Лора Лей
Вълкът на Елизабет (7)

Глава 6

Даш наблюдаваше в продължение на часове как Елизабет спи. Беше се извила около малкото тяло на Каси, закриляше я дори когато бе почти изпаднала в безсъзнание от изтощение. И двете бяха заспали още през първия час на анимационните филми и той ги бе оставил. По дяволите, трябваше да измисли нещо за плана си. Елизабет беше права, Каси се нуждаеше от сън, но това важеше и за майка й.

Младата жена имаше тъмни кръгове под очите си. Не бяха толкова забележими, когато бе будна. Яркият син цвят на очите й, така различен от по-светлия на дъщеря й, отвличаше вниманието от бледото, уморено лице. Но в това състояние, тя изглеждаше наранена.

Даш стоеше на леглото си и се взираше в нея. Не можеше да спре. Беше си я представял в продължение на повече от една година. В сънищата си я докосваше, във фантазиите си я любеше. Всичко, което знаеше за нея, бе научил от кратките описания на дъщеря й, но и то бе достатъчно да изпълни съзнанието му с мисли за нея.

Той не беше човек, който вярва в сродните души. Имаше моменти, когато се питаше дали едно творение на науката изобщо притежава душа. Но Елизабет го караше да иска да повярва. И докато я гледаше как спи, Даш осъзна, че вярва. Вярваше в това повече, отколкото някога бе вярвал в нещо друго. Но също така го караше да осъзнае мрачното, мъчително бъдеще, което го очаква, ако не направи нещо относно Терънс Грейндж. Това, и да убеди Елизабет, че му принадлежи. Че той е таткото, от който се нуждае Каси и половинката, за която копнее тя. Което означаваше, че му предстои много работа. Даш вдигна телефона и се обади на Майк.

Беше се сражавал повече от две години заедно с Майк Толър в планините на Афганистан, претърсвайки за групи от терористи, скрити в пещерите и подземните тунели. Беше спасявал задника на Майк неведнъж и знаеше що за човек е.

Майк беше бивш агент на ЦРУ, а сега собственик на ранчо, но Даш знаеше, че мъжът все още има достатъчно връзки, за да получи информацията, от която се нуждаеше. Нещо не бе наред в цялата тази ситуация, призна си най-сетне младият мъж. Терънс Грейндж бе жестоко копеле и перверзник, но не би рискувал цялата си организация заради едно малко момиченце. Дори заради такова, станало свидетел на убийство. Не до такава степен.

Той щеше да чака. Да чака, докато Елизабет отиде при властите, докато Каси бъде поставена под полицейска закрила и на място, което му дава възможност да се добере до детето. Не би гонил нея и майка й като животни. Ситуацията ставаше все по-сложна с всеки изминал ден и това караше Даш да става все по-подозрителен.

Бе заподозрял, след не повече от месец в преследване на Елизабет и дъщеря й, че усложненията вероятно нарастват. Но не бе очаквал това, пред което се изправи. Опитал се бе да приеме, че Грейндж е просто един вманиачен изрод, животно, което изпитва желание да убива. Което бе вярно, до голяма степен. Но все пак, имаше нещо повече. Можеше да го усети с всяка своя фибра.

Набра номера на Майк, докато денят се превръщаше в нощ и най-лошата част от снежната буря бе преминала, поне колкото да може да види Хамъра. Както предполагаше, Майк го очакваше.

— Махни се оттам — нареди Майк живо. — Имаш нужда от почивка, докато аз проследя някои от другите сведения, които пристигнаха. Инстинктите ти са прави, Даш. Както обикновено.

— Какво откри? — попита той тихо. Не искаше да събуди Елизабет или Каси.

— Грейндж е едно мръсно копеле. Перверзник. Но малките момиченца на възрастта на Касиди не са предпочитани от него. Нито пък е превеждал пари, за да следи едно дете, което е прекалено изплашено, дори да си спомни кой е убил баща му. Точно сега, подробностите, които имам, са непълни. Обаче успях да се свържа с Кейн Тайлър вместо теб. Той те чака да стигнеш ранчото, за да подсигури предаването. Разкарай задника си от там, възможно най-скоро.

