трудно.

Хамърът минаваше безпроблемно през снега, въпреки че Даш не караше бързо. И все пак, много скоро те заобиколиха последния малък хълм и двуетажната къща се появи пред погледите им. Беше добре осветена. Предната врата се отвори и широкият вход към гаража започна да се вдига.

Един висок мъж се движеше спокойно от верандата по почистената от снега алея, стъпките му съвпадаха с маневрирането на Даш в широкия гараж. Когато минаха през вратата тя започна да се спуска отново, затваряйки ги в ярко осветеното помещение. Даш изгаси двигателя.

— Мамо — гласът на Каси беше плах. — Феята казва, че всичко е наред. Наистина — но Елизабет чу страха на дъщеря си, когато непознатият мъж започна да се приближава от едната страна на автомобила.

— Ела тук, малката ми — Елизабет откопча предпазния си колан едновременно с Даш, взе револвера в едната си ръка и направи знак на детето в другата.

В същия миг Каси скочи над конзолата. Крехките й ръце се обвиха около врата на майка й, а главата й се зарови в него, докато тя трепереше.

— Елизабет? — обърна се към нея Даш, наблюдавайки Каси разтревожено.

Младата жена поклати глава.

— Изплашена е — тя прокара успокоително ръка надолу по гърба на момиченцето. — Едрите мъже я плашат, Даш. Освен теб. Тя смята, че те познава… — Елизабет остави думите да заглъхнат.

Тя и Каси не познаваха човека, който сега стоеше търпеливо от другата страна на вратата на Даш, изражението му бе загрижено, докато чакаше да му отворят.

Младият мъж въздъхна дълбоко, докато Елизабет го гледаше мрачно.

— Тя е само едно малко дете… — опита се да обясни, страхувайки се, че Даш ще очаква от Каси повече, отколкото би могла да даде. Момиченцето си имаше своите моменти на страх. Своите моменти на радост. Елизабет се бе научила да приема всеки от тях, когато настъпят.

— Знам това, Елизабет — гласът му бе мек, въпреки че очите му пламтяха с тъмен огън заради думите й. — Притесних се за Каси. Не за Майк. Можем да останем тук толкова, колкото ви е нужно.

Елизабет поклати глава. По-добре да разбере веднага какво ги очаква тук, на това ново място.

— Ако се намира в безопасност, ще се успокои — тя остави останалото неизказано.

Даш прокара уморено пръсти през косата си, след това извади ключовете от стартера и отвори вратата. Каси се напрегна, а от устните й се откъсна тихо скимтене.

Даш спря. Челюстта му се стегна, преди да затвори отново вратата.

— Каси — гласът му бе така невероятно нежен, когато се обърна, че на Елизабет й се прииска да изкрещи. Беше ли чувала някой мъж да говори на нея или на дъщеря й с такава топлота? — Каси, вратата е затворена, миличка. Няма ли да ме погледнеш?

Елизабет я залюля бавно, знаейки, че страхът ще доведе до по-дълбоки, разтърсващи тръпки, които толкова приличаха на конвулсии и я ужасяваха.

За нейна изненада, Каси погледна към него, въпреки че ръцете й стискаха врата на майка й толкова силно, че ги усещаше като колани от потръпваща стомана.

— Ще се оправя — Каси се опитваше да бъде смела, но гласът й трепереше от страх. — Феята каза, че всичко е наред. Феята винаги е права — Елизабет можеше да чуе риданията, които сега изпълваха гласа й.

— Знаеш ли, че и Майк има едно малко момиченце — проговори неочаквано Даш с мек тон. — Само няколко години по-голяма от теб. Името й е Мика. И се обзалагам, че тук няма други малки момиченца, с които да си играе, така че ще е много щастлива, когато отидеш в къщата.

Главата на Каси се надигна още малко и погледна навън.

— Тя тук ли е сега? — попита със съмнение.

— В къщата е — отвърна Даш. — Чух я да си играе, когато говорих с Майк по телефона по-рано. Искаш ли да се запознаеш с нея?

Каси не охлаби хватката си около Елизабет, но тръпките й намаляха значително.

— Сигурен ли си, че тя е там, Даш?

— Знаеш ли какво, ще изляза и ще поговоря с Майк и ще му кажа да повика Мика да дойде до другата врата на гаража — той посочи затворената врата от другата страна на широкото помещение. — Как ти звучи това?

Елизабет сведе глава и целуна къдриците на дъщеря си, докато се бореше да скрие сълзите си. Даш беше нежен, разбиращ. Гласът му не бе снизходителен, какъвто би бил на Дейн, а запазваше обичайната си модулация, без да бъде настоятелен.

— Той добър баща ли е? — гласът на Каси още беше пресипнал. — Не удря малкото си момиченце, нали?

Елизабет погледна към Даш. Молеше се само да види искрата на ярост, която проблесна в очите му за миг.

— Не, Каси — преглътна мъжът мъчително. — Майк никога няма да удари малкото си момиченце. Можеш дори да я питаш, ако искаш. Майк я обича много. Никога не би й причинил болка.

— Тя ще дойде ли до вратата? — каза неспокойно детето. — Мога ли да я видя, преди да изляза?

— Да, можеш. Аз ще затворя, когато сляза. Така няма да ти стане студено, докато чакаш — или да се изплаши, че големият мъж, стоящ отвън може да я хване, предположи Елизабет.

Каси кимна предпазливо.

— Добро момиче — Даш се усмихна нежно, отвори отново вратата и излезе от Хамъра.