Дара Джой
Усещане за фамилиер (9)

Девета глава

Планета Сполтам, главен град Агни

Даксан тихо почука на вратата, преди да влезе в стаята. Ако гостенката му си почиваше, щеше да излезе, без да я събужда.

Соша стоеше близо до откритата тераса. Розовото небе на ранната вечер я обгръщаше в искрящ ореол.

Той забеляза, че е облякла една от роклите, които й беше изпратил по-рано, заедно с няколко други неща, които помисли, че ще я зарадват. Ярката, шумоляща тъкан беше смесица от цветовете на Сполтам; дизайнът отразяваше естествената красота на планетата. Розово, лилаво, тъмно синьо, нюанси на злато. Изящната материя й подхождаше перфектно. Тук в Агни Даксан беше виждал, много жени от благороден произход, които носеха подобни рокли, но нито една не изглеждаше толкова възхитително, колкото тази фамилиерка.

Косата й се спускаше надолу под коленете й като абаносова пелерина. Даксан забеляза, че е вплела разноцветни перлени нанизи в косите си. Пресичащите се паяжини от скъпоценни камъни, образуваха блестяща мрежа през лъскавите черни кичури. Беше чувал, че никоя друга раса няма такава коса като на фамилиерите. Винаги се беше чудил на това. Виждайки тази изящна красота, в него не остана никакво съмнение. Беше неповторима.

Вълшебните кичури си играеха около нея като прелестни облаци. Той знаеше от опит, че усещането на тези коси е още по-хубаво, отколкото на външен вид. Представи си косите й, обгръщащи тялото му, докато прави любов с нея. Усети ги плъзгащи се между бедрата му. Преплитащи се около слабините му, докато се потапя бавно във влажната й топлина… Дълбоко в него се надигна желание.

Соша извърна лице от панорамата на терасата и го погледна.

— Искаш ли нещо?

Теб. Клепачите на Даксан се спуснаха, за да прикрият страстта му.

— Изпратих съобщение до Авиара. Сигурен съм, че не след дълго ще изпратят някой да те върне обратно.

Очарователното й изражение започна да избледнява.

— Иска ми се да не беше правил това, Даксан Саин.

— Трябваше. Разбираш ли?

— Надявах се, че ти ще ме разбереш.

— Правя го. Вярвам, че и ти на свой ред разбираш, че аз имам отговорности.

Тя сви устни. Не, не разбираше, но информацията вече беше изтекла. Сега не можеше да се направи нищо.

— Не е необходимо да заключваш вратата, Даксан Саин. Казах ти, че ще остана по своя воля.

Беше му трудно да изрече това, но трябваше.

— Как да разбера, че мога да ти имам доверие?

Наскърбеното изражение на лицето й почти го размекна. Той пристъпи напред, за да оттегли думите си, но тя проговори, преди да има възможност да го направи.

— Ако знаеше нещо за фамилиерите, щеше да разбереш, че ние не лъжем.

— Е, чувал съм, че представителите на твоя вид казват истината… и че могат да бъдат много изобретателни в тълкуването на думите, които изричат.

Тя изсумтя възмутено.

— Къде си чул това?

Той й хвърли многозначителен поглед, но не каза нищо повече.

Той е доста завладяващ. Соша пламна под твърдия му поглед.

— Дадох ти обещание. Това трябва да е достатъчно.

— Така е. Вратата ще стои отключена.

Лицето й моментално се оживи. Той не беше толкова труден човек в крайна сметка.

— Ако промениш решението си, обаче, не забравяй, че си ми дала думата си. Не забравяй също така, че имам известно влияние в Династията на Мъдреците. Сигурен съм, че не искаш да бъдеш известна в цяла Авиара като фамилиер, който не държи на думата си.

Соша се намръщи. Може би беше полудяла — той бе изключително труден човек! Просто го прикриваше добре зад изисканите си маниери. Въпреки това, така й се искаше да вкуси устните му. Те се извиваха по много съблазнителен начин. Като че ли пазеха възхитителни тайни. А всеки знаеше, че за един фамилиер няма нищо по-привлекателно от възможността да разкрие някоя тайна. Понякога устните говореха, без да приказват. Нейните устни също можеха да говорят без думи. Очите й светнаха дяволито. Мр-р-р, измърка тя. Прихвана ръце зад гърба си, повдигна се на пръсти и лекичко се залюля. Позата се смяташе за много съблазнителна на Ма’ан. Това показваше, че иска да играе.

Даксан примигна. Дали я беше разбрал правилно? Какво беше предизвикало тази внезапна промяна на настроението? Тя беше доста… привлекателна.

— Гладна… — той прочисти гърлото си. — Гладна ли си?

Соша грейна в очарователно палава усмивка.

— Дааа — провлече тя сякаш говореше за нещо съвършено различно.

Даксан изви едната си вежда.

— Ммм. Добре — той протегна ръка към нея.

Тя наклони глава на една страна.

— Искаш да изям това?

Мъжът се разсмя.

— Не, сладка моя скитнице. Ще те отведа на едно ново пътешествие. Мисля, че ще ти хареса.

— Как мога да откажа при такова обещание? — усмихвайки се, тя изви ръката си около неговата. Кожата му беше топла, като нагрятия от слънцето пясък, по брега.

Соша си представи как лежи върху него край морето, докато хладната вода залива и двамата. Той щеше да бъде по-горещ от пясъка под тях.

Много по-горещ.