Лора Лей
Вълкът на Елизабет (2)

Глава 1

Шест месеца по-късно

Той беше Вълча порода. Даш Синклер знаеше това още преди новините за съществуването им да взривят света преди шест месеца. За щастие, при него това, което го различаваше от обикновените хора, беше вътре в него и се идентифицираше само на генетично ниво, но не и на физическо. Това беше причината да бъде белязан до смъртта си още в най-ранна възраст. Но също така беше и причината да оцелее, след като избяга от лабораториите.

Даш се бе присъединил към армията на осемнадесет години, беше се сражавал и убивал, и бе направил всичко възможно да се укрие, точно под носовете на някои от хората, които бяха финансирали създаването му. Той знаеше кои са. Беше ги виждал в лабораторията, когато бе още дете, и все още помнеше ясно лицата им. Никога нямаше да забрави лицето на врага.

През годините той стана уверен, силен и осъзнаваше мощта си по начин, който го предпазваше от това да прави грешки. Никога не каза на никого какъв е. Никога не рискува да се довери на приятели. По дяволите, Даш никога не бе имал приятели. През повечето време бе навъсен, а през останалото — направо опасен. Повечето хора страняха от него.

Сега младият мъж беше жаден за кръв. Стоеше неподвижен, поемайки миризмите на малката стая, която бе претърсвана, и усети как яростта го залива. През последните шест месеца бе проучвал Елизабет и Касиди Колдър, докато не научи и най-малката подробност, отнасяща се до тях.

Даш бе завързал контакти още докато беше в Специалните части. Познати, които му дължаха услуги и той се възползва от всяка възможност, която имаше. Касиди беше малко момиченце, което живееше живот назаем. Беше обявена цена за главата на детето и майката се бореше да го спаси. Разстоянията, които Елизабет бе изминала, за да предпази малката си дъщеря, накараха вътрешностите му да се стегнат от ужас. Такава дребна жена трябваше да бъде защитавана, прегръщана, също както и детето й, а не да бяга от страх, за да спаси живота му.

Даш можеше да подуши страха на Каси, детските сълзи, точно както усещаше яростта и ужаса на майка й. Мъжът изръмжа тихо, вдишвайки миризмите, позволявайки им да засилят гнева му. Хората, които ги преследваха, щяха да си платят, в края на краищата.

Той вдигна едно детско яке до носа си и вдиша дълбоко. По него бе полепнало ухането на бебешка пудра и невинност. Но фактът, че дрехата бе тук, а не обвита около малкото тяло, изпрати тръпки по гръбнака му. Навън беше дяволски студено. Малката щеше да замръзне в това време. Не че якето можеше да я стопли много, както беше сега — разкъсано на две.

След това Даш повдигна дебелия пуловер и направи същото. Ах, там имаше мирис на човек, аромат, за който би умрял щастлив. Женски, свеж и чист, с лека следа от бебешка пудра, но изпълнен с деликатното ухание на жена. Неговата жена.

Мъжът огледа стаята. Той не беше далеч зад тях и очевидно те бяха на няколко стъпки пред хората, които ги преследваха. Младият мъж изръмжа тихо. Първо щеше да намери жената и детето. Беше прекалено студено, прекалено брутално там навън, за да тръгне на лов за врага, без да се е уверил, че важните за него хора са в безопасност.

Куклата на Каси беше разкъсана, а пълнежът й бе разхвърлян из стаята. Дрехите бяха нарязани на ивици, книги разкъсани на две. Даш вече познаваше мириса на врага, и се усмихна студено, когато го вдиша, за да го запомни, за да се увери, че никога няма да го забрави. Касиди и майка й вероятно се бяха върнали след унищожаването на временния им дом. Един малък кош с дрехи стоеше до вратата, оставен забравен, но непокътнат. Пералня. Отиването до пералнята бе спасило живота им.

Мъжът пусна дрехите. Те така или иначе нямаше да бъдат необходими, след като ги открие. Той разполагаше с всичко необходимо им в джипа си. Беше се погрижил да не се нуждаят от нищо, когато най-сетне ги открие. Даш се грижеше за това, което смяташе за свое, а всичко вътре в него крещеше, че притежава Елизабет и детето й.

