Лора Лей
Вълкът на Елизабет (29)

Глава 28

Даш имаше доста странни приятели: бивш агент на ЦРУ — сега ранчеро — войник от Специалните части, който дразни Котешките породи, и едно ласкаво говорещо южняшко момче с изцяло негов харем. Много опасен, смъртоносен харем, ако Елизабет не грешеше.

Малката хижа бе изпълнена с естроген и женски хормони и всички те бяха насочени в една посока — към нежно говорещия паднал ангел, който повече от очевидно се наслаждаваше на всички тях.

— Това е Стефани, моята малка дама на страстта — Саймън привлече намиращата се най-близо жена в прегръдките си, когато влязоха в хижата. Тя беше висока, стройна и с големи гърди. Жената показваше доста кожа с цвят на кафе с мляко от приличащата на сутиен сива блуза и плътно прилепналите черни панталони. На ханша й висеше пистолет, на бедрото си имаше нож, а в тъмните й, шоколадовокафяви очи блестеше смях.

— Или поне той така обича да си мисли — тя погледна към мъжа с подигравателна усмивка. — Приятно ми е да се запознаем.

— Това е моята малка Даника. Тя се грижи за всички наши… ъъъ, социални ангажименти — дълга черна коса и облечена в прилепнала по тялото черна дреха, добре въоръжена и също с големи гърди. Сините й очи блестяха от обожание, докато гледаше Саймън.

— Радвам се да те видя отново, Даш — поздрави Даника, преди да кимне към Елизабет. — За мен е удоволствие да се запознаем.

— Глори, малката ми — той притегли по-дребната брюнетка в ръцете си. — Това е моето покорно бебче Глори — положи една целувка на устните й, когато тя се сгуши отстрани до него, след като Стефани се отдалечи.

— Здравей, Даш — момичето дари Вълчата порода с широка усмивка. — Обучаваш я? — кимна то към Елизабет. — Трябва да й купиш по-хубави дрехи от тези дънки — прокара ръка по бедрото си, обгърнато в плътен панталон от ликра. — Това е по-удобно.

Даш се покашля, но не каза нищо.

— Жанет, Олета и Кимбърли — Жанет имаше чифт белезници, висящи на широкия колан, който опасваше ханша й. Беше русокоса сирена. С големи гърди. Олета беше енергична брюнетка с леки тъмноруси кичури, а Кимбърли — червенокоса, с подчертан блясък в очите, щом погледна Даш.

Елизабет се намръщи, когато насочи поглед към любовника си. Даш я погледна с ироничен проблясък на веселие, който само я направи още по-подозрителна. Жените бяха фамилиарни с него, повече отколкото й допадаше.

— Вечерята ще бъде готова всеки момент — обади се Стефани от вратата на кухнята. — Кафето е готово. Добре, че донесохме припаси с нас. Вие, момчета, наистина ли мислите, че тези неща, които наричате храна, са здравословни?

Елизабет се намръщи. Доста харесваше задушеното месо и чилито, които Даш бе приготвил по-рано.

— Моята Стеф е магьосница в кухнята — Саймън сияеше. — Ще получим храна, каквато скоро няма да забравите.

Елизабет запази мълчание. Сега жените се движеха из кухнята и всекидневната, някои от тях почистваха оръжия, две готвеха, а други две бяха заели зорко позиции до всеки прозорец.

Даш въздъхна.

— Елизабет и аз ще си вземем душ. Чувствайте се като у дома си, Саймън. Ще говорим по-късно.

— Така и ще направим — другият мъж се облегна лениво на стената, а ръката му се обви около червенокосата жена, която се движеше край него. — Вие вървете. Има няколко неща, които трябва да ти покажа довечера, и след това може да съставим план.

Елизабет последва Даш до спалнята, изчака докато той затвори, и странно — заключи вратата зад себе си. Премести стола, обърнат с гръб към едната стена и го подпря под дръжката на вратата. Елизабет повдигна вежда подигравателно.

