Дара Джой
Усещане за фамилиер (11)

Единадесета глава

Планетата Сполтам, главен град Агни

Луната посребряваше розовия пясък под краката на Соша, докато вървеше заедно с Даксан Саин по брега на морето.

Преди да тръгнат, Даксан се беше отбил в кухнята, за да вземе една плетена кошница, пълна с храна. Неговият кривозъб, с дълга муцуна готвач зот я беше приготвил и го бе предупредил:

— Давам ви много вкусна храна. С изключително екзотичен аромат и голяма наслада. Но донесете на този зот любимата му кошница обратно.

Даксан му бе благодарил за усилията и му бе обещал да върне плетения съд. Зотите вземаха насериозно отговорностите и собствеността си.

Соша беше чувала, че ако искаш един от тях да работи за теб, трябва да зачиташ техните характерни порядки. На това се гледаше като ниска цена, за такова отлично обслужване.

Соша за първи път обърна внимание на облеклото на Даксан. Краката му сега бяха боси, но беше облякъл бяла туника без ръкави, прилепнала плътно около тесния му кръст. Черните кожени тракас обгръщаха бедрата му като втора кожа, ясно показвайки добре оформените мускули на краката и задните му части.

Всичките им учени ли бяха толкова добре сложени? Този мъж имаше по-скоро фигурата на рицар, отколкото на човек, който прекарва времето си в изучаване на свитъци.

Соша бе успяла да види и други сполтамски мъже, облечени по този начин и предположи, че им е много удобно. Обаче никой не изглеждаше така добре като него. Даксан Саин имаше изключително излъчване. Тя го наричаше „силна еротична аура“. Усетила тази притегателна сила Соша инстинктивно искаше да се озове в мощната прегръдка на такъв мъж. Аурата на Даксан я караше да предвкусва удоволствието от мързеливи дни, прекарани на слънце и гореща страст, която беше сигурно, че ще последва. За един фамилиер, това беше изключително привлекателна черта.

Всъщност, това излъчване можеше да накара една фамилиерка да се превърне в мъркащо същество, което е готово да направи всичко, което пожелаят от нея. Соша вече копнеше той да я гали цяла нощ.

Младата жена затвори очи и вдиша хладния, освежаващ въздух на Сполтам. Уханията бяха различни от тези на Ма’ан, но не по-малко привлекателни.

Небето над тях беше потъмняло до пурпурно. Сребърни звезди проблясваха по него, образувайки широки спираловидни дъги, които блещукаха ярко през мъгла от бледо лилави облаци. Множество ивици прорязваха хоризонта, а няколкото розови подчертаваха контраста между тях. Това наистина беше най-красивият залез, който някога бе виждала!

По-рано през деня, светло синьото дневно небе се обагряше бавно в розови, аквамаринени, лавандулови, сини ленти, като всеки нюанс се сгъстяваше, с настъпването на нощта. След това по-тъмните нюанси се преплитаха спираловидно с пастелно червени. Това напомняше на Соша за млади любовници, прегърнати в милувка — с тяхната особена красота слята в една същност, в едно великолепно сияние, в един по-голям блясък. Постепенно небето се претопи в истинския залез.

Даксан й беше казал, че Агни е известен с продължителното си здрачаване.

— Чужденците често идват тук, само за да видят това великолепие.

— Вярвам ти.

Преди да дойде на Сполтам, Соша не можеше да си представи друго прекрасно място като Ма’ан. Но, по свой си начин, Сполтам беше също толкова красив.

О, колко много й се искаше да може да продължи да пътешества! Сърцето й копнееше за това. Но тя не беше единствената, всеки фамилиер на Ма’ан се чувстваше по същия начин. Включително и краля, Джайън Рен.

За да се предпазят от търговците на роби, фамилиерите бяха принудени сами да се заробят! За първи път тя наистина разбра мъдростта на решението на Джайън и причините, поради които той беше принуден да го вземе. По-добре да управляваш живота си сам, отколкото някой друг да го управлява вместо теб.

Най-малкото, на Ма’ан сами си избираха пътя в живота вместо някой друг да го прави. С това ново прозрение, Соша изпита огромен респект към силата, която трябва да притежава човек, за да предприеме такова действие. Джайън Рен наистина беше велик крал. Но щеше ли Ма’ан да престане да бъде убежище за тях? Клетката си е клетка, независимо от размера. Един ограничаван непрекъснато фамилиер никога не може да бъде свободен фамилиер. Подобни мисли я потискаха.

Но тази вечер не беше за такива мисли! Това вероятно щеше да се окаже единствената вечер, в която можеше да убеди мъжът, вървящ до нея, че трябва да бъде неин завинаги.

Бе твърде много да очаква това само след тази нощ. Твърде много да го очаква от този мъж. Ако не можеше да го привлече към своя начин на мислене, той щеше да й липсва през целия й живот. Всяко мъжко лице, което видеше, всеки любовник, който имаше, нямаше да успокоят това чувство. Защото Даксан беше предназначен за нея. Ако беше фамилиер, тогава той щеше да има същата нещастна съдба. Но тъй като не беше, тя нямаше как да знае дали Даксан ще бъде засегнат по толкова дълбок начин.

Соша изпъна рамене, привидно готова да поеме на вид непосилната задача. Фамилиерките можеха да бъдат страстни по много начини. Някои от тях очевидни, други не чак толкова. Тя умееше да използва предоставения й шанс. Винаги бе мислила, че тези, които просто си седят и само говорят, че може би са постигнали нещо, никога не биха моли да знаят дали е така наистина. Е, тя искаше да знае. Изцяло от нея, зависеше да направи безценните моменти прекарани с Даксан незабравими.

Сполтамското море се втурна към брега с радостно бълбукане. Светлозелените води под танцуващите лунни лъчи бяха невероятно прозрачни. Смеейки се, Соша повдигна полите си, за да ги запази сухи, докато хладната вода заливаше босите й крака. Беше толкова хубаво да се чувства свободна!

Даксан й се усмихна и белите му зъби проблеснаха в сумрака.

— Винаги съм харесвал нощите на Агни. Очарователно е. Има нещо вълшебно, не мислиш ли?

— Да! Обожавам ги! Толкова е красиво! — морето се втурна отново, бълбукаща пяна от бели пръски.

— Когато дойдох за пръв път в Агни, прекарвах много вечери в разходки по брега. Усещах още топлия пясък между пръстите си и хладната вода, която ме поздравяваше с всяка вълна.

Соша смръщи чело.

— Ти не си ли от тук?

— Не, не съм родом от Агни. Но моят род е древен и ме подкрепи в решението ми да дойда тук.

— А, да. Сполтамският обичай, за който ми каза. Семейството ти много далеч ли е?

