Лей Грийнууд
Единствено с теб (9)

Глава 9

Сара опита да овладее тона си, за да не разберат децата, че е разстроена. Вероятността те да прекарат скоро още един такъв ден бе малка и не искаше да го съсипва.

— Ще имаме ли време първо да настаним децата в стаите им? — попита Солти.

— Не сме донесли нищо от каруцата — отбеляза тя.

— Изпратих всичко от обществената конюшня, когато оставихме конете и животните там.

Елън се огледа.

— Не виждам дрехите си.

— Всичко е в стаите ви — каза им служителя. — Мистър Уилър се бе разпоредил мъжът от конюшнята да донесе багажа ви, когато дойде да резервира стаите.

Сара знаеше, че ако не се освободи скоро от мислите си, ще експлодира.

— Няма да отнеме повече от няколко минути да ги настаним.

— Ще съм готов, когато и ти — каза Солти.

Неспособна да каже нещата, които изгаряха върха на езика й, Сара взе ключа и пое нагоре по стълбите. Стаята й беше на третия етаж в дъното. Беше малка и скромно обзаведена с легло, сандък, стол и етажерка с купа и кана. Багажът им и една от торбите, които Роуз им бе дала, бяха оставени на леглото.

— Не знам защо са сложили тази торба тук — каза Сара, докато местеше всичко. — Трябваше да е в стаята на Джаред.

— Може би госпожа Рандолф е отделила тези дрехи за мен — Елън се приближи до торбата и я отвори. — Аз мога да нося всичко, което и той.

Сара започна да вади нещата, които щяха да им трябват за в леглото.

— Тя каза, че съжалява, че няма какво да даде за теб.

— Тогава, защо ми е дала това?

Сара се обърна и видя дъщеря й да държи рокля, която очевидно бе предназначена за жена, а не за дете.

— Има още — обяви Елън.

Сара захвърли нощницата, която държеше и взе торбата. Вътре имаше още две рокли. Роуз й бе дала от своите дрехи.

— За мен ли са? — попита Елън.

— Не — каза Сара.

— Добре. Аз не искам никакви рокли.

Нито пък Сара. Роуз не й бе казала, какво е направила, защото бе предположила, че Сара няма да приеме. Солти нямаше вина, но това само засили обидата й. Всички ли бяха решили да й покажат, колко лошо е ръководила живота си, откакто съпруга й я е изоставил? Разкъсваше се между благодарността за добрината на Роуз и безсилния гняв заради собствената си безпомощност.

— Можеш ли сама да се приготвиш за лягане? — попита дъщеря си тя.

— Не съм бебе, мамо.

Разбира се, че не беше. Това, че Сара бе забравила, че Елън сама се приготвя за сън от цяла година, само показваше, колко е разстроена.

— Добре. Аз трябва да говоря със Солти.

Елън скочи върху леглото.

— Радвам се, че се омъжи за него. Никога преди не съм била в хотел.

Сара изгаряше от желание да каже, че има много по-важни неща от отсядането в хотел, но Елън беше на седем и такива неща й правеха огромно впечатление.

— Радвам се, че го харесваш.

— Както и Джаред.

Както и сервитьорката и старият мъж. Всички предпочитаха Солти и харесваха него, а не нея.

— Виж дали Джаред има нужда от помощ и кажи на Солти, че искам да говоря с него.

Удивително как едно дете винаги усещаше това, което се опитваш да скриеш от него.

— Нещо не е наред ли? — попита Елън.

— Просто трябва да поговорим за някои неща. Сега побързай. Трябва да си лягаме, защото утре ни очаква дълъг ден.

Нетипично за Елън, тя излезе, тътрейки крака. Трябваше да е усетила, че майка й е нещастна и щеше да отнесе съобщението с неохота. Какво бе сторила?

Сара хвърли настрана роклята. Не бе молила за нея и не я бе искала. Не беше безпомощна, нали? Да. Дори още по-зле. Беше неспособна. Трябваше да се омъжи, за да може съпругът й да върши всички неща, които тя не можеше. Това, че той изглежда правеше всичко с лекота, само караше провала й да изглежда още по-лош.

Тя чу почукване на вратата.

— Аз съм, Солти. Може ли да вляза?

— Да.

Бе очаквала недоволството й да избухне и да се излее върху него, но когато започна да говори, не знаеше откъде да започне. Не можеше да го обвини, че се опитва да я накара да се чувства безполезна или че иска да открадне привързаността на децата й. Сигурна бе, че прави всичко само за да им помогне. Та нали това бе причината да се омъжи за него. И въпреки това не можеше да замълчи, защото щеше да се побърка.

