Дара Джой
Усещане за фамилиер (3)

Трета глава

Тя го направи!

Соша се огледа невярващо. Странният непознат град блестеше на ярката слънчева светлина! Просто чакаше един фамилиер да го изследва!

Планът бе протекъл почти гладко, бе скочила от Ма’ан в Залата на Тунелите на Авиара с изключителна лекота. Присъединявайки се към група авиарански делегати и техните съпруги, тя се промъкна през портала без никакви усилия. На Авиара не бе толкова лесно, но не бе и нещо, с което не можеше да се справи.

Първоначално тя беше завладяна от Залата на Тунелите. Големите проходи се простираха един до друг и изглеждаха като едно безкрайно начало с богат избор на възможности. Точно, тогава някой опита да й зададе въпрос — един рицар на Чарл я бе повикал. Разтревожена, тя се хвърли право в първия Тунел от дясно. Рицарят й заповяда да спре, но Соша успя да влезе в портала преди той да я настигне!

Нямаше никаква представа какво ще открие от другата страна, така че това бе доста смела постъпка от нейна страна.

Сега тя се взираше с широко отворени очи в каменния град пред себе си. Белите сгради бяха толкова блестящи, че почти нараняваха очите й. Хората се суетяха напред-назад. Някои от тях се бяха настанили върху гърбовете на странни животни. Соша почувства съжаление към животните, не й се струваше редно, че трябва да понасят такова тежко бреме.

На пръв поглед, жителите много приличаха на нея по външен вид, но не изглеждаха много приятелски настроени.

На Ма’ан всички се поздравяваха приветливо, но тук — част от тях я подминаваха с презрителна гримаса. Като че ли се смятаха за нещо повече. Подмина я развълнувана група мъже, които държаха някакви свитъци. По начина, по който ги размахваха, като че ли обсъждаха това, което бе написано на стегнатите листи хартия. Те не обръщаха особено внимание на посоката, в която отиваха. Забелязваха само себе си и документите, в ръцете си. Соша си помисли, че сигурно всеки миг ще се препънат един в друг.

Което можеше да се окаже доста забавно. Очите й заблестяха в очакване. Но мъжете някак си успяха да минат през суматохата от удрящи се лакти и свиха зад ъгъла. Соша се извърна разочаровано.

От другата страна на улицата жена с две деца носеше храна на човек, който бе вързан и принуден да стои на слънце. Соша не бе виждала такова нещо преди.

— Сега той ще си научи урока! — промърмори една възрастна жена зад нея. Авиаранското устройство за превеждане на Соша работеше перфектно и тя разбра всяка дума.

— Как може да научи урока си като е вързан да се пържи на слънцето? — попита тя сериозно.

Жената цъкна с език и се намръщи.

— Безочлив обикновен гражданин! — каза презрително тя и продължи по пътя си.

Какво е направил този човек, че да бъде третиран по този начин? Челото на Соша се сбърчи. Гледката я развълнува дълбоко. Младата жена огледа градския площад.

В средата един огромен фонтан хвърляше пръски навсякъде. От дясно няколко мъже, облечени по сходен начин, се щураха напред-назад, и явно се чудеха какво да правят. Не бяха рицари, но имаха вид на бойци.

От другата страна някакъв човек удряше животното си, а то издаваше болезнен вой. Бедното същество не можеше да се защити от яростната атака.

Това е ужасно! Без да се замисли, Соша се втурна да помогне на нещастното животно.

— Стой настрана, момиче! Какво си мислиш, че правиш?

— Наранявате я! Защо я удряте така? — извика тя.

— Луда ли си? Връщай се при своя господар! — мъжът болезнено стовари върха на камшика върху рамото й.

Соша ахна. Повече от шок, отколкото от болка.

— Казах да се махаш! — камшикът я ужили отново.

Възмущението я обхвана напълно. Тя отметна качулката си и изсъска гневно. Човекът незабавно започна да отстъпва ужасено назад.

— Какво по…

Тогава очите му се разшириха подозрително. Изражението му стана алчно.

Ах, Соша, виж какво направи! Това не изглежда добре за теб. Тя изчака да види какво ще направи мъжът, надявайки се, да не е нещо лошо. Той извика към групата мъже, облечени в униформи, които стояха около фонтана в центъра.

— Стражи! Арестувайте я! Тя открадна пръстена ми!