Той притвори клепачи.

— Да.

— А не ти ли липсват?

— Да.

— Тогава защо…

Той се протегна, отмести един кичур коса от бузата й и се взря в очите й.

— Защото, Соша, понякога просто трябва.

Трябва? Неотдавна тя беше усетила подобно чувство. Затова беше напуснала Ма’ан.

— Мисля, че разбирам.

— Изглежда тези неща си идват, когато им дойде времето — ъгълчетата на устните му се повдигнаха в едва сдържана усмивка. — Никога преди не съм се замислял за това.

Соша изучаваше мъжа пред себе си. Мъжът, който трябваше да стане неин съпруг, беше загадка. Дали по някакъв начин и той също усещаше брачното привличане? Не, това бе нелепо. Освен ако… и сполтамците можеха да почувстват своите половинки.

— Ти… как се свързват един с друг сполтамците? — въпросът се изплъзна преди Соша да има възможност да помисли, колко странно звучи.

Хванат неподготвен от откровеното безцеремонното запитване, Даксан я погледна странно.

— Не съм сигурен какво ме питаш, сладка авантюристке — златистата му коса се вееше от вятъра, около раменете му, докато Даксан се опитваше да разбере въпроса й.

Соша зарови палеца на крака си в купчина мокър пясък, хвърляйки малко право към неговия крак.

— Питам дали хората от твоя народ… нали знаеш… дали се… съединяват.

Даксан беше майстор в разчитането на реакции. Често само думи не бяха достатъчни, за да се разкаже една история. Тя беше хвърлила пясък в краката му поради някаква причина. Усмивката, която й върна, беше бавна и чувствена.

— Съединяваме се през цялото време — отговори той. — Понякога няколко пъти за една нощ.

Соша изсумтя.

— Не, имам предвид постоянно свързване. Има ли такъв обичай тук?

— Невинаги. Понякога имаме редица различни връзки.

Челото й се набръчка.

— Колко дълго продължават тези връзки?

— Толкова, колкото хората, участващи в тях искат.

Соша се зачуди дали той няма предвид партньори за игра. Това понятие не й беше чуждо. Фамилиерите често се забавляват с много партньори, преди да се оженят. Веднъж свързани, обаче, те бяха ангажирани със своите половинки и никой друг.

Соша не беше сигурна, че разбира сполтамския обичай. Когато минаха покрай едно червено бодливо растение, Даксан откъсна едно тънко стебло и го сложи между устните си. Младото момиче се усмихна на себе си. Бяха от различни светове, но навсякъде още мъжете обичаха да си играят с бодлите на растенията.

Той погледна към нея с крайчеца на окото си.

— А как се свързвате в твоя свят?

Соша беше изправена пред дилема. Тя изобщо не се съмняваше, че по-големият й брат все някога ще се появи и ще я повлече към дома. Бригър просто беше такъв. Нещо повече, със сигурност щеше да предизвика врява; той винаги първо крещеше, после мъркаше. Тя прехапа устни, докато разиграваше предстоящия спектакъл в съзнанието си. Аях, това нямаше да бъде приятно! Понякога Бригър се нуждаеше от одраскване за свое собствено добро.

Соша обичаше брат си, но той беше един необуздан, крайно упорит мъжкар! Беше огромен фамилиер с лъскава черна коса и необикновена комбинация цвят на очите — светло лилаво и светло аквамаринено. В котешката си форма изглеждаше точно така, както човек може да си представи — в който и дом да влезеше, се държеше, сякаш му принадлежи. Да се каже, че той ще направи положението й трудно, би било твърде сдържано. Дори ако по някакво чудо Даксан приемеше тяхното свързване, той нямаше да приеме лесно непоносимият й брат.

Тя беше сигурна, че това ще се промени с времето. Бригър беше една могъща и разрушителна сила, но всеки в крайна сметка го обикваше. Или поне се примиряваше с него за кратък период от време.

А колкото и прекрасна да беше тази планета на вид, тя изобщо не хареса обществото й. Дори един сполтамски съпруг щеше да я разбере и да подкрепи подобно мнение?

В края на краищата, тя беше жена и той трябваше да й угажда! Това очакваха жените на Ма’ан… и точно това винаги получаваха. И беше напълно немислимо да не го получат, защото обратното би било противоестествено.

Идеята, че Даксан няма да поиска да напусне дома си изобщо не й мина през ума. Той щеше да тръгне с нея. От друга страна, докато мъжът узрее да го направи, тя не можеше просто да го сграбчи за златната, окичена с маниста коса и да го влачи обратно до Ма’ан. Макар, че идеята беше неустоимо привлекателна. Той беше прекрасен мъж.

За съжаление, тя действаше без напътствия — не всеки ден жени от нейната раса избираха мъж от друга раса за съпруг! Соша трябваше да открие как да стане в действителност свързването с него. Може би трябваше първо да го съблазни с някои от техните ритуали? Да, тогава част от проблема й щеше да бъде решен!

Даксан все още чакаше отговора й за сливането при фамилиерите. Соша не искаше да го изплаши, като му каже, че трябва да се свържат, но ако го направеше внимателно, той можеше да успее да изпълни неговата част от ритуала.

— Ние не говорим за това с всеки. Това е личен въпрос за самите фамилиери.

— Сега събуди любопитството ми.

Това беше добре.

— Ммм. Предполагам, че като учен ще проявиш голям интерес към процеса?

— Всъщност да — той направи пауза. — Точно като учен.

Това беше лошо. Соша отпусна рамене.

Даксан се почеса по брадичката, докато я наблюдаваше изпод спуснатите си клепачи.

— Чувал съм, че при вас актът е забулен в тайна. Има много слухове. Някои казват, че вие фамилиерите се съвкупявате дни наред. Има хора, които си фантазират до какво би могло да доведе… ако това е вярно?

Соша се оживи. Постигнахме напредък, Даксан Саин! Тя се наведе напред нетърпеливо.

Прекалено нетърпеливо.

Привидно смутен, той прочисти гърлото си шумно.

— Аз не съм един от тях, естествено.

— Естествено — Соша мислено вдигна ръце във въздуха.

Това е невъзможно! Един мъж фамилиер вече щеше да се е притиснал отзад към нея! Горещ. Твърд. И готов. Ръмжащ в шията й, докато й показваше защо той е човекът, избран за нея… Да, един фамилиер вече щеше да я ближе от главата до петите. И това щеше да бъде само встъпително приветствие. Истинската увертюра можеше да продължи една седмица.

Соша сви устни в определено разочарована гримаса.

Даксан предпазливо я погледна.

— И все пак, искам да науча повече, Соша. Ще ми разкажеш ли още нещо?

Най-после.

— Подобно на много неща, това зависи от нашето настроение.