Даш погледна към прозореца. Не можеше да тръгне, докато не се стъмни. След падането на мрака, щеше да е много по-лесно да скрие факта, че кара жена и дете в Хамъра.

— Тази вечер — каза му той. — Чакай ни по някое време, след осем. Мисля, че за да приготвим това малко кутре, което Елизабет нарича дете, ще отнеме известно време. Каси е по-енергична от всяко дете, което някога съм виждал — бе подскачала наоколо почти един час, преди да се срине на леглото, за да гледа анимационни филми.

Майк се изсмя.

— Да, те са като диви маймунки на тази възраст. Погрижи се, старче. Ще се видим довечера.

Даш затвори телефона и изтри с ръка лицето си, докато се опитваше да свърже късчетата информация, която имаше. Не беше много.

Дейн Колдър е бил много виден лекар в малкия калифорнийски град. Беше се оженил за Елизабет веднага след завършването й на гимназията. Десет години по-възрастен от нея, той я бе ухажвал в продължение на няколко месеца, преди да й предложи прибързана сватба. Година по-късно бе зачената Каси. Две години по-късно, Елизабет се бе развела с копелето заради несъвместимост в характерите. Но Даш подозираше, че причините са други.

Тя се бе борила за служебни посещения, но Колдър бе непоколебим. Беше му присъдена една седмица в месеца с дъщеря му. От този момент нататък, срещу него бяха отправяни обвинения след обвинения за малтретиране, от страна на Елизабет, само за да бъдат отхвърлени от съда, поради липса на доказателства. Колдър бе разполагал със силно влияние и няколко могъщи приятели. Една година преди смъртта си, той се бе закачил за Грейндж поради някаква неизвестна причина. Шест месеца по-късно, бе повел дело за попечителство над Каси. Носеше се слух, че е щял да го получи, ако тялото му не е било открито в една мръсна, тясна уличка, напълнено с куршуми.

Обаче все още имаше нещо, което липсва. Някакво парче информация, което Даш знаеше, че ще позволи на всичко да си дойде на мястото, най-сетне. Докато не го откриеше, работеше на сляпо, поне докато не пипне Грейндж. Дотогава, той трябваше да се увери, че никой няма да докосне Елизабет или детето й отново. Което означаваше, че те трябва да тръгнат скоро и да стигнат до ранчото още тази вечер.

Даш се изправи на крака, извади дрехите и обувките за майката и детето, след това натовари останалото в Хамъра. После ги събуди, изчака търпеливо Елизабет да помогне на Каси да се измие, да изчетка зъбите й и да среше къдриците, падащи върху лицето й.

На жената не й отне много време да се приготви, колкото да се погрижи за момиченцето. Хвърли продължителен поглед на черните дантелени прашки и подходящия сутиен, преди да ги вземе безизразно и да ги сложи при дънките, чорапите и дебелата блуза с дълъг ръкав, които той бе оставил за нея.

Даш прикри усмивката си. Тя се дразнеше все повече. Можеше да го види на лицето й, да го усети във въздуха около нея. Обаче не му се противопостави, докато Каси ги гледаше. Внимаваше да даде на детето достатъчно увереност, че е готова да работи с Даш. Че е готова да направи всичко, което трябва, за да запази безопасността й.

Уважението му към нея само нарастваше. Тя бе дяволски силна жена. Не бяха много хората, мъже или жени, които да могат да сдържат темперамента си пред него за толкова дълго време. Даш я проследи с поглед как изчезва в банята, чудейки се колко време ще изчака Елизабет, преди да избухне и да се изправи срещу него заради решенията, които той вземаше самостоятелно. Решения, които от самото начало не бяха приети от нея.

Каси също я следеше. Даш видя изражението на малкото момиченце, когато майка й отиде в другото помещение — беше едновременно замислено и игриво манипулативно. О, със сигурност щеше да се окаже буйно дете.

— Дрехите на мама са хубави — Каси скочи на леглото до него, докато Даш пъхаше малката полиетиленова торбичка, в която Елизабет бе прибрала мръсните им дрехи, в чантата, която той използваше. — Моите също.