Стражите се обърнаха един по един със заплашителни усмивки на лицата. Времето спря, докато осмисляха думите на мъжа. Най-сетне си бяха намерили работа. Доскоро отегчените стражи се затичаха към нея до един. Някои от тях като че ли размахваха странен вид оръжие.

Соша примигна за част от секундата, и достигна до важно заключение: Бягай!

Като осъзна, че може би е направила грешка с избора си на свят за изследване, тя побягна през площада, след това се спусна към пазара, където бяха наредени няколко търговски сергии. Без да спира да мисли, тя притича бързо покрай ниша с изложени дрехи, маса с блестящи оръжия, кошница с прясно изпечени тестени изделия — които ухаеха примамливо, но тя нямаше представа какви са, а и не възнамеряваше да спира — за да разбере. Бягаше с всичка сила докато изведнъж… не се сблъска в щанд, затрупан с кутии с някакви странни и пъстри плодове.

Резкият удар предизвика срутване на част от навеса. Стълбът, който не беше завързан надеждно, се откачи, разби се в таблата, и изпрати нея и съдържанието й във въздуха. Навсякъде се затъркаляха големи, кръгли плодове.

Два от тях отскочиха върху масата с печените тестени изделия, и сплескаха половината стока на търговеца. Той издаде вик на недоволство. При вика му, животно, подобно на това, на което тя се бе опитала да помогне, стъпи с дебелата си закръглена лапа точно върху един от плодовете — въпреки че всички му крещяха да не го прави.

Ужасна смрад изпълни въздуха!

Пазарът полудя от силната шумотевица предизвикана от мърморещите минувачи и тропащите стъпки на забързани стражи. Всички се втурнаха да бягат от ужасната миризма.

Защо ще продават нещо като това, чудеше се Соша, докато продължаваше да се движи около сергиите, бягайки от преследвачите си.

Тя започна да изпитва удоволствие от гонитбата. Също както останалите от своя вид, Соша обичаше да бъде преследвана, дори нещо повече — обожаваше да се изплъзва! Освен ако не решеше, че може да е забавно да бъде заловена.

Въпреки че… не беше добре да бъде гонена по този начин. Преследвачите й може би нямаха нейното чувство за хумор.

— Спри, крадло! — лъжливият й обвинител все още бе сред преследвачите. Докато пухтеше след нея, с тракащи над зачервената му и друсаща се шия челюсти, тя можеше да се закълне, че с всяка негова крачка, торбичките под очите му провисваха все повече.

Соша изобщо не се съмняваше, че когато изсъска към него, той се бе зачудил дали е възможно тя да е жена от много търсената котешка раса, за която се говореше постоянно. Само мисълта за това го накара да я преследва.

Не го бе погледнала, така че той не можеше да знае със сигурност. Ако успееше да му избяга, той може би щеше да сметне, че предположението му е било само налудничава идея, предизвикана от прекалено горещото време. Тя се спусна напред с пълна скорост.

 

 

Разсеян Даксан навлезе в пазара. Неопределеното чувство се бе завърнало. То сякаш се засили, когато вървеше покрай сергиите. Почувства раздразнение. Нищо не биваше да отвлича вниманието му! Настоящата му работа бе прекалено важна, за да бъде прекъсната от неясното чувство, което го измъчваше. Та той бе учен. Намръщи се, когато чу шума от суматохата близо до централния фонтан.

Седем стражи преследваха жена, облечена в зелена пелерина! Изумен, той наблюдаваше как тя тича бързо между сергиите, а след това скочи на върха на едно платнище. Имаше бързи крака и богато въображение. В разгара на тази суматоха, той чу нейният… доволен смях? Сякаш тя всъщност се наслаждаваше на цялата ситуация. Златистите му очи се присвиха.

Кръвта на Аях, не позволявай това да се случи…! Още докато изричаше прочувствената си молба, бе принуден да признае, че това се случва в действителност. И сега се налагаше да го овладее.

Завъртя се, и изчезна като мъгла в лабиринта от тесни улички, които обграждаха пазара. Безшумен. Смъртоносен.

Двама от стражите се разделиха, за да се приближат към нея от две противоположни страни, притискайки я от натясно.

Тя се засмя. Наистина, те сигурно се шегуваха, с такава тактика нямаше да могат да хванат нищо друго, освен въздух! Със смях прескочи пъргаво няколко кутии и притича бързо по горната част на платнището над щанда на един търговец. Това глупаво преследване можеше наистина да стане приятно!