— Нямаш му доверие? — попита жената тихо.

Даш я погледна учудено.

— Вярвам му достатъчно, просто го познавам прекалено добре — той прокара пръсти през косата си с жест на очевидно раздразнение. — По дяволите, не очаквах това — изглеждаше повече от объркан от развоя на събитията.

— Мисля, че каза, че нямаш приятели — Елизабет сдържа гласа си тих, докато го наблюдаваше с любопитство.

Мъжът се мръщеше. Погледна към вратата, после отново към нея.

— Саймън е аномалия. Не му обръщай внимание — той погледна отново към вратата, като изглеждаше все по-объркан с всяка секунда.

— Какво? — попита го жената.

Даш поклати глава.

— Проклет човек. Нямам представа какво, по дяволите, си мисли, че прави тук.

— Звучеше ми така, сякаш е дошъл да ти помогне — тя седна на леглото и започна да събува ботушите си. — За човек, който твърди, че няма приятели, ти си натрупал цял куп.

Породата не й отговори, само стоеше и я гледаше с мрачно, предпазливо изражение.

— Даш, притесняваш ме — Елизабет свали ботушите си, след това се изправи и издърпа тениската си през глава.

Тази сутрин не си бе направила труда да слага сутиен. Проклетите неща бяха прекалено ограничаващи и неудобни, когато се опитваш да се движиш из гората. След това тя разкопча дънките си, смъкна ципа и ги плъзна по краката си. Когато погледна към Даш, той вече не изглеждаше угрижен. Изглеждаше гладен.

— Аз не мисля така — изсумтя Елизабет. — Няма начин да ме накараш да крещя при всички онези жени, които стоят и слухтят. Ще те нападнат в мига, в който напуснеш спалнята.

За съжаление, той не можеше да го отрече. Вместо това започна да се съблича, а Елизабет се отправи към банята. Даш се присъедини към нея, когато тя нагласяше водата, съвършено гол и невероятно възбуден.

— Елизабет — придърпа я към себе си, когато тя понечи да пристъпи под душа, и се взря в нея с онези златни очи, които винаги караха дъха й да секва. — Обичам те, защото ти държиш душата ми — каза той просто. — Винаги съм те обичал. Просто не те познавах.

Проклет да е! Точно когато бе решила, че са й останали един или два щита, които могат да я предпазят от него, той изваждаше нещо подобно от арсенала си.

Елизабет положи глава на гърдите му, защото знаеше, че ако продължи да го гледа, накрая отново ще се разплаче. Понякога разбиваше сърцето й. Никой не я бе обичал досега, никой не я бе приемал толкова дълбоко, както я обичаше и приемаше Даш.

— Обичам те поради същите причини, Даш — най-накрая призна това, което знаеше още откакто той не бе нищо повече от едно писмо веднъж седмично, един слънчев лъч в тъмния живот, нейния и на Каси. — Поради същите причини.

 

 

— Добре, ето какво имаме — Саймън пое дебела купчина документи от едно от своите момичета, докато седяха на кухненската маса след вечеря. — Вълчите породи, които са избягали от онази лаборатория. Очакваме най-малко половин дузина, може и повече, ако малките са оцелели — мъжът разстла няколко официални документа, докато говореше. — Веднага, след като научих, че си тук и срещу какво си тръгнал, пратих момичетата на компютрите и им казах да проникнат в сърцето на организацията на Грейндж — усмихна се на жените около себе си. — Те са добри, много добри.

Даш въздъхна. Напоследък това му се случваше много често.

— Това, което искам да знам, е как разбра — каза най-сетне той. — Предполагаше се, че информацията се пази в тесен кръг.

Саймън сви широките си рамене.

— Познавам няколко от Котките. В подземния свят от месеци се носи слух, че Грейндж има дете Порода. Когато малкото момиченце се появи в имението миналата седмица, докато Дани беше там, тя ме уведоми. Също така е чула да се споменава твоето име. На следващия ден бяха регистрирани документите ти като Порода, както и заявление за бащинство в делата на Породите във Вашингтон. От там нататък беше лесно, Даш — Саймън поклати глава, сякаш другият мъж не му бе дал достатъчно голямо предизвикателство.