Тя прокара пръсти по мекия сив велурен ръкав на блузата си, след това погледна надолу към новите си ботуши. Беше очевидно, че се наслаждава истински на усещането на дрехите.

Даш я гледаше как се възхищава и не можа да възпре усмивката, която изви устните му. И Каси не остана назад, беше намислила нещо и се готвеше да го каже. Младият мъж само се питаше дали би искал да го чуе точно сега. Имаше чувството, че малкото момиченце ще го изкарва извън релси при всяка възможност.

— Можеш ли да пазиш тайни, Даш? — попита най-сетне предпазливо, докато го наблюдаваше как затваря ципа на чантата.

Даш се вгледа в нея мълчаливо за няколко дълги секунди.

— Зависи — отвърна накрая нежно. — Ако са тайни, които майка ти трябва да знае, тогава може би ще трябва да се опитам да те убедя да й кажеш.

Каси примигна, дългите й гъсти мигли скриха очите й за частица от секундата.

— Ще й кажеш ли, ако аз кажа не? — попита тя.

Даш въздъхна дълбоко.

— Не знам, Каси — изрече той сериозно. — Тайните са големи неща. Малките момиченца трябва да доверяват на майките си своите тайни. Дори ако смятат, че ще ги вкарат в беля.

Каси го гледаше мълчаливо. Даш видя как изражението й се прояснява, а очите й заблестяват малко повече от преди.

— Това е хубава тайна — каза най-сетне. — Тайна, свързана с мама.

Как би могъл да устои? Той направи гримаса.

— Ох, Каси, не ми разказвай истории за твоята мама — въздъхна мъжът. Но отчаяно искаше да узнае всичко, което ще му каже.

Тя се изкиска леко и многозначително.

— Мама може да ти се разсърди, Даш — прошепна най-накрая, взирайки се в него с големите си сини очи. — Бъди внимателен или може да ти се развика. Тя не крещи наистина силно, но когато го прави, може да бъде страховита.

Даш сдържа смеха си, когато го заля облекчение. Искаше да опознае всеки сантиметър от Елизабет, отвътре и отвън, но не желаеше Каси да му разказва истории. Но с тази можеше да се справи.

— И как звучи, когато се разкрещи? — попита той, гласът му бе тих, сякаш наистина това бе тайна. По дяволите, знаеше, че Елизабет е ядосана и става все повече с всяка изминала минута.

Каси погледна към вратата на банята.

— Така, сякаш може да вземе всички лакомства за цяла една седмица — момиченцето кимна тържествено, но мъжът можеше да се закълне, че видя в очите й да се прокрадва веселие. — По-добре бъди мил с нея или няма да ти позволи никакви лакомства.

Даш почти трепна. Да, беше съгласен с детето, това можеше да бъде ужасно. За съжаление, той още не знаеше какво е да опита истински лакомствата, предлагани от Елизабет.

— Ще си купя мои собствени сладкиши — довери мъжът с усмивка. — Какво ще направи тогава?

Очевидно не бе разглеждала нещата от този ъгъл.

— О-о — момиченцето сви устни замислено. — Ще вземеш ли на мен един? — къдриците й сякаш подскочиха около лицето й, когато му се усмихна очарователно. Чиста невинност. Или поне искаше той да си мисли така.

Даш изсумтя. О-о, тя бе една малка чаровница.

— Не знам. Намесата на твоята майка относно сладкишите ти може наистина да ми докара неприятности — той се намръщи, сякаш размишляваше над въпроса. — Може да не искам да рискувам с това, Каси.

Очевидно харесваше своите сладкиши. Но също така се наслаждаваше на играта, от която да научи колко добър съюзник може да бъде Даш.

Той я наблюдаваше как подръпва една от къдриците си замислено. Главата й се наклони и Даш можеше да се закълне, че може да види в големите й сини очи как малкото й мозъче работи.

— Мога да ти кажа как да я накараш да спре да ти се сърди — повери му накрая мило. — Аз знам тайната. Мама не може да устои.

