Дара Джой
Усещане за фамилиер (20)

Двадесета глава

Яниф вървеше през гората към Династията на Мъдреците. Беше приятно. Имаше лек ветрец, слънцето грееше, веселите песни на горските същества изпълваха въздуха. С всяка жизнерадостна стъпка, той размахваше напред и назад отличителния символ.

Когато пристигна в Династията на Мъдреците, той потърси един от неговите членове. Намери го задрямал до фонтана във вътрешния двор. Леко разтърси възрастният мъж, за да го събуди.

— Ммм? — магьосникът Ернак разтърка очите си. — Време ли е вече за вечеря?

Яниф се усмихна леко.

— Все още не, стари приятелю. Събудих те, защото имам подарък за теб.

Добрите очи на мистика се разшириха от радост, очевидно беше очарован от изненадата.

— За мен?

Друг магьосник, на негово място със сигурност щеше да прояви по-голяма подозрителност при подобен подарък. Но Ернак не беше труден за разгадаване мислител и за това никога не усвои изкуството на сложната магия.

Обаче беше овладял изкуството на щастието. А това не беше малко постижение, призна си Яниф. В някои дни, Ернак беше истински извор на вдъхновение. Може би неговата наивност му позволяваше да открие щастието? Или просто бе глупав? Нямаше значение. Наистина рядко се срещаше магьосник, който притежаваше спокоен ум и леко сърце.

Ернак разгледа подаръка, задъхан от радост.

— Кошница на зот! Винаги съм искал такава! Те са много трудни за намиране, знаеш, зотите мразят да се разделят с тях. На какво дължа това удивително удоволствие, Яниф?

Яниф го потупа по гърба.

— Често има дни, в които се тревожа, Ернак, и все пак, когато те погледна, толкова спокоен, това ми дава надежда, че перспективата на света винаги може да се промени. Просто зависи от гледната точка. По този начин, искам да ти благодаря, че си такъв, какъвто си, приятелю. И какъвто винаги си бил.

Ернак го дари с една очарователна, срамежлива усмивка, очевидно смаян от неочакваната похвала от най-почитаният мистик на Авиара.

— Не знам какво да кажа…

— Пфу! — Яниф отхвърли благодарността му. — Мъдрият човек знае кога да замълчи.

Ернак се засмя.

— Признавам, че в повечето случаи думите ми убягват, така че трябва да съм наистина много мъдър.

Яниф тайно огледа двора, след това понижи гласа си до заговорнически шепот:

— Ще ти споделя една тайна, Ернак.

— Каква? — прошепна той, навеждайки се към него с разширени от очакване очи.

— Понякога е по-добре да замълчиш, отколкото да кажеш каквото и да било. Ще бъдеш изненадан колко много хора са склонни да тълкуват мълчанието като сериозно мислене.

— Наистина?

— Да, затова сигурно разбираш, че няма нужда да ми благодариш. Аз просто ще изтълкувам липсата на думи като мълчание от благодарност, подобаващо за един мъдър магьосник — Яниф се ухили лукаво.

Ернак потърка брадичката си.

— Никога преди не съм мислил за мълчанието по този начин…

— Очарователно, нали?

— Хммм… да. Да, така е.

— Може би следващия път, когато Висшата Гилдия заседава в залата, ще откриеш в себе си тази забележителна способност.

Ернак схвана намека.

— Може би ще го направя.

Яниф го потупа по гърба, след това двамата напуснаха двора.

 

 

И така, когато следващият път се свика Династията на Мъдреците, настъпи загадъчна безизходица… Бяха шестима мъдреци „против“ и шестима „за“. Но в този момент решаващият глас запази твърдо мълчание.

През цялото време докато заседаваха, всички забелязаха, че благият магьосник Ернак беше необичайно сдържан. Заел поза на задълбочено мислене, той се взираше втренчено в далечната каменна стена. Сякаш съзерцаваше множеството зрънца хоросан, които съдържаше, не само стената, но може би и цялата Вселена. Той не проговори, като разочарова и двете страни.

Половината от магьосниците твърдяха, че съдбата на Вселената е заложена на карта задето се бе въздържал от гласуване! Другата половина — че континуума няма нищо толкова общо с вота!

Така че гласуването трябваше да бъде отложено и не бяха предприети никакви действия. Трябваше да гласуват тринадесет члена, за да бъде решението законно. Такъв беше авиаранският закон.

Невижданото мълчание на Ернак обърка останалите. Всички, с изключение на един.

Ако някои от Мъдреците си задаваше въпроса какъв е този доволен блясък в очите на магьосника, то нито един не посмя да го изкаже гласно. Още повече, че обекта на това заседание се оказа ученик на същия този мистик. А може би беше чисто и просто съвпадение.

Магьосниците бяха много прагматични, особено възрастните.

И макар да не бяха взели никакво решение, денят не беше напълно пропилян. Не, изобщо не бе пропилян.

Защото винаги след това идваше мъдростта на вечерта, за да омекоти безмилостно тежките условия от живота на мистика.

И за онези, които се чудеха дали магьосниците губят време да обмислят такива дреболии…

Те минаваха с това уверение: Изборът, в края на краищата, е наша работа.