Дара Джой
Усещане за фамилиер (6)

Шеста глава

Яниф тръгна обратно към своята колиба в гората. Денят беше изпълнен със събития. На половината път към дома, той спря на горската пътека, за да се вгледа във високите клони на дървото „нанят“.

Там, върху един от гигантските клони, в сянката на гъстите му тъмни листа, лежеше неговият ученик Реджар та’ал Кру. Неговият невероятен ученик притежаващ способности от десето ниво. Полуавиаранец-полуфамилиер, той беше уникален във всяко едно отношение. Никога до сега не се беше раждало друго дете от съюза между Чарл и фамилиер. Освен него. Някои казваха, че неговото зачеване е чудо. Баща му Кру, обаче, твърдеше, че това се дължи на майсторска любовна игра.

Разбира се, в зависимост от размера на дяволията, която неговият по-малък син е направил, Кру твърдеше също така, че тази любовна игра е довела и до някои нежелани ефекти.

Каквато и да бе причината за неговото съществуване, беше широко признато, че Реджар има способност да прониква в сърцата на хората. Разбойникът беше обичан от мнозина.

Лекият полъх на вятъра изду ръкавите на светлосинята риза, с която беше облечен Реджар. Свободната дреха беше завързана около китките и врата му. Черните му панталони — тракас, прилепваха плътно по слабите бедра и кръста му и бяха завързани отпред.

Момчето прекарва прекалено много време в развързване на всички тези дантели, а дрехите му отразяват точно неговата природа, помисли Яниф със съжаление. Елегантен, гъвкав и напълно чувствен. Той беше резултат от смесена кръвна линия. И все пак, фамилиерските черти бяха най-проявени. Котката в него беше доста силна. Дори черните кожени ботуши изглеждаха по-хубави и по-лъскави, когато ги обуеше той. Ах, но той е много повече…

Реджар се беше изтегнал на една страна, подпрял глава върху дланта на ръката си. Единият му дълъг крак беше небрежно свит в коляното. Токът на ботуша му почукваше в бавен ритъм по клона на дървото. Той погледна лениво надолу към Яниф с неразгадаемо изражение.

— Подремваме си, а? — Яниф се облегна на жезъла си, докато се взираше нагоре в ученика си.

— Денят е толкова прекрасен, как бих могъл да устоя? — синьо-златните очи на Реджар блестяха дяволито.

— Ммм.

Реджар се разсмя на слабия отговор на Яниф.

— Май отново си изпратил Трейд на път?

Това не беше въпрос.

За миг Яниф се загледа изпитателно в ученика си. Фамилиерската му кръв му позволяваше да прикрива мислите си. Понякога дори можеше да скрие мислите си от Яниф. Този талант бе много мощно предимство и можеше лесно да се превърне в пречка. Яниф беше много предпазлив с развитието на Реджар.

— И откъде знаеш това?

Реджар се ухили.

— Случи се да бъда в Залата с Тунелите, когато го видях да преследва една огромна котка, която странно приличаше на фамилиера Бригър. Мога да се сетя само за една причина нашия Трейд да направи такова нещо… — той размаха пръст към магьосника. — Пак твоите номера, Яниф.

Умен, както винаги.

— Хмм. А какво правеше ти в Залата с Тунелите? Добре си спомням, че те оставих с доста голям том на „Особени свойства на растителните отвари“, който да научиш.

Реджар се изкашля.

— И беше много вълнуващо, уверявам те, обаче имаше едно много красиво парче плат крили, което видях вчера на пазара сакри и реших, че жена ми Лайлак ще изглежда много съблазнително в него, така че аз…

Яниф удари с жезъла си.

— Вече си женен, а все още се държиш несериозно и пропиляваш дарбата си! Не знам, как е възможно това!

Реджар отметна глава назад и се разсмя.

— За разлика от теб, старче, аз не съм забравил за удоволствията през деня — Реджар намигна на учителя си. — А в един ден може да има безкрайно много, Яниф.

Яниф само поклати глава и извъртя очи. Реджар винаги е бил изпитание за него. В момчето имаше нещо, което го караше да иска да го удуши, но и да го потупа по гърба в същото време.

— Ще те изпратя да живееш за цял сезон на Небесните земи сред безплодните, диви скали. Обещавам ти, че ще научиш много за радостите на деня там, Реджар.

Той не реагира както повечето му ученици биха. Разсмя се.

— Заплахата ти е напразна.

— Защо казваш това?

— Казвам, защото ако трябва да отида там, ти също трябва да дойдеш. Ти никога няма да позволиш да мине цял сезон без ме поучаваш, Яниф. Отне ти прекалено много време да ме направиш свой ученик, за да оставиш тази възможност да ти се изплъзне.

Яниф разклати пръст към него.

— Негодник.

— При това положение не мисля, че ще искаш да изложиш старите си кости за толкова време на студените и влажни Небесни земи — Реджар погледна лукаво магьосника изпод дългите си черни мигли. — Не съм ли прав?

Яниф се покашля и скръсти ръце на гърдите си.

Ухилен, Реджар се обърна по гръб и лениво перна едно голямо листо.

— Яниф… я ми кажи кое е онова, което прави Трейд такъв майстор на острието?

