Лора Лей
Вълкът на Елизабет (6)

Глава 5

Трябваше да избяга. Елизабет прекоси мотелската стая, тялото й трепереше от болезнени, пулсиращи тръпки, които дразнеха празнотата между бедрата й. Трябваше просто да вдигне Каси и да избяга. Независимо дали има буря или не. Беше се потопила в нещо, за което се боеше, че ако не внимава ще се удави.

Дори не познаваше този мъж. Тази мисъл изгори сетивата й, когато тя се срина върху единия от двата стола до масата. Не знаеше нищо, с изключение на кратките, загадъчни писма, които той бе изпращал на дъщеря й в продължение на една година. Понякога бяха шеговити, но винаги със сух, ироничен хумор, който караше Елизабет да поклаща глава. Каси обаче, ги харесваше. Тя се смееше и казваше, че Даш просто има проблеми с разказването на приказки, да му даде време и тя ще го научи. И може би, по някакъв начин го бе направила. През последните пет месеца, когато й бе писал, той бе казал много странни неща. Как ароматите на пустинята са различни от тези у дома. Звукът на един хеликоптер. Тихите студени нощи в планините на една земя, която вероятно Каси никога нямаше да види. Незначителни неща. Но не формулирани по начина, по който други мъже биха ги казали.

Или поне никой мъж, когото Елизабет бе познавала или ще познава.

Младата жена се загледа в телевизора. Репортерите отново разискваха историята за невероятното откритие на Котешките породи. Мъжете и жените, които се бяха представили, бяха чудесата на света в момента. Репортажите показваха спасявания на други Породи, няколко Вълчи, но най-вече Котешки. Бяха вече стотици, сега, шест месеца след първото важно разкритие.

Смайващо. Елизабет поклати глава. Жестокостта на човека не спираше да я изумява. Те са били създадени, обучени, а след това преследвани, сякаш тяхната ДНК не ги прави нищо повече от животните, с които са генетично свързани. Като едно съвременно сафари, без да се интересуват от бруталността или ужаса, който извършват, Съвета по генетика бяха направили всичко възможно, за да унищожат своите творения, когато бяха разбрали, че не могат да ги контролират.

И все пак, някак си, вместо да се върнат към дивото състояние, което очевидно бе част от тяхната ДНК, Породите показваха благородство и сила, които им бяха помогнали да преживеят жестокостите.

Елизабет им завиждаше по много начини. Дори женските бяха силни, жилави, обучени да се бият и способни да се защитават. Това я караше да се чувства незначителна, ненужна, а тя мразеше това усещане. Мразеше да знае собствените си недостатъци, собствените си слабости. Ненавиждаше факта, че не иска нищо друго, освен да почувства отново ръцете на Даш около себе си; само за няколко безумни мига да забрави опасностите и болката, и отново да бъде жена.

Младата жена въздъхна уморено и извади чаша горещо кафе от една от чантите. Там имаше също и Кока Кола. Другите торби бяха натъпкани с храна. Две от тях съдържаха пет стиропорени кутии със закуска. В по-малката имаше различни видове бисквити. Но тя си мислеше, че човек с неговия ръст би могъл да изяде много храна.

Стомахът й изкъркори настойчиво и тя поклати глава в ритъм. Трябваше да помисли. Да избяга. Не смяташе, че миризмата на храната е толкова примамлива, че да се съсредоточи върху нея повече, отколкото върху бягството.

Но не бе толкова привлекателна като това, което бе държала в ръката си преди няколко минути.

Елизабет усети как цялото й тяло се разгорещява и пламва от това, което убеждаваше сама себе си, че е срам. Течната топлина се събра във вагината й и се разля по подутите нежни устни. Откликът й към Даш беше толкова силен и шокиращ, като светкавица.

Тя отпи от кафето, притваряйки очи от наслада, усещайки вкуса му, след това извади една от кутиите и пластмасова вилица. Добре. Не можеше да разсъждава, докато е гладна. А трябваше да помисли. Даш Синклер щеше да се окаже по-голям проблем, отколкото изобщо бе очаквала. Той би могъл да се окаже повече мъж от тези, които бе срещала досега.