Спускайки се надолу, тя тупна върху клетка с някакви кряскащи крилати животни, които сякаш я насърчаваха с викове. С един силен удар, Соша изрита резето, и освободи шумните, развълнувани затворници, които приеха предизвикателството като миниатюрни пернати Чарл. Те смело препречваха пътя на всеки, който ги приближаваше. Това бе прекрасна гледка!

И тя тъкмо щеше да се измъкне, когато… една силна ръка се появи от нищото, хвана я за китката и я дръпна в малка, тясна уличка.

Преди Соша да има възможност да осъзнае какво става, един глас, копринен като материята на нейната джейтал-рийз роба промърмори ниско в ухото й:

— Имаш ли представа какво е наказанието за кражба от благородник?

Тя опита да сдържи дъха си, когато погледна нагоре към лицето на решителния си похитител.

Изправи се пред невероятно мъжествено лице с перфектни черти и остра проницателност. Сериозни, златни очи, обрамчени от гъсти, абаносови мигли; твърди устни, пълни с чувствени тайни, които молеха да бъдат захапани. При тази съблазнителна мъжествена гледка, устните на Соша се разтвориха несъзнателно в отговор.

Косата му падаше ниско под раменете. Кичурите му се виеха в дълги и красиви къдрици, с вплетена в тях черна, кожена връв, а по краищата й висяха мъниста. Цветът на косата му бе еднакъв с този на очите… И все пак бе трудно да се определи какъв е истинският нюанс, заради преплетените в нея нишки. Тя подозираше, че силното слънце изсветлява по-тъмните кичури в по-светли, за да се получат тези златни оттенъци.

Той бе красив.

Тя произхождаше от раса, която раждаше мъже със зашеметяваща красота, но дори за нея, външността му бе доста впечатляваща. Може би трябваше да разкаже на приятелките си за това място?

И все пак, той нямаше право да я спира.

— Откъде знаете, че не познавам тукашните закони?

Неговите златисти очи бяха много красиви наистина, въпреки че имаха еднакъв цвят — и в тях се четеше твърдо като камък от неодобрение.

На Соша й хареса това. Такова строго изражение можеше да бъде само покана за игра!

— Ако познаваше нашите закони, нямаше да откраднеш от този Цезарим.

— Не съм откраднала нищо от него! Той лъже!

— И на кого мислиш, че ще повярват стражите? На един заможен гражданин от стар род или на теб, чужденката?

Соша погледна надясно, за да избегне директния отговор на въпроса. На Ма’ан тази котешката тактика се наричаше „шийнар и шинджи“, което в превод приблизително се свеждаше до: „Не те чувам, защото така предпочитам“.

Но хитрата й маневра не оказа никакво въздействие върху него. Твърдото изражение на похитителя й не се разколеба. Хватката около ръката й остана желязна.

— Позволи ми да те просветя, гостенко. Хората от Сполтам не търпят престъпници. Тук има малко престъпления, защото на повечето такива се гледа по един и същи начин, а това означава, че се наказват еднакво — той спря, за да наблегне върху следващата дума. — Смърт.

— Смърт! — ахна Соша, наистина впечатлена. — Но аз току-що пристигам!

Даксан опита да не се засмее на очарователния отговор. Не бе лесно при създалите се обстоятелства.

— Значи, трябва да ти дадем повече време, да причиниш истинска беда и да бъдеш екзекутирана?

Тя зяпна.

— Аз…

— Защо си дошла тук?

— Какво имаш предвид? — тя се взираше право в гърдите му. А те бяха частично разголени и точно пред нея. Не можеше да се сдържи. Широки и мускулести, гладка златиста кожа, като най-хубавата…

Даксан се намръщи. Жената не обръщаше внимание на предупреждението му. Той повдигна брадичката й с показалец. Бутна назад качулката на пелерината й и се взря в лицето й.

Приятно замаяна от непреодолимата му мъжественост, Соша го погледна в отговор.

Устните на Даксан се разтвориха леко, когато разгледа чертите на лицето й. Тя бе прелестна! Красотата й вещаеше горещи нощи и пълни с изненади, закачливи дни. Но очите бяха тези, които издаваха много повече. Едно синьо и едно златно, леко скосени, те съдържаха ясно, екзотично обещание. Бяха поразителни!

