Дара Джой
Усещане за фамилиер (2)

Втора глава

Планета Сполтам, главен град Агни

Даксан Саин наблюдаваше града пред себе си, застанал удобно на терасата от бял камък. Построена върху Високото плато, къщата му ефектно подчертаваше положението му на изискан член на управляващата класа на Сполтам. Той бавно вдигна лице към небето.

Ярката слънчева светлина — постоянно дневно явление в този град — проблясваше върху белите мраморни покриви, каменните стълбове и високите веранди. Топлите лъчи се плъзгаха през кристалночистите тюркоазни води на залива на Агни, като сигнална факла, осветяваща сияйния път към красотата на техния град.

През нощта лунната светлина озаряваше града почти по същия начин, но с една съществена разлика — вместо злато по улиците му проблясваше сребро. Така, ден и нощ, градът изглеждаше като блестяща перла, кацнала високо на брега на Прионианско море.

Преди векове, той бе проектиран от техните най-добри архитекти с идеята да бъде привилегирована свръзка към Сполтам.

На улицата под него граждани и туристи се суетяха около сергии, магазини и площади. Някои от тях се пазаряха усърдно за стоките, а други клюкарстваха за най-добрите вносни алкохолни напитки.

На определена цена в този град можеше да се намери почти всеки лукс, познат във Вселената. Бе добро място за живеене, ако сте от привилегированите граждани на Сполтам. Даксан бе един от тях и се наслаждаваше на прекрасния живот на Агни.

Огромното жилище, пълно със слуги, които бяха готови да изпълняват неговите заповедите денем и нощем, бе доказателство за високото му положение в обществото. Масата му бе винаги пълна, а леглото — никога празно.

Като образован човек, той си позволяваше доста охолен живот. На Сполтам буквално се покланяха на учените. Това бе планета, която поставяше стойността на знанията над всичко. Когато от трибунала на Агни признаеха някого за учен, пред него се отваряха всички врати. Хората го слушаха. Поканите никога не спираха да идват.

Да, той имаше много комфортен живот. Ъгълчетата на чувствената му уста се извиха леко нагоре. Доста интересен, наистина.

Даксан се наведе през каменния парапет и лениво погледна към привлекателната млада девойка, която вървеше към пазара с кошница в ръка.

Той не бе толкова заинтригуван, колкото би трябвало да бъде.

В последно време нещо го измъчваше. Но какво, не можеше да каже. Знаеше само, че това го държи буден през нощта и неспокоен през деня. Учените често се измъчваха от неясни главоблъсканици, които трябваше да се разрешат. И все пак той усещаше, че не това е причината за неговото странно безпокойство. Раздразнението му бе почти измамно.

До този момент успяваше да сдържа чувството така, че да не влияе на работата му. Но ако това се променеше, щеше да бъде принуден да вземе драстични мерки. Странно, но перспективата го натъжи. И все пак, той знаеше какво трябва да направи.

Златните му очи се вгледаха в хоризонта. Дори сега усещаше странното примамване.

Зовеше… Винаги зовеше…