Лора Лей
Вълкът на Елизабет (3)

Глава 2

Даш едва сдържа тътнещото си ръмжене, когато Каси се облегна на него. Вдигна ръка и я обви около крехките рамене, поглеждайки към майка й с решителност, която се молеше тя да приеме.

Чувството му за притежание към тях двете само бе станало още по-силно и по-дълбоко през месеците, в които ги бе търсил. С всеки неуспех, с всяко ново осъзнаване на опасността, която ги дебнеше, решителността му нарастваше. Сякаш допълнителното ДНК, което притежаваше в тялото си, виеше той да предяви претенциите си по начин, който го свари неподготвен. А той не обичаше да бъде неподготвен. Но приемаше отговорността към тези две невинни същества така естествено, че дори не си помисляше да го поставя под въпрос.

Усещаше силата на Елизабет. В изпънатите й рамене, в борбения блясък в уморените й сини очи. Жената не му се доверяваше и със сигурност не вярваше, че е този, за когото се представя. Но Даш бе очаквал това. Бе очаквал съпротивата й. Знаеше, че няма да може да я победи лесно.

А и не искаше тя да бъде лесна, осъзна младият мъж. Елизабет беше силна жена, а доминиращите му инстинкти биха потъпкали грубо всяка жена, която не е. Тя трябваше да се научи как да стои до него, кога да се отдръпва и кога да му позволи той да поеме бремето, паднало на плещите й. Трябваше да се научи как да споделя тежестта, вместо да я носи цялата върху крехките си рамене, както бе свикнала да прави до сега.

Внимавайки с малката главичка, сгушена сега в гърдите му, Даш бръкна в задния си джоб и извади портфейла си. Отвори го и го остави между себе си и Елизабет. В единия джоб беше разрешителното му за шофиране, а в другия — военният му документ за самоличност, и двете лесно можеха да се видят.

Мъжът я наблюдаваше, докато тя проучва документите, след което вдигна очи, извивайки едната си вежда подигравателно. Беше куражлийка, трябваше да й го признае. Не приемаше нищо за чиста монета. Нито писмото, нито документа за самоличност.

Погледът й са насочи отново към дъщеря й. Каси се бе свлякла към него, а крехкото й телце бавно се отпускаше. Даш усети как тя се потапя в топлината на тялото му през тънкия й пуловер.

— Яж, Каси, след това можеш да поспиш.

— Да, мамо — момиченцето бе съвсем изтощено и това го вбеси.

Майката и дъщерята изглеждаха така, сякаш са прекарали твърде много дни без сън или истинска храна. Лицата им бяха бледи, а очите им прекалено блестящи от нерви и страх.

— Дойдох да помогна, Елизабет — каза й Даш, като върна портфейла си на мястото му, виждайки едрия сервитьор, който тръгна от бара, носейки чиниите с храната. — Нахрани се, след това ще го обсъдим.

Мъжът се опита да звучи успокоително. Опита се да не изглежда застрашително, но знаеше, че това е като да се опитва да скрие слон под одеяло. Даш беше опасен, когато бъде посрещнат по неправилен начин. Изключително опасен, ако ситуацията го изисква, както в този момент.

Мак, това име бе изписано на табелката на мъжа, работещ в заведението, остави чиниите, отрупани с храна на избелелия плот на масата. Когато го направи, ръкавът на бялата му тениска се повдигна, разкривайки татуировка на Специалните части. Даш запомни тази информация за момента. Щеше да се нуждае от някой, който да ги прикрие, когато си тръгнат. С малко късмет, можеше да получи помощ от този мъж.

— Ти си много деспотичен — промърмори Елизабет, като се загледа надолу в храната.

Даш беше достатъчно близо, за да види как устата й се напълва със слюнка. Точно както можеше да види как гордостта й води борба с желанието й.