Яниф погледна хитро нагоре към ученика си. Отлично, Реджар. Отпуснатият ти вид прикрива истинската ти цел. За толкова млад човек това беше забележително попадение в изключително сложното изкуство на магията.

Реджар не бе излязъл да пазарува коприна за съпругата си, а да направи свое собствено проучване. И с това впечатляващо начинание си бе спечелил ключ към следващата врата.

Въпросът му щеше да получи отговор.

— Виждал ли си някога Трейд в битка на живот и смърт, Реджар?

— Виждал съм го да се бие, да.

— Това не е същото.

— Обясни ми, Яниф.

— На Трейд не му мигва окото, когато се бие — дори смъртоносният удар да е неизбежен. Никога не се предава. Бори се с пламенността на човек, който пази живота. Всеки един момент от него.

— Наистина ли говориш за Трейд? Виждал съм го да застава директно на пътя на опасността, без да мисли за живота си.

— Аз също съм бил свидетел на това. Но те уверявам, че той цени живота. Дори и своя собствен — въпреки че не го признава. И все пак, с готовност ще се бие до смърт. Човек, който изразява такова противоречие и чиито умения са майсторски, е най-добрият във всички битки. Той влиза в тях сякаш няма нищо за губене, но може да изгуби всичко. Трейд никога не се бори, за да оцелее — той се бори, за да живее. Разбираш ли разликата?

— Да, учителю, разбирам.

— Добре. Тогава запомни и това: Трейд има силни мотиви. По време на битка, всяка загуба засилва мощта на ръката му.

— А прави ли самия него по-силен? Той непрекъснато води битка със себе си и с тъмнината, в която живее. В крайна сметка, това може да го пречупи… — челото на Реджар се набръчка. — Или… да го направи непобедим.

Яниф започна, но не намери подходящ отговор. Стрият магьосник не можеше да бъде изненадан лесно. Ала сега, той бе удивен от невероятната проницателност на по-младия мъж.

Реджар помисли, че реакцията на Яниф е показателна.

— Може би питам за неща, в които ти не искаш все още да навлизам?

— А може би ти се иска да мислиш, че е така.

— Вярваш ли, че моята съдба е да овладея острието, Яниф?

Ах, най-накрая стигнахме до същинския въпрос! Той се притеснява за съдбата си. Яниф въздъхна. И би трябвало…

— Ти имаш рефлексите и уменията да станеш легендарен майстор на острието. Вече показа изключителни способности. Остава да се види дали прословутата ти воля ще те доведе до най-висшите равнища.

— Ако всичко, което казваш, е вярно, какво трябва да „загубя аз“, за да е силна десницата ми, Яниф?

— Ръката, която направлява идеалният меч, се ръководи от много неща. Затова острието е създадено така, че да пази истината и силата на предците. Ти притежаваш още много таланти, които тепърва предстои да бъдат разкрити.

— Тогава не ми казвай нищо повече. Твоето предсказание виси над главата ми като Кийракс, който има два края на една истина, и това ме измъчва ден и нощ. Вече имам повече „таланти“, отколкото са ми необходими.

— Това ми звучи като молба. Със собствените си думи, ти слагаш началото на странстването си. Трябва да се научиш да изразяваш тези дарби, Реджар. С желание. Те трябва да бъдат прегърнати здраво от сърцето ти — или цялото ти обучение ще бъде напразно. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, разбирам думите ти и ще се опитам да направя това, което казваш. Залагам цялата си вяра в теб, Яниф.

— Добре. Значи, за днес си научи добре урока.

Устните на Реджар се разтегнаха в усмивка, старият магьосник го беше изиграл отново!

— Знаел си, че ще те последвам?

Яниф поклати глава.

— Не. Както винаги, оставих решението да зависи от теб, Реджар. Ти избра пътя си и по този начин се справи с урока си.

— Разбирам.

— Слез — Яниф му махна с ръка. — Денят наближава своя край и е почти вечер.

Реджар скочи пъргаво от клона и се приземи до учителя си.

— Сулейла е приготвила задушен калан за теб.

Тъмнокосият мъж се усмихна широко.

— Кълна се, че точно това ми се ядеше!

— Знам — ето защо й го се споменах по-рано днес.

Реджар беше изненадан, но и развълнуван от постъпката.

— Не можеш да скриеш желанията и мислите си от мен — магьосникът го потупа леко по гърба.

— Ти казваш ли ми всичко? — пошегува се Реджар. — Не мога да скрия нищо от теб!

Яниф се засмя, докато вървяха през гората към дома на Кру.

— Още откакто беше малко момче, винаги съм знаел кога корема ти плаче за задушен калан.

— Коремът ми никога не плаче, а мърка умолително — две очарователни трапчинки придружиха усмивката на Реджар.

— Кълна се, че и на мен ми се ядеше задушен калан — прошепна Яниф, докато вървяха по пътеката. — Това беше всичко, за което можех да мисля днес по време на заседанието на Династията на Мъдреците.

Реджар хвърли ироничен поглед към Яниф.

— В това не съм толкова сигурен.

Боджо изкряка в съгласие, докато летеше редом с тях. Някои крилати спътници бяха големи любители на задушения калан.

А други просто обичаха да бъркат в тенджерата.