Той се завъртя на пети и се придвижи безшумно през стаята, осъзнавайки скритите грешки в нея. Беше го подушил веднага след влизането си в апартамента. Устните му се извиха в студена усмивка. Имаше си работа с аматьори. Нямаше да има и най-малко предизвикателство в това да ги залови, когато дойдеше времето за това.

Мирисът на страха и яростта на Елизабет не достигаха по-далеч от вратата, така че Даш разбра, че тя не бе губила време да разгледа разрухата. Жената беше умна. Бе проучвал месеци наред и едва миналата седмица бе успял да се доближи достатъчно, за да разбере, че вече се вижда края. Не би било лесно другите да я хванат. След като Даш я намереше, никога нямаше да има надежда да я заловят. Но първо трябваше да я открие.

Мъжът напусна апартамента и се придвижи предпазливо по мръсния коридор, следвайки уханието й надолу по стълбите, след това до мазето. Там видя един малък прозорец, който бе отворен. Протегна се и взе съдрано парче мек вълнен плат. От дрехата на жената. Тя се бе порязала при бягството. Мекият изхабен плат беше напоен с кръв. Но Елизабет бе умна. Достатъчно умна, за да знае, че враговете ще я наблюдават на главния вход. През последните две години тя бе станала по-силна и интуитивна, бе се научила да усъвършенства способностите си, за да остане свободна. Даш усети това, усети способността й да използва съобразителност там, където й липсва физическа сила.

Докато стоеше втренчен в парчето плат, а пръстите му докосваха тъмните петна, които го обезобразяваха, той усети чуждо присъствие, което раздвижи въздуха, идващ от отворената врата.

Даш замръзна, главата му се обърна бързо към леко отворената врата, когато един нов мирис започна едва доловимо да се смесва с този от плата, на препарат и застояла вода. Беше коварен. Мирис на поквара и яростни намерения. Носеше се из хладния въздух на мазето, проникваше в сетивата на младия мъж и го изпълваше с жажда за кръв. Врагът беше на лов, сега дебнеше него, необмислено излизайки от скривалището си, за да проучи намерението на Даш. А Даш чакаше с нетърпение сблъсъка.

Той потисна предупредителното ръмжене, което се надигна инстинктивно в гърдите му. Миризмата на студена стомана се приближи, чуха се предпазливи стъпки. Беше само един човек, уверен, но изпълнен с ярост и много слаб. Даш се усмихна. Мъжът, който се придвижваше към него, не беше нищо повече от наемник. Не бе заплаха. Един наемен убиец за малко повече от еднократна употреба. Това беше добре, защото той нямаше да излезе жив от сградата.

Даш дебнеше, притаил дъх. Не му се наложи да чака дълго. Вратата се отвори бавно, разкривайки слабото, напрегнато тяло на врага. Беше мъж в разцвета на силите си. Гама, който се опитваше да играе Алфа с едно животно, което дори не подозираше, че съществува. Даш позволи на устните си да се извият в усмивка, знаейки, че наемникът няма да я види като смъртоносната заплаха, която в действителност беше.

— Любопитни сме, а? — изсумтя непознатия, като затвори внимателно вратата и насочи оръжието си към гърдите му. — Вдигни ръцете си така, че да ги виждам, и не прави странни движения, или си мъртъв.

Даш се подчини, вдигна ръце на тила си, а пръстите на едната му ръка се обвиха около дръжката на широкия нож, скрит в ножницата между плешките му. О, да. Сега щеше да си поиграе.

— Просто проверявам някои неща — Даш присви очи, забелязвайки, че пистолетът е насочен под такъв ъгъл, че ако стреля ще го уцели право в сърцето.

На цевта бе прикрепен заглушител. Предпазливо копеле, Даш му го призна. Но само за това. За всичко останало не беше особено изобретателен. Ако беше достатъчно умен щеше да осъзнае заплахата, която представлява Даш и да го убие в мига, в който се изправи пред него. Ако можеше. Вместо това, искаше да играе. А Даш обичаше игрите. И знаеше със сигурност, че противникът му ще загуби. Това беше методът на звяра. Той можеше да усети слабостите. В очите на врага блестеше прекалена самоувереност, а желанието да причини болка се носеше във въздуха около него.