— Просто реалист — сви рамене той. — Ако не ядеш, няма да можеш да се бориш, скъпа. Кое е по-важно? Гордостта или здравето ти? — Или дъщеря ти. Тези думи обаче остави неизречени.

Даш знаеше колко е важно детето за нея. Тя бе успяла да победи, когато шансовете й бяха нулеви, бе се справила с една ситуация, в която много мъже биха се поколебали как да постъпят, за да спаси малкото си момиченце. Той не се гневеше на гордостта, която видя да проблясва в очите й, но тя щеше да яде.

И Елизабет го направи. Даш ядеше своята порция, като я наблюдаваше внимателно, докато тя не изяде повече от половината от огромния сандвич и започна картофките. Млякото бе изпито с удоволствие, трептенето на миглите й я издаде, че му се наслаждава. Сякаш бе минало много време, откакто го бе вкусвала.

Даш се запита дали тя ще изпита същото това удоволствие, ако я докоснеше и галеше по начина, по който си бе фантазирал през последните месеци. Колкото повече се доближаваше до нея, толкова по-подробни бяха мечтите му, а желанието му да я притежава ставаше още по-свирепо. Желаеше я с глад, какъвто не бе познавал никога преди. Но първо трябваше да ги успокои и да ги отведе на безопасно място. Нямаше да свали гарда си, докато не постигнеше това. А за да го направи, щеше да се наложи да шофира в една от най-тежките снежни бури на века.

Даш внимателно държеше под око паркинга през прозореца зад жената, за да се увери, че никое друго превозно средство не пристига. Имаше редица от камиони на мили надолу по междущатската магистрала заради снежната буря, а пухкавите бели снежинки изглежда нямаха намерение да спират скоро. Репортажите по новините обещаваха страхотна снежна буря, което означаваше, че Даш не разполага с много време да стигне до някое по-безопасно място.

За щастие, единият от мъжете, с които се бе сражавал в Близкия изток, притежаваше къща само на няколко часа път от тяхното местоположение. Даш се бе свързал с него по мобилния телефон, преди да напусне града, и знаеше, че той и семейството му го чакат.

В продължение на години, Синклер бе воювал заедно с колегите си — войници, предпазливо поддържайки дистанция, държейки изкъсо юздите на желанието си да се сближи с останалите. Беше се притеснил, че човекът ще се извърне от него, като разбере, че има нужда от помощ. Но за негова изненада, срещна добър прием. Имаше доста път пред тях и Даш още не беше сигурен, че крайната им цел ще осигури убежището, което се надяваше да даде на Елизабет и Каси. Но поне знаеше начина, по който да стане по-лесно.

Първо, трябваше да я изкара от ресторанта. А тя не изглеждаше особено готова да му се довери.

Докато се хранеше, мъжът позволи на малката Каси да се отпусне отстрани на него, гледайки майка й. Нежното й лице беше елегантно — тънко, решително, малко носле, което се закръгляше леко на върха, намекваше за игривост, която тя бе принудена да зарови вътре в себе си; големи сини очи, високи скули и нежни розови устни, които Даш можеше да си представи как целува.

— Благодаря за храната — Елизабет най-сетне бутна чинията си настрани, спирайки поглед върху Каси.

Тя беше заспала облегната на Даш, слабото й дребничко тяло бе напълно отпуснато на него. Мъжът погледна към чинията й. Подобно на майка си, момиченцето не бе успяло да довърши храната си, но бе изяло достатъчно, за да го задоволи. Достатъчно, за да му помогне да спи през дългото пътуване.

— Тя е толкова изтощена — Елизабет въздъхна и прокара уморено пръсти през дългата си заплетена тъмнокестенява коса. Беше боядисана. Даш знаеше, че копринените кичури би трябвало да имат дълбокия лъскав цвят на тъмен кестен, меки и блестящи със златистокестеняви кичури. Сега изглеждаше тъмна, не мръсна, а изтощена, каквато бе и самата Елизабет.