Това вече можеше да се окаже интересно. Даш погледна над нея.

— Ти кажи първо. След това ще говорим за сладкишите.

Каси извъртя очи.

— Тази информация е по-ценна от няколко сладкиша, Даш — тя поклати глава към него, сякаш я бе разочаровал. Очевидно очакваше много повече от него.

На Даш му се прииска да се разсмее. Беше изненадан от това колко лесно смехът се надигна в гърдите му. Тя със сигурност бе едно упорито малко същество. Мъжът очакваше от нея да се свива от страх, да трепва при всеки внезапен шум. Вместо това, Каси изглежда напълно бе забравила предишния ден.

— Хм — изсумтя най-сетне Даш, сякаш може би бе склонен да се пазари. — И за каква цена говорим тогава? — той нямаше много опит с децата, но Каси правеше нещата наистина лесни, за да намери общ език с нея.

— Ами — тя погледна към вратата на банята с намръщено лице, след това се обърна отново към него с невинна усмивка. — Най-малко три шоколада. Аз наистина обичам шоколад, да знаеш.

Даш прокара ръка през лицето си, борейки се със смеха си. По дяволите. Тя бе добра. Майка й ще го убие заради три шоколада.

— Три, а? — мъжът въздъхна, сякаш това бе възможно. — Колко ще се ядоса майка ти заради тези три шоколада?

Каси изпъна ръкава на блузата си. Отново прокара пръсти по меката материя, след това го погледна с ангелските си очи, сякаш нямаше нищо друго наум, освен да улесни живота му.

— Ами, сигурно ще се овладее, ако знаеш тайната, за да я накараш да спре да се сърди — Каси сви небрежно и състрадателно крехките си рамене. — Е, имаме ли сделка?

О-о, наистина беше добра!

— Не знам — Даш наклони глава настрани. — Точно сега нямам никакви шоколади.

Детето присви устни, сложи два от малките си пръсти на носа си и поклати глава, сякаш бе изгубило всякаква надежда за него. Накрая въздъхна примирено. Очите й, обаче, проблясваха, сенките на страха бяха изчезнали.

— Тогава ще разчитам на думата ти — въздъхна тя. — Но наистина трябва да се запасиш с шоколад. Той е по-ценен от злато, когато човек се занимава с деца, да знаеш.

Даш кимна тържествено.

— Ще го имам предвид. И така, каква е тайната?

— Целувки — Каси се облегна назад, сякаш току-що бе спечелила победата на века. И сега, разбила всички, му се смееше.

— Целувки? — попита той предпазливо.

Тя кимна уверено.

— Много целувки, Даш. А мама вече е разстроена. По-добре се приготви.

Момиченцето се кискаше. Плесна се с ръка по устата, когато майка му излезе бързо от банята, прокарвайки енергично гребена с редки зъби през непокорните си коси.

— Забравил си ластици за коса за мен, господин „Подготвен за всичко“ — измърмори тя раздразнено, като отметна дългите си до кръста къдрици през рамо и вдигна глава.

Очите й мигновено се присвиха. Ръцете й се подпряха на стройните бедра, подчертани от плътно прилепналите дънки и черната блуза, затъкната в колана.

— Какво правите вие двамата?

Очите на Каси се разшириха незабавно, скочи от леглото и се хвърли в прегръдките на майка си.

Елизабет я улови без усилие и по устните й премина усмивка, въпреки подозренията. Но прие буйната целувка по бузата от страна на малкото момиченце и й отвърна с топлота.

— Не са ли много хубави дрехите ни, мамо? — тя се отдръпна назад, за да позволи на майка си да се възхити на тъмносивото велурено облекло. — Даш има добър вкус, а?

Каси беше висока почти колкото Елизабет. Даш ги наблюдаваше тайно, като се изправи на крака и вдигна чантата от леглото. Мускулите на рамото му се стегнаха, докато проверяваше здравината на кожените ремъци, държащи калъфа на ножа между плешките му.

