Дара Джой
Усещане за фамилиер (7)

Седма глава

Планета Сполтам, главен град Агни

Даксан отпусна горещото си чело върху хладния, гладък камък на колоната.

Уханието й е като на нощното цвете илюмиа…

Неговият любим аромат. Опияняващите цветя обичаха влажният въздух около водните басейни и сребристия блясък на лунната светлина.

Даксан пое по един от откритите коридори, които обграждаха имението. Каменните пространства имаха много предимства. Те най-вече осигуряваха свеж въздух в жилищните помещения през нощта, който нахлуваше свободно във вътрешните стаи. Този конкретен проход бе построен върху висока скала, с изглед към морето. Няколко стола, маси и дивани за спане бяха разположени по цялата му дължина. Прозрачни завеси, развяващи се от лекия вятър, очертаваха отделни сектори.

Даксан се надяваше, че ранният вечерен бриз ще го разхлади. Досега, само му напомняше за нежните милувки на копринените й коси, плъзгащи се надолу по гърба му. Той пое дълбоко въздух.

Небето над него се беше обагрило от розово в златисто. Звездите бяха започнали да просветват и блестяха над пристанищния град като килим от магически скъпоценни камъни.

Залезите на Агни бяха много атрактивни. Дори чужденци идваха, за да присъстват на това зрелище.

Но тази вечер, Даксан не им обръщаше внимание. Мислите му бяха при фамилиерската жена, която сега бе под неговата закрила. Соша. На един от езиците, които знаеше, думата означаваше „очарователно присъствие“. Да, подхождаше й. Нейното присъствие беше изпълнило дома му; чувственото ухание на илюмиа беше все още го преследваше.

По-рано, когато я видя за пръв път, подскачаща весело по сергиите на пазара, беше напълно очарован. Възхитителният й смях беше толкова закачлив! Но когато беше погледнал в тези двуцветни очи, сърцето му рязко бе ускорило ритъма си. Едновременно с това кръвта му се сгъсти и слабините му откликнаха с растяща възбуда.

О, той се опита да контролира реакцията си — все пак имаше богат опит с жените. Но това нямаше значение, когато тя беше замесена. Тялото му жадуваше за нея.

В момента, обаче, се занимаваше с нещо сериозно. Не можеше да си позволи емоционално обвързване. Въпреки неустоимия й чар, той се съмняваше, че ще се задълбочи в интимни отношения. Освен ако…

Тя беше фамилиерка. Невероятно, но беше тук. И беше поставила себе си в смъртна опасност. Беше очевидно, че тя няма действителна представа за естеството на заплахата, която я грози. Но той имаше.

Знаеше какъв ужас може да я сполети, ако бъде заловена от оберонците. Даксан беше категорично против разрешаването достъпа до Сполтам на търговците на роби. За съжаление, беше от малцината с такова становище. И точно заради това не можеше да я остави беззащитна.

Но имаше и друго, нещо много повече… Той беше привлечен от нея. От мига, в който беше погледнал в тези неустоими аквамаринено златни очи, той беше пожелал да изпита всички форми на наслада с нея. И това желание беше неудържимо.

Ако я вземе, дали щеше да го хапе и драска… или ще мърка чувствено, молейки за още? Ще крещи ли името му, когато я доведе до освобождение или ще го изрича тихо, с нарастваща страст? Дали ще полудее от неудържимо желание, докато той облизва цялото това прелестно ухание…? Той би могъл да направи всички тези неща. А след като е фамилиерка, значи тя също би могла.

Въпросът беше — какво ще прави той от тук нататък? Задължението преди удоволствието. Така правеха в Сполтам.

Ще я изпрати на Ма’ан, недокосната от ръцете му и това ще е краят.

В съзнанието му се мярна гледката на гладката й кожа. Нежното докосване на дългата й коса, плъзгаща се по раменете и гърба му. Мелодичният звук на гласа й. Сочната твърдост на бедрата и задните й части. Даксан взе да се колебае дали сполтамският ред му допада.

Слуховете за красотата на фамилиерите не бяха измислица. Тази пътничка, със своето сладко, закачливо, гаменско лице и чувствени форми, беше извънредно очарователна. Нямаше смисъл да отрича, че тя го интригува.

Що за жена би дръзнала да изостави сигурността на своя свят и да рискува да се втурне към неизвестното, пренебрегвайки дори категоричната заповед на краля си? Само една непоправима авантюристка.

Говореше се, че мъжете от нейния вид пътували често, а жените — не толкова. Това, което всъщност той знаеше бе, че в действителност много малко от тях са напускали планетата си. Беше чувал, че повечето предпочитали да си стоят на Ма’ан. И без това си създаваха достатъчно неприятности. Затова ако се случеше да се отправят нанякъде, мъжете им винаги ги придружаваха, за да ги пазят от търговците на роби, които искаха да ги поробят с цената на всичко.

Естествено, сега обстоятелствата бяха много по-лоши. Носеха се слухове, че търговците на роби от Оберон са проникнали дори на някои по-отдалечени планети от Алианса, използвайки тайни пътища и начини.

И все пак той разбираше приключенския дух на фамилиерите. Сполтамците се концентрираха предимно върху научните си изследвания, а той предпочиташе риска. Желанието да опознае неизвестното винаги го бе интригувало по много начини. Това го бе направило доста популярен сред жените на неговата планета. Съществуваха няколко специални техники в изкуството на любовната игра, които той беше придобил и които се считаха за нестандартни.

Разбира се, с някои умения човек трябва просто да се роди… Говореше се, че фамилиерите притежават умения, толкова изтънчени, че само с едно докосване могат да накарат партньорите си да треперят от копнеж. Запита се дали тази жена наистина може да накара него — един „доста опитен“ мъж, да трепери от такова желание. Въпреки факта, че Даксан бе решителен, енергичен и активен любовник, никой никога не беше поставял под въпрос неговия самоконтрол. Той беше твърде съсредоточен, за да се откаже от такава значителна власт.

Висшата Гилдия вече беше информирана за нейното местонахождение. Даксан се беше уверил в това. Докато чакаше някой да пристигне… времето с нея щеше да бъде прекарано разумно.

След като беше нетърпелива да проучва, вероятно не би имала нищо против да проучи него? Нали беше казала, че иска да научи повече за други народи. Белите му зъби блеснаха в една доста чувствена усмивка.

Би могъл, може би, да я заинтригува с това, което има да й предложи? Удоволствието, което щяха да си дарят един на друг, можеше да се окаже чудесен подарък за един авантюрист. Ако неговата гостенка бе наистина такава, той щеше да се увери, че тя няма да го забрави, когато се завърне на Ма’ан. Всъщност, смяташе да гарантира, че мислите й за него ще бъдат ароматизирани с приятни спомени за краткото приключение на Сполтам. За един мъж беше успокояващо да знае, че една жена го помни с нежност.

Той се засмя, предвкусвайки удоволствието от риска, без който много мъже и жени никога нямаше да се съберат.

Кръвта на Аях, аз съм философ, както и учен!

Той изсумтя, протегна мускули и се загледа в залеза.