Даксан се опита да издиша бавно. Тази жена бе фамилиерка! Как е дошла на Сполтам? Той погледна през рамо, за да се увери, че никой не я е видял. Бързо вдигна качулката над лицето й.

— Най-добре е да се покриеш. Има няколко търговци на роби от Оберон на края на пазара.

Значи той вече бе разкрил тайната й. Понякога фамилиерите, подобно на всички котки, можеха да бъдат разсеяни от странни неща. Но мъжете имаха тайнствената способност да се концентрират върху нещо или някого, изключвайки го от всичко останало. Тадж Джайън никога не е бил разсеян или брат й… Какво бе казал този човек току-що?

Дъхът на Соша секна, когато в съзнанието й отекнаха думите му. „Търговци на роби“ Ноздрите й пламнаха от гняв.

— Защо позволяваш това? — обвини го.

— Не съм позволявал. Или забранявал. Това няма нищо общо с мен.

Тя изсумтя отвратено.

— Типичен отговор! Когато дойдат за теб, тогава ще има общо, нали?

Даксан не каза нищо, само я наблюдаваше внимателно. Този мъж имаше обезоръжаващия поглед на много интелигентен човек. На Соша не й хареса това, ни най-малко дори. Дръпна ръката си, за да я освободи, но той я задържа неподвижна.

Тя почти изръмжа:

— Каква е тази отвратителна планета? Искам да знам името й, за да се уверя, че няма да дойда на нея отново!

Този път ъгълчетата на устата му се извиха.

— Нарича се Сполтам и ако мислиш, че това място е жестоко, не си пътувала много. Сполтам се гордее с това, че е един от най-цивилизованите светове.

— Цивилизован? Да одобряваш екзекуцията на някого, само защото някакъв богаташ от стар род твърди, че е открадната една дрънкулка от него. Наричаш това цивилизовано?

— Не съм казал, че го одобрявам. Просто ти обяснявам начина ни на живот, за да не изпадаш в положение да бъдеш екзекутирана.

Тя потърка брадичката си.

— Не съм сигурна, че има нещо забавно в това.

На скулата му се появи трапчинка от веселие.

— Не мисля така. Старите родове на Сполтам имат власт — особено над този град. Ще направиш добре, като запомниш и това. Агни е нашият главен град за научни изследвания. Вярно е, че гражданите ни са разделени на класи. Но дори да смяташ, че е неправилно някои от нас да са прекалено привилегировани за сметка на други, трябва да знаеш, че точно учените са пазителите на свещеното знание за живота на Сполтам. Те посвещават цялото си време на изследвания и разпространяват мъдростта си на всички.

— Да, вече видях „мъдростта“ на вашите учени. На площада има вързан мъж, оставен да се пържи на слънцето! Казаха ми, че е там, за да може да научи урока си.

— Той е слуга, който не се е подчинил на господаря си.

— Е, добре тогава, няма значение — тя зарови палеца на крака си в прахта. — Разбира се, че той не е от значение. Какво си мислех? О, а къде се намира най-близкия портал за напускане на този отвратителен свят?

Проблясването на белите му зъби я накара да разбере, че се забавляваше с нея.

— Как се казваш! — попита той провлачено и пусна ръката й.

Соша повдигна брадичка.

— Не мисля, че трябва да ти казвам.

Даксан скръсти ръце на гърдите си.

— О, мисля, че трябва.

— Не смятам така. Просто ме насочи към най-близкия Тунел и ще напусна това мизерно място незабавно.

— Няма ли да се върнеш на Ма’ан?

Соша се поколеба. Той знаеше къде е родното й място? Не бе особено сигурна, но не смяташе, че много външни хора знаеха за съществуването на планетата й. Или че се нарича Ма’ан.

Колкото по-малко говореше за нея и за нейния народ, толкова по-добре.

— Не, аз съм пътешественик — каза тя и се почувства по-добре, въпреки че пътешествието й едва започваше.

— Вашият крал не е ли заповядал всички фамилиери да си стоят у дома?

— Откъде знаеш това? — признанието й се изплъзна и бе твърде късно да го върне обратно.

— Познавам няколко членове на висшата Гилдия на Авиара. Алиансът се надява да привлече Сполтам в своето лоно, така че аз съм запознат с всичко, което може да има отражение върху нас.

— Кой си ти?

— Казвам се Даксан Саин, а ти не отговори на въпроса ми.

Тя присви рамене.

Той изви едната си вежда.

