Лора Лей
Вълкът на Елизабет (14)

Глава 13

— Пусни ме — Елизабет избута отново гърдите му, когато Серена и Майк напуснаха стаята. — Трябва да проверя Каси. Моля те, Даш. Трябва да я проверя.

Той я пусна бавно, докато тя се опитваше да подсуши лицето си, за да изтрие сълзите, които още капеха от очите й. Не можеше да влезе там в това състояние. Каси щеше да се събуди. Тя винаги разбираше кога майка й е разстроена, кога плаче.

Господи, дано да спи! Елизабет се втурна в стаята, някак си знаейки, че Каси е будна.

И беше права. Тя бе седнала в леглото си, а малкото й личице беше обляно в сълзи. Беше се вкопчила в плюшеното мече, което Даш й бе купил от закусвалнята. Крехките й рамене се тресяха от риданията, докато се поклащаше напред-назад. Безшумни, сърцераздирателни ридания, които погубиха Елизабет. Колко ли бе чула дъщеря й?

— Каси? — младата жена осъзна, че трепери, че се тресе от главата до петите, когато момиченцето повдигна глава, лицето му бе изкривено от срам и страх.

— Аз не съм лоша, мамо — прошепна то отчаяно. — Кълна се, мамо. Кълна се, не съм животно. Не съм.

— О, Боже! — младата майка усети как е на път да изгуби съзнание от шок, виждайки истината в очите на дъщеря си, сгушена така отчаяно в леглото.

Елизабет се втурна към нея и я придърпа в прегръдките си, почувства как тъничките ръчички се обвиват около нея, докато риданията разтърсваха тялото й.

Не можеше да диша. Бореше се със замайването, което я обгръщаше, докато люлееше малкото си момиченце, бореше се с истерията, забиваща се в съзнанието й, когато паникьосаният глас на Каси отекна около нея.

— Съжалявам — извика тя в гърдите на майка си. — Мамо, моля те. Съжалявам.

— Каси — Елизабет се опита да сдържи собствените си сълзи, отдръпна момиченцето назад и се взря в малкото личице. В него видя толкова много болка, толкова голямо разбиране за жестокостите по света. — Защо съжаляваш, миличка? Каси, ти не си направила нищо лошо.

— Той каза, че ти няма да ме обичаш — Каси се тресеше толкова силно, че зъбите й тракаха. — Каза, че съм животно. Че трябва да бъда вкарана в кошара. Че ти не би искала едно животно. А ти не харесваш кученца. Нито дори котки. И той каза, че няма да ме искаш.

Пръстите на Каси се забиваха във врата й, докато Елизабет се взираше в нея с такъв огромен шок, че се боеше, че си губи ума. Каси крещеше и плачеше, толкова истерично, че майка й знаеше, че ако скоро не спре, ще се поболее.

— Достатъчно — Елизабет я разтърси здраво. — Касиди Пейдж Колдър. Това е достатъчно.

Тя използва гласа, който Каси наричаше гласът „без шоколад“ — твърд, укорителен, гарантирано приковаващ вниманието на дъщеря й.

Очите на детето се разшириха, сълзите още се стичаха, а от гърдите й се откъсваха ридания, но не крещеше, не ужасяваше майка си с пълната си истерия.

— Касиди. Защо плачеш? — тя се бореше с желанието да гушне бебчето си, да я залюлее, но видя как очите на дъщеря й се изпълниха с шок и разбра, че Каси изобщо няма да чуе нежни думи.

Момиченцето примигна.

— Аз съм животно, мамо — болката в гласа му бе непоносима.

— Танер Уилямс животно ли е, Касиди Пейдж? Калън Лайънс? Животни ли са?

Дъхът на Каси секна.

— Бебето, което носи съпругата на Калън животно ли е, Каси? — попита я яростно. — Такива ли ги виждаш? Тези мъже и жени, които са се борили за живота и душата си, и са толкова съвършено красиви. Животни ли са те?

Каси погледна нагоре изненадано.

— Не, мамо — поклати глава енергично.

— Аз казвала ли съм, че са такива? — продължи остро и яростно. — Не се ли радвах за тях заедно с теб? Какво те кара да мислиш, че ще повярвам, че си животно? Млада госпожице, много си близо до това да изгубиш шоколада за цял месец.

Устата на детето увисна, а очите й се разшириха, когато Елизабет се взря в нея със справедливия гняв на една майка.

— Може би два месеца — поправи се тя. — Защото, ако знаеш нещо в този свят, то трябва да е колко много те обичам, Каси — тогава гласът й се прекърши, очите й се изпълниха със сълзи, а гърлото й се стегна, докато гледаше надолу към уязвимото, почти разбито дете. Мили Боже, би могла сама да убие Дейн заради това, което му бе причинил.

— Той каза, че съм била животно — Каси поклати глава, сълзите й най-сетне пресъхнаха.

— Не, Каси — Елизабет улови лицето й и се взря в нея с прикрит гняв, който разкъсваше душата й. — Ти си моето бебче. И който и да е биологичният ти баща, където е да е той, мога единствено да му благодаря, задето ми е подарил толкова скъпоценно, толкова умно и любящо дете като теб. Разбираш ли ме, Каси? Чуваш ли какво ти казвам?

Каси примигна към нея. В следващия миг малкото момиченце се хвърли в прегръдките й, прилепи се плътно към шията й и я целуна силно и отчаяно по бузата.

— Обичам те, мамо — прошепна в ухото й. — Обичам те.

— И аз те обичам, Каси — Елизабет вече можеше да залюлее бебчето си. Можеше да я държи в ръцете си и да я прегръща, да я успокоява.

