Лора Лей
Вълкът на Елизабет (25)

Глава 24

Даш събуди Елизабет за един бърз душ. Положи я във ваната, пусна водата и я изми енергично от главата до петите, докато тя го гледаше слисано. Сякаш никой никога не я бе къпал. Тялото й беше чудесно оформено, стройно и стегнато, с твърди мускули. За него тя беше съвършена.

Меките косъмчета между краката й бяха започнали да израстват отново. Това не го притесняваше, но знаеше, че може би е неудобно за нея.

— Сапун или бебешко олио? — мъжът коленичи в краката й, разтвори ги и я почисти със сапунисаната кърпа, внимавайки с нежната плът и чувствителния клитор.

— Какво? — Елизабет тръсна глава.

— Със сапун или с бебешко олио бръснеш котенцето си?

Тя се изчерви леко и прочисти гърлото си.

— Олио. Много олио. Но мога да го направя сама.

Нещо подобно на паника проблесна в очите й, когато Даш се протегна към вградения в стената рафт и свали шишенцето с олио, което бе купил за нея.

— Тихо — нареди той пресипнало. — Аз бръсна лицето си често, така че мисля, че мога да се погрижа за едно малко котенце.

Изплакна я набързо, спря водата и подсуши и двама им, преди да сложи една дебела кърпа върху затворения капак на тоалетна седалка.

— Седни — Даш я бутна на седалката и коленичи пред нея отново.

Той знаеше, че не трябва да се бави с работата. Пенисът му вече беше набъбнал, готов да я вземе отново. Намаза олиото щедро по гънките на женствеността й и започна да бръсне копринената кожа, възхищавайки се за пореден път на това колко деликатна изглежда тя. Когато беше освободена от всички наболи косъмчета, по-нежна от всичко, което някога бе познавал, Даш нанесе слой олио, за да успокои прясно избръснатите гънки.

Не беше произнесена нито дума. Елизабет мислеше, че съзнанието му е заето с работата, и само го наблюдаваше, леко изчервена, но остана в разкрачена поза, за да има той необходимия достъп до вагината й.

Тя щеше да го погуби. Даш я отнесе до леглото и я зави, след това се намести уморено до нея и да я привлече в прегръдките си. Тази жена имаше власт над него и това го разтърсваше всеки път, когато осъзнаеше колко дълбоко се е вкоренила в душата му.

Нямаше нищо, с което да сравни чувствата, които изпитваше, когато я люби, да бъде толкова дълбоко вътре в нея, че да може да усети как потъва в клетките й. Самият отвор на утробата й бе уловил пениса му, когато беше заключен в нея, изстрелвайки семето си в тъмните, плодородни дълбини. Никога не бе познавал нещо подобно. Без значение колко усърдно се опитваше да усмири издутината, тя отхвърляше неговия контрол и го оставяше задъхан от болезненото удоволствие, когато го заключеше вътре в Елизабет.

И сега Даш се питаше какво, по дяволите, ще прави, ако някога й се случи нещо. Готвеше се да я отведе в една военна зона. В един ад, който можеше да я унищожи, ако Даш не успееше да укроти яростта, бушуваща вътре в нея. Ако успееше да я опази жива и тя убиеше хладнокръвно Грейндж, той се притесняваше за нея. Елизабет не беше убиец. Можеше да се защитава, точно както и очакваше от нея. Можеше да убие, ако се наложи, и да го преживее. Но от това, което знаеше Даш за Грейндж, ако Елизабет се изправеше пред него, другият мъж няма да я насърчава да го убие. Той щеше да очаква да е слаба. Честна. Ако го убиеше при тези обстоятелства, Даш не би си помислил нищо лошо за нея, но се страхуваше от това, което мисълта за убийството ще стори с нея. Както й беше казал, тя ще бъде единствената, която да живее с това.

Младият мъж въздъхна дълбоко при тази мисъл. След ден или два, те щяха да напуснат хижата и да се приготвят. Имаше една къща, разположена недалеч от имението на Грейндж, и той щеше да започне нощните нападения около него. Момчетата на Майк наблюдаваха Грейндж, следяха охраната и събираха информация за хората, които използва за пазачи. Някои можеха да бъдат податливи на подкупи, защото, както изглеждаше, Грейндж не беше много харесван, дори от собствените си хора.