— Нека позная. Искаш приключение, така че смяташ кралската заповед за нещо глупаво?

Соша му отговори с шийнар и шинджи.

— Не планираш да се върнеш на Ма’ан, нали? — това бе повече като твърдение, отколкото въпрос.

— Не. Казах ти, аз съм пътешественик.

— Ммм. Да, трябвало е да пропътуваш целия път от Ма’ан до Сполтам — което прави, може би, пет минути.

— Как разбра това? — попита тя и прокле през зъби, когато осъзна, че той отново я бе изиграл, да му даде повече информация! Соша се зачуди кога бе започнал с разпита си!

Не се наложи да чака дълго, за да разбере.

— Ще те отведа вкъщи.

Изричайки това, високият мъж улови китката й и тръгна през лабиринта от улички, теглейки я зад себе си.

— Чакай! Какво правиш? — Соша се опита да запъне токове и да издърпа ръката си едновременно.

Но това бе напълно безполезно срещу силата на този мъж. Токовете на ботушите й оставяха дълбоки следи в пръстта, докато той я влачеше напред.

— Не мога да те върна при твоя народ сега, нито пък съвестта ми ще е спокойна ако ти позволя, да попаднеш в сигурна опасност заради глупавата ти авантюра. Ще останеш в моя дом докато бъда в състояние да те върна при семейството ти — няма съмнение, че те са се поболели от тревога за теб.

Той продължи да я влачи напред.

— Нямаш право да правиш това!

— Опитвам се да ти помогна. Повярвай ми, Тунелът води към свят, в който точно ти няма да бъдеш приета добре. Най-вероятно ще те посрещнат с въжета и вериги. Глупаво момиче! Сполтам е пряко свързан с Ганакри, и ако не знаеш що за място е това, значи наистина си наивна.

— Не съм чувала за този Ганакри.

— Така си и мислех. Семейството ти се опитва да те предпази от ужасите, на които са подлагани фамилиерите, ако попаднат там. Ганакри е мястото, където вашият крал наскоро бе пленен. Те събират армия, която преследва такива като теб.

Той увеличи скоростта.

Соша нямаше намерение да отива където й да е с този непознат! Освен това той също можеше да е търговец на роби.

А и грешеше. Народът й непрекъснато страдаше от търговците на роби и тя добре знаеше това.

Соша въздъхна. По-големият й брат Бригър, имаше склонността да я защитава. Мъжете фамилиери бяха нелепо защитнически настроени към членовете на семействата си. Знаеше също и това, че тадж Джайън е бил заловен и е извършил дръзко бягство. Обаче тя, някак си, не обърна внимание на името на планетата, където той е бил държан в плен. Но това нямаше нищо общо с този непознат!

— Престани с това! Аз не съм дете, което търси защита! Пусни ме!

— Тихо! Поставяш и двама ни в опасност! Не искам да те оправдавам, ако Цезарим ни открие!

Соша не се съгласи. Започна да се дърпа яростно.

Без да проговори, Даксан спря, приведе широкото си рамо срещу нея и я преметна на гърба си.

Фамилиерките не приемаха добре да бъдат носени без тяхното съгласие. Соша започна да щипе и драска гърба му. В такова положение, жените от нейния вид ставаха изключително буйни. Повечето хора биха я пуснали и побягнали, за да спасят живота си още в самото начало на атаката.

Този мъж дори не забави крачка!

От камък ли е направен? Соша бе бясна.

— Аз не съм твоя грижа! Пусни ме!

— О, напълно моя грижа си и нямам намерение да те пускам — с тази загадъчни думи, той я плесна силно отзад с твърдата си ръка.

Шляп!

Соша не можеше да повярва, че той има дързостта да направи подобно нещо! В края на краищата, тя бе почти член на кралското семейство. Как се осмеляваше!

Даксан пренебрегна възмутените й викове и продължи да върви.

Три неща осениха Соша едновременно, докато захапваше гърба му. Първите две я накараха да се изплюе обезумяло. Третото я накара да замлъкне.

Първо, смяташе, че има изключително лош късмет да попадне веднага на някого, който се чувстваше задължен да я защитава.

Второ, не смяташе, че той ще я освободи, нито пък ще й позволи по някакъв начин да го измами или излъже. Не и преди да разбере нещо за нейното семейство или за самия тадж Джайън. Бе видяла това в златистите му очи. Изведнъж се запита колко ядосан ще бъде тадж Джайън от бягството й. Нарушила бе заповед на краля…

И накрая — това без съмнение бе най-лошото от трите откровения — този не-фамилиер… този безразсъден непознат… като че ли беше…

Нейната половинка!

