Дара Джой
Усещане за фамилиер (12)

Дванадесета глава

Соша се събуди с приятното усещане на мъж, притиснат силно в нея. Усмихна се. Значи Даксан Саин обичаше да се гушка. Още една изненада.

Любенето му миналата нощ беше еротично и изключително вълнуващо. За мъж, който не е фамилиер, той беше много, много изобретателен. Имаше нещо в начина, по който я бе докосвал… В начина, по който я бе взел. Нещо, което тя не можеше да определи.

От отворените врати на балкона, в стаята проникваше приглушена светлина. Беше доста след пладне. Слънцето, вече пропътувало пътя си, отиваше към залез. От ритъма на дишането на Даксан, Соша предположи, че той се пробужда.

Откритието я накара да изпита необяснима срамежливост. И мисълта, какво трябваше да му каже, я направи още по-несигурна. Миналата нощ и двамата бяха полудели. Дали ученият щеше да съжали за необузданите си действия в светлината на деня?

По-лошо, какво щеше да каже, когато разбереше, че всъщност е женен за нея? Добро утро, Соша, имаш толкова духовито чувство за хумор. Аях, едва ли сполтамецът би казал това.

Завивките прошумоляха и веднага щом се показа от тях, той се наведе над нея с ленива и доволна усмивка на красивото си лице.

Дългата му коса беше напълно разрошена. Разстилаше се по голите му рамене във великолепни кехлибарени къдрици. Разрошените кичури падаха като течно злато. Освободена от множеството вплетени мъниста, косата му разкриваше истинската си сложност — тя не бе само един цвят… а хиляди. Множество нюанси бяха преплетени във всеки кичур, като позлатени ленти от разтопена слънчева светлина. Коса като тази никога не трябваше да се ограничава, заключи тя веднага. Стилът, в който обикновено я носеше, макар и доста атрактивен, прикриваше сияйната й красота. Соша не можеше да спре да се взира в нея. Наистина, косата му беше изключителна за…

Заля я странно чувство. Младата жена се вгледа внимателно в чертите на лицето му.

Две различни на цвят очи гледаха надолу към нея. Дъхът й секна. Едното беше морско зелено, а другото слънчево златисто! Тя не можеше да повярва — той беше фамилиер!

Зашеметяващо красив при това.

— Ти… ти ме измами, Даксан Саин!

— Да.

— Защо?

Той я дари с истинска котешка усмивка.

„Ти как мислиш?“ измърка, докато изпращаше мисълта към съзнанието й.

Незабавно я обгърна някакво съблазнително ухание. Беше същият привличащ аромат от дрехите му, който по-рано беше сбъркала с подправки от Агни. Ноздрите й пламнаха, когато си спомни думите му „Казаха ми, че моят е от специална смес…“

Наистина специален, бе съвсем вярно. Това беше прелъстителният аромат на мъжете фамилиери.

Соша смръщи гневно устни. О, той не бе излъгал, просто думите му имаха друго значение! Да, Даксан беше един от техните мъже, добре! Хитър. Ловък. Опасен. Беше се прикрил толкова добре. Един истински ловец, със сигурност. Но я беше измамил във всяко едно отношение!

Сърцето й се сви. Кой беше той в действителност? Дали й бе казал истинското си име? И защо се намираше на Сполтам, когато всички фамилиери бяха призовани обратно на Ма’ан? Да не би да беше от онези фамилиери, които наричаха диви? Соша Преглътна. Като дете беше чувала ужасни истории за тях. Те бяха дива раса. Абсолютно дива. Бяха я предупреждавали, ако някога има нещастието да срещне техен представител, изобщо да не отпуска бдителността си. Никога.

Соша трябваше да се измъкне от него, преди той да подпечата истински съдбата им! Даксан бе задействал отговора й за обвързване! В този момент, единственото нещо, което можеше да направи бе да избяга колкото се може по-бързо. Младата жена започна да се бори в ръцете му.

Но Даксан я задържа здраво. Докато изучаваше чертите на лицето й, тя лесно разпозна ниският, къркорещ звук, който мъжът издава — беше мъркане от удоволствие! Тя преглътна. Даксан беше отворил сексуалните си сетива към нея. Очите му вече бяха разширени!

Соша притисна длани срещу широките му гърди в опит да го отблъсне от себе си. Това нямаше никакъв ефект. Танцът бе свършил и той щеше да вземе наградата си. Претъркулвайки се отгоре, Даксан улови лицето й между ръцете си и превзе устата й. И предяви претенциите си върху нея.

Бе истински фамилиер и вече не криеше страстната си котешка същност. Той измърка в гърлото й, претендирайки за брачните си права.

Тя продължи да се бори. Това беше естествена женска реакция към силен мъжки хищник. В брачния ритуал, някои фамилиери преследваха своите неразумни половинки. Мъжете обикновено задействаха отговора при жените, а някои от тях обичаха да контролират това въздействие. Фамилиерът щеше да преследва своята женска сякаш тя е единствената значима плячка за него. И щеше да го прави с изключително удоволствие. Това се наричаше Т’кан. Любовно преследване. Но, както се казва, това не бе за всички.

Други раси, такива като сполтамците, никога нямаше да разберат този аспект от фамилиерското единение.

Соша разбираше. Ала това нямаше да й помогне с Даксан. Нейните неистови усилия бяха нищо в сравнение с неговата воля. Устните му, кадифени по структура и стоманени по решителност, се разтвориха върху устата й. Даксан имаше намерение да вземе това, което си беше негово.

Улови дъха й. Вдиша напълно, за да го притегли дълбоко в себе си. Превзе го целия. Стаята започна да се върти и да се замъглява. Соша все още се опитваше да се откъсне от желязната му хватка, а стиснатите й юмруци удряха гърдите му.

По въпросите за брака, мъжете нямаха склонност да се огъват. Даксан Саин нямаше да отстъпи. Тя бе дошла да го вземе и сега той превземаше нея. Соша беше на ръба да изгуби съзнание.

Тогава той изпрати дъха обратно към нея! Точно както изискваше ритуала. Вдиша в устата й, изпълвайки дробовете й с въздух, с възроден живот. Неговият живот. И тя го пое жадно. Всмука навътре неговия дар на живот.

От този момент нататък, всеки дъх, който тя поемеше, щеше да бъде негов. На свой ред, с всеки дъх, който тя издишаше, щеше да му дарява възраждане. По този начин, те бяха мистично свързани един към друг.

Да, Соша вече беше неделима част от него.

Даксан я бе прикрепил към себе си завинаги.