— Говориш като истинска котка — усмивката му беше привлекателна. И извънредно съблазнителна.

— Но кой води танца тук? — промърмори тя.

— Хмм? — той примигна бавно, дългите черни мигли подчертаваха красивите му златни очи. Загадъчните му златни очи.

— Кой точно е твоят дом? — Соша се загледа към върха на каменната стена. По скалната издатина имаше множество големи имения.

Даксан застана зад нея и сложи ръце решително около раменете й. Завъртя я леко, след това придърпа гърба й близо до себе си. Много близо.

Соша можеше да усети пулсиращата му топлина през тънката рокля, с която беше облечена. От туниката му се излъчваше прекрасно свежо ухание. Ароматът я заля както вълните заливаха брега. Мощно. Екзотично. Чувствено. Предизвикваше мисли за морски ветрове и загадъчни, далечни места. Слугите му сигурно изпират дрехите му в някакви специални сполтамски подправки. Уханният аромат беше омагьосващ! Трябваше да вземе малко със себе си на Ма’ан.

— Какво е това прекрасно ухание по дрехите ти, Даксан?

Той лениво премести поглед от скалите надолу към нея. Съвършено оформената му уста беше отворена леко, а очите му изглеждаха замъглени.

— Харесва ли ти? — дълбок и дрезгав, гласът му се търкулна по гърлото му на вълни.

— О, да. Смятам да си купя голямо количество от вашия сакри, преди да си тръгна.

— Би ли го направила? — тихият му смях вибрираше по гърба й. Топлият му дъх се плъзна по тила й, парализиращ нервните й окончания.

Странно, но неговата поза почти отразяваше предишните й мисли. Той беше прав зад нея, точно както тя си бе фантазирала.

— Защо намираш желанието ми за толкова забавно? Тези аромати имат ли някакво тайнствено значение за твоя народ?

— Ш-ш-ш.

Несъзнателно Соша затвори очи, когато той проговори тихо в ухото й с дрезгавия си глас. Ниският тон изпрати горещи тръпки по тялото й.

— Виждаш ли малката къща до изпъкналата скала?

— М-да — тя се облегна назад.

— Мога да ти купя някои ароматни масла от там, но не мисля, че ще са същите. Казаха ми, че моят се приготвя от специална смес.

Младата жена беше разочарована. Ако не можеше да възпроизведе същия аромат, тя не беше особено заинтересована.

— О! Тогава няма значение. Благодаря ти все пак.

— Соша, аз съм готов да ти дам от моето благоухание толкова, колкото искаш.

— Но… Аз не искам да вземам тази специална смес от теб, Даксан.

— Трябва само да помолиш и е твоя. Когато пожелаеш. За да ми върнеш услугата, може би ще ми кажеш нещо за този специален брачен ритуал, който вие фамилиерите имате…

Устните му ухапаха ли врата й? Соша примигна. Докосването беше толкова нежно, толкова съвършено, че тя несъзнателно измърка.

— Ах, разбирам. Дразниш ме в името на твоята наука.

— Дразня те? — дълбокият му глас беше дрезгав. — Сигурна ли си, че точно това правя? — топлата му уста се плъзна по врата й, изпращайки тръпки на желание по гръбначния й стълб.

Оказа се, че нейният сполтамец беше способен да изпълни някои определени неща отлично.

И все пак имаше възхитително мъчение в тази бавна игра, която тя играеше. Фамилиерките изпитваха огромно удоволствие да карат мъжа да се бори за тяхното внимание. Котката в нея не искаше да бъде твърде лесна за него. От устните й се изтръгна тих мяукащ звук, който само жена с котешка същност можеше да издаде. Беше нещо средно между стон и вик. Малкият звук издаваше безброй емоции, които приблизително се свеждаха до „Знам, че всичко ще свърши така, но със сигурност няма да ти позволя да разбереш, че аз го знам“.

Несъзнателният звук накара устните на Даксан да се разтегнат в усмивка срещу врата й. Сладкият му дъх подразни чувствителната й кожа.

Странно, но тялото й вече разпознаваше този мъж. Разпознаваше го и го искаше. Само него. Стремеше се към всяка ласка. Устните й жадуваха за всяка целувка. Искаше всяко докосване. Болезнено копнееше да почувства тялото му да я пронизва… За всеки фамилиер момента на сливането беше най-важен. Никой друг нямаше значение. Винаги щеше да съществува само Даксан.

Любопитството я измъчваше. Искаше да разбере. Копнееше да почувства душата му, да се потопи в същността му.

Но имаше някои въпроси, на които все още не намираше отговор.

Как самата тя бе усетила, че той трябва да е нейният съпруг, след като не й го бе подсказал по никакъв начин? Дали нещо в сполтамските мъже, не предизвикваше такава реакция? И ако бе така какво точно бе?

Даксан разтвори уста и я плъзна по рамото й, зъбите му одраскаха леко извивката му. Дъхът на Соша секна. Това специално място беше много чувствително за една фамилиерка. Беше ли разбрал той по някакъв начин или беше случайност?

Навярно случайност. Или късмет. Или… може би сполтамските мъже са наистина много интересни.

— Кажи ми, моя прекрасна фамилиерке, какво му е лошото една страст да бъде тема за познание?

— Стремежът към познание, пренебрегвайки всичко останало може да лиши човек от истинските ценности в живота.

— Смяташ ли, че аз не съм чувствителен? — той навлажни кожата зад ухото й с едно леко движение на езика си. След това захапа самият край на долната част на ухото й.

Тя потръпна.

— Още не съм решила какъв си.

— Всички си имаме тайни. Аз не се „разкривам“ пред всеки.

— Никога не казвай това на един фамилиер. Ние сме любопитни по природа и твоите думи ме подмамват да открия повече неща за теб.

Той се засмя.

— Очаквам с нетърпение да опиташ.

Въпреки че Даксан контролираше дишането си, облачета горещ въздух облъхваха кожата й, когато пулсът му се ускори. Преди тя да се усети, две силни ръце се обвиха около нея, придърпвайки я здраво към него.

Значи сполтамските мъже криеха съкровище под туниките си. Голямата, твърда като камък издатина, която се притискаше към задните й части не оставяше никакво съмнение. Привидно хладнокръвният учен можеше да гори като огън, когато страстта вземеше контрол над разума му. Интересно.

— Сигурно си гладна — прошепна той.

О, да, беше. Но не за храна.

Соша пое дълбоко въздух. Трябваше да се успокои! Спомни си, че той е различен, че постъпките му са различни. Този акт трябваше да се извърши по специален начин.

А не просто едно бързо съвкупление. Това, което имаше предвид беше часове наред прекарани в неутолима страст. Бедният човек нямаше представа какво му готви.