Аях! Фамилиерите винаги бяха имали вродената способност да усещат тези неща. За съжаление, бе открила този обезпокоителен факт в мига, в който заби зъби в извивката на мускулестия му гръб. Това не бе любовно ухапване. Дори не се приближаваше до такова.

Соша не мислеше, че с действията си в момента, ще си спечели симпатията на този непознат от Сполтам, който не знаеше нищо за порядките на фамилиерите. Сви рамене примирено. Човек трябва да направи това, което трябва. Тя го ухапа отново. По-силно. При острата болка, Даксан рязко пое въздух и след това го остави да излезе със свистене.

Соша изчака да види какво ще направи. Знаеше как ще постъпи един фамилиер — или ще изръмжи, или ще й върне ухапването. А може би и двете. И не непременно с чувство на гняв.

Даксан Саин не направи нито едното, нито другото. Стъпките му се разколебаха леко, докато вървеше напред с нея, и тя се поклащаше на рамото му.

— Ако направиш това още веднъж — предупреди той с нисък глас, — ще съжаляваш.

Тя бе склонна да му вярва. Предупреждението бе изречено доста убедително. В него имаше нещо, което й подсказваше, че той никога не предупреждава случайно.

Челото на Соша се набръчка озадачено. Познаваше единствено маниера на фамилиерите — които можеха да бъдат много страшни, когато са раздразнени. Не знаеше абсолютно нищо за мъжете от Сполтам. Дали ръмжат, когато са ядосани или предизвикани? Дали мъркат, когато са възбудени или задоволени? И защо тя бе подходяща за него?

Фамилиерите рядко се женеха за хора от друг вид. Соша не бе напълно сигурна как би се почувствала при такава внезапна промяна в нейния живот. Мъжът определено бе представителен, да, но това не й беше достатъчно. Тя положително се нуждаеше от повече време, за да го опознае. Разбира се, че е така! Нещо повече, защо го бе усетила първа, след като обикновено мъжете бяха тези, които първи откликваха на повика на половинката си?

Единствената жена, която познаваше, омъжена извън техния народ, бе майката на Реджар, Сулейла. Какво можеше да си спомни за този брак…?

Сулейла казваше, че Кру е бил този, който я е преследвал безмилостно. Соша не бе сигурна, но й звучеше така, сякаш Сулейла не е имала представа, че Кру е нейната половинка, поне не отначало.

Брачният ритуал на фамилиерите бе много сложен. Соша не претендираше, че разбира всички негови тънкости.

Вдигна рамене с жест, който изразяваше философския маниер на нейния вид. „Ако сега имам проблем, ще се справя с него веднага.“ Замръзна по средата на движението.

О, не! Той няма да може да ме дари с деветстотинте ласки на любовта! Очите на Соша се разшириха при тази толкова тревожна мисъл. От това, което бе чувала, жена, която трябва да се лиши от този ритуал, би изгубила много!

Но от друга страна… може би сполтамските мъже имаха свои собствени удоволствия за споделяне? Идеята веднага я оживи.

Ами ако този мъж не желае да се ожени за мен? Соша нервно прехапа устни. Той не бе фамилиер, дори и не подозираше, че трябва да бъде неин партньор в живота. Трябваше ли да му каже?

В този момент, той едва ли щеше да приеме с радост тази новината. Особено след като току-що го бе ухапала по гърба. Може би трябваше да изчака известно време преди да го информира, че се налага да прекарат остатъка от живота си заедно? Той трябваше да й бъде верен завинаги. Точно като един фамилиер.

Да, щеше да му даде малко време да я опознае и след това той щеше да се ожени за нея. Котка по темперамент, Соша никога не би допуснала, че този мъж няма да я обикне. Отношението на фамилиерите често можеше да бъде обобщено като: „Аз реших да бъда с теб, и естествено ти трябва да ме боготвориш!“ Стигнала до този извод, Соша се успокои върху широките му рамене.

— Можеш да ме пуснеш долу. Реших да дойда с теб в дома ти — каза му с изключително очарователен глас.

Даксан изви едната си вежда.

— Хмм, и как така изведнъж си промени мнението? Просто така, хмм? — той не отпусна хватката си нито за миг.