— Кой си ти? — мънистените очи се присвиха. Гъстата му мазна кестенява коса падна напред, обграждайки не особено интелигентното чело.

— Не съм важен — Даш сви рамене, а устните му се извиха с пренебрежителна насмешка. Отказваше да отдаде почит на едно създание, толкова лишено от морал, че щеше да убие дете. — А ти кой си?

Даш наблюдаваше внимателно другия мъж, движенията на дългото тяло под неудобното, макар й скъпо палто, което той носеше, уверения начин, по който държеше оръжието си. Копелето бе свикнало да убива, и то по лесния начин. Не би очаквал да се изправи пред човек със способностите на Даш. Това е едва ли не твърде лесно, въздъхна младата Порода. Позорно. Щеше да се наслади на една битка.

— Прекалено си любопитен, пич — акцентът на сърфист подразни нервите на Даш. Неуважителното отношение бе достатъчна причина да го убие.

— Не достатъчно, може би — Даш следеше внимателно погледа на другия мъж, като позволи на самодоволната си усмивка да се задълбочи. — Тя отново ти се изплъзна, нали? Елизабет е по-умна от теб, пич. Сега отстъпи, преди да съм те повалил.

Ръкавицата беше хвърлена. Даш се постара насмешката в гласа му да си проличи съвсем ясно.

Без сблъсък, без бой. Кръвта на врага щеше да се пролее и точка.

Бузите на наемника пламнаха гневно, но очите му блестяха от желание за насилие, когато пристъпи по-близо. Той би искал да е по-близо, помисли си Даш, за да е сигурен, че куршумът ще убие, а не само ще рани. Да гледа болката и страха, който се надяваше да изпълни очите на жертвата му, когато кръвта бликне от гърдите й.

— Тя ще бъде прекрасно угощение за останалите от нас, когато дадем онова малко момиченце на шефа — каза подигравателно. — Ти също я харесваш, а, голямо момче? Много лошо. Ти си мъртвец.

Наемникът реши, че е достатъчно близо. Пръстът му се стегна на спусъка.

Ножът се плъзна от кожения калъф с тих шепот, когато Даш замахна с ръка, китката му се изви в последната секунда, забивайки ножа в меката плът на шията на врага. Очите на другия мъж се разшириха изненадано, когато гърлото му зейна.

— Не, пич. Ти си мъртвец. — Даш позволи на животинското ръмжене да се освободи, ликуващо от миризмата на кръв, триумфиращо.

Той се наведе настрани, когато рефлексивното свиване на мускула стегна пръстите на убиеца върху спусъка. Куршумът изсвистя безвредно покрай него, докато кръвта шуртеше на широка, ярка дъга, опръсквайки ръкава на изработеното по поръчка яке на Породата.

Тялото се свлече тежко на земята, невиждащите очи гледаха с ужасено изумление, докато пурпурната струя кръв се стичаше по циментовия под, образувайки голямо петно под главата му. Смъртта не предизвика никакви угризения в сърцето на Даш. Някои животни бяха с подли души и това бе едно от тях. Нямаше защо да съжалява, че е отървал света от едно нищожество.

Младият мъж небрежно изтегли острието на ножа от рамото на мъртвия и го почисти бързо, преди да претърси тялото за някаква информация, която би могъл да използва. На гърба на една намачкана празна визитна картичка имаше телефонен номер. Без име. Даш прибра визитката във вътрешния джоб на якето си. Пари. Хвърли ги до тялото. Едно съобщение до шефа му, ключове, снимка на малкото момиченце и майка му. Нея също я прибра.

Няколко секунди по-късно, убеден, че мъжът не носи нищо, което да бъде проследено до Елизабет, Даш се изправи на крака, прибра ножа си и използва захвърлената на една от пералните кърпа да почисти ръкава на якето си. После я метна върху лицето на мъртвеца и тръгна към вратата.

Счупи ключалката, за да се увери, че няма да бъде отворена лесно, преди да затвори след себе си. Сградата ехтеше от смеховете на семействата, на децата. Не искаше да рискува някое дете да види кървавата сцена или невинен свидетел да поеме вината за убийството. Не че смяташе, че ще има много хора, които да почувстват загубата на този, когото бе убил.