Поемайки още веднъж дълбоко дъх, тя се насили да се успокои. Това не беше лесно; вече се беше овлажнила от желание. За кратко се запита дали да не го вземе бързо първия път, тук, на плажа под звездите.

Не! Не и с него. Не и първият път. Първият път заедно трябваше да бъде в традиционната брачна поза на фамилиерите. Така че… как да го накара да го направи? Трябваше да има начин!

— Това място е хубаво.

Първоначално тя помисли, че той има предвид шията й, но след това осъзна, че е оставил плетената кошница върху близката скална издатина над водата.

Скачайки пъргаво върху скалистия ръб, Даксан й подаде ръка.

— Вдигни си полите, за да скочиш. Мисля, че ще ти хареса тук.

Когато се протегна за ръката му, тя забеляза една бронзова лента, точно под лакътя му. Опъната стегнато върху кожата му, тя се съчетаваше чудесно със златистия му цвят, подчертавайки силните му изпъкнали мускули.

Сложната лента беше изтъкана от стотици метални нишки! Заплетеният мотив напомняше на Соша за моделите, които авиаранските мъже вплитаха с панделки в косите на съпругите си.

Тя се чудеше дали красивата ивица има някакво друго предназначение, освен за украса. Навярно древно сполтамско предупреждение относно техните големи пъстри плодове. При тази мисъл момичето сбърчи нос.

След като й помогна да се качи върху издатината, Даксан седна и проучи съдържанието на плетената кошница.

Соша се възползва от възможността да разгледа скалният нос, на който се намираха. Забеляза, че една част от стена в дясно, ефективно блокира част от вятъра, както и гледката към къщите на високата скала. Долу, сполтамското море се пенеше върху розовия пясък; над нея в ясното нощно небе блещукаха искрящи звезди, които сякаш имаха безброй истории за разказване!

Усамотеното място, което Даксан бе избрал беше извънредно опияняващо. Всичките й сетива реагираха на неговото очарование. Мястото не можеше да бъде по-съвършено за това, което тя имаше наум. Вятърът щеше да възпламени страстта на Даксан, развълнуваното море щеше да прикрие неговите викове от екстаз.

— Можем да направим пикника си тук — Даксан гледаше нея, а не храната. Чувственият тон на гласа му, подсказваше, че той също има предвид различен вид храна. Което беше добре.

Най-накрая той й предостави идеалната възможност за осъществяването на едно истинско идеално фамилиерското сливане.

Фамилиерите винаги отделяха голямо внимание на желанията на плътта. Подобно на останалите от своята раса, Соша смяташе, че интимността винаги трябва да е на първо място, така че всичко останало, което следва, да бъде инстинктивно. За нея брачното любене беше духовно пробуждане, близост, и възраждане, което можеше да се осъществи единствено посредством половия акт.

Докато младото момиче си мислеше за интимностите, които скоро щеше да сподели с този красив, но почти напълно непознат мъж, страните й пламнаха и аквамаринено златистите й очи се разшириха от желание.

Даксан се усмихна бавно. Той разчете без проблем изражението й. Взе една малка торбичка от плетената кошница и се изправи, за да застане до нея.

Подаде й малка, обвита с кожа бутилка.

— Опитай това, мисля, че ще ти хареса.

Соша отвори бутилката и помириса предпазливо. Повечето фамилиери бяха много придирчиви относно това, което консумират. Никога не приемаха на доверие думата на когото и да било и колкото и вкусно да изглеждаше, първо трябваше да го помиришат. Предпазливостта беше дълбоко вкоренена в природата им. Вероятно имаше защо. Един ловец трябваше да знае, че винаги има тънка разлика между него и набелязаната жертва. Ситуацията можеше много бързо да претърпи драстичен обрат.

— Какво е това? — попита тя предпазливо.

— Еликсир, приготвен от големи, пъстри сполтамски плодове. Нарича се „Залез“. Напитката е много популярна както сред сполтамците, така и сред посетителите. Ще установиш, че я поднасят във всички таверни тук.

Соша подуши отново бутилката. Не беше възможно да е приготвено от онези отвратително миришещи плодове. Не. Ароматът беше променен в нещо съвършено примамливо.

— Хм, какво е на вкус?

— Неописуем. Трябва да разбереш сама — той повдигна шишенцето към устните й. — Опитай.

Тя пое внимателно една глътка. Ароматната смес беше доста гъста; плъзна се по гърлото й плавно.

— Ммм, това е доста…

Очите й се ококориха, когато усети ефекта от еликсира — отначало лек и ефирен с тръпчив вкус, изведнъж го почувства като удар в стомаха си.

— Ох!

Той се разсмя на реакцията й.

— Трябваше да те предупредя — има зъби.

— Нямам нищо против малко зъби — измърка съблазнително, близвайки една капчица от устните си. — От време на време — прошепна тя. Връхчето на розовия й език докосна сладкото място.

Даксан я наблюдаваше под воала на спуснатите си мигли.

— Значи обичаш малки захапвания… от време на време? — промърмори той сухо.

— В подходящ момент, това може да бъде идеално стимулиращо средство — тя го погледна невинно — сякаш обсъждаха единствено еликсира. — Изнасяте ли го? Ще се радвам да занеса такова екзотично питие у дома.

О, тя беше доста палава. Но не можеше да се сдържи. Беше вярна на котешката си природа.

— Първо искаш моето благоухание — гласът му беше дрезгав шепот — След това моят „Залез“. Най-добре да внимавам какво друго ти предлагам, Соша. Изглежда искаш да вземеш всичко със себе си у дома.

Тя се усмихна тайнствено.

— Ние фамилиерите обичаме да си носим странни трофеи от време на време.

— И аз така съм чувал — Даксан се облегна назад върху каменната стена. — Но да отговоря на въпроса ти, не изнасяме нашият „Залез“. Има слух, че действието му не продължава дълго, така че трябва да бъде консумирано в рамките на деня. Това означава, че силната напитка трябва да се пие на момента. Затова е толкова популярна в таверните. Чужденците я обожават и затова често се връщат да я опитат отново — той й намигна, като повдигна бутилката към устните си. — Това, разбира се, се отразява добре на печалбите ни.

Тя потупа челото си с показалец.

— Умни сполтамци.

— Ние сме интелигентни хора — той пое голяма глътка от силното питие.

— Но мъдри ли сте?

Той завъртя бутилката в ръката си, докато размишляваше върху въпроса й.

— Сложен въпрос. Ти как мислиш?

— Не знам. Струва ми се, че за някои неща може би сте. Но със сигурност винаги има какво още да се научи — Соша го дари с дяволита усмивка.

— Умно казано, фамилиерска приятелко.