Боже. Със сигурност беше голям мъж. Ерекцията му, дебела и твърда, я шокира с размера си. Тялото му като цяло я шокира. Тъмна бронзова кожа бе опъната върху здрави, стегнати мускули. Не бяха неприятни, груби на вид, неприлично издути мускули, а изпъкнали, твърди, покриваха всеки сантиметър от тялото му и блестяха под кожата с една аура на интензивна мощ. Като животно, усъвършенствано и подобрено, използвано за сурови, напрегнати битки.

Елизабет преглътна пухкавите яйца и бързо довърши закуската, преди да се обърне отново към телевизора. Бе направила добре, че хапна, преди да гледа новините, защото това, което видя, щеше лесно да я откаже от храната.

Те показваха лицето на жертвата, ако можеше да се нарече жертва. Елизабет застина, взирайки се шокирано в образа на екрана. Познаваше този човек. Беше същото копеле, което се бе опитало да нападне нея и Каси в апартамента им предишния ден. Той вече нямаше да може да напада никой друг.

Беше намерен в мазето с прерязано гърло. Телевизионният репортер го нарече професионален, много вещ удар. Парите му още бяха в него. Диамантеният пръстен на ръката му. Кредитните карти.

Обявиха самоличността му, както и полицейския доклад, и информация за текущите заповеди за арестуването му. Младата жена трепереше, едва осъзнавайки, че душът е спрял и вратата на банята е отворена.

Внезапно проблясване на спомен накара погледа й да се насочи към Даш. До пистолета бе имало един дълъг, извит, прибран в калъф нож. Широката му дръжка изглеждаше внушително. Сега тя разбра защо.

Даш спря, отвръщайки мрачно на погледа й, докато тя се взираше шокирано в него. За първи път, Елизабет осъзна, че увереността му не е неуместна, както се бе опасявала. Той изглеждаше като добре смазана бойна машина, защото бе точно такъв.

— Ти си го убил — прошепна тя, гледайки го изумено. Никой, изправил се срещу хората на Грейндж, не бе успявал. Те биваха или подкупени, или убивани, в зависимост от това какво решат наемните му убийци. Даш не беше нито подкупен, нито ранен. Вместо това той бе убил.

Широките рамене, все още блестящи от влага, се свиха небрежно. Той бе облечен само с лек анцуг и бели чорапи, нищо повече. В едната си ръка носеше дрехите, които бе съблякъл в банята, а в другата — кобура с пистолета и ножа.

Очите му се насочиха към телевизора и се присвиха, докато репортерът говореше в камерата.

— Отне им достатъчно дълго, за да го излъчат — мъжът изсумтя и се приближи до леглото, на което бе оставил кожената си чанта.

Извади една черна найлонова торбичка, напъха мръсните си дрехи и ги прибра. Оръжията бяха закътани под възглавницата му.

— Ти си го убил — повтори тя, внимавайки да сдържа гласа си нисък, в случай, че Каси се събуди.

Даш се обърна отново към нея. В погледа му нямаше разкаяние, нито намек за угризение или извинение. Беше твърд, макар и леко озадачен, сякаш не разбираше шока й.

— Той беше едно болно животно, Елизабет — каза Даш с ясно доловимо безразличие. — Чакаше ви; беше сигурен, че ще се върнете обратно и имаше намерение да накара теб и Каси да си платите за бягството. Всеки друг, който се опита, ще умре също толкова бързо.

Стаята се изпълни с тишина. Елизабет можеше само да се взира в него, докато той се премества от леглото, заема другия стол и изважда две от кутиите, както и последната чаша кафе.

— Трябва да вземеш душ и да поспиш през останалата част от деня. Отсега нататък ще пътуваме нощем. Ако тази буря се разкара до вечерта, ще тръгнем към ранчото, което е точно извън града. Сражавах се заедно с Майк отвъд океана. Той е надежден човек и може да ме свърже с някои хора, които да ни помогнат.

Елизабет разтърси глава, учудвайки се на сънената мъгла, която сякаш изпълни съзнанието й. Даш говореше така, като че ли не е бил принуден да убие човек заради нея и Каси. Като че ли животът му никога не е бил в опасност и не е направил нищо необичайно.