Даш закрачи обратно към главния вход в студената декемврийска вечер. Сякаш нямаше какво друго да прави, той заобиколи сградата и пое по алеята зад нея, надявайки се да събере повече информация. Елизабет и Каси бяха излезли през прозореца, който водеше към тази алея. Съмняваше се, че ще открие нещо, но трябваше да провери, за да е сигурен. Именно предпазливостта го бе довела до тук и нямаше никакво намерение да намалява бдителността си точно сега.

За щастие, никъде наоколо не видя тъмносиния седан, който караше жената. Което значеше, че бяха на топло в автомобила, вместо да мръзнат в студения зимен ден. Даш коленичи пред отворения прозорец на мазето и разгледа отъпкания сняг под него. Стъпките бяха едва забележими вече и водеха към следи от гуми на няколко метра по-нагоре. Не, те нямаха голяма преднина, ако следите в снега бяха някакъв показател. И ако не грешеше, копелетата, които ги следяха, без този, когото бе убил, все още наблюдаваха сградата. Косъмчетата на тила му настръхнаха в мига, в който бе прекрачил входната врата.

Даш се огледа внимателно, след това се изправи в цял ръст и започна да проучва следите от гуми по широката алея. По вида им разбра, че Каси и Елизабет са потеглили бързо. Като провери отпечатъците, той бе почти сигурен, че съответстват на тези на седана и водят към центъра на града. Мъжът въздъхна дълбоко, загледан в потъмнялото небе. Снегът се посипа върху бузите и челото му, а мирисът на въздуха показваше, че предстои снежна буря.

Тази вечер нямаше да успеят да стигнат далеч. Скоро трябваше да ги намери. Стараейки се да върви небрежно, Даш се върна пред сградата до собствения си автомобил. Щеше да размени джипа 4х4, по-нататък по пътя, с военния Хамър, с който се бе сдобил в едно местно армейско подразделение. Хамърът щеше да се справи с отвратителните пътища и да продължи да се движи, там, където никое друго превозно средство не би посмяло да опита. Даш знаеше, че за да хване жената, към която бе предявил претенции преди дори да е виждал лицето й, ще се нуждае от това предимство. Освен това този автомобил бе непознат за врага. Това можеше да се окаже важно през следващите дни.

Младият мъж гледаше внимателно огледалото за обратно виждане, докато излизаше от паркинга и извади мобилния телефон от калъфа на колана си. Набра бързо 911. Кратко и ясно съобщи за тяло на мъртвец, нищо повече. През цялото време следеше белия Тарос^[1] с периферното си зрение. Да, определено имаше интерес от страна на пътника вътре, но не и опит да го проследи. Очевидно бяха сигурни, че детето и майката ще се появят скоро. Те нямаха представа, че жената е по-умна от цялата шайка тъпи задници, които бяха по петите й. Даш поклати глава и направи завой, който щеше да го отведе в посоката, в която усещаше, че е поела Елизабет. Ловът му бе почти към края си. След това, можеше сериозно да се заеме с врага.

 

 

Елизабет беше премръзнала и гладна, и отчаяно се бореше с яростта и ужаса, които препускаха във вените й, като се движеха на силни приливи към сърцето й. Снегът валеше толкова дяволски силно, че тя бе принудена да отбие до един почти изоставен крайпътен ресторант, за да изчака времето да се поуспокои. Възползва се от възможността да нахрани Каси, наблюдаваше как малкото момиченце яде, въпреки че светлосините му очи още бяха разширени от страх.

Бедното ми малко дете, помисли си жената. Животът му беше поредица от катаклизми, които, както изглежда, нямаше да свършат скоро. Каси дори не се бе разплакала, когато се изправиха пред унищожението на това, което някога бе техен дом и видяха човека, изпратен да я убие. Тя бе повече от наясно, че ако го направи, това може да им коства живота. Неволните й викове неведнъж бяха предупреждавали враговете им и момиченцето го знаеше. Това беше ужасно бреме за едно малко дете.