— Ти си съгласен с мен? — това я изненада. Досега й бе показал безусловно уважение към постиженията в овладяване на познанието от неговия народ.

Даксан потри врата си, под красивата си вълниста коса. Соша помисли, че жеста му е много чувствен.

— Предполагам, че ние сполтамците, не сме толкова съвършени, колкото бихме искали да вярваме, че сме.

Измънка го толкова тихо, че Соша не бе сигурна дали въобще е чула думите.

— Много е различно от моята родна планета.

— Предполагам.

— Може би някой ден ще поискаш да видиш Ма’ан? — тя го погледна с очакване. Малко хора биха отправили подобна покана, Ма’ан беше охраняван рай.

Златните му очи се впиха в нейните.

— С удоволствие ще посетя твоят свят — ръката му се протегна и улови лицето й. — Говори се, че е опияняващ… както и неговия народ.

Соша въздъхна тъжно и погледна надолу. Само мисълта за красивия й дом, я изпълваше с носталгия.

Вдигайки очи към него, тя внезапно долови начина, по който той я гледа. Сякаш искаше да я изпие до дъно.

— Да — прошепна тя. — Опияняващ.

Даксан постави шишенцето с еликсира върху каменния перваз зад нея. Свободната му ръка обгърна плавно кръста й, придърпвайки я към него. Взираше се в нея. Безмълвно. Тайнствено.

Вятърът нежно рошеше косата му. Сребърната лунна светлина се отразяваше в блестящите му златни очи. Какво ли се криеше зад тези кехлибарени загадъчни дълбини?

Още веднъж Соша си даде сметка, че лицето му се открояваше не само с перфектните си черти, но и с мъжеството и силата, което излъчваше.

Той я беше запленил.

Даксан Саин, ти си най-покоряващия мъж.

Точно в този момент тогава и там, тя реши да изпълни плана си.

Искам да се любя с теб.

— Знам.

Ъгълчетата на устните му се извиха дяволито. Явно този мъж се опитваше да се съедини с нея много бавно, без изобщо да бърза.

Соша изви вежда.

— Може би сполтамците в крайна сметка не са толкова умни, колкото си мислех?

— Аз не бих съдил за сполтамците по себе си, сладка моя разрушителке на сергии.

Устните й се извиха в усмивка. Подходящото описание на безумното преследване през сполтамския сакри я развесели. Той се разсмя заедно с нея. После сведе глава близо до нейната и я пое в обятията си. Еротичната му аура не беше точно такава, каквато си беше представяла. Беше по-хубава. Беше все едно като да си обгърнат от лъчите на слънцето. Топла, успокояваща, пер-р-р-рфектна.

Сладкият му дъх, примесен с аромат на „Залез“, погали устните й. Устата му, тази възхитителна, плътна уста, беше толкова близо! Но устните им не се докосваха.

На Ма’ан казваха, че истинското мъжко умение в изкуството да доставяш удоволствие може да се открие по „върховете“. На езика му. На пръстите му. На члена му. Като основно правило, Соша смяташе поговорката за безспорно вярна. Но имаше още много да се каже и за другите умения.

Очакването също беше изкуство. Докато Даксан се взираше дълбоко в очите й, ритмичния му дъх дразнеше устните й. Соша инстинктивно разбра, че той е човек, който може да владее чакането със смъртоносната точност на светлинна сабя на Чарл. Той си играеше с нея.

А на нея й харесваше доста.

Даксан я привлече по-близо, притискайки я към себе си. Пръстите му се движеха по лъскавата материя на роклята й. Върховете им се притискаха в плътта й, докато бавно милваше плата върху гладките й бедра и дупето. Стиснал ръката си в юмрук, Даксан повдигна роклята й и хладният нощен въздух погали топлата й кожа. Дланта му докосна голото й бедро и се плъзна към дупето й в нежна и спокойна ласка. Меката материя я гъделичкаше закачливо докато кокалчетата на пръстите му се триеха в заоблената плът на задничето й.

След това прокара нокти надолу по задната част на бедрото й. Докосването беше леко тръпнещо, а не драскащо. Той зарови игриво лице в извивката на шията й. Дъхът на Соша секна. Какво правеше той? Наистина ли щеше да я ухапе?

Без все още да я докосва с устните си, Даксан вдиша уханието й, след това леко духна струйка хладен въздух покрай ключицата й. Кожата й настръхна в очакване.

Сполтамеца повтори всичко като набра роклята с две ръце. Притискаше материята, масажираше я с ефирната тъкан, поглаждаше пламтящата й кожа. А после редуваше ритмични движения с върховете на пръстите си, докато накрая ръката му не докосна голата й кожа, разпръсквайки хиляди иглички по цялото й тяло. Втвърдените връхчета на гърдите на Соша изпъкнаха през тънката материя на роклята.

Даксан сведе глава. Ръцете му уловиха закръглените полукълба заедно с набръчкания плат. С краищата на вълнистата си, обсипана с маниста коса, той подразни чувствителните й зърна. Внезапно и устните му се озоваха там. Изгарящи направо през плата, сключвайки се около твърдото връхче. Засмука го силно, леко грубо и не беше никак нежен. Реакцията на Соша беше толкова силна и гореща, че подскочи в ръцете му.

Тихият, дълбок гърлен звук, който издаде Даксан, й приличаше на доволното мъжкарско мъркане. Как обичаше този звук!

Скоро плата се навлажни от устата му, прилепвайки към гърдите й. Когато отдръпна меките си устни, влажното място мигновено се охлади от нощния бриз. Даксан издуха горещ въздух към изпъкналото връхче. Усещането беше прекрасно! Соша простена, когато отвори сетивата си, за да изживее всяко усещане.

Той отдели същото внимание и на другата гърда. Върху твърдото връхче през копринения плат, той редуваше на вълни горещ дъх с хладен бриз и мигновено последван от още горещ дъх. През цялото време ръцете му галеха горната част на бедрата и задните й части.

О-о, той беше добър. Толкова добър.

Даксан се отпусна на колене пред нея. Отворената му уста се плъзна надолу по корема й, покрай стомаха, право към мястото, където се съединяваха бедрата. Даксан беше толкова спокоен, действията му толкова плавни, че Соша подобри мнението си за сполтамските мъже. Скоро щеше да го „оцени“ още повече.

Дланите му притиснаха задните й части, придърпвайки я точно срещу устата му. Улови я в капана на горещата любовна прегръдка, която не оставяше място за бягство. Ноктите на Соша се впиха в раменете му.

Даксан отново я изненадваше!