Майк работеше по информацията за смъртта на Дейн, подготвяше случая да отиде при един специален прокурор по делата на Породите, когато Даш и Елизабет се върнеха с документите, които Грейндж беше взел от Дейн. Каси си спомняше ясно дебелия плик, опръскан с кръвта на мъртвия мъж. Грейндж бе изпаднал във възторг, когато го бе прочел.

Моя собствена малка кучка, беше казал той на момиченцето, когато бе погледнал към него.

Това, което Елизабет не знаеше — още едно късче информация, което Каси бе скрила от майка си — бе, че Грейндж искаше и нея. Доколкото Даш можеше да прецени, мъжът изследваше нея и Каси. Притискаше ги до границите на възможностите им, за да види колко е силна всяка от тях. Грейндж искаше още деца Породи, а Елизабет беше доказала, че е способна да даде живот на дете Порода.

Тази мисъл караше гърдите му да се стягат почти болезнено. Даш се обърна към Елизабет, ръката му се плъзна нежно по корема й, а очите му се затвориха. Възможно ли беше вече да носи неговото дете? Знаеше от информацията, която Калън му беше дал, че никакви противозачатъчни средства не са могли да предпазят неговата половинка, или тази на Тайбър, от зачеване. Дали по някакъв начин и той носеше хормона, който противодействаше на тези предпазни средства? Тази мисъл го измъчваше от момента, в която я бе взел за първи път. Съществуваше минимален шанс спермата му да не е достигнала до утробата й. Всеки път, когато освобождението напираше в пениса му, издутината го заключваше здраво, задържайки насила отвърстието на члена към потръпващата шийка на матката й. Даш можеше да усети как малкият отвор там, обхваща бликащото връхче и попива спермата му, поглъщайки ненаситно мощните еякулации.

Дали в тази мисия не подлагаше на риск не само половинката си, а също така и детето си? Готвеше се да я отведе от защитата на хижата, позволявайки на шпионите на Грейндж да я видят в града и да го привлече отново към нея. Готвеше се да я изложи на най-лошия вид опасност и всичко това в името на една надежда, че тя може да оцелее.

Даш не беше глупак. Гордееше се, че е способен да се изправи пред реалността при всяка възможност. Нямаше начин да запази информацията за раждането на Каси в тайна, нямаше шанс за него да остане скрит от Съвета. Обществото можеше да не научи истината за него, както за Породите, но враговете им щяха.

Елизабет можеше да се окаже принудена да се бори, за да защити себе си и Каси, и евентуално още едно дете, ако нещата станеха по-лоши. Не можеше да я защити. Тя нямаше да го позволи, ако той опита, знаеше това. Но реално погледнато, каквито и мерки да вземеше, нямаше да я защити.

— Буквално мога да чуя притеснението ти — Елизабет се премести срещу Даш, ръката й галеше корема му, а устните й шепнеха в гърдите му.

Той погледна надолу към главата, която лежеше върху него, сигурен, че силното туптене в гърдите му при звука на тихия й глас, не е хубаво нещо. Тя беше неговата слабост. Даш едва го осъзнаваше, но това беше нещо, което не можеше да пренебрегне.

— Трябва да тръгнем оттук скоро — въздъхна мъжът със съжаление. — Иска ми се да имахме повече време. Има много неща, на които трябва да те науча.

— Ще имаме време по-късно — можеше да чуе съмнение в гласа й сега.

Но дали щяха да имат? Съществуваха толкова много възможности, толкова много неща, които можеха да се объркат.

Даш се колебаеше, искаше да я принуди да тръгне с Каси към имението на Породите, да бъде в безопасност, докато той се погрижи за Грейндж. Би могъл да я тренира по-късно. Можеше да разбере колко силна е Елизабет по друго време. Без значение колко безопасност мислеше, че може да й осигури в тази мисия, щеше да има други, по-безопасни, в които би могъл да я изпита.

— Може да носиш детето ми, Елизабет — Даш се загледа в тавана, докато говореше, усети я как се стегна до него.