— И двете сте изморени — той се опита да запази гласа си тих, да сдържи дивото ръмжене, което продължаваше да се надига в гърлото му, правещо гласа му дрезгав, груб, но не успя.

За съжаление, помисли си Даш, аз съм това, което съм, какъвто съм създаден. Беше суров, властен и много рядко позволяваше някакви безразсъдни постъпки. Елизабет трябваше да разбере, че единствено той, можеше да им гарантира сигурността, от която тя и детето й се нуждаеха. Той нямаше да приеме нещо по-малко.

— Идваш с мен, Елизабет. Ти и Каси — мъжът я погледна решително, виждайки как очите й се разширяват. — Знам, че си ранена и прекалено изтощена, за да продължиш по този начин. Дойдох да ти помогна.

Тя се отпусна назад, притискайки се към задната част на барплота, докато го гледаше предпазливо. Даш можеше да види борбата, която се водеше вътре в нея, желанието да се довери, страхът. Елизабет бе предавана толкова много пъти, за да приеме спокойно предложението му. Но той нямаше да й даде избор.

В момента жената, подобно на Каси, бе повече от шокирана от всичко случващо се. Неотдавнашното им бягство бе на косъм и Даш знаеше, че страхът още пулсира във вените й. От време на време тялото й се разтърсваше от леки тръпки, но той виждаше, че тя упорито се бори да ги усмири, да поддържа впечатлението, че е силна.

— Оценявам жеста…

Даш изсумтя и се намръщи силно.

— Не казвай нищо, което ще се наложи да преглътнеш по-късно, Елизабет — предупреди я, запазвайки гласа си заповеднически. — Докато се опитвах да ви открия през последните шест месеца, научих точно срещу какво сте изправени — мъжът мразеше начина, по който лицето й побеля и неспокойния поглед, който засили сенките в очите й. — Не можеш да се бориш с това сама. Знаеш го.

Очите й се насочиха към Каси и Даш видя как се навлажниха от сълзи. Тя стисна устни здраво, а ръцете й се свиха в юмруци върху лекьосаната повърхност на масата.

Бяха малки, деликатни ръце, с дълги изящни пръсти. Ръце, за които един мъж би убил, за да почувства по тялото си. Даш умираше за докосването им. Да разбере дали жената отговаря на наркотичните мечти, които той още си спомняше ясно.

— Нямам избор — гласът й бе пресипнал, глух. — Не мога да поема риска, господин Синклер. Не те познавам. Нямам ти доверие.

Това не бяха празни думи. Много пъти бе познала предателството. Беше се борила прекалено дълго, за да се предаде точно сега и просто да остави някой друг да поеме отговорността. Което е добре, каза си Даш. Щеше да й позволи да се бори, колкото гордостта й изискваше, но накрая, той щеше да спечели.

Даш позволи на една усмивка да извие устните му.

— Не те моля за доверието ти или за позволение, Елизабет. Просто посочвам факт. Трябва да заведа теб и Каси някъде на безопасно място, след това можем да помислим как да се погрижим за проблема.

Ако лицето й можеше да пребледнее повече, то след думите му наистина щеше. Даш знаеше, че тя се е опитвала неведнъж да отиде при властите, да намери начин да направи това, което е правилно. Но дори тези, които се клеха да пазят правата на невинните, бяха само хора. Тези, които не можеха да бъдат подкупени, биваха убивани. И той знаеше, че за нея смъртта на тези, които са се опитали да помогнат, тежи на собствената й съвест.

— Веднъж отидох в полицията — каза Елизабет горчиво. — Няма да повторя тази грешка — всички офицери там я бяха предали. Началникът, сам по себе си, бе отговорен за това. Някои от следователите все още я издирваха, неразбиращи какво я е накарало да избяга. Знаеха само, че е в беда. В беда и че е приятелка. Елизабет бе израснала заедно с някои от служителите в малкия град, в който бе родена. Те не можеха да й помогнат, но Даш знаеше, че той може.