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— За всичко.

Искаше й се да разгадае тайните, скрити зад този ясен поглед. Даваше си вид на безгрижен и доволен, но желанието му да си има своя земя, разочарованието му, когато каза, че не отговаря на изискванията и шока му, когато избра него, бяха знаци за дълбок извор на емоции, които той се стремеше да запази за себе си. Също толкова показателна бе връзката, която създаде с Джаред. Бе успял да накара сина й да разбере ограниченията на повехналия си крак и че не е задължително тези ограничения да се отразяват на оценката му като човек. Никой, освен нея и Елън, не бе способен да направи това.

— В такъв случай по-добре да седнем. Кое предпочиташ — стола или леглото?

— Леглото.

Но тя се почувства глупаво, кацнала там, подготвяйки се за формален разговор с мъж, за когото се бе омъжила тази сутрин. В главата й цареше пълен хаос. Чудеше се дали живота й някога отново щеше да бъде нормален.

— Чувствам се пренебрегната при вземането на решенията. Знам, че това са твоите пари, но ти ги харчиш за моето семейство и не разбирам защо. Сигурно ще прозвучи неблагодарно, но се страхувам, че не го искам.

— Това ли е?

Това ли е? Отговорът му беше толкова неочакван, че тя не бе сигурна, какво да каже.

— Не е ли достатъчно?

— Помислих, че те тревожи нещо важно — той се изправи. — Утре ни чака дълъг ден. По-добре…

— Тревожи ме нещо важно.

Той отново седна.

— Какво?

— Чувствам, че губя контрол над живота си — това прозвуча малко като хленч на дете. — Ти взимаш всички решения. Аз трябва да се съгласявам, ако не искам да изглеждам като чудовище — сега звучеше жалка и неблагодарна. — Това, което се опитвам да кажа, е, че взимаш решения, без да ги обсъдиш с мен. Не казвам, че не съм съгласна с тях, но те засягат мен и децата ми и искам да се съветваш с мен.

— След като вече съм твой съпруг, всичко, което правя, ще засяга теб и децата ти.

— Тогава искам да се съветваш с мен.

Солти присви очи.

— Бях останал с впечатление, че искаш да стоя възможно най-далеч от теб — той отвърна поглед. — Мислеше, че това, че те привличам, може да бъде проблем.

Тя почувства как сърцето й заседна в гърлото и кръвта се качи в лицето й.

— Не виждам какво общо има това.

— Ако трябва да обсъждам с теб всичко, което засяга ранчото и децата, както и работата, ще трябва да прекарваме по-голямата част от времето заедно — погледът му срещна нейния. — Много вероятно е в тази ситуация увлечението ти да изчезне. Но е също толкова вероятно и да се засили.

Не и ако продължаваше да е толкова раздразнена, колкото сега.

— Признавам, че те намирам за привлекателен, но след като желанието ми да обсъждаш с мен всичко, което засяга семейството ми е по-силно от увлечението ми, не мисля, че това ще бъде проблем.

На Сара й се искаше Солти да не е толкова добър в прикриването на емоциите си. Дори очите му, които обикновено бяха прозореца към душата на човек, не издаваха нищо. Може би това беше част от плана му да охлади чувствата й.

Ако беше права, то той определено нямаше да постигне успех. Беше по-заинтригувана от всякога. Съпругът й бе добър, мил, щедър, забавен и децата й го харесваха. Беше независим, способен и напълно честен. Нямаше нещо, което да не харесва у него. И като всяка жена, бе заинтригувана от това, което не можеше да открие. Освен това бе убедена, че има някаква тъга в миналото му, която все още му влияеше. Усещаше, че жизнерадостта му от части е прикритие, което да попречи на хората да усетят болката му. Както повечето мъже, той бе предпочел да я зарови, вместо да я остави на повърхността.

Солти се изправи.

— Ще направя всичко възможно да запомня, че трябва да обсъждам решенията си първо с теб. Ако забравя, прости ми. Просто съм свикнал да съм сам.

Това беше странно изказване, след като работеше за семейство Рандолф, но тя не го оспори. Вече си бе позволила да стане твърде любопитна относно него. Но не можеше да го остави да си тръгне, след като не бе направила нищо друго, освен да му проглуши ушите с оплакванията си.

— Не искам да си мислиш, че съм неблагодарна. Ти далеч надмина твоята част от уговорката ни. Сигурна съм, че ще продължиш да го правиш. Просто искам да включваш и мен.