— Да, Даш има добър вкус — Елизабет остави дъщеря й да се плъзне на пода и сложи ръка на раменете й. — Вземи си палтото. Изглежда Даш е готов за тръгване — гласът й забележимо охладня. — Обаче може би е по-добре да побързаш и първо да отидеш до тоалетната. Сигурно ни предстои дълъг път.

Каси заподскача към банята, докато майка й гледаше след нея. Когато вратата се затвори, Елизабет се обърна към Даш.

— Никакъв шоколад — каза тя, като седна на ръба на леглото, за да завърже ботушите, които мъжът бе купил за нея. — Прави я прекалено хиперактивна и не иска да яде храна. Точно сега, витамините са много по-важни.

Той знаеше, че няма начин да е чула разговора им. След като приключи, Елизабет вдигна глава и го погледна с въпросително изражение.

— Тя се пазари за шоколад. Какво ти обеща в замяна? — Даш видя как устните й се свиха, сякаш се опитва да потисне собствената си усмивка. — Не вярвай на това дете. Тя наистина не знае тайната на Вселената или древни друидски проклятия. Само така си мисли.

По дяволите, не му беше предложила това, помисли си мъжът с прилив на веселие. Но той много добре бе осъзнал, че малкото момиче е много далеч от желанието да получи шоколад. Малката пакостница се правеше на сватовница.

Даш поклати глава, когато Елизабет се изправи на крака, а очите й се присвиха към него.

— Е? — попита любопитно. — Какво е?

Той сви рамене.

— Не мога да ти кажа. Шоколадовите тайни са свещени, да знаеш.

Елизабет изсумтя. За щастие, Каси избра този момент да излезе, подскачайки от банята. Майка й се обърна бързо, за да се погрижи да си измие и подсуши ръцете, след това приглади гъстите детски къдрици и й облече палтото. Каси говореше през цялото време.

— Наистина ли отиваме в ранчо, Даш? — тя го гледаше изумено. — Никога преди не съм била в ранчо.

— Определено ще отидем, Каси — мъжът отвори вратата.

Снегът достигаше два фута и продължаваше да вали.

— Хайде, бърборано — той я вдигна на ръце и започна да си проправя път през снега към Хамъра, разчиствайки пътя за Елизабет, която вървеше зад него.

— Гладна съм, Даш — уведоми го детето, когато той я пристегна с колана на задната седалка, гледайки го с широко отворени очи. — Може ли да си вземем нещо за хапване? Аз искам пица.

Даш погледна към Елизабет, долавяйки изненадата й.

— Нека първо да тръгнем, хлапе — засмя се той. — След това ще видим какво мисли майка ти, че е най-добре.

Даш затвори вратата на Каси, след това отвори тази на пасажера, улови Елизабет през кръста и я вдигна на високата седалка. Тогава осъзна, че миналата нощ я бе оставил сама да се оправя. Тя се стегна в ръцете му, но му позволи да й помогне да се качи, хвърляйки му изненадан поглед, докато той издърпваше предпазния колан.

— Понякога си спомням добрите маниери — Даш прочисти гърлото си и закопча колана. Мислено си взе бележка да си ги спомня по-често, въпреки че те бяха самоуки. Вероятно трябваше да ги полира леко. Може би Майк щеше да има някои идеи. По дяволите, той вече беше женен, трябваше да знае.

Външните светлини хвърляха бледо, ефирно сияние около Елизабет. Тъмната й коса блестеше, сините й очи изглеждаха по-тъмни, по-загадъчни. Устните й блестяха, покрити с лека влага от езика, който ги погали.

Тя пое дълбоко и силно дъх, гърдите й се надигнаха под блузата й. Даш си спомни за сутиена й — дантелен, нежен. Полудяваше само при мисълта за съблазнителното й бельо.

Мъжът отново се покашля.

— Пица? — попита я тихо. Беше гладен, но не за храна.

Елизабет преглътна мъчително.

— Звучи добре.

И двамата подскочиха, когато Каси изпищя от радост от задната седалка. Даш кимна рязко, преди да затвори вратата и да отиде бързо до шофьорското място. Пицата бе достатъчно лесна. Да накара Елизабет да се отпусне можеше да се окаже много по-трудно.