— Също така се срещнахме с жена, която подозираме, че е Вълча порода — заговори Дани, а Саймън сякаш сияеше от гордост. — Млада жена на име Фейт, без фамилия, и брат й, Ейдън, в Колорадо. Няколко месеца по-късно се запознахме с едно едро момче на име Джейкъб. Отново без фамилия, този път в Тексас, на срещата с добре известен симпатизант на Породите, който има доста пари. И при тримата липсваше история, и никой от тях не можеше да бъде проследен чрез компютър или досиета. И тримата имаха определено участие в случки, където бяха замесени Породите.

— Ейдън, Фейт и Джейкъб са имената на тримата, с които съм израсъл в котилото — информира ги Даш. — Водачът на глутницата, Улф, ги кръсти сам. В лабораториите ни бяха дали номера, не имена. Значи в крайна сметка са избягали.

— Обаче отново изчезнаха — каза Даника тъжно. — Не успяхме да установим нов контакт, въпреки че когато документите попаднаха във Вашингтон и новините за естествено заченатото дете Вълча порода започнаха да се разпространяват, контактът бе направен от службите от най-високо ниво в делата на Породите. Съобщено бе, че детето понастоящем се мести и се крие. Бе посочено, че не може да се определи мястото на пребиваването му. Можете да се обзаложите, че Грейндж е проследил това.

— Грейндж също така е подсилил охраната в имението си — изрече Стефани, докато ровеше из документите. — Били са наети трима нови пазачи и се носи слух, че той ще си е у дома следващата седмица. Младата му любовница е била възстановена на предишната си длъжност и всичко се подготвя за завръщането му.

Елизабет слушаше, докато информацията бе предавана почти с бясна скорост в продължение на повече от час. Те имаха всичко — местонахождения, дестинации, имена, адреси и членовете на семействата на пазачите, и дори бяха сигурни, че някои от тях могат да бъдат подкупени, за да ги пуснат в имението. Двама от охранителите бяха братя на младата жена, която е била принудена да заеме позиция на любовница в леглото на Грейндж. Той обичаше жените му да са млади. Тази бе едва на осемнадесет и докладите на Саймън показваха, че е била лекувана за опит за самоубийство след не повече от няколко месеца в леглото на онова чудовище.

— Снощи се свързах с Майк — заговори отново Саймън. — Разбрах, че разполагаш с няколко от момчетата му тук, също и че Калън е изпратил няколко Котки, както и някои от братята Тайлър, за да ти помогнат. Имаме една малка армия тук, Даш. Нека го направим бързо и чисто, и този път да очистим копелето — изведнъж в очите му блесна опасен пламък на очакване.

Елизабет погледна отново към Даш. Той разлистваше някои от документите, а погледът му бе замислен, докато се преструваше, че чете един от тях.

— Виж, Даш — другият мъж се наведе напред. — Знам как се чувстваш след загубата на отряда си, приятелю. Повечето хора, които са замесени, се излагат на по-голям риск от този да изгубят единствено собствения си живот. Но ти си спасявал задника ми и моите момичета прекалено много пъти, за да ги преброя. Няма да ти позволя да заведеш там жена си без подкрепление. Знам, че тя трябва да отиде. Разбирам тази нужда, ако не друго, то от нейна гледна точка. Но без чужда помощ няма как да стане.

Даш се изправи от масата и Елизабет за първи път забеляза напрежение в раменете му, което той предпазливо криеше до този момент.

— Спасих задника ти и тези момичета, защото не те исках мъртъв, Саймън — озъби се той. — Това не е работа, за която си нает и не е твоя битка. Нямаш работа тук.

Тогава Саймън се обърна към Елизабет. Тя видя мрачен блясък в очите му за миг, преди мъжът да го прикрие със студен смях.

