Дара Джой
Усещане за фамилиер (13)

Тринадесета глава

— Защо не ми каза?

Соша се изправи срещу младия си съпруг. Беше наранена, смутена, объркана и доста загрижена. Той я бе измамил. Можеше ли някога отново да му се довери?

Щеше да й се наложи, защото той бе нейната съдба.

Даксан отметна блестящата си коса над раменете си. Колкото повече човек се вглеждаше в бляскавата маса, толкова по-ослепителна ставаше тя, осъзна Соша. Тъй като мъжът вече не криеше истинската си същност, красотата му беше поразителна.

Какъв възхитителен фамилиер!

Бе изненадана от това как той бе успял да прикрие подобно зашеметяващо лице. Призна си, че и в образа си на сполтамец бе изключително красив. Но сега…

Изразителните му очи в златно и зелено бяха все още замъглени от размяната на дъха, който току-що двамата бяха споделили.

— Надявах се, че ще дойдеш на себе си и ще се върнеш на Ма’ан, Соша. Беше ми изпратено съобщение, че в този момент брат ти е на път за насам. Не знаеш ли каква каша си забъркала?

— И каква каша? — тя примигна. Не беше сигурна какво иска да й каже. — Имаш предвид нашият брак?

— Точно това имам предвид.

Соша изръмжа, истински ядосана.

— Как смееш! Отнасяш се към брака ни като към проблем!

Даксан се отпусна от едната страна на леглото, и я погледна очарован. Един разярен ураган се разрастваше точно пред него. Женската котка излезе на преден план, съскайки.

— Не знам кое е по-лошо! Това, че се отнасяш към брака ни като към каша — или че ще отпратиш своята съпруга далеч! Какъв мъж си ти?

Той я улови за раменете.

— Мъж, който иска да запази жена си жива!

Силен трясък на отворена с ритник врата — и още по-силният вик на нещо голямо достигна до тях откъм коридора долу и накара и двамата да замръзнат.

Соша се вкопчи в красивия фамилиер до себе си. Все още беше обидена от измамата му, но все пак той беше… ами, фамилиер.

— Какво става? — ахна тя уплашено. — Мислиш ли, че това е онзи ужасен човек от сакри?

Челото на Даксан се набръчка.

— Не знам. Звучи така, сякаш чудовището ксейту е било пуснато на свобода пред вратата ми.

С едно пъргаво движение той се отдалечи от Соша, разкривайки истинските плавни движения на своята раса.

Даксан сграбчи робата и лентата си за ръка, навличайки ги докато минаваше през вратата. Спокойните му, хищнически крачки повече от всичко друго показаха на Соша точно какъв е той. Никой обикновен мъж не можеше да се движи като фамилиер. С всяка стъпка, гъвкавата му чувствена природа се разкриваше все повече.

Но кой бе той? И какво правеше на Сполтам? Соша призна, че ситуацията е меко казано странна.

От една страна, тя не бе мислила за брак. Ако не бе дошла на Сполтам, нейното брачно сливане можеше да не настъпи с месеци или дори години. Което пораждаше нов въпрос. Този мъж също беше пренебрегнал кралската заповед. Той или беше напуснал Ма’ан, след като Джайън Рен беше запечатал тайния Тунел, или не се беше подчинил на заповедта да се върне у дома. Така или иначе, и съпругът й бе човек извън закона.

Беше ли също така и фамилиер измамник? Соша прехапа устни. Той не изглеждаше див или неконтролируем — поне не и от повечето други мъже от нейната раса. Нещо повече — не я бе наранил. Точно обратното. Беше я защитил, като я доведе в дома си. Разбира се, сега тя знаеше истинската причина за действията му. Той беше почувствал Повика — След това бе усетил нея. Вероятно най-вече това бе причината да отиде на пазара, на първо място. За да защити половинката си.

Веднага след като я беше срещнал, Даксан беше въздействал активно върху нея. И все пак как бе прикрил външността си? Соша никога не беше чувала за фамилиер, който е способен да направи такова нещо. Техните уникални двуцветни очи винаги ги отличаваха от останалите хора.

Тя беше сигурна, че това има нещо общо с лентата, която носеше на ръката си. От къде я имаше и точно колко точно извън закона бе той?

Даксан не беше искал тя да знае, че е фамилиер докато връзката им не бе подпечатана и те не се бяха оженили. Осъзнаването на този факт, никак не я успокои.

Соша сложи ръка на пулсиращото си чело и разтри болезненото място в средата. Такива мисли предизвикваха главоболие.

Едно бе сигурно. Независимо от необузданото си поведение миналата нощ Даксан не си бе позволил да изгуби контрол. А тя знаеше много добри какво щеше да се случи иначе с такъв мъж.

Успял бе да се сдържи дори достигайки върха при сливането им. Соша не искаше да мисли на какво е способен фамилиер с такъв сексуален контрол над емоциите си. Но някак знаеше, че той ще я осведоми.

Ужасеният хленч на зота разцепи въздуха, последван от приглушеното тупване на нещо тежко, хвърлено срещу вътрешната стена.

— Знаеш ли, че зотите са любимо ястие в менюто на фамилиерите за вечеря? Разкарай се от пътя ми на мига, аз влизам! Предлагам ти да уведомиш веднага господаря си, защото съм на път да срутя жилището му и той може би ще желае да присъства на този подвиг!

Очите на Соша се разшириха. Бригър. Нейният раздразнителен брат беше предизвикал обичайната суматоха. Как ли с нещастното си чувство за ориентация я бе открил толкова бързо? Та той вечно избираше грешната посока, не би могъл да проследи дори дирята от слуз, която оставя един зорф в сухия пясък.

Мислите й бяха прекъснати от друг глас. Глас, който тя беше започнала да разпознава с всяка частичка на тялото си.

Само че този път, той звучеше малко по-различно. Равният мек глас на Даксан Саин се бе понижил застрашително — глас, който никога не бе използвал с нея. Властният му тон я шокира.

— Не е необходимо да ме викаш, аз съм тук. Върни се в кухнята, зот.

— Н-но господарю…

— Казах да се връщаш в кухнята. Аз ще се справя с това.

Соша се заслуша, за да разбере какво ще последва.