Тя усещаше как сърцето й започва да бие учестено при тази мисъл, а умът й се насилва да приеме това, което бе сторил. Никой досега не бе бил в състояние да се изправи срещу горилите на Грейндж. Защитниците й винаги губеха, по един или друг начин. И все пак Даш стоеше тук, удивително незаинтересован за съществуващата опасност.

Разбира се, че не бе загрижен. Елизабет примигна уморено. Той бе по-силен от тях, по-жилав и по-умен, и със сигурност много по-решителен. За първи път младата жена осъзна напълно намерението му да защитава нея и Каси.

Мъжът погледна към детето, леко намръщване набръчка челото му, когато тихото й сънливо сумтене изпълни стаята. Проследявайки погледа му, Елизабет видя как малкото момиченце се раздвижи под завивката, лека усмивка разтегна устните му, а краката му се изтегнаха, сякаш играе.

— Звучи като малко кученце, когато спи — жената поклати глава, опитвайки се да приеме промените, настъпващи толкова бързо. — Винаги прави така. Поне тогава знам, че спи, а не сънува.

Елизабет отново тръсна глава. Каси имаше кошмари. Понякога не можеше да спи добре дни наред.

Точно сега, тя се бе изпънала под одеялото, слабичкото й тяло бе отпуснато и спокойно. Тъмната й коса обграждаше порозовялото от съня личице, дишането й бе тихо и равномерно. Не. Сега нямаше кошмари.

— Искам да я събудиш. Трябва да се нахрани и да се изкъпе, а след това може да спи, докато тръгнем довечера. Искам я будна и концентрирана.

Елизабет се завъртя, в тялото й пламна гняв. Пазител или не, тя нямаше да му позволи да наруши единствения истински сън, който дъщеря й бе имала от седмици.

— Имаш ли някаква представа от колко време не е спала толкова добре? — изсъска тя. — Нямам намерение да я будя.

Даш въздъхна дълбоко. Гневът му обаче не се върна, само бе решителен.

— Ако не го направиш и не я задържиш будна за известно време, тогава тя ще спи, докато ние сме будни, и ще заспи, когато всички трябва да бъдем в най-добра форма. Или по-лошо, ще бъде прекалено уморена да издържи или да бяга, ако се наложи. Разполагаме само с няколко нощи, за да я подготвим за пътуването, което да се надяваме, ще последва. Сега я събуди, или аз ще го направя.

Погледът му бе спокоен, повелителен.

— Не можеш да вземаш тези решения, без първо да се допиташ до мен, Синклер — Елизабет се тресеше, яростта почти унищожаваше самоконтрола й. — Тя е моя дъщеря. И аз няма да ти позволя да нарушиш здравия й сън само защото ти искаш така. И със сигурност повече няма да предприемаш никакви изненадващи пътувания с нея, без първо да ме уведомиш какво става. — Юмруците й се свиха от гняв, докато се взираше в него. Даш я наблюдаваше с хладен, преценяващ поглед, сякаш тя беше забавно малко насекомо, което проучва в момента.

— Тази вечер, с малко повече късмет, ще тръгнем към ранчото на Майк Толър, което се намира извън града — повтори мъжът, след това я изненада още повече. — Майк е бивш агент на ЦРУ и има известни връзки и информация, от която се нуждая, за едно възможно безопасно място във Вирджиния. Докато не разбера дали тази къща е на разположение за мен, не мога да кажа нищо повече. Майк ще ни приюти толкова дълго, колкото имаме нужда, но аз искам да останем един ден или малко повече. Достатъчно дълго, за да привикне Каси към мен, и да ви даде възможност за почивка. Това е. След това си тръгваме. Доволна ли си?

Елизабет стисна здраво устни. Той не беше подигравателен или саркастичен. Изглеждаше напълно сериозен.

— Нека Каси да поспи известно време — заяви твърдо тя. — Още един час. Тя е само едно дете, Даш. Има нужда от това.