Тя беше само на осем години. Умна, красива. Прекалено красива да живее по начина, по който бе принудена. Прекалено малка. Каси губеше от теглото си, от съня си, също както и Елизабет. С това темпо, стресът от бягствата щеше да ги убие, преди враговете на Дейн.

Дейн. Младата жена потисна проклятието, което се надигна гневно към устните й. Той бе бащата на Каси. Не беше добър човек, но Елизабет не вярваше, че в душата си е зъл. Не и докато не бе поставил живота на дъщеря си в опасност, в опит да спаси собствената си кожа. Копелето дори не го бе грижа какво причинява на малкото дете. Всичко, за което го бе грижа, бе да се спаси. Беше отвратена от мисълта за сделката, която той бе сключил с човека, когото бе ограбил. Все още я изумяваше колко лесно бе предал Каси, надавайки се да избегне своето наказание.

— Може би Даш ще дойде тази вечер — промърмори тихо на себе си малкото момиченце, толкова тихо, че Елизабет едва чу думите. — Мислиш ли, че ще го направи?

Елизабет знаеше, че тя не говореше нито на себе си, нито на нея. Когато уплахата и напрежението нараснеха, Каси се обръщаше навътре, към себе си. Говореше на феята, за която се кълнеше, че я следва. Един сияен, мъничък образ, който й шепнеше утешително, който я уверяваше, че Даш Синклер е хубаво име за баща. И че той ще ги спаси.

Господи, Елизабет искаше да изкрещи от гняв, задето детето й вярва в такива истории за феи, за да преживее душевните и емоционални жестокости, които й бяха нанесени. Каси беше твърдо убедена, че войникът, на когото бе писала, ще ги спаси, и че след това всички ще заживеят щастливо. Майката не знаеше как да обясни на дъщеря си, че човекът, без значение колко е силен и колко е мил, не би искал да се намеси в проблемите, които те ще му донесат.

Не че за кратко време войникът не бе озарил живота на Каси — велосипеда, който й бе изпратил само преди няколко месеца, за да я зарадва, и една малка кукла, която Елизабет бе видяла разкъсана на парчета в онзи проклет апартамент. Знаеше също, че той стои зад даренията за храна, които бяха дошли за толкова кратко време. Младата жена оценяваше жеста, но той беше още една тежест. Още един човек, за когото да се тревожи.

Питаше се дали той изобщо е усетил, че писмата на Каси са спрели. Ако въобще го бе грижа. Човекът не ги познаваше, не бе получил нищо от тях и се намираше на другия край на света. Ако си направеше труда да провери какво се е случило с тях, щеше да повярва, че са загинали по време на експлозията в апартамента миналата година. По дяволите, тогава бяха ужасно близо до смъртта. Почти бяха умрели. Копелетата, които ги преследваха не можеха дори да извършат едно убийство като хората.

И сега дъщеря й стоеше тук. Още една мечта щеше да разбие сърцето й, защото вярваше толкова силно, че Даш Синклер ще дойде за тях. Че той ги търси отчаяно. И че когато ги открие, вече няма да им се налага да бягат повече. Каси го чакаше в продължение на повече от седмица, а в очите й проблясваше надежда всеки път, когато видеше висок, тъмнокос мъж. Всеки ден момиченцето гледаше неясната, нефокусирана снимка, която той й бе изпратил, ужасена, че няма да разпознае войника, че той може да мине покрай тях, без да разбере кои са. Снимката бе направена пред един хеликоптер, заедно с шестима други мъже. Даш беше изправен най-отзад, прашен, облечен в униформата на армията, а чертите на лицето му бяха замъглени. Елизабет нямаше да го познае дори ако в този миг се приближи до нея.

— Яж, Каси — прошепна Елизабет, протягайки се през масата, за да поглади назад заплетените тъмни къдрици на дъщеря си, висящи пред бледото й лице. — Ще наемем стая за през нощта и ще видим дали ще можем да си починем малко — ако Каси не поспеше скоро, щеше да се разболее. Елизабет потръпна при мисълта, че може да й се наложи да потърси медицинска помощ.