— Да, наистина го промених. Думите ти имат смисъл и ако бъда гост в дома ти, имам по-добър шанс да опозная твоя народ. В края на краищата това бе причината да пътувам. Сега, когато се успокоих, виждам ползата от предложението ти. Тъй като си добре известен на Висшата Гилдия — а моите сетива ми подсказват, че говориш истината — вече нямам опасения да дойда с теб. Можеш да ме освободиш.

Ето. Това бе едно хубаво и разумно изявление. Соша можеше да измърка на собствения си изтънчен усет, скромността не бе присъща на нейния вид.

— Не мисля, милейди фамилиер.

Тя не можеше да повярва на нежните си малки уши.

— Ка-какво каза?

— Смятам, че ме чу правилно — но ми позволи да поясня: не ми харесва да ме лъжат. Още по-малко ми харесва да ми казват какво да правя и какво не. Ти направи своето изявление. А аз не мога да ти се доверя.

Гърбът й се изви, защото се бе осмелил да оспори нейната честност.

— Това е нелепо! Фамилиерите не лъжат!

— Говори по-тихо! — изсъска той. — Искаш и други ли да разберат за теб? Нямаш ли чувство за самосъхранение?

Ръката й разсече въздуха, отхвърляйки загрижеността му.

— Приключенията винаги крият опасност. Това ги прави толкова очарователни.

— Ммм. Ти си или много наивна, или много глупава — той подпря брадичката си върху задната част на бедрото й. Кожата й бе изключително гладка, това бе всичко, което можеше да направи, за да не се сгуши в нея. — Обзалагам се, че и двете.

Ноздрите й пламнаха от оскърблението. Сполтамските мъже бяха доста дразнещи!

Понякога това може да бъде хубаво нещо, Соша…

Тя се замисли върху това. Фамилиерските жени обикновено обичаха противоречивите характери на съпрузите си. Просто не бе сигурна, че харесва точно това качество у него. В края на краищата, той не бе фамилиер. И нямаше право да бъде толкова дразнещ.

Може би всичко щеше да бъде по-добре, ако не бе толкова труден. Образно казано, тя бе като вкусна купа задушен калан за един гладен мъж. Този мъж, обаче, май беше доста по-труден за управление.

Сякаш за да докаже нейната преценка, Даксан избра точно този момент внезапно да я ухапе по бедрото. Соша зяпна при острото, чувствено ужилване на зъбите му. Горещото захапване изпрати тръпки нагоре по крака й.

Други жени може би щяха да се засегнат от това, което бе направил, но тя остана възхитена. Реакцията му намекваше, че може да е страстен любовник и че може да я задоволи.

И все пак, тя трябваше да определи някакви граници. Нейната родственица, Сулейла, я бе посъветвала по някои важни въпроси за живота: „Започни тогава, когато наистина имаш намерение да продължиш“, бе казала по-възрастната жена.

Разбира се, по-късно Соша установи, че всъщност тази мъдрост е на съпруга на Сулейла — Кру. Няма значение. Добрият съвет си е добър съвет.

— Отиваш твърде далеч, Даксан Саин — дори и в собствените й уши протестът звучеше доста слаб.

Той се усмихна леко.

— Не, моя прекрасна фамилиерке, само отговарям.

С това предупреждение, премина покрай страничната врата на каменната си къща. Соша имаше време да хвърли само един бърз поглед на малката градина, преди двамата да влязат през сводестия каменен вход. Растенията имаха най-различни багри, и с удоволствие би изследвала привлекателните им ухания, но мъжът не спря.

Във вътрешността на къщата, подът бе от полирана каменна мозайка. Докато преминаваха, Соша успя да зърне една отворена врата, където някой готвеше. Един доста закръглен зот. Бе чувала, че зотите са родом от планетата Зариан. Те бяха много търсени като готвачи и изключително чувствителни по отношение на отговорността за правилното хранене на тези, на които служеха. Муцуната и опашката на този зот се движеха заедно в ритъм, докато похлопваше няколко тенджери възторжено приготвяйки храната.

Даксан премина бързо покрай няколко отворени врати, след това се изкачи по широко стълбище, като през цялото време я раздрусваше.

Жилището изглеждаше доста голямо.

— Всичко това твое ли е? — фамилиерите бяха известни с прекаленото си и, понякога неуместно любопитство.