Тогава тя направи крачка да мине покрай него и да отиде до леглото на Каси, когато болката в бедрото изведнъж я прониза, карайки я да залитне. Елизабет се насили да не извика от ужасния пристъп на болка в мускула.

Следващата й мисъл бе просто да продължава да се движи, без да разсъждава. Болката от повърхностната рана непрекъснато нарастваше и младата жена имаше чувството, че това ще й докара неприятности. Сега, бе хвърлена обратно към тялото на Даш, а той я задържа до гърдите си, след това я завъртя в прегръдките си.

Елизабет изпъшка. Гърдите му бяха също толкова горещи и твърди, както в банята. Ръцете му се стегнаха под гърба и бедрата й, мускулите изпъкнаха от мощ, когато я отнесе до мивката в другия край на стаята.

— Забравих за крака ти — гласът му се изпълни с отвращение към самия себе си. — Първо трябваше да се погрижа за него.

Той я остави върху плота още преди тя да има възможността да свикне да бъде в ръцете му.

— Стой там — изръмжа Даш, хвърляйки й твърд, свиреп поглед. Елизабет го послуша. Но го наблюдаваше внимателно, когато той се върна до леглото, извади една малка чантичка от куфара си, след това взе един от столовете и го отнесе при нея.

— Нека да прегледам първо раната отстрани — заяви мъжът. — Знам, че си се порязала на онзи прозорец.

Елизабет го погледна изненадано.

— Парче от ризата ти висеше на счупеното стъкло — каза той. — По него имаше кръв — посочи съдраното място и започна да повдига дрехата.

Младата жена се опита да диша дълбоко, спокойно, докато пръстите му проучваха нежно меката повърхност.

— Не е много зле — промърмори той. — Когато излезеш от банята, ще сложим малко мехлем и ще я превържем.

Елизабет кимна безмълвно, тогава Даш свали ризата й отново и погледна очаквателно.

— Ще те сваля на пода. Събуй дънките си, за да мога да прегледам крака.

Жената примигна. Да събуе дънките си?

— Не — отсече дрезгаво.

Раната бе високо на бедрото й, няколко сантиметра над коляното и отстрани. Нямаше никакъв шанс…

— Не ме карай да ги разрежа, Елизабет — въздъхна Даш, гледайки надолу към нея. — И двамата сме уморени и дългият път подлага на изпитание темперамента ни. Ако не се погрижа за раната, тя може да се инфектира и тогава няма да можеш да помагаш на Каси. Това ли искаш?

Очите й се присвиха.

— Това е подло — изсъска тя.

Изражението на Даш стана по-сурово.

— Това е истината. Сега свали дънките, преди да го сторя аз.

Ръцете му се протегнаха към ципа. Тя ги плесна и едва не се разсмя при вида на изненадата, проблеснала по лицето му. Очите му се присвиха, тъмните златистокафяви дълбини заискриха решително.

— Добре — измърмори тя и се плъзна от плота, за щастие поне ризата й бе достатъчно дълга, за да прикрие най-важното. — Обаче започвам да мисля, че ти си прекалено деспотичен.

Даш изсумтя. Не каза нито дума, но звукът съдържаше изобилие от мъжко превъзходство. Елизабет го стрелна с възмутен поглед, докато сваляше дънките си надолу, прехапвайки устни, когато платът одраска раната.

— Горе — той я улови за кръста и я повдигна отново на плота, панталоните още висяха на коленете й. — Забрави обувките.

Елизабет забрави ума си. Мъжът вдигна крака й, подпря го на бедрото си и развърза внимателно евтините маратонки. Дългата му коса падна напред, острите, влажни кичури погалиха горната част на коляното й, докато изхлузваше обувката. Даш се премести на другата, косата му помилва кожата над другото й коляно, когато отстрани и нея. Цялото й тяло пламтеше.

Беше ли й повлиявал някой мъж някога толкова дълбоко? Беше ли я карал някой да бленува просто да го докосне, просто да погали плътта му и да се наслади на усещането й?