Върхът на езика му побутна нежната централната линия на женствеността й, докосвайки я леко през плата. Горещо. Езикът се плъзна между скритите гънки, вкусваше нейният „Залез“, преминаващ през материята. Платът бе овлажнял от бликналата влага. Белите му зъби подръпваха бавно опънатата върху хълмчето рокля, прибавяйки точният натиск. Уловена в капана на ръцете му, Соша се мяташе под устата му, почти раздирайки гърба му.

Една вълна удари долния край на скалния нос и ги напръска с хладна морска вода. Раменете и гърбът на Даксан се намокриха и водата от него покапа точно върху нежната й сърцевина. Соша изгаряше и трепереше едновременно. Горещина и хлад. Влага и… влага.

Даксан беше само горещ. Езикът му се плъзна в гънките й, но не докосна единственото място, което пулсираше и болеше в очакване! Ноктите му драскаха задната част на бедрата й, точно както върховете на зъбите му дразнеха цепката на хълмчето й.

След това Даксан я засмука. Също както гърдите й преди малко, той я засмука силно и грубо, и не беше нежен. Соша се изви нагоре, стенейки думи на тайния фамилиерски език, щастлива, че той не може да ги разбере. Тя говореше за изкусното му докосване, за чудния начин, по който движеше устата си по нея и колко много го иска в себе си… Казваше му, че той може да води този първи танц, защото трябва, но също така го предупреждаваше, че ще постъпи с него по същия начин… Умоляваше го за освобождението си, след това го изискваше… Обещаваше му, че скоро ще примира за нея… Пръстите й уловиха раменете на Даксан, и тя усети, че сполтамеца трепери от страст.

Той спря за миг, за да я погледне през гъстите си абаносови мигли. От гърлото му отново се изтръгна онзи прекрасен нисък звук. Златните му очи блестяха с почти дива решителност.

Пламенната реакция на Даксан леко я стресна. Беше ли подценила мъжете на Сполтам? Ами ако под тяхната спокойна външност на учени се крие нещо сурово под повърхността? Като се замисли върху това… какво всъщност знаеше за тези хора? Нищо.

Тя преглътна нервно.

— А… твоят народ дали…

Но изобщо не успя да довърши въпроса си. Даксан повдигна края на роклята й и преди тя да успее да помръдне, устата му беше директно върху нея. Поглъщайки я с необуздана страст. Соша отметна глава назад и извика от екстаз при невероятното усещане.

— Сега разбирам, че има еликсири, по-силни и изключителни, дори от „Залез“ — прошепна той дрезгаво и вибрациите на дълбокия му глас я накараха да се разтрепери.

Точно тогава, той я завладя изцяло с устни и зъби. Потапяйки езика си вътре в нея, Даксан пиеше от еликсира й като че ли не можеше да вкуси достатъчно. Целуваше, ближеше, смучеше, хапеше докато Соша не можеше да понесе повече. Тя се изви нагоре на пръстите на краката си, отметна глава назад, и изкрещя освобождението си към небето и земята.

Даксан не спря. Дори когато тя се изля върху него, достигайки върха отново и отново, той не спря. Замая се, а той продължаваше още и още, довеждайки я до невъобразими висини. Даксан знаеше какво иска от фамилиерката, и докато не се убедеше, че тя ще му даде всичко, нямаше да спре.

Едва когато Соша се наклони към него, напълно изтощена, той отстъпи. Изправи се, хвана я за ръка и издърпа роклята над главата й с едно плавно движение. Без да я пуска, той хвърли туниката и панталоните си настрани. След това облегна гръб на каменната стена и държейки я в прегръдките си, я притисна плътно към пламналото си голо тяло.

Единственото му украшение — красивата лента на ръката му — сега влажна от морската вода хладно се плъзгаше по гърдите й. Възбудената мъжественост на Даксан изпъкваше между бедрата й. Твърдият жезъл сякаш беше обвит в най-фината крили. Копринено гладък.

Клепачите на Соша трепнаха, ирисите й още бяха замъглени от страстта. Даксан улови лицето й с ръце. Силните му пръсти се вплетоха в косата й, прокарвайки ги през удивителната й дължина.

— Истина е, нали? — провлече той, гласът му беше дрезгав от желание.

— К-кое да е истина? — Соша още се опитваше да успокои дъха си.

— Слухът, че жените фамилиерки си имат свой специален вкус? Нектар, който може да накара всеки мъж да подивее.

Лицето на Соша пламна.

— Аз… не знам…

Даксан я погледна странно.

— Ти…

— Била съм само с мъже от моята раса, Даксан, а на тях изглежда им харесва достатъчно — тя се изчерви. — Това е първото ми пътуване извън Ма’ан. Нашите мъже не обичат да ни оставят да пътуваме незащитени.

Той като че ли помисли върху това.

— Мога да разбера защо. Излагаш се на огромна опасност, Соша.

Тя вдигна рамене философски.

— Животът е риск.

— Вярно е, но има много видове риск. Сега ще ми кажеш ли как се сливат фамилиерите? Ако искаш да споделиш дори само малка част от това знание с мен, аз се кълна, че няма да кажа на никого.

Соша прехапа устни.

— Значи това е само за науката?

Той поклати глава.

— Не. Искам да изпитам тази страст. Привлича ме… мисля, че ми е липсвало досега. Понякога само познанието не стига. Имаме нужда от страст, която да ни ни подтикне към изследването на нещо ново и непознато.

Соша го разбираше много добре, макар да се съмняваше, че самият той го разбира. Естествено, че щеше да сподели този ритуал с него. Това бе съдбата й. А желанието му я улесняваше още повече. И горещо се надяваше, когато всичко приключи и вече няма връщане назад, той да я разбере и да го приеме.

— Много добре. Ще споделя обичаите ни с теб.

Самодоволният поглед, който й отправи за малко да я разколебае. Тя плъзна очи по тялото му. С пропорционално развитите мускули и сухожилия, бе самото съвършенство. Толкова красив, че можеше да съперничи на всеки мъж от нейната раса.

Безспорно сполтамците правеха неща, които тя можеше да научи и опита.

— Даксан, може би по-късно ще споделиш с мен още някои сполтамски техники?

Усмивката, в която се оформиха устните му, беше почти хищническа. Пръстите му повдигнаха брадичката й, принуждавайки я да го погледне.

— Смяташ ли, че си готова и за това ново предизвикателство, сладка моя авантюристке?

Соша настръхна от въпроса и изпъна рамене.

— Не е ли това причината да дойда тук в крайна сметка?

Веднага след като го каза, Соша осъзна, че наистина това е причината. Пътуването й до тук не беше случайно. Сполтам я беше притеглил, именно защото сливането я бе призовало.

Ако беше следвала желанията на Джайън и бе останала на Ма’ан, тя нямаше да открие Даксан.

Но дали кралят щеше да намери такова оправдание за приемливо, когато се наложеше да обясни какво и защо е сторила?