Можеше да усети усмивката на Даксан срещу бедрото си.

— Да.

— Какво ще си помисли твоето семейство за начина, по който ме внасяш в къщата? — Соша вече знаеше, че не е женен, но имаше предвид неговите кръвни роднини.

— Семейството ми не живее тук.

Отговорът му я озадачи. Фамилиерските семейства обичаха да живеят заедно. Всеки ден носеше толкова много възможности за кавги! Какъв би бил животът без семейните конфликти? Кой ще те ядоса по-добре, ако не най-близките ти хора?

— Ти не живееш със семейството си? — тонът й бе толкова очарователно загрижен, че ръката му неволно погали извивката на задните й части.

— На Сполтам възрастните живеят в свои собствени домакинства. Семействата се разрастват и разделят.

Соша бе ужасена.

— Но как можеш да живееш без тези, които обичаш? Кой е тук, за да сподели твоето щастие и неволи? Къде ще намериш някой, с когото да се бориш, като знаеш, че той ще ти прости? Кого ще дразниш?

Потресаващо, невинното й запитване му се стори извънредно смешно. Той се засмя.

— Винаги мога да намеря някого, когото да ядосам, уверявам те. Що се отнася за живота ни, сполтамците вярваме в неприкосновеността на личността. Истинската индивидуалност и развитие може да се постигне само тогава, когато всички влияния на семейството са отстранени.

Соша беше като ударена от гръм.

— Това не е правилно! Фамилиерите са много независими…

— Така съм чувал.

— И все пак имаме голяма вяра в семействата си.

Даксан сви рамене.

— Това е една различна гледна точка.

— Не виждаш ли родителите си? Братята и сестрите си? — дори не можеше да си представи подобно нещо.

Той като че ли се замисли върху това за момент.

— Разбира се. Имаме фестивали и посещения. Но от ден на ден се отдалечаваме един от друг.

— И ти си доволен от това?

Той замълча.

— Положението е такова, каквото е.

Тя трябваше да научи, че това е типичният сполтамски отговор. Въпреки всичко, Соша реши да го осведоми как точно щеше да бъде с тях.

— Е, моето семейство винаги ще бъде част от живота ми.

Той я погледна странно. След това се опита да й обясни още.

— Нашата гледна точка е различна от вашата. Сполтамците правят много за съхраняване на знанието. Човек трябва да се учи през целия си живот. Някои от нас постигат така нареченото „възвишено мислене“. Нашата най-висша цел е да станем пълноправни учени.

Такава безстрастна цел бе напълно чужда на нейния начин на мислене.

— Каква е ползата от това знание без подкрепата на любимите хора?

Даксан отвори уста да отговори, но от нея нищо не излезе. Всъщност простият й въпрос не бе толкова прост. Той се впечатли от вродената й проницателност.

— Ще трябва да обмисля отговора на този въпрос.

— Направи го — засмя се тя дяволито… подигравателно… съблазнително… по съвсем котешки начин.

Продължиха напред, по дълъг коридор и през широк свод, който водеше право в огромно спално помещение.

Даксан я пусна, изправяйки я рязко с едно бързо движение.

— Трябва да се погрижа за нещо. Ще се върна след залез-слънце. През това време, слугите ще ти донесат всичко, което пожелаеш.

— Много добре.

— Тъй като ми се доверяваш достатъчно, за да дойдеш доброволно в моя дом, може би ще ми кажеш името си?

Тя прехапа устни докато преценяваше молбата му. Не, че нямаше да му каже, разбира се. Понякога, поради недоловими за останалите причини, фамилиерите се колебаеха. Те винаги бяха инстинктивно предпазливи.

— Соша — отстъпи тя най-накрая. — Името ми е Соша.

— Хммм… — като че ли го премисляше. — Подхожда ти.

— Как така?

— Трябва да тръгвам — той я остави, като не и даде възможност да му зададе още въпроси, и затвори плътно дървената врата зад себе си.

Едно щракване й показа, че я бе заключил. Значи тя трябваше да му се довери, а той не! Соша всъщност бе повече разгневена от заключената врата, отколкото от въпроса за доверието. Фамилиерите мразеха да бъдат ограничавани. Опита се да потисне желанието си да закрачи.

Вероятно би могла да се поразсее като огледа стаята. Една здравословната доза любопитство невинаги убива котката, информацията винаги я държи нащрек. Соша се засмя и се зае да проучи мястото.