Когато и втората обувка падна на пода, ръцете му, изненадващо нежни, издърпаха плата по краката й, главата му се надигна и очите му срещнаха нейните, докато я събличаше. Топлината, която видя там, й отне дъха. Тя правеше очите му по-светли, изглеждаха кехлибарени, а не като тъмен мед. Високите му скули горяха, а устните му натежаха от чувственост.

— Няма да има нужда от шевове — прошепна Даш пресипнало, докато преглеждаше ранената плът. — Имаш късмет, бейби.

Обръщението изпрати светкавица от възбуда, която прониза вагината и утробата й.

Даш отвори чантичката за първа медицинска помощ и извади някакви неща, които Елизабет нямаше представа какви са.

— Това ще боли — прошепна мъжът и тя видя как очите му пламват яростно при мисълта. — Трябва да я дезинфекцирам и да я превържа, след като вземеш душ.

Елизабет бе като омагьосана от лицето му, от изражението му. Беше диво, така изпълнено с желание, че й отне дъха и почти я накара да забрави болката в крака.

— Аз го почистих. В ресторанта — каза тя нервно и прибра косата си зад ухото, преди да сграбчи ръба на плота отчаяно. — Не е много зле. Спря да кърви.

Даш премести стола си, големите му мазолести ръце опипаха раната, а младата жена стисна зъби при усещането на допира на пръстите му по кожата й. Бяха толкова топли и нежни.

— Убих онова копеле само заради това — прошепна той шокиращо, карайки сърцето й да запрепуска в гърдите й. — И бих го направил отново, Елизабет — Даш повдигна очи и я погледна внимателно. — Няма значение кой е. Ще ги убия, преди да позволя отново да наранят теб или Каси.

Мъжът погледна обратно надолу към бедрото й, преди да се изправи на крака. Елизабет се опита да не обръща внимание на издутината, повдигаща меките му панталони. Наистина се опита. Той бе огромен. Даш, обаче, пренебрегна собствената си възбуда. Извади шишенце антисептик от чантичката, навлажни една голяма правоъгълна марля и се обърна отново към жената.

Очите му бяха пълни с болка.

— Мразя да те гледам как страдаш, Елизабет — прошепна той. — Не мога да го понеса.

Тя щеше да го успокои. Щеше да му каже как се е поляла сама с алкохол в ресторанта, ако той не я бе шокирал с последните си думи.

Устните му покриха нейните, миг преди да постави марлята върху крака й. Болката експлодира върху плътта й, устните му погълнаха вика й, след това го замениха с толкова невероятно усещане, че й се прииска да изскимти в отговор. Даш облиза устните й. Не открадна целувката й. Не я взе. Примами я. Езикът му докосваше извивките, притискаше се нежно, ближеше я пламенно, докато тя не разтвори устни и му позволи да влезе.

Нима той изръмжа? Кратък, дрезгав звук отекна в гърдите му, когато пръстите му се отдръпната от марлята и двете му ръце се обвиха около Елизабет и я придърпаха към него. Устните му се наклониха над нейните и той започна да превзема устата й. Нямаше друг начин да се опише.

Пенисът му, като гореща стомана, се притискаше към внезапно пламналата й женственост, докато Даш я целуваше. Настани се срещу клитора й, караше тялото й да се навлажни, женската влага потече от вагината й и напои бикините й. Трябваше да я почувства, дори през плата на панталоните си, трябваше да разбере, че тя е възбудена, че тялото й е подивяло от докосването му.

Даш захапа устните й, езикът му се стрелна буйно между тях, за да превземе устата й с горещи, възторжени близвания и плавни тласъци. Предизвикваше я да отвърне на всяка ласка. Предизвикваше я да даде толкова, колкото й даваше и той. А Елизабет бе безпомощна срещу опустошителната атака.

Целувката му имаше вкус на полунощ, тъмна и дълбока, плашещо свирепа, и все пак силата му бе толкова изкушаваща, че младата жена се изгуби в нея. Гърдите й набъбнаха и станаха болезнени. Зърната й напираха настойчиво през плата на ризата, когато Даш раздвижи гърдите си срещу тях.