Гърдите му се свиха още повече при мисълта за това. Господи, какво правеше с нея? Подлагаше я на риск по същия начин, по който рискуваше собствения си живот? Трябваше да има начин да я запази невредима.

— Аз съм предпазена, Даш.

Той се надяваше да е така. Поне засега. Но не можеше да не обръща внимание на информацията, която му бе дал водачът на Котешките породи.

— Това не помогна на Котките. Никакви противозачатъчни средства не свършиха работа при тях. Техните учени подозират, че ще бъде същото и при Вълците. Хормонът, който предизвиква този израстък, действа също така, за да осигури зачеване. Може да изложим на риск още едно дете.

Не можеше да скрие истината от нея. Не искаше да я лъже или да премълчава някаква част от опасностите, пред които са изправени.

— Тогава е по-добре да се отървем от Грейндж възможно най-скоро — каза тя тихо, но Даш можеше да чуе как гласът й потрепва.

Дланите му погалиха гърба й, наслаждавайки се на усещането на топлата, копринена плът и добре оформена мускулатура. Елизабет приличаше на млада вълчица. Слаба и здрава.

— Ще те изпратя в имението на Породите, преди да тръгна след Грейндж — реши най-сетне мъжът. — Ти беше права, да те отделя от Каси не беше добра идея. Ще позволим на неговите хора да те видят хубаво в града, след това ще те изпратя обратно.

— Как пък не, по дяволите — Елизабет седна, очите й искряха от ярост, когато го погледна, голотата й беше забравена, погледът й го прониза със смъртоносна решителност. — Няма да бъда побутната настрани и пазена, Даш. Заслужавам възможността да направя това.

— А ако носиш детето ни? — попита той тихо. — Заслужаваш ли възможността да рискуваш този живот?

— Ако съм бременна, тогава всяко дете ще бъде изложено на риск от самия факт, че ще бъде зачената по естествен път Порода — напомни му жената гневно. — Не съм глупачка, Даш. Има много неща, които съм взела под внимание. Не съм взела тези решения с лека ръка.

Даш се взря в нея намръщено.

— Ти не обсъждаш с мен всичко, което мислиш, Елизабет. Откъде да знам какво очакваш?

Тя извъртя очи. Даш никога преди не бе виждал в нея този особен израз на женско раздразнение. Беше очарователна.

— Ти си единственият, който говори — каза остро Елизабет. — Дори нямаше да ми кажеш, че си Порода. Нямаше ли да съм адски изненадана, когато се заключиш в мен, ако не знаех?

— Да, би било хубаво да има някой друг шокиран колкото мен — изръмжа той.

Даш я наблюдаваше, виждаше гнева, но и нещо друго. Едно хладно, тихо спокойствие, което беше част от нея, също както топлината на нейната чувственост, дълбочината на нейното приемане. Сякаш последните две години бяха закалили стоманено ядро от сила, вътре в душата й. Тя беше най-смелата жена, която бе познавал, най-силната. Изминалите години са били жестоки и по-трудни за нея, отколкото той би могъл да си представи, но самото й оцеляване я превръщаше в един воин.

— Имам ум, нали знаеш? — каза най-сетне тя с нотка на веселие. — Ти ме виждаш като нежна, малка жена, която трябва да бъде закриляна и глезена. Аз не искам да бъда закриляна. Не искам да бъда глезена. Искам да споделя отговорностите, Даш.

Тя би трябвало да се роди Порода. Беше също толкова жилава като двете жени Породи, които беше срещнал.

— Знам, че имаш ум — отвърна мъжът тихо. — Не изпитвам друго, освен огромно уважение заради самия факт, че още си жива. Повечето жени не биха успели дори да спасят Каси, какво остава да бягат с нея в продължение на две години.

Елизабет поклати глава, остра въздишка се изплъзна от устните й, когато се измъкна от леглото.

— Звучиш много снизходително, Даш — изрече тя меко, докато навличаше халата си. — Всяка майка би дала живота си, за да защити детето си. Аз просто имах по-голям късмет.