Младата жена затвори очи, борейки се със собствените си викове, с риданията си, докато държеше Каси плътно до гърдите си. Притисна устни към главата й, закриляше я в прегръдките си и се молеше на Бог да намерят начин, какъвто и да е начин, да я защитят.

Нямаше значение, че Майк и Серена стояха на прага. Без значение бе, че Даш ги гледа с гладни очи. Всичко, което имаше значение сега, бе Каси. Нейната безопасност. Нейната сигурност. И Елизабет знаеше, че само Даш може да й ги осигури.

Тя повдигна очи, борейки се със сълзите си, знаейки, че Каси никога няма да се справи с това да види как майка й рухва. А Елизабет знаеше, че е дяволски близо до рухването. Тресеше се вътрешно, беше замаяна, отслабнала. Мили Боже, какво щяха да правят сега?

Майк и съпругата му напуснаха стаята бавно, когато Даш тръгна към леглото, очите му бяха мрачни и изпълнени с болка, когато погледна надолу към Елизабет.

— Каси — мъжът седна до нея. — Подслушала си, нали?

Каси се напрегна в ръцете на майка си, след това кимна колебливо.

— Тогава си чула това, което съм аз, нали? — попита той меко.

Детето кимна отново.

— Когато бях много малък, не много по-голям от теб, аз избягах от лабораторията, тичах толкова бързо и толкова далеч от онова място, колкото можех. Защото знаех, че не съм животно. Знаех, че заслужавам да живея и да бъда свободен. Точно както и ти. Ти си едно съвършено, красиво малко момиченце. Красиво, колкото майка си. Но трябва да повярваш в това. Помниш ли? Ти ми каза това в едно от писмата си. Ако вярваш, тогава то е истинско, като слънчевата светлина. Помниш ли това, Каси?

— Мама ми го каза — изхълца тя в гърдите на Елизабет.

— А мама лъже ли те, Каси? — Даш докосна косата й нежно, в същото време Елизабет усети как ръката му се прокрадва около раменете й.

Той беше топъл и силен. Господи, точно сега имаше нужда от тази сила.

— Мама никога не лъже — въздъхна най-сетне момиченцето.

— Да, така е — той придърпа и двете в ръцете си, прегръщайки ги, защитавайки ги. — Нито пък някога ще го направи, Каси. Никога. Сега искам да ми кажеш какво точно се случи онази нощ. Докато не разбера какво е станало, не мога напълно да защитавам теб и майка ти. Трябва да ми кажеш всичко.

Елизабет знаеше, още когато Даш изрече думите, че няма да може да се справи със спомените на Каси от онази нощ. И беше права. Но остана и запази мълчание, борейки се с желанието да се скрие вътре в себе си, да издърпа плаща резервираност около раменете си, за да може да запази своята сила заради дъщеря си.

Дейн дължеше на Грейндж плашеща сума пари. Когато другият мъж бе пристигнал в къщата, той го бе чакал. Вече бе информирал Каси за произхода й, бе беснял пред нея, казвайки й отново и отново какво малко животно е, как трябва да бъде поставена в клетка, затворена, както другите животни по света. Че майка й никога вече няма да я поиска. Никога няма да я обича. Не знаеше ли Каси как майка й отказва да й позволи да има домашен любимец? Думите му бяха жестоки. Как мисли детето, че ще се почувства майка й, когато научи, че то не е нищо повече от животните, които му бе отказвала през годините?

Каси се бе разплакала, когато Грейндж се появи за парите си. Именно тогава Дейн му бе предложил нещо много по-ценно. Едно дете Порода. Заченато по естествен път и без генетичните дефекти, които пречеха на другите Породи да заченат деца. Възможност да бъде обучена. Способна да ражда. За да убеди другия мъж, Дейн бе разкъсал нощницата на Каси, за да му покаже генетичния маркер. Същият маркер бе посочен в свръхсекретните файлове, които Мартен му бе дал преди години.

Грейндж бе изпаднал във възторг. Но бе достатъчно умен, за да знае, че Дейн няма да се размине само с продажбата на дъщеря си. Беше казал на Каси да гледа, за да види колко е лесно да се убие човек. Че това ще бъде един от многото уроци, които много скоро ще научи. Баща й бе убит пред очите й.

Каси се разплака, докато им разказваше какво се е случило, и Елизабет не я спря. Риданията й бяха сърцераздирателни, но и пречистващи. Най-сетне на Каси й бе позволено да се изправи пред истината за онази нощ, майка й най-после бе разбрала какво се бе случило.

Когато приключи, Елизабет я залюля и започна да тананика приспивна песен. Не възрази, когато Даш седна и прегърна и двете им. Най-накрая малкото момиченце потъна в изтощен сън в прегръдките на майка си.

Елизабет я положи обратно в леглото и отстрани тъмните къдрици с треперещи пръсти от лицето й.

— Скоро ще се събудя — прошепна тя пресипнало. — Ще се събудя в моята къща, в леглото си и ще осъзная, че всичко е било само един ужасен кошмар.

Даш въздъхна зад нея и се изправи от леглото.

— Когато го направиш, събуди и мен — каза с въздишка. — След това намери обяснение за присъствието ми в това легло заедно с теб. Защото няма да те пусна, Елизабет. Нито сега, нито никога.

Тя се взря надолу към дъщеря си, неспособна да се обърне и да го погледне.

— Какво да правя? — попита го, борейки се с чувството на безпомощност, което я връхлетя внезапно. — Кажи ми какво да правя, Даш. Как мога да я защитя?

— Сама не можеш, Елизабет — гласът му беше твърд и студен. — Но аз мога. И ще го сторя. Сега легни и се опитай да си починеш. Утре ще съставим план за това. Обещавам ти, Каси ще бъде защитена.