Той, обаче, не се възползва от възбудата й. Не се опита да я насили за повече, въпреки че Елизабет се питаше дали ще има сили да се отдръпне от него. Даш я държеше притисната към себе си, ръцете му се стягаха около нея, дланите му галеха гърба й, докато езикът му проучваше всяко скрито кътче в устата й и я подтикваше да отвърне на жеста.

Беше съблазняване. Бурно. Даваше и вземаше мълчаливо, и само силното им накъсано дишане нарушаваше тишината около тях, докато Даш я целуваше с глад, който бе превъзхождан, може би, само от нейния собствен.

Само вкусът му я караше да търси още, да жадува за всяко докосване на езика му по нейния. Ръцете й галеха раменете му, косата му, тя жадуваше да почувства възможно най-голяма част от тялото му, да вземе всичко, което този откраднат миг й позволяваше.

Колко време бе минало, откакто я бе докосвал мъж? Колко нощи бе лежала будна, мечтаейки за него? Представяше си как идва при нея, как шепне, че я желае, че жадува за нея, предлагайки й силата и страстта си. Сега Елизабет ликуваше. Напрягаше се в ръцете му, потриваше се в него, усещайки топлината, просмукваща се в кожата й, прогонваща студа, който я бе изпълвал толкова дълго време.

В продължение на няколко минути и двамата се бориха за въздух. Телата им се опитваха да се приближат максимално едно към друго, атмосферата около тях пламтеше от примитивна страст, с която Елизабет нямаше представа как да се бори. Знаеше само, че се извива към него, че гърдите я болят за докосването на широките му длани, а вагината й пулсира за дебелината на пениса му. Знаеше, че е жива. Най-сетне, безвъзвратно жива, и за един миг, някой човек няма друга мисъл в главата си, освен да я докосва. Да я прегръща. Да…

— Мамо. Мамо, къде си?

Уплашеният глас на Каси им подейства като ледена вода. Даш се отдръпна от нея, борейки се за дъх, когато се извърна настрани, очевидно опитвайки се да скрие ерекцията си, в случай че детето побегне към скритата ниша.

— Мама е тук, Каси — Елизабет се плъзна от плота и изкуцука бързо зад ъгъла, за да може дъщеря й да я види.

Малкото момиченце беше седнало в леглото, очите му бяха потъмнели от страх, когато се вкопчи в плюшеното мече до себе си.

— Сънувам ли? — прошепна Каси, оглеждайки стаята, очите се изпълниха със сълзи. — Даш не дойде ли, мамо? Не е ли тук? Сънувах ли отново?

— Каси…

— Тук съм, Каси — отговори ниският кадифен глас на войника.

Елизабет се обърна навреме, за да види как Даш идва от нишата, тялото му очевидно вече бе под контрол, когато тръгна към собственото си легло. Хвърли на Каси успокояващ поглед, преди да извади една тениска от чантата си и да я навлече. Меката сива памучна тъкан обгърна гърдите и твърдия му корем, а ръкавите се разтегнаха върху силните му ръце. Когато приключи, взе нощницата и халата, намиращи се най-отгоре в отворената чанта, и ги подаде на Елизабет.

Изчервявайки се, младата жена задържа дългите дрехи пред себе си, докато гледаше дъщеря си.

Каси се бе втренчила в Даш с разширени очи, изражението й показваше удивление.

— Уау, Даш, ти наистина си голям — изкиска се тя, устните й се извиха в блестяща, доволна усмивка, когато мъжът седна отстрани на леглото си и я погледна любопитно.

Елизабет следеше тази първа истинска среща много внимателно. Каси толкова бе мечтала Даш да дойде, за да ги спаси. И въпреки че Елизабет признаваше, че ако някой може да го направи, това е той, все още й бе трудно да отпусне контрола, под който бе държала ситуацията до този момент.

— Мислиш ли, че съм прекалено голям? — Даш се намръщи, сякаш бе притеснен от перспективата. — Би било трудно да се смаля толкова късно, Каси.

Ослепителна усмивка озари лицето на момиченцето и преди Даш или Елизабет да се досетят какво ще направи, то литна от леглото и скочи в прегръдките на мъжа.

Елизабет ахна при бързината и дързостта й. Каси не бе дете, което се доверява на мъжете, дори не се бе радвала на прегръдките на баща си, но сега се бе хвърлила към Даш.