Малкият град в Южна Калифорния беше дом също и на един наркопласьор. Много могъщ наркопласьор, който бе готов да плати за защитата, от която има нужда. За съжаление, Дейн Колдър бе направил грешката да пресече пътя на този човек. Тогава, в опит да спаси себе си, той се бе опитал да продаде малкото си момиченце на извратеното копеле.

Дейн сега се пържеше в ада, благодарение на куршума на дилъра, който го бе застигнал пред очите на Каси. След това, мъжът възнамерявал да отведе детето със себе си. Без съмнение, то нямаше да оцелее дълго.

За щастие, Елизабет по някакъв начин бе усетила, че трябва да провери дъщеря си, и чувайки изстрелите, ужасена видяла как Каси бива заключена в една от спалните, докато изхвърлят тялото на съпруга й. Как бе успяла да избяга и да измъкне детето изпод носовете им, Даш не знаеше. Едно бе сигурно обаче — тя го бе сторила и сега двете бяха в по-голяма опасност, отколкото предполагаха.

Терънс Грейндж не беше просто наркодилър. Връзките му с мафията и силната структура, която бе изградил около безшумната си малка империя, простираха пипалата си из целите Съединени щати и няколко държавни агенции. Сега Даш трябваше да намери начин да ги спаси защото, както Елизабет бе разбрала, не бе лесно да се реши на кого може да се има доверие.

— Не съм казвал, че ще пътуваме гладко, а само, че бихме могли — мъжът сви рамене. — Изборът е твой, Елизабет. Можеш да дойдеш с мен и да живееш или да продължиш да бягаш, докато копелетата те заловят и ти отнемат Каси.

Тя силно и дълбоко си пое дъх. Даш знаеше, че тя осъзнава, че в крайна сметка ще се провали. Нямаше връзките и силата да защити себе си и детето си. Беше само една жена и научаваше точно какво значи това.

— И как да знам, че мога да ти се доверя? — попита тя подигравателно. — Не те познавам, господин Синклер, и със сигурност не вярвам, че ще ни преследваш в продължение на шест месеца от чиста добросърдечност.

Даш погледна надолу към Каси. Когато очите му се върнаха отново на Елизабет, той знаеше, че собственият му гняв тлее в дълбините на очите му.

— Грешиш, лейди — искаше да изкрещи от силата на чувството за собственост към двете жени. — Тя спаси безполезния ми живот, когато той нямаше значение за никой друг, освен за нея. И проклет да бъда, ако позволя тя или майката, която толкова обича, да умре. Сега изборът е твой — дали да дойдеш с мен, или да останеш. Но Каси ще бъде защитена. Тя идва с мен.

Даш видя как очите на Елизабет се разшириха, когато страхът ги засенчи още повече. По дяволите, мразеше да вижда как потъмняват от ужас, вместо от удоволствие, каквото копнееше да й достави. Усещаше как страхът я разтърсва, знаеше, че смразява кръвта й, докато тя се опитваше да намери начин да отвърне на удара. Беше силна жена и не й бе лесно да приеме някой друг да поеме контрола. Но той трябваше да го направи. Трябваше да установи властта си над нея и Каси, за да може да ги изведе живи от тази ситуация.

Между очите й се образува гневна бръчица. Разгневените дълбини блестяха войнствено. Пенисът му се втвърди, което бе повече от объркващо, като се има предвид ситуацията и мястото, на което се намираха.

— Говориш за моята дъщеря — изсъска най-сетне Елизабет, навеждайки се напред. Гневът я разтърсваше. Той надви летаргията, която Даш бе видял в нея преди миг. — Няма да направиш нищо без моето разрешение.