— Разбирам — каза той. — Сега по-добре да тръгвам. Джаред има някои идеи за ранчото, които иска да ми сподели.

— Сигурен ли си, че нямаш предвид Елън?

Солти се усмихна развеселено.

— Елън вече ми каза, какво трябва да направим. Джаред също има идеи, но се страхува, че няма да бъдат взети под внимание, защото заради крака си не може да знае толкова, колкото Елън.

Сара се зачуди, какво бе направила, за да накара Джаред да мисли, че не би го послушала.

— За какво иска да говорите?

— Още не знам.

— Тогава откъде знаеш, че иска да говори?

Солти се усмихна.

— Всяко седемгодишно момче иска да говори. Те са толкова пълни с открития, че преливат от неща, които искат да кажат. Подозирам, че Джаред мисли, че трудно би бил чут, когато е с теб. Видях го в очите му, когато говорехме за ранчото.

— Значи не знаеш, че иска да говори.

— Не, но имам усещането, че е така. Научих от Джордж Рандолф никога да не пренебрегвам усещанията си. Те няма да си отидат, така че като не им обръщаш внимание, само ще стигнеш по-трудно там, където трябва да бъдеш.

Сара не можеше да се отърси от усещането, че говори за нея, но той не знаеше, какво е да си омъжена за Роджър. Никое увлечение не си струваше това, никое чувство не беше достатъчно силно, за да я накара да промени мнението си. Тя знаеше къде иска да бъде. Смяташе да стигне до там с помощта на Солти и после да се разведе с него.

 

 

— Мама те харесва.

Солти се обърна от мястото, където слагаше обратно нещата в спалния си чувал. Джаред седеше в леглото и го гледаше с такава жажда, която му казваше, че в живота му бе имало твърде малко мъже, на които е можел да вярва.

— Какво те кара да мислиш така? — той не питаше, за да разбере, какво мисли Сара за него. Вече знаеше. Интересуваше го, какво мисли Джаред.

— Тя ти позволява да правиш разни неща.

Това бе твърде неясно за Солти.

— Какви неща?

— Никога преди не ни е позволявала да отседнем в хотел. Никога не сме се хранили и в ресторант.

— Аз платих и за двете.

— Знам. Не мисля, че имаме някакви пари. Това означава ли, че сме бедни?

— Не сте бедни, защото имате ранчо.

— Чух Арни — последния мъж, който мама нае — да казва, че банката ще ни вземе ранчото, ако го уволни.

— Какво отговори майка ти? — попита Солти.

— Че ако Арни не си вземе багажа и не си тръгне до един час, ще прати шерифа за него.

Това звучеше като Сара Уинборн, смела дори когато нямаше на какво да се облегне.

— Радвам се, че той замина. Не го харесвах.

— Защо?

— Той искаше мама да се омъжи за него. Каза, че ще направи ранчото печелившо, ако го стори.

— Тя защо не се омъжи за него?

— Не го харесваше. Елън да, но аз не.

— Елън защо го харесваше?

— Арни й позволяваше да прави неща, които мама казваше, че са опасни за момичета, дори и за такова като Елън.

— Той не е трябвало да прави това.

— Така каза и мама. Мисля, че може и да е бил прав за банката. Затова мама се омъжи за теб.

Солти бе изненадан, че тя би обсъждала подобно нещо с две седемгодишни деца.

— Тя ли ти го каза?

— Каза, че нямаме достатъчно пари, за да платим на някой мъж да работи за нас. Че ще трябва пак да се омъжи, но ще се разведе, веднага щом може да върне парите, които дължи на банката.

Очевидно Солти бе подценил интелигентността на седемгодишните деца. Джаред без проблем разбираше ситуацията.

— Защо не си искал съпругът на майка ти да ти бъде баща?

— Не бих искал Арни, но нямам нищо против теб.

Разговорът се бе насочил в неочаквана посока. Беше време да си ляга.

Не бе споделял легло със седемгодишен, откакто самия той беше дете, но подозираше, че Джаред ще заспи минути след като изгасяха лампата. Той се съблече по дългото си бельо и призна:

— Не съм сигурен, че ми е отредено да бъда нечий баща. Но ако го смятах за възможно, ти щеше да си първия ми избор за син.

— Защо би искал сакат син?

Солти понечи да загаси лампата, но осъзна, че това е въпрос, на който трябва да отговори на светло. Той седна на ръба на леглото и се обърна с лице към Джаред. Момчето не изглеждаше разстроено. Просто любопитно. Това говореше много за решителността на Сара да помогне на сина си да мисли за недъга си като за прост проблем, с който можеше да се справи, а не като нещо, което да го направи по-малко личност и Солти бе доволен от този факт.

