Лора Лей
Вълкът на Елизабет (12)

Глава 11

Елизабет го последва в спалнята му. Внезапно стана неспокойна, осъзнавайки прекалено ясно, че Даш е мъж, който напълно осъзнава какви копнежи е събудил в тялото й. Беше изминало толкова дълго време, откакто бе изпитвала желание да бъде докосвана или някой мъж да предизвика интереса й. Но през тази година, когато Каси бе писала на Даш, Елизабет се бе заинтересувала, жадуваща за писмата му, също като дъщеря си. Загубата на тази крехка връзка се чувстваше не само от детето, но и от майка му.

Тя знаеше какво предстои, когато Даш я повика в спалнята си. Знаеше какво възнамерява да направи той, когато затвори вратата и отиде до интеркома, инсталиран между двете стаи. Включи само приемника. Елизабет облиза устни нервно.

— Това може да се окаже лоша идея — прошепна тя, когато мъжът се върна при нея.

Лесно можеше да прочете намерението в погледа му, сексуалния глад, излъчващ се от високото му тяло. Ако един мъж би погълнал жена само с очите си, тогава Елизабет можеше да се смята за погълната.

— Може би — той тръгна към нея целенасочено, без да откъсва очи от нейните. Дишането й започна да се учестява.

— Даш, това може да се окаже много лоша идея — Елизабет дишаше тежко, когато погледът й се плъзна надолу и видя как платът се опъва още повече от впечатляващата издутина. Беше възбуден и готов. Той бе пренебрегвал желанието си толкова дълго, колкото можеше, и Елизабет се страхуваше, че никога няма да намери сили да му откаже, след като я докосне.

Очите й се стрелнаха обратно към лицето му, когато той спря пред нея. Устните му се извиха в лека иронична усмивка.

— Само трябваше да те погледна и ти разбра, че искам да те докосна — прошепна загадъчно. — Аз дойдох да кажа лека нощ, Елизабет, това беше всичко. Погледнах те и изпитах желание да те докосна. Нищо повече, бейби. Само няколко целувки, малко галене. Защото това е всичко, от което имаш нужда точно сега. Всичко, с което можеш да се справиш, или поне така смятам.

Тя пое силно дъх, горчивината я изпълни. Усмихна се подигравателно.

— Не се нуждая от съжалението ти, Даш.

Нямаше да го понесе от него. Беше се борила срещу желанието да изпита съжаление към себе си и да потъне в бездната на собствената си мъка, твърде дълго време. Нямаше да му позволи сега да я запрати там. Не искаше съчувствието му. Тя се обърна и тръгна към вратата само за да бъде уловена за ръката и дръпната към твърдото му тяло. Даш погледна надолу към нея с потъмнели очи.

— Беше ли съжаление това, което държа в ръката си онази сутрин, Елизабет? — попита я тихо и тя се изчерви смутено. — Ако не греша, беше пенисът ми. Набъбнал и твърд, готов да те чука. Това не е съжаление, бейби. Нито пък това.

Устните му не молеха за нищо. Езикът му не искаше разрешение. Даш покри устните й и потопи езика си в устата й. Вземаше, без да пита. Това не можеше да се нарече целувка. Беше поглъщане, един пир за сетивата, а Елизабет беше безпомощна срещу това. Даш я наклони в прегръдките си, извивайки бедрата й към своите, като я повдигна на пръсти, притискайки огромната си, покрита в дънки, ерекция към женствеността й, докато й позволи да вкуси глада му с целувката си.

Елизабет не можеше да диша. Не искаше да диша. Ръцете й уловиха раменете му, а в гърдите й се надигнаха слаби, мяукащи звуци на копнеж. Усещаше как тялото й бива обхванато в пламъци, как зърната, клитора и вагината й пулсират и болят за докосването му, за чувственото поглъщане, което прилагаше върху устните й.

Езикът му се плъзгаше навън и навътре в устата й, имитирайки сексуален акт, докато ръцете му се движеха по гърба и бедрата й. Не спираха дори за миг. Галеха я, милваха тялото й. Дланта му се придвижи целенасочено нагоре, обхващайки заобленото хълмче на гърдата й.