— Ами започвай моя пътешественичке — Даксан като че ли я разбра и й даде възможност да продължи.

— Много добре. Първо, ние фамилиерите започваме с… ами… признание, за… за… — Соша не беше сигурна как да го каже.

— За чувствените наслади, които ще доставиш? — довърши той услужливо.

— Точно така.

Той махна с ръка.

— Продължи.

— Добре. Ъ-ъ, тъй като не знаеш тайния фамилиерски език, ти няма да разбереш фразите…

— Надявам се, че твоите действия ще бъдат всичкият превод, от който се нуждая — провлече той.

Соша отново се изчерви.

— Ще бъдат — обеща тя. Той нямаше представа, че в обществото на фамилиерите мъжът е този, който действа и обещава. И жените им се чувстваха чудесно от този факт. Не бе никак лесно за фамилиерите да открият половинката си и за това веднъж направени, обетите не можеха да бъдат нарушени.

— Сега повтаряй след мен „Даксан Саин к’теа“ — тя изрече клетвата и в съзнанието си. (Този фамилиер взема теб.)

— Даксан Саин к’теа — повтори той след нея.

— Ей махена не Туан — продължи тя. (И отхвърля всички останали.)

— Даксан Саин к’теа сут ла — (Този фамилиер ще отдаде себе си само на теб.)

— Ей ре туан — (И на никоя друга.)

— Даксан Саин литна к’шинтаук рехан — (Този фамилиер се свързва с теб сега и завинаги.)

— А джаван ври ре туан — (За него няма друга.)

Докато изговаряше думите, Даксан затвори очи, сякаш се опитваше да вложи смисъл в тях. Когато приключи, ги отвори. Златните ириси бяха потъмнели.

— Сега какво ще правим? — прошепна той дрезгаво. Дишането му беше бавно и методично, сякаш мъжът умишлено налагаше контрол над чувствата си.

Но в това нямаше смисъл. Какво го спираше?

Соша се поколеба. Обикновено това беше частта от церемонията, когато мъжа отнемаше дъха на съпругата си с една изгаряща властна целувка. Вземаше дъха й вътре в себе си, правейки го свой, комбинираше го със своя, смесвайки ги в едно общо дихание. След това връщаше дъха в нея, а нейният дъх щеше да бъде негов, завинаги. Наистина, това не беше любимата част от церемонията за жените. Повечето се бореха срещу нея.

Внезапно Соша се сети, че Даксан не би могъл да извърши последната част от церемонията! Защо не беше помислила за това преди? Какво щеше да прави сега? Може би в тази ситуация неговата клетва ще бъде достатъчна?

Соша не знаеше как са го направили Кру и Сулейла, така че нямаше представа. Познавайки Кру обаче, той вероятно бе взел Сулейла за съпруга по мистичния закон на Чарл.

— Е?

— Ами… Сега трябва да приведеш думите си в действие.

Дълбокият му глас се търкулна от езика му:

— Аз съм готов. Как да направя това?

— Трябва да застанеш зад мен…

Даксан се усмихна бавно и чувствено.

— Това вече ми харесва — той се премести зад нея, когато тя застана с лице към каменната стена. — Гледката определено е вълнуваща — каза, притискайки седалището й.

Соша ахна и скочи едновременно.

— Бъди сериозен, Даксан Саин! Показвам ти древен ритуал!

— Разбира се. Моите извинения. Моля продължи.

— Ами, сега трябва… това, което ние предпочитаме… ъм…

— Мисля, че вече направих това — ухили се той.

— Не си забавен, да знаеш.

— Хммм. Може би не разбирам превода.

Соша пренебрегна подигравката му. Не беше толкова лесно да дава указания, колкото беше мислила. Никога не беше осъзнавала колко странни са обичаите им, докато не се наложи да бъдат преподавани на някого. На глас.

— Аз… ъм… ах… ами, ти трябва… а…

— Опитваш се да ми кажеш да проникна в теб изотзад ли? — ироничният тон на сполтамеца не й помагаше.

— Аз… ами… — Соша пламна — Има и още.

— Наистина? Не мога да повярвам.

Тя усети усмивката в думите му.

— Това е сериозно! Не се подигравай с мен!

— Няма.

Но тя знаеше, че е крайно развеселен. Как да обясни на този учен следващата част? Той щеше да избяга обратно в каменната си къща и да затръшне здраво вратите!

— Какво друго има, котенцето ми?

— Когато си готов да… да… действаш, трябва, ами, да захапеш задната част на врата ми в същото време, когато влезеш вътре.

Даксан получи пристъп на кашлица.

— Да захапя врата ти? — гласът му звучеше ужасено, но зад нея, той погледна нагоре към небето, две трапчинки набраздиха изкривяваха бузите му. — Какво искаш да кажеш? Искаш да те гризна леко по шията?

— Не! Мъжете трябва да захапят рязко, всъщност, да стиснат със зъби…

Това беше крайно неловко. Ритуалът звучеше изключително странно, когато бе изречен на глас по такъв начин. Какво ли щеше да си помисли той за нейния народ? Щяха да изглеждат като диваци в неговите очи!

— Да забравим за това. Виждам, че идеята не е много добра — тя се опита да се отдръпне.

— О, аз мисля, че е отлична — той бързо се притисна към нея отзад, притискайки бедрата й едно към друго. Улавяйки я в своята хватка.

Очевидно набъбналото му копие смяташе, че това е отлична идея. Една капчица влага потече по извивката на дупето й.

Мъжът беше възбуден, но дали наистина щеше да може да изпълни традиционното съвкупление?

— Даксан, не смятам, че напълно разби…

— Вярвам, че ще се получи, Соша — прошепна тихо в ухото й, отмествайки косата й настрани през рамото й.

Преди тя да успее да каже още нещо, той преплете пръсти в нейните и протегна ръка срещу каменната стена. Върхът на копието му подразни цепката на седалището й. Връхчето на езика му се завъртя около гънките на ухото й. Влажният му дъх изгаряше врата й. Тръпки на желание преминаха през тялото й.

— Сега може би трябва да…

Вместо да чака по-нататъшни инструкции, Даксан Саин направи точно това, което трябва — захапа остро задната част на врата й, и се заби в нея с един бърз, мощен тласък, който би накарал всеки фамилиер да се гордее.

— Даксан!

— Ммм хмм — горещата му уста се движеше по шията й, целуваше, хапеше я, докато я държеше здраво в прегръдката си.

След това застина в нея, за да се наслади на удоволствието. Неравното му накъсано дишане се спускаше по гърба й като топли струи пясък.

Зад тях, луната се издигаше високо в нощното небе. Лъчите осветяваха силуетите им върху скалите, заключени в древната поза на съединяване.