— Има много повече неща у теб, които са по-важни от крака ти. Знам, че понякога е трудно да повярваш, особено, когато ти пречи да правиш неща, които другите момчета правят, но имаш характер, който би ме накарал да бъда горд да съм твой баща — Джаред сигурно бе чувал това толкова често, че бе започнал да мисли за него като за извинение, което хората използваха, когато не можеха да измислят какво да кажат. — Няма да ти казвам, че кракът ти няма да направи живота ти по-труден. Защото ще го направи. Няма да ти казвам, че няма да ти пречи да правиш неща, които искаш. Вече го знаеш. Нито ще ти кажа, че хората няма да те мислят за по-лош заради него. Знаеш и това.

— Тогава как би могъл да бъдеш горд да си мой баща?

Беше време да разкрие част от себе си. Солти не искаше да се връща в миналото, но щом това можеше да помогне на Джаред…

— Баща ми беше много влиятелен мъж. Почти нямаше нещо, което да не може да направи. Хората го величаеха, идваха да гледат как повдига дънер или огъва железа с голи ръце. Беше разочарован от мен, защото приличах на роднините на майка ми. Тя беше толкова крехка, че се страхувах, че ще се пречупи, когато баща ми обвиеше ръце около нея.

— Бяха ли братята ти едри като баща ти?

— Нямам братя, но не това исках да ти кажа.

— А какво?

— Имаше инцидент. Майка ми умря, а баща ми бе парализиран — Солти усети, как гърлото му се стяга при спомена за болката, която изпита при загубата на майка си. — От този ден чак до смъртта му, той беше толкова кисел, че можеше да направи всеки около себе си нещастен. Все още бе силен мъж, но използваше силата си, за да чупи разни неща, когато беше ядосан. Винеше мен за инцидента, защото ако си бях у дома, както бе уговорено, аз щях да заведа майка ми на църква, а не той. Нямаше значение, че е бил ядосан и е карал двуколката си твърде бързо по хлъзгав път. Нямаше значение, че е взел неопитен кон, вместо да изчака да се върна у дома със стария.

— Не е трябвало да прави това — каза Джаред.

Солти въздъхна.

— Това, което намирам за толкова прекрасно в теб е, че имаш положително отношение. Не познавам друго такова момче. Ти не виниш никого за това, което ти се е случило. Дори не си ядосан.

Джаред сведе глава.

— Понякога се ядосвам.

— Това е естествено… но ти не позволяваш на гнева да те завладее. Не се чувстваш засегнат, че сестра ти може да прави неща, които ти не можеш. Не хленчиш и не очакваш специално внимание. Вместо това търсиш нещо, с което би могъл да помогнеш.

— Мама казва, че много помагам.

— Сигурен съм, че е така — съгласи се Солти. — И като пораснеш ще помагаш много повече. Има работи, в които повехнал крак няма да ти попречи да успееш.

— Този мъж, когото видяхме в ранчото на Рандолф, успял ли е? Той не изглеждаше щастлив.

Солти спря за миг.

— Джеф се оправя чудесно с парите, но позволява на горчивината да му попречи да се наслади на успеха си и да приеме любовта на семейството си.

— Те изглеждаха сякаш са му ядосани — отбеляза Джаред.

— Понякога той е толкова зъл, че те се ядосват и му отвръщат, но го обичат.

— Никога не съм бил лош с Елън. Тя наби едно момче, което се подигра с крака ми.

Прииска му се да е бил там. Момчето сигурно никога нямаше да превъзмогне това, че е било победено от момиче.

— Не трябва да си лош с никого.

— А ако се държат лошо с мама или Елън? Едва ли би ме интересувало, че това не е правилно.

Солти се протегна и разроши косата на момчето.

— Нормално е да защитаваш семейството си, както е било нормално Елън да защити теб. Братята на Джеф биха сторили същото за него, въпреки че той понякога ги ядосва толкова много, че им се иска да му хвърлят един здрав бой.

Джаред се замисли над това.

— Аз не мога да набия никой. Не мога дори да стоя, без да се държа за нещо.

— Няма проблем. Ще ми кажеш, ако има някой, който трябва да бъде наказан — Солти размаха юмруци, като имитираше бой. — Доста съм сръчен с тези.

Джаред се засмя.

— Не можеш да биеш малки момченца!