— Ти си умна — Даш седна в леглото, гледайки я любопитно. — Не съм снизходителен спрямо теб, Елизабет. Ако не мислех, че притежаваш необходимото, ти щеше да бъдеш във Вирджиния с Каси, а не тук, тренирайки да тръгнеш след тези документи и Грейндж. Никога не се съмнявай, че не изпитвам най-голямо уважение към теб. Като жена, като майка и половинка.

— Половинка — промърмори тя, клатейки глава. — Ти ме намери преди по-малко от две седмици и вече ме искаш за цял живот — тя прокара пръсти през косата си, мина покрай прозореца и се сви в големия стол, разположен до далечната стена.

Дистанция. Даш видя желанието да избяга от интимността, която предлагаше леглото и той й позволи това. Засега. Дните, които бяха прекарали заедно, бяха толкова забързани, толкова пълни с необходимостта да защитят Каси, а след това да завършат основното обучение, за което той настояваше. Имаше малко време за говорене. Това, което знаеше в душата си, никога не бе споделено с Елизабет. Не че нямаше думи да го направи сега, но виждаше в нея нуждата да узнае повече, отколкото бе научила досега.

— Намерих те преди повече от година, Елизабет — напомни й. — Чрез писмата на Каси.

— Писмата — младата жена въздъхна дълбоко. — Боже, толкова беше опасно да я пусна на училище тогава. Не знам как й позволих да ми говори за това. Бях напълно против да ходи и против това нещо с писането, Даш. Притеснявах се и за себе си, заради изтощението през тази година.

— Знам, че е така — и наистина го знаеше. Някак си, по някакъв начин, той беше свързан и с двете, с Елизабет и с детето й. Виждаше болката им. Страхът им. — Когато писмата започнаха, тъкмо бях оцелял след катастрофа. Загубих хора, заедно, с които се бях сражавал в продължение на години. Добри хора. Приятели. Никой не очакваше да оживея. През първите три месеца на тези писма бях в медикаментозна кома. Ако не беше вярата на моя командир, че писмата на Каси ще проникнат през комата, сега щях да съм мъртъв.

Очите на Елизабет се разшириха бавно, трепвайки от болка и страх.

— Не знаех…

— Знам, че не си — каза той нежно. — В началото командирът ми й отговаряше, докато аз се възстановя достатъчно, за да мога сам да го правя. Но докато бях в това замаяно състояние… — Даш поклати глава. — Тогава исках да умра. Бях уморен да се крия, да нямам никого. Бях допуснал да се сближа с мъжете от този взвод и те загинаха. Бях уморен от това да се бия. Тогава той ми прочете онова писмо. И те видях, Елизабет. Видях те точно както си сега. Косата ти беше разбъркана около теб, очите ти бяха тъмни и замъглени, и разбрах, че трябва да живея. Знаех, че ти и Каси имате нужда от мен. Всяко писмо само затвърждаваше това впечатление.

Даш я видя как издиша рязко, видя шока, изумлението в очите й, когато стана от леглото и тръгна към нея.

Погледът й проблесна към набъбналата му ерекция, но в този момент, той не се нуждаеше от секс. Даш коленичи пред нея, взрян в лицето й, ръцете му се разположиха от двете страни на стола.

— Видях те да плачеш, Елизабет. Чух те да шепнеш моето име и отправих молитва към Бог да ти изпрати чудо. И в този миг се събудих. Насилих се да се събудя, защото знаех, с душата си, че ти си моята половинка. Моята жена. И знаех, че трябва да те намеря.

Очите й бяха пълни със сълзи, като блестящи сапфири, които пронизаха сърцето му с красотата и болката й.

— Аз… — прошепна Елизабет и преглътна тежко, а гласът й беше пресипнал. — Аз стоях там, навън валеше. Каси си беше легнала, прошепвайки, че ти ще ни спасиш. От къде знаеше тя, Даш? Как би могла да знае?

— Няма значение как е узнала — каза Даш решително. — Всичко, което има значение, е, че е така и е била права. Ти си права, Елизабет. Не знам много от важните неща за теб, но познавам силата ти, познавам сърцето ти. И нищо или никой няма да ми отнеме това. Така че никога, никога не се съмнявай, че познавам и уважавам способностите, които показваш да защитиш себе си и това дете. Уважавам ги и всеки ден благодаря на Бог за тях. За тях и за теб.