Мотелът, прикрепен към ресторанта, изглеждаше приемлив. Няколко часа сън нямаше да им навредят. Нямаше никакъв начин нещо или някой да се движи в тази виелица навън. Никой, освен малоумника, който спря на паркинга с военния Хамър.

Елизабет проследи как висока тъмна фигура слезе от автомобила и закрачи бързо към вратата на ресторанта. Мъжът влезе вътре, изглеждаше по-силен от скала, а очите му веднага се спряха върху майката и детето. За един миг младата жена потръпна от страх, преди да се застави да остане спокойна.

Не. Хората, които я преследваха, не бяха толкова опасни, нито толкова силни. Ако бяха, тя щеше да е мъртва още преди две години. Този мъж беше висок, един от най-високите, които някога бе виждала. Беше облечен с дънки, ботуши и памучна риза. Гъстата му черна коса бе оставена да порасне дълга и падаше върху яката на ризата. Напрегнатите кафяви очи, почти кехлибарени на цвят, огледаха ресторанта бавно, преди да се върнат отново на нея. Тогава въздухът запращя от електричество, сякаш невидими потоци от енергия ги свързаха, принуждавайки Елизабет да го оцени на примитивно ниво. Не че нямаше да го забележи, така или иначе. Той беше властен, мощен, и така невероятно мъжествен, че дъхът й секна при вида му.

Младата жена видя как очите му пламват от… Не, това не можеше да бъде притежание. Беше си изгубила ума. Липсата на сън и болката я бяха накарали да падне толкова ниско, че виждаше само това, което искаше да види. Не бе възможно един непознат, който я среща за първи път, да усети чувство за притежание, желание и решителност до такава степен, че тя да сметне, че ги е зърнала в погледа му, преди да бъдат прикрити.

За първи път от години Елизабет почувства как хормоните й се събудиха за живот. Този поглед беше почти осезаем. Той бе като една ласка. Израз на намерение. Тя примигна и тръсна глава при халюцинацията. Не. Той просто беше едър, добре изглеждащ мъж, а тя бе отчаяна. Отчаяна да намери помощ. Да знае, че дъщеря й е защитена. Мъжът беше достатъчно едър, за да е в състояние да защити и двете им. Но още от сега знаеше, че никой не може да ги защити. Това им беше втълпявано отново и отново.

Елизабет наведе глава и погледна Каси, която равнодушно гризеше един от картофите в чинията си. Беше поела само няколко хапки от хамбургера си, най-вече защото майка й я принуди.

— Трябва да ядеш, миличка — прошепна тя нежно, опитвайки се да скрие сълзите си. — Всичко е наред вече. Обещавам.

— Уморена съм, мамо — Каси потопи картофа в кетчупа, но не го изяде. Само си играеше с него, и то без ентусиазъм.

— Яж, Каси. И си изпий млякото — жената побутна чашата по-близо до малкото момиченце, а сърцето й се разкъса, когато то надигна глава и я погледна с мрачни, изпълнени със страх очи.

Елизабет се бореше да сдържи вика си на безсилие. Никое дете не трябваше да гледа с такива сломени очи.

— Даш ще дойде тази вечер, мамо — пълните със сълзи очи се взираха в нея, толкова тъжни, че на Елизабет й се прииска да умре, вместо да продължи да ги вижда.

— Миличка… — какво би могла да й каже? Как би могла да й обясни, че дори да е разбрал, че са живи, Даш Синклер нямаше да дойде за тях, да не говорим, че враговете им отново бяха само на няколко часа разстояние зад тях.

Последното нападение не бе най-лошата случка за дългите месеци, през които бягаха, но беше едно от най-тежките. Мъжът ги чакаше. Ако Елизабет не бе заключила вратата на мазето зад тях и ако не бяха открили бързо прозореца, сега щяха да бъдат мъртви. Този път обаче един куршум уцели бедрото й, а след това си поряза китката на счупения прозорец. Младата жена беше слаба и гладна. Но се страхуваше, че ако похарчи още пари за храна тази вечер, по-късно нямаше да има достатъчно средства, за да купи нещо за ядене на Каси.