Той я улови до гърдите си инстинктивно, погледът му се насочи към майката шокирано, очите му бяха изпълнени с едно чувство, което тя не можеше да определи, когато Каси обви ръце около врата му и положи една звучна целувка на твърдата му буза.

— Толкова се радвам, че дойде, Даш — извика Каси в шията му. — Бях така уплашена. Страхувах се, че няма да успееш да ни откриеш. Че съм сгрешила и не би дошъл да помогнеш на мен и на мама. Но ти го направи. Ти дойде, Даш.

Сърцето на Елизабет се сви, когато Даш затвори очи, изражението му се напрегна от вълнение и той преглътна мъчително.

— Да, дойдох, Каси — прошепна в косата й, държейки я нежно, прегръщаше я така, както баща й никога не бе правил. Упокояващо. С топлота. Със загриженост. — Тук съм, Каси. И имам намерение да остана.

Елизабет ахна при изказването, в същото време очите му се отвориха, златистите дълбини се втвърдиха от решителност. Тя имаше чувството, че може би ще има шанс да преживее опасностите, които я заобикалят, с Даш до нея, но сега знаеше, без сянка на съмнение, че той няма намерение да им позволи да му избягат. Току-що бе предявил претенциите си към тях.

— Хайде, Каси, трябва да се изкъпем — тя се опита да запази гласа си равен, да сдържи нервния трепет, който усещаше, че се надига в тялото й.

Той може да мисли, че е предявил претенциите си, помисли си младата жена, и че може би се нуждае от него повече, отколкото някога се е нуждаела от някого в своя живот, но щеше да научи, че тя не е толкова лесна за побеждаване, както смята той.

— О, мамо, позволи ми да постоя с Даш — Каси се обърна към нея, изражението й бе умолително, а очите й ококорени и нещастни. — Ще бъда послушна. Обещавам.

— Ти винаги си послушна, малката ми — отговори Елизабет, но гласът й бе твърд. — Но се нуждаеш от баня, а аз от душ. Хайде сега, за да можеш да се нахраниш и може би, да погледаш анимационни филми за малко — тя остави заплахата да виси. Мразеше да отнема нещо от дъщеря се, което тя искаше. Но не можеше — не би могла — все още да се довери толкова на Даш.

— Но, мамо… — изхленчи Каси.

— Веднага, Касиди Пейдж — Елизабет използва пълното й име, запазвайки твърдия си сдържан глас. Молеше се детето да не предпочете да й се противопостави точно сега. Не мислеше, че ще може да се справи с борбата.

Каси въздъхна дълбоко и се плъзна от скута на Даш.

— Няма да си тръгнеш, нали? — попита с тънко гласче.

— Обещавам — мъжът сложи ръка на сърцето си със сериозно изражение на лицето. — Ще бъда точно тук, очаквайки моя партньор за анимационните филми.

Каси се изкиска, докато Елизабет отиваше към чантата и извади дрехите, от които щеше да се нуждае момиченцето. Четки за зъби, за коса, панделки, множеството дребни, но важни неща, се намираха в една голяма ярка пластмасова кутия, лежаща върху дрехите. Извади ги, взе халата и нощницата пред себе си и пое към банята. Очите й продължаваха да се взират в Даш, докато се опитваше да задържи притесненията си под контрол.

Даш я наблюдаваше, златистокафявите му очи бяха спокойни и съсредоточени. Сериозни.

— Не забравяй да сложиш свястна превръзка на крака си — напомни й той, когато тя стигна до нишата. — Този сапун ще те изгори много ш… — Даш прочисти гърлото си, — много лошо — довърши, поглеждайки към Каси.

Елизабет се изчерви, но кимна енергично, преди да поведе детето към вратата на банята. Също като Каси, тя искаше да го попита дали ще бъде там, когато се върнат. Дали щеше да обещае, че няма да си тръгне?

По някакъв начин, той сигурно бе разчел страховете й. Задържайки погледа й, Даш върна ръка на гърдите си.

— Обещавам — оформи с уста, само за нея.