— Мога да потопя главите им в поило за коне.

Джаред стана сериозен.

— Наистина ли би направил това?

— Майка ти и аз сме женени, така че от мен се очаква да се грижа за теб и сестра ти. Едно хубаво потапяне не може да нарани никой и вероятно ще ги накара да се замислят преди следващият път да наранят някого.

Солти реши, че е по-добре да спрат, преди Джаред да е измислил още нещо, за което да попита. Не знаеше дали Сара ще се ядоса, че е провел толкова личен разговор със сина й, но как можеше да се посъветва предварително с нея, след като нямаше представа какво ще каже Джаред? Нещата с Елън щяха да са още по-сложни. Хората имаха всякакви идеи относно това, което можеше да бъде казано или направено пред малки момиченца. Трябваше да каже на Сара за какво са си говорили с Джаред и да я накара да разбере, че не може да предвиди, какво биха могли да попитат децата. И преди всичко, трябваше да знае, колко свобода на действие ще му даде тя.

— По-добре да заспиваме — каза той на Джаред. — Утре ни чака дълъг ден.

— Ще ми позволиш ли да държа юздите?

Не можеше да отговори на това, без да е говорил със Сара и все пак, ако замълчеше сега, Джаред щеше да си помисли, че се измъква и да спре да му се доверява.

— Ще трябва първо да говоря с майка ти. Тя знае по-добре от мен какво можеш да правиш.

— Мама казва, че съм твърде малък, но аз не съм. Освен това мога да карам каруца, макар крака ми да е неизползваем.

Солти бе съгласен с момчето, но това бе нещо, което не можеше да реши сам.

— Ще говоря с майка ти. Ако е съгласна, ще започна да те уча как да държиш юздите. Сега заспивай, преди да си ме помолил за още нещо, което ще ме вкара в беля.

— Няма да имаш проблем. Мама те харесва.

Може би, но Джаред не разбираше, че това означава, че Солти е в беда.

 

 

На следващата сутрин бяха вече от два часа на път, но Сара още не знаеше, за какво бяха говорили Джаред и Солти предишната вечер. Той бе разпитал и тримата за ранчото, за това, което бяха направили и това, което не бяха и защо смятат, че трябва да бъде направено.

Беше изненадана колко много неща бе забелязал Джаред, въпреки ограничената си подвижност. Изглежда бе запомнил буквално всичко, което бе чул. Видимо бе, че е обмислил информацията и сам бе стигнал до свои умозаключения.

След като сега имаха две каруци, Сара караше едната, а Солти другата. По-голямата част от пътя беше твърде тесен, за да се движат един до друг и това принуждаваше единия да кара отзад. Тя не разбираше защо тази малка раздяла я притесняваше толкова. Какво имаше у Солти, че я караше да чувства необходимост да бъде до него? Точно сега той обясняваше тънкостите в държането на юздите на двете деца.

— Ако имате два коня, е важно да държите поводите им еднакво.

— Нямаме сбруи за два коня — отбеляза Елън.

— Само защото никога не сме имали два коня — добави Джаред.

— Е, сега имаме, така че не го забравяйте, когато имаме двойна сбруя — каза Солти. — Ще отбия и ще спра в сянката на онова дърво там. Мисля, че е време за конете да си починат.

Сара се зачуди защо Солти дава почивка на конете доста по-рано, отколкото през предишните два дни.

— Елън, защо с Джаред не донесете малко прясна вода от онова езерце? — попита Солти. — Внимавайте да не я размътите, докато го правите.

— Знам как да взема вода — отвърна Елън. — Не съм бебе.

— Ще се постарая да го запомня.

Сара помисли, че той се опитва да прикрие усмивката си.

— Защо спряхме всъщност? — попита, когато децата се отдалечиха.

— Джаред ме попита дали може да кара днес. Каза, че е нещо, което може да прави въпреки крака си.

Силната ревност, която изпита Сара буквално я шокира. Защо Джаред не я бе помолил досега да го научи да кара каруца? Тя трябваше да се сети, че това е нещо, което би могъл да прави, без крака му да пречи. Чудеше се също защо Солти е толкова по-загрижен за децата й, отколкото за нея. Разбира се, чувстваше се засрамена до мозъка на костите си, задето се чувстваше по този начин. Знаеше си, че не биваше да избира него. Но вече й бе съпруг, така че трябваше да извлече най-доброто от ситуацията. Единственият начин бе да овладее ревността си. Тогава защо отвори уста и изрече най-погрешните думи:

— Ами, ако откажа?