Някакво движение от страна на човека, който все още стоеше до вратата накара главата й да се надигне. Внезапно я завладя чувство на паника, когато хладните му кафяви очи срещнаха нейните. Лицето му беше диво и съвършено — ъгловато, перфектно за воин. Или може би убиец. Възможно ли бе враговете на Дейн да се бяха уморили да опитват да свършат работата сами?

Точно когато Елизабет си го помисли, той тръгна към тях. Мъжът не просто вървеше, той се плъзгаше. Гладки мощни мускули играеха под ризата и дънките му, приближавайки го с всяка изминала секунда. Когато достигна до тях, ръката му се раздвижи, протягайки се бавно зад гърба му.

Елизабет застина уплашено, готова да скочи през масата, за да прикрие Каси, ако мъжа извади пистолет. Мили Боже! А сега какво? Бяха в капан. Не можеха да избягат, нямаше къде да се скрият.

Устните на непознатия се разтеглиха в усмивка, сякаш можеше да прочете мислите й. Но той не извади пистолет, а намачкан лист хартия. Жената го гледаше, сърцето й биеше учестено, а страхът сякаш прогори дупка в корема й, но някакво странно, необяснимо желание стопли бедрата й. Мъжът спря до масата, погледна надолу към нея, след това към Каси. Елизабет насочи поглед към дъщеря си и видя разширените й очи и бледите бузи.

— Каси — проговори тихо той, подавайки й хартията. — Получих писмото ти.

Елизабет усети как светът й се разтърси, когато момиченцето прошепна името му:

— Даш?

Това е невъзможно, каза си тя. Този човек не можеше да е Даш Синклер. Не можеше наистина да ги е намерил.

Не бе възможно дори да знае, че имат нужда от помощ. И все пак, ако не е той, кой друг би могъл да бъде?

Мъжът погледна Елизабет.

— Яла ли си?

Тя успя само да поклати глава. Мили Боже! Не може да бъде! Това беше някакъв номер. Младата жена повдигна писмото от масата и го разтвори.

„Знам, че сигурно имаш много други момиченца, които да обичаш. Мама казва, че сигурно си женен с деца и не се нуждаеш от нас. Но аз имам нужда от теб, Даш. Моля те, помогни на мен и на мама, преди лошите хора да ни хванат отново.“

Как бе успяла Каси да изпрати това писмо без знанието й? Тя се втренчи в дъщеря си, едва възприемайки факта, че момиченцето говори с непознатия — един опасен непознат, със студени очи, който твърдеше, че е войникът, с когото си бе кореспондирала.

Страните на детето сега пламтяха. От големите й сини очи бликаше надежда, когато страхът бавно бе изместен от щастие.

— Ти дойде, Даш — Каси се хвърли в големите му ръце, дребничкото й тяло изглеждаше крехко и безпомощно до гърдите му. Изражението на младия мъж обаче се напрегна от някакво неопределено чувство, докато ръцете му се обвиваха около нея.

Даш Синклер. Самата Елизабет бе харесала името му, но го бе изтласкала от съзнанието си, с изключение на няколкото пъти, когато Каси бе писала на ранения войник. Още тогава той бе нахлул в сънищата й. Тя обаче не споделяше убежденията на Каси, че един ден Даш ще дойде на бял кон, за да ги спаси, че един ден той ще закриля и двете им. Елизабет беше възрастен човек. Не вярваше в приказки за феи, макар че се опитваше да запази вярата на дъщеря си, възможно най-дълго.

— Яж, Каси — мъжът остави детето обратно в стола му и посочи повелително към храната.

Изненадващо, един пържен картоф изчезна незабавно в устата й. След това още един. Въпреки благодарността си, че Каси яде, Елизабет не успя да сдържи малката искра от ревност. Момиченцето отказваше да се храни заради майка си, но го правеше заради един непознат.

— Мак — извика той към застаряващия закръглен мъж зад бара. — Искам два чийзбургера и две млека.

Елизабет поклати глава.

— Не… — знаеше, че едната порция е за нея.

— Благодаря ти, Даш — Каси отпусна глава на рамото му, докато дъвчеше уморено хамбургера си. — Мама беше гладна. Не яде и вчера. Но аз знаех, че не трябва да се тревожа. Знаех, че ще дойдеш. Знаех го, Даш.