Елизабет потръпна от усещането на пръстите му, които внезапно уловиха зърното и го подръпнаха, потриха се в него. Електрически стрели на почти агонизиращо удоволствие се изтръгнаха от корема й и простреляха утробата й със силата на усещането.

Тя извика в устата му, ноктите й се забиха в раменете му, вече не се подчиняваха на волята й от удоволствието, което заплашваше да я погълне. Откакто водеше сексуален живот, никога не бе познавала нещо подобно. Никога не бе вкусвала такава дива целувка, такава, която я предупреждаваше, че мъжът няма намерение да взема под внимание липсата й на богат сексуален опит. Той беше гладен. Жаден. И тя бе точно това, за което жадуваше.

Елизабет никога не бе чувствала вагината си толкова стегната, присвиваща се от такава отчаяна нужда. Всички мисли за опасност се изпариха. Положението, изпълнено с безнадеждност до пристигането на Даш, бе пометено от съзнанието й. Съществуваше само Даш. Само ръцете, които я държат, пръстите, които галеха зърното й, езикът, помитащ устата й като чувствен мародер, стремящ се да завладява.

Елизабет простена, езикът й се сля с неговия, безпомощен срещу бурните усещания, бушуващи в тялото й. Младата жена едва забеляза как той се наведе, вдигна я на ръце и я понесе към леглото. Не пускаше устата й. От време на време тя можеше да се закълне, че той ръмжи в устните й. Звукът беше горещ, изпълнен с глад и караше соковете й да потекат.

Тя изгаряше. Кълнеше се, че може да свърши само от целувката му.

Даш я положи по гръб на леглото и се отдръпна бавно, устните му отпиваха от нейните колебливо, преди най-сетне да прекъсне целувката. Елизабет повдигна сънливо клепачи и се взря нагоре в него, дъхът й секна, когато го видя да разкопчава бързо ризата си, след което я отстрани от широките си рамене. Ръцете му бяха силни и големи, леко мазолести и толкова горещи. Младата жена осъзна, че почти трепери от желание да я гали, да съблече халата и нощницата от тялото й. Искаше да я докосва, да я милва с настойчивите си пръсти.

И той го направи. Гледайки надолу към нея, ръцете му се насочиха към колана на халата й. Устните му отново обхванаха нейните и езикът му проникна в устата й, когато тя простена жадно. Даш я караше да изпитва неимоверен глад. Глад за вкуса на всяка целувка, на всяко докосване.

Елизабет се изви под него, когато усети робата да се разтваря, усети пръстите му върху малките копчета, придвижващи се надолу по предната част на нощницата.

— Мили боже — изпъшка Даш, когато разтвори краищата на дрехата и се взря в закръглените твърди хълмчета на гърдите й и стегнатите зърна.

Елизабет се изчерви от възбуда, докато той я гледаше. Наблюдаваше лицето му, виждайки натежалата чувственост, която очертаваше устните му и караше очите му да изглеждат сънливи, а изражението му — изпълнено със страст и вълнение.

— Даш — прошепна тя умолително, зърната й болезнено жадуваха за влажната топлина на устата му.

— Ако докосна едно от тези малки, твърди връхчета, никога няма да мога да сдържа контрола си — въздъхна той, наблюдавайки как гърдите й се повдигат и спускат бурно. — Разбираш ли това, Елизабет? Няма да спра.

Младата жена облиза сухите си устни, взирайки се в пронизителните дълбини на очите му, когато погледът му се върна на нея.

— Тогава не спирай.

Даш усети как слабините му пламват, щом чу думите й. Обърна се бързо, седна на ръба на леглото и започна да сваля ботушите си. Ако не се съблечеше, преди да я е докоснал, тогава нямаше да има контрола, който му трябваше да свали панталоните си и да освободи пениса си, преди да се тласне вътре в нея.

Желанието бушуваше в него, почти неконтролируемо, докато се бореше да изхлузи ботушите от краката си. Зад него, Елизабет се размърда, застана на колене и пръстите й погалиха гърба му, преди да се спрат на дясното му рамо.

— Колко сладко — тя проследи малкия белег в задната част на рамото му. — Каси има същия белег.