Кръвта препускаше в тялото му, гореща и развълнувана, когато уханието й потече към него, обвивайки се около сетивата му. Тя беше възбудена. Не много, може би предизвикана от любопитство, и малко срамежливо. Това му харесваше. Харесваше тази свенливост, тази колебливост. Но внезапният й гняв беше много по-силен. Нейното дете. Нейната отговорност. Младата жена нямаше да се остави лесно. Даже на него. Което означаваше, че той трябваше да се бори с нея за това. Даш очакваше с нетърпение битката.

— Твоето разрешение? — той се опита да сдържи гласа си нисък, но усещаше пулсиращото ръмжене точно под повърхността на думите. — Ако не си забелязала, аз не моля за нещо, Елизабет. Просто ти казвам. Не съм пропътувал половината свят и тичал след хубавия ти малък задник през половината Съединени щати само за да ме потупаш по главата и да ме отпратиш по пътя ми. Можеш да приемеш това спокойно или можем просто да продължим напред и да се борим един с друг. Но ти обещавам, бейби, аз знам кой ще спечели накрая.

Очите й се разшириха недоверчиво.

— Ти луд ли си? — попита най-сетне Елизабет любопитно. — Или просто си търсиш смъртта, господин Синклер? Ако знаеш пред какво съм изправена, тогава знаеш и за хората, които той вече уби, за да стигне до мен. Наистина ли искаш да свършиш като следващото окървавено тяло, което копелето оставя след себе си?

Жената беше умна. Даш го знаеше през цялото време. Подигравателното снизхождение в изражението й и тонът й биха накарали всеки друг да се разколебае.

— Всъщност, мислех нещо подобно — да направя него следващото окървавено тяло след себе си — отвърна той небрежно. — Не се заблуждавай, Елизабет, аз не съм толкова лесен за побеждаване.

Не един терорист бе опитвал, хора, много по-решителни от Грейндж, с по-голяма мрежа от зло зад гърба си. Даш знаеше добре как да играе тази игра и как да победи.

Мъжът я следеше внимателно, усещаше битката, която се води вътре в нея, инстинктивното й разбиране, че ако някой би могъл да ги спаси, то това е той. Но също така се съмняваше, че за нея и Каси има някаква надежда за оцеляване. Надеждата бавно гаснеше в неговата половинка.

Даш се изправи неочаквано на крака, оставяйки малката Каси нежно на стола, докато го прави. След това се наведе по-близо до Елизабет, ръката му се подпря на масата, а лицето му застана само на сантиметри от нейното. Младата жена се взираше в него изненадано.

— Тръгваме след пет минути. Аз и Каси или ти, аз и Каси. Както казах, изборът е твой.

Очите й се присвиха, деликатните й малки ноздри пламнаха, когато по страните й се разля топлина. Сега Даш можеше да подуши вълнението й, но подушваше също така и кръв.

— Няма да ти позволя…

Мъжът се наведе още по-близо.

— Ранена си — изръмжа в лицето й и тя се отдръпна назад от яростта му. — Ако се опиташ да се бориш с мен, обещавам ти, че ще съжаляваш. Сега се приготви за измъкване. Тръгваме си.

Той не й даде време да отговори. Изправи се, хвърли й един последен суров поглед, преди да се обърне и да тръгне към бара. Едрият бивш войник чакаше, наблюдавайки с присвити, преценяващи очи, докато се приближава.

— Тя е в беда — плешивата глава кимна към Елизабет, когато Даш спря пред него. Това не беше въпрос. Човекът имаше необикновен усет за неприятности. Това беше нещо, което научаваш по време на битка, нещо, което никога не забравяш.

— И аз съм тук, за да я измъкна от нея — изръмжа Даш. — Но имам нужда от една услуга.

Мак погледна отново към Елизабет и Каси.

— Не съм се обаждал, но знам, че се предлагат много пари за информация, относно тях двете — очите му се върнаха върху по-младия мъж. Светлокафявите дълбини бяха твърди и хладни. — Кажи ми от какво имаш нужда, момче.