— Упорито копеле, а? — изръмжа той. — Казвал ли ти е вече, че няма приятели?

Елизабет прочисти гърлото си.

— Спомена го.

— Обича да се самозалъгва — Саймън се облегна назад в стола си. — Имахме повече от дузина обаждания от половината, че и повече отряди, с които се е сражавал, готови да се присъединят. Това момче има цял куп приятели, които си гризат ноктите от притеснение заради неговата максима, че Джон Уейн действа сам. Смята, че всеки има нужда от помощ, освен той.

— Млъкни, Саймън — изръмжа Даш. Не звучеше развеселен, а притеснен и ядосан.

— Още нещо за Даш, което винаги съм отбелязвал — Саймън се усмихна малко тъжно. — Винаги мисли, че е негова вината, когато един от тези „не“-приятели бъде ранен или завърши в гроба. За него няма значение дали е бил там, дали е участвал, или дали е знаел какво става, или не. Винаги мисли, че вината е негова. Казвал ли ти е за Афганистан вече? Той изгуби братята си там…

— По дяволите, казах да млъкнеш — Елизабет трепна от изненада и страх, когато грубият, отчаян глас на Даш сякаш отекна из стаята.

Мълчание изпълни малката хижа, когато всички очи се обърнаха към Вълчата порода. Той се извърна от тях и прокара пръсти през косата си, мускулите на гърба му потрепваха от напрежение.

— Да, добре, Даш — гласът на Саймън беше изненадващо нежен, когато се изправи на крака. — Наехме хижа в подножието на планината. Вече е време да се връщаме обратно. Това е номерът на мобилния ми телефон — той записа номера на един от документите. — Ще се върнем утре сутрин за закуска. Стеф смята, че вие двамата може да сте недохранени или нещо такова. Хайде, момичета.

Те се събраха около високия, тъмнокос мъж, хвърляйки на Даш мълчаливи погледи, така изпълнени с тревога и болка заради него, че разбиха сърцето на Елизабет.

— Благодаря ти, Саймън — тя отиде до него и му даде силна, кратка прегръдка, когато той разтвори ръце непринудено.

Беше се привързала към него само за няколко кратки часа. Едновременно силен, проницателен войник и игриво незряло момче, тези неща го направиха скъп за нея.

— Грижи се за това упорито магаре — въздъхна най-сетне мъжът. — Внуши му малко здрав разум или нещо такова. Той се вслушва, когато трябва.

Даш игнорира всички, докато Саймън и момичетата му не си тръгнаха. Едва когато вратата се затвори, той се раздвижи.

Елизабет ахна, когато Породата я тласна грубо към стената, очите му блестяха, а ръцете му бяха силни и почти й причиняваха болка, докато я държаха прилепена към грапавата стена.

— Никога — изръмжа той с горящи от ярост очи, — никога не докосвай друг мъж в мое присъствие, Елизабет. Никога, чу ли ме? — устните му бяха изтеглени назад, а изражението му бе толкова разярено, че сърцето й подскочи от страх за един напрегнат миг.

След това я изпълни гняв — яростен, ослепителен гняв, който прониза стомаха и гърдите й. Преди да осъзнае какво прави, коляното й се заби силно и бързо в слабините му. Даш внезапно пребледня и се олюля.

Младата жена се отдръпна от него, трепереща от ярост.

— Никога не се отнасяй така грубо с мен, Даш. Никога повече. И как можеш да претендираш, че знаеш нещо за мен, когато не можеш да се изправиш пред собствената си действителност. Сега отивам да си легна. Направих всичко възможно, за да понеса грубостта ти и отказа ти да приемеш себе си, да не говорим за хората около теб.

Елизабет профуча покрай него, уверена, че той ще се възстанови от удара, който, в най-добрия случай, бе лек. Можеше да го повали на пода. Знаеше, че ще я последва. Знаеше и го чакаше. И, по дяволите, следващия път щеше да изрита топките в гърлото му.