Даш замръзна. Тя проучваше генетичния маркер, който потъмняваше кожата точно под извивката на рамото му. Специфичният идентифициращ белег не можеше да бъде пропуснат от някой, който знае какво е това. Отпечатък от лапа. Това беше постоянна шега сред учените, които я бяха направили. Като малко рождено петно с форма на ягода, което не може да бъде премахнато.

— Нейното е със същата форма — гласът й беше леко развеселен. — Не позволявай Каси да го види. Тя вече твърди, че Дейн не й е баща и че е сигурна, че баща й има същия белег като нейния.

Кръвта започна да пулсира в главата му, мисълта нахлу в съзнанието му като внезапна ледена вълна. Каси има същия белег? Имаше само един начин едно дете да носи белег като неговия. Само един начин да бъде поставен този генетичен маркер. Ако Дейн беше Вълча порода. Но това не беше възможно. Нали? Порода на такава важна длъжност като реномиран хирург? Не. Никоя Порода не би позволила детето й да бъде наранено, да не говорим да се опита да го продаде. Какво, по дяволите, ставаше тук?

Даш се обърна с лице към нея.

— Сигурна ли си? — той се опита да прочисти съзнанието си. — Абсолютно сигурна?

Елизабет се взираше в него, усмивката й бавно избледня, когато видя изражението му.

— Разбира се — тя се намръщи объркано. — Аз я отгледах, нали?

Елизабет нямаше белег, Даш го знаеше. Раменете й имаха мекия цвят на сметана, съвършени, без недостатък.

— Дейн имаше ли белег? — попита мъжът бавно, въпреки че инстинктивно знаеше отговора.

— Не — Елизабет поклати глава. — Никой от неговото семейство няма. Аз дразнех Дейн, че лекарите сигурно са заменили спермата му с тази на някой друг…

Тя продължаваше да говори. Устните й се движеха, лицето й изразяваше горчивина, но сякаш всичко вътре в Даш се изключи. Гледаше я как говори, чуваше я, мозъкът му обработваше информацията, докато той сякаш се сви вътре в себе си от ужас.

Изкуствено осеменяване. Елизабет не е могла да забременее, заради малкия брой сперматозоиди на Дейн. Така са се свързали с един негов приятел, специалист по зачеване. Маркъс Мартен. Той бе извършил процедурата тайно, заради гордостта на Дейн. Съпругът й не искал никой да знае, че не може да създаде дете. Така те бяха опитали по друг начин.

Въпреки това обаче, Дейн все още не бил щастлив. Никога не се бе грижил за Каси. Винаги бе виждал в нея провала си, разказваше му Елизабет. Каси беше момиче, а той искаше син. Не беше зачената както трябва. Не приличаше достатъчно на него. Списъкът на Дейн продължаваше и продължаваше.

Каси със сигурност не бе дете на Дейн, обаче беше на Елизабет. Даш можеше да го помирише. Щеше да го знае, ако не беше така. Различията в миризмата биха били твърде големи, ако не е била използвана яйцеклетката на Елизабет. Но спермата на Дейн не е била.

— Даш? — сега тя го погледна загрижено, когато погледът му се впи в нея и изведнъж всичко си дойде на мястото.

Дейн сигурно е знаел, че Каси не е негово дете. Че е дете-Порода. Трябва да е знаел, защото се бе опитал да се пазари за нея. Информацията за маркера не беше публично достояние. Беше много внимателно пазена тайна от самото начало. Даш направи своя работа това да изучи всяка частица информация, която се дава. На всяка Порода имаше специфичен маркер на определено място. Вълчите породи носеха техните на дясното си рамо.

— Трябва да го видя.

Трябваше да се увери. Трябваше да е сигурен, че Елизабет не вижда прилика там, където вероятно няма.

— Какво? — Елизабет поклати глава объркано. — Да видиш какво?

— Белегът, Елизабет — Даш улови раменете й и я задържа, когато тя се опита да се отдръпне. — Покажи ми проклетия белег.

— На Каси? — младата жена се намръщи, страхът започна да замъглява очите й, докато придърпваше нощницата и робата си, за да ги затвори. — Защо? Какво значение има? Това е просто белег. Ние питахме доктора за него.