— Н’тага — въздъхна Соша. — Спуснал си сянката си върху мен.

Даксан прошепна накъсано в ухото й:

— Виж, Соша, нашите сенки се сливат върху скалата.

— Да, виждам ги. Ние фамилиерите имаме име за това; наричаме го „Танцът на сенките“. Това е… ами, това е нещо специално за нас.

— Соша!

— Какво има, Даксан? — тя понечи да се обърне към него, но той започна да се плъзга в нея. Дълги, дълбоки тласъци. Соша простена и измърка едновременно.

— Трябва ли да ти кажа какво да правиш?

Само ако ти искаш — той се ухили и ухапа рамото й.

Даксан освободи ръцете й, хвана косата й, и след това извади един дълъг наниз от своите перли. После заметна косите й над раменете си. Копринената маса се плъзна надолу по гърба му, карайки го да простене. Усещането беше по-хубаво, отколкото си спомняше. Бедрата му се извиха към нея с кръгово движение, когато обви наниза от перли около талиите и на двамата, след това го провря през краката й.

— Какво правиш с перлите…

— Ще разбереш.

И тя разбра. Даксан завърза краищата на наниза около талиите им. С всеки тласък, той издърпваше перлите нагоре по предната част на хълмчето й, приплъзвайки ги една след една през срамните й устни. Соша отметна глава назад и извика от изтънченото мъчение. Нямаше представа колко изобретателни са сполтамските мъже!

Даксан непрекъснато променяше темпото на движенията си, от дълги ритмични тласъци до по-бързи подръпвания на перлите. Когато изведнъж рязко се изви вътре в нея, Соша се издигна до върха още веднъж. Но този път той почувства контракциите по цялата дължина на члена си. Те го уловиха в най-чувствената от всички прегръдки. Гласът му стана груб като страстта му:

— Както ти, така и аз съм свързан с тези перли, Соша.

Тя помисли, че той има предвид начина, по който ги е обвил около тях. Това беше впечатляващо, Даксан ги бе завързал толкова умело така, че да извлече максимално удоволствие от ситуацията. Всеки път, когато тя се раздвижеше, нанизът правеше на него това, което той на нея.

Даксан простена, когато Соша внезапно изпъна бедра срещу неговите. Продължавайки да държи перлите, той взе шишенцето „Залез“. И вместо да отпие от него, мъжът го изля върху гърдите й. Гъстият ароматен сок потече към връхчетата им и започна да капе. Бавно втри еликсира с длани по розовата кожа. Периодичното подръпване на перлите, стегнати около двама им увеличаваше взаимното им удоволствие. През цялото време, се движеше в нея, без да намаля наложеното темпо.

„Залез“ веднага започна да изгаря нервните й окончания. Гърдите й пулсираха от непоносимо напрежение!

Сякаш знаейки колко са изострени сетивата й, Даксан прокара перлите по връхчетата на гърдите и нежно раздвижи наниза напред-назад. Перлите я удариха в седем точки на удоволствие едновременно. Дъхът й заседна в гърлото.

Даксан улови гърдите й в дланите си, а с палците си масажираше зърната. Отново я изправи на пръсти, задоволявайки желанието й. Вълните я заливаха бързо една след друга, докато отново и отново достигаше върха в ръцете му.

Но Даксан не беше приключил все още. Вземайки бутилката „Залез“ отново, той изля малко количество от течността в дланите си. Соша нямаше представа какво има намерение на прави. Също така нямаше представа, че „Залез“ е нещо повече от сполтамски ликьор. Съпругът й беше внесъл доза удоволствие заедно с вечерята им. Много интересно…

Въпреки, че Соша го очакваше, когато той притисна ръка към женствеността й, за да се стече гъстият еликсир по нея, не беше подготвена за опустошителния ефект. Вълшебният еликсир започна да я изгаря отвътре, изпращайки експлозия след експлозия! Тя сякаш запулсира навсякъде! Това беше прекалено много дори за фамилиерка. Соша крещеше, драскаше го, докато достигаше връх след връх — и все пак искаше още. Още от него.

Даксан улови здраво бедрата й и започна да тласка дълбоко твърдо. Бързо и мощно. Докато проникваше в нея, част от изгарящия сок на „Залез“ навлезе заедно с него в прохода й, разпалвайки мигновено и двамата — почти непоносимо.

Още една морска вълна удари скалата, заливайки ги със студена вода.

Беше добре, че са на уединено място, защото двамата извикаха от екстаз. Даксан полудя, когато „Залеза“ се смеси с влагата на Соша. Нормалната сила на секрецията на жените фамилиерки изглежда беше трикратно повече и освободената му страст подивя. Той не можеше да се сдържа повече. Захапа рамото й, завъртайки и двама им така, че той да се облегне на каменната стена, а тя да гледа напред. Дланите му от двете страни на кръста й я движеха нагоре-надолу. Направляваше я върху копието си, караше я да го язди по този доста необичаен начин. Това беше изобретателна поза. Соша бе изненадана от находчивостта му. Задните й части се притискаха в слабините му, а той на свой ред проникваше в нея по начин, който позволяваше изобилие от нови усещания.

Той беше сексуално създание. Освен това, сполтамеца не изглеждаше ни най-малко уморен! Всъщност, Даксан достигна първия си връх, премина над него със стиснати зъби и силен трепет на удовлетворение, и продължи неумолимо, без да прекъсва.

Соша не би могла да бъде по-щастлива. Сполтамските мъже спечелиха уважението й. Може би тя не трябваше да се сдържа тази вечер? Нейният учен продължаваше напред с нея, стон след стон.

И така през цялата нощ.

Върху скалите. Под скалите. Докато вълните се разбиваха в брега. Докато звездите блещукаха през морската мъгла. Те се отдаваха един на друг с необуздана страст и дивите им викове се смесиха с нощта.

Преди Даксан да върне Соша обратно в жилището си на високата скала, повечето от перлите вплетени в косата му липсваха, а лентата от ръката, отдавна бе паднала във вихъра на страстта. Поразен от случилото се той преметна на китката си плетената кошница на зота, в която бе прибрал и лентата. После вдигна на ръце Соша блажено отпусната в прегръдките му.

Макар и очарователна, зората на Агни не беше толкова грандиозна, колкото залеза. И все пак за Даксан Саин, който бе прекарал нощта в изучаване на фамилиерската чувственост, това разсъмване бе най-грандиозното, което някога бе виждал.

Той занесе Соша в своята стая, внимателно я положи върху огромното си легло, качи се до нея и изпадна в изтощен сън.

Със Соша в прегръдките си — сгушен уютно между крили чаршафите и меките, пухкави завивки — сънят на Даксан беше чисто блаженство.