И, разбира се, Мартен бе излъгал наивната майка. Било е експеримент. Тайно проведен експеримент, за който Мартен очевидно не бе казал на никого, освен на бащата. Нуждаел се е от помощта на Дейн. Някак си, той бе успял да убеди другия мъж да участва в опасното начинание.

— Покажи ми го — Даш я сграбчи за китката и я издърпа от леглото към другата стая. Спря едва до леглото на спящото дете.

— Даш, престани, ще я събудиш — прошепна Елизабет.

Той я игнорира, като повдигна внимателно тънката връзка на нощницата на Каси и оголи рамото й. Там беше. Една тъмна сянка точно под кожата. Генетичната маркировка на Вълчите породи. Ако беше израснала в лабораторията, тя щеше да е маркирана или татуирана, според съответната лаборатория, за да се скрие белега. Но Каси не е била. Била е родена от любяща майка и подъл баща.

Даш се наведе по-близо и пое аромата на кожата й. Разтърси се от новината, която мозъкът му най-сетне възприе. Беше слаб и малко по-незабележим, отколкото си спомняше. Очевидно гените бяха по-навътре от неговите, в противен случай той щеше да долови миризмата на Порода по-рано. Но тя беше там. Каси беше дете на Вълча порода. Но на коя?

Какво бяха направили? Даш познаваше Мартен много добре. Спомняше си доктора, който бе посещавал лабораторията, който проверяваше резултатите и решаваше кой да живее и кой да умре. Даш беше избран да умре. Той беше изтърсакът на котилото — по-дребен, по-слаб от другите Породи в глутницата. По онова време Мартен беше млад, дори нямаше тридесет години. Едно студено, брутално копеле.

Даш дишаше тежко, по челото му избиха капчици пот, докато се бореше с яростта, която се надигна вътре в него. Вече не провеждаха ли експериментите си в лаборатории? Дали не внасяха генетичната смес в общото население?

Мъжът пусна връзката, погледна към напрегнатото, ужасено лице на Елизабет и закрачи из стаята.

— Проклети да са — изруга той в мига, в който влязоха в неговата спалня, след това се обърна и удари стената с юмрук. Мазилката се напука. Солидната дървена греда, два инча дебела и четири широка, се разцепи. Даш усети как звукът отекна около него.

Долови как Елизабет подскочи назад, когато влезе в стаята и заглуши вика си с ръка, докато стоеше и го гледаше с разширени очи. Даш облегна глава на стената и я завъртя по студената повърхност, докато се опитваше да разсъждава.

— Тя беше ли гола, когато я взе от Грейндж? — гласът му беше силно, гневно ръмжене.

— Не — отвърна Елизабет с плах, тънък тон. — Беше обута с бикини. Но нощницата й беше разкъсана. Даш, какво става?

Грейндж сигурно бе поискал доказателство. Дейн му го бе дал. Данни, разбира се. Той би трябвало да разполага с информация за експеримента, в случай, че му потрябват. И белега. Един белег, който можеше да потвърди произхода на детето.

— Трябваше да се досетя — измърмори Даш. По дяволите, помисли си той, беше предположил, но просто отказваше да го приеме. Мисълта за това бе прекалено нереална, прекалено пресилена за разглеждане. Как, по дяволите, се бе случило? Мартен сигурно си е изгубил ума. — Мамка му. Трябваше да се досетя. Нищо чудно, че я иска — прозвуча кратък, горчив смях. — По дяволите, разбира се, че ще я иска. Тя е шибана златна мина.

Той прокара пръсти през косата си, докато се бореше да превъзмогне яростта, пулсираща в тялото му. Елизабет и Каси бяха преминали през ада. Бяха преследвани. За главите им беше обявена цена. Всичко това, защото Дейн Колдър бе позволил съпругата му да бъде оплодена със сперма на Порода. Как бяха успели? Защо Мартен не бе информирал Съвета, че е открил тайната за размножаването на Породите? Не го беше сторил, Даш го знаеше. Експериментите с размножаването бяха напълно документирани.

— Даш — гласът на младата жена бе изпълнен със страх. — Даш, какво не е наред с Каси?

Той поклати глава отчаяно. Не можеше да й каже. Не можеше да й позволи да узнае.

Гласът й беше слаб.

— Какво означава този белег?

Даш я погледна, видя бледото й лице, ужасените очи. Как искаше да я предпази. Бог да му е на помощ, да предпази себе си. Мислеше, че може да бъде нещо за нея, да изгради бъдеще и въпреки всичко да скрие това, което е. Да познае само сладката й страст и женското сърце, а не отвращението й.

— Трябва да поговоря с Майк.

Трябваше да разбере това. Трябваше да информира Кейн Тайлър за промяната в ситуацията. Това щеше да осигури на Каси добър прием в Съединението, а не само внимание. Даш бе разбрал позицията на Прайда и се молеше за положителен отговор. Но не бе очаквал да се отвърне на молитвите му точно по този начин.

— Не. Трябва да говориш с мен — Елизабет го сграбчи за ръката, гласът й, ехтящ от гняв, бе изпълнен с настойчивост. — Първо говори с мен, по дяволите. Какво значи този шибан белег?

— Не сега, Елизабет. Трябва да поговоря с Майк — не можеше да й каже.

— Върви по дяволите — тя разтърси ръката му яростно, в гласа й се усещаше страх. — Кажи ми какво става първо, мамка му! Тя е мое дете, Даш. Не на Майк. Какво, по дяволите, става?

Даш затвори очи и поклати глава рязко, издърпвайки ръката си от хватката й.

— Върви при Каси. Веднага — каза остро. — Първо трябва да поговоря с Майк.

Той изхвърча от стаята, осъзнавайки късния час и факта, че Майк лежи удобно в леглото с любящата си съпруга и вероятно сънува блажени сънища. От гърдите му прозвуча кратко, остро ръмжене. Сигурно ще стане много забавно.

Намери стаята на приятеля си и почука силно на вратата. Дочу мърморене, някакво проклятие и сънения глас на Серена. Няколко секунди по-късно Майк отвори, очите му бяха замъглени от съня.

— Какво? — погледът му се избистри, когато зърна приятеля си. Даш знаеше, че яростта, бушуваща вътре в него, е повече от очевидна.

— Тя е Порода — гласът му беше приглушен от болка.

— Какво? — Майк поклати глава объркано.

Даш не можеше да го вини. И на него самият му беше нужно време, за да се разбере.

— Каси — изръмжа той. — Затова я иска Грейндж. Тя е Порода, Майк. Вълча порода. Точно като мен.

— Не! — шокираният, невярващ на глас на Елизабет го накара да се обърне бавно.

По някакъв начин съзнанието му пламна от ярост и болка, когато разбра, че тя стои зад него. Сега знаеше. Тя се взираше в него, сякаш виждаше ясно животното, което бе той. Очите й бяха разширени, невярващи, докато го гледаше със сърцераздирателен ужас, опитвайки се да отхвърли истината, която бе чула. Истината, че човекът, на когото едва не бе отдала тялото си, чиито език бе прониквал в устата й, бе едно животно. Съзнанието му се изпълни с горчивина, докато я гледаше. Тя изглеждаше така, сякаш ще повърне.

Даш изръмжа, ниският животински звук накара Майк да изругае, а Елизабет се разтрепери ужасено. Той знаеше как изглеждат очите му в коридора, приглушената светлина над главата му се отразяваше под прав ъгъл и ги караше да изглеждат демонично червени, без защитата на контактните лещи, които носеше, когато е необходимо. Животно. Едно животно, с което тя почти бе спала.

Можеше да види как очите й се отдръпват от него. Видя желанието да избяга, преди Елизабет се обърне и хукна към стаята си. Даш беше зад нея. Тя щеше да се опита да вземе Каси и да избяга веднага от него. От животното. От чудовището. Да избяга от истината, която не искаше да приеме. Но нямаше начин Даш да й позволи.

Хвана я до вратата на спалнята му, ръката му се обви около кръста й. Тя се бореше и драскаше, когато той я дръпна към стената, юмрукът й едва не уцели челюстта му, в мига, в който Елизабет се отскубна от хватката му. Дишаща тежко, с подивели очи върху бледото си лице, тя се изправи пред него.