Лей Грийнууд
Единствено с теб (8)

Глава 8

Сара беше благодарна, че още не е легнала, защото щеше да се задави.

Какво би накарало Елън да разпитва за бебета? Понякога, самата тя се чудеше, какво знае по темата. Изживяването трябваше да е естествена част от развитието на емоционалната връзка между съпруг и съпруга, но Сара не бе убедена, че мъж и жена могат да имат по-силна връзка от приятелство. Ако мъжа се отнасяше към съпругата си, както Роджър към нея, дори не би си представила и това. Как трябваше да убеди Елън, че има нещо важно между мъж и жена, когато тя самата никога не го бе изпитвала, и в което не бе сигурна, че вярва? И как трябваше да вплете това в обяснението, защо на младите момичета не е разрешен свободен достъп до мъжка компания?

Тя се настани.

— Никога няма да имам такъв вид връзка със Солти.

Елън сбърчи чело.

— Какво имаш предвид?

— Това е част от обяснението, което ще ти дам, когато се приберем у дома.

Елън се обърна и легна.

— Надявам се да няма нищо общо с бебета, защото аз никога няма да имам.

Сара почувства облекчение и предположи, че повечето майки в подобна ситуация биха се чувствали по същия начин. Тя каза на дъщеря си:

— Не е нужно да решаваш това, докато не си поне с десет години по-голяма.

— Не искам да се омъжвам, но ако го направя, съпруга ми може да има деца.

Сара не можа да възпре смеха си при мисълта, как Роджър трябва да роди Елън и Джаред. Като си го представи със закръглен корем, започна да се киска. Той беше много суетен. Постоянно се оглеждаше в езерата, а веднъж дори и в дъждовна локва. Много пъти й се бе налагало да държи огледалото му за бръснене, за да може да отстъпи и да се погледне.

Тя каза:

— Може да поговорим за това след няколко години. Сега трябва да заспиваме — звукът от ритмично дишане подсказа на Сара, че дъщеря й нямаше нужда от убеждаване.

Беше време и тя да заспива, но въпроса на Елън я държеше будна. Чувствата й към Солти не бяха същите, които бе изпитвала към Роджър. Той беше сина на най-добрия приятел на баща й. Познаваше го през по-голямата част от живота си. Не искаше да се омъжва за него. Умоляваше баща си да не я принуждава, но брака им беше желание и на двете семейства. Роджър също го искаше. Когато родителите й неочаквано умряха, тя наследи ранчото. Роджър се вълнуваше, че ще има нещо свое, че ще се измъкне от контрола на баща си, но ентусиазмът му стихна, когато разбра, колко много работа изисква това. Намаля още повече, когато започна сутрешното гадене и тялото на Сара се обезформи. Беше побеснял, когато сина му се роди с повехнал крак. Вероятно си е мислел, че да отиде на война, е за предпочитане пред отговорността към ранчо и семейство, които не харесваше.

Солти не беше такъв. Той нямаше красиво лице или омайваща усмивка. Искаше да работи здраво и да има свое ранчо. Вече бе показал голяма доброта към Джаред и уважение към нея и Елън. Той беше жизнерадостен, умееше да поема отговорност и същевременно се стараеше да не й подронва авторитета. И също толкова важно за предстоящите месеци — с него се говореше лесно. Надяваше се да могат да станат приятели. Ако щеше да е наоколо през следващите няколко години, това би било най-добре за всички.

Особено, след като тя не го привличаше. Дотам щеше да се разпростира връзката им.

 

 

— Не можеш да купиш всичко това — възкликна Сара. — Знаеш, че нямам никакви пари.

Солти й бе показал списъка, който бе направил, но тя не знаеше, че смята да вземе всичко сега.

— Аз имам достатъчно — каза й той.

Сара не знаеше дали да възрази, или да го пита от къде ги има.

— Не искам да използваш собствените си пари, за да купуваш неща за моето ранчо.

— Един ден ще бъде наполовина мое, така че може би е време да започнем да мислим за него като за нашето ранчо — сигурно беше прав, но тя не беше подготвена за такъв удар. Нито за следващото му твърдение, което я порази. — Щом се оженим, то официално ще бъде и мое — той отново беше прав, но мисълта беше плашеща. Какво правеше тя?

— Ще ми бъдеш ли баща? — попита Джаред.

— Ще ти бъда пастрок — отвърна Солти.

— Искам да ми бъдеш истински баща.

Сара за малко да изпусне джезвето, което държеше.

— Майка ти трябва да ми разреши да те осиновя, за да ти бъда истински баща — обясни Солти на момчето. — Но засега мога да ти бъда като баща.

— Ще позволиш ли на Солти да ме осинови? — попита я Джаред.

Елън каза:

— И аз искам да ме осинови.

Нещата се развиваха твърде бързо за Сара. Тя още не се бе примирила напълно с брака. През целия път до Остин си повтаряше, че все още имаше възможност да откаже да се омъжи за Солти. Сега, докато се опитваше да приеме мисълта, че той гледа на ранчото като на тяхно, децата й питаха дали може да ги осинови.

— Можем да поговорим за това по-късно — каза Солти. — Точно сега аз и майка ви трябва да се оженим, да купим каквото е нужно за ранчото и да намерим място да пренощуваме.

Да се оженят! Годините, които бе прекарала с Роджър я ужасяваха до мозъка на костите й. Бракът бе като хомот, който нямаше да може да махне. От мисълта й прилоша. И все пак, не можеше да отлага това повече. Ако щеше да променя решението си, трябваше да го направи сега.

Спри! Заблуждаваше се, ако си мислеше, че има избор. Вече не ставаше въпрос за нейните предпочитания и удобство, за това, какво иска тя. Беше за децата й, тяхната сигурност, тяхното бъдеще и щастие. Бе опитала, но не бе успяла сама да им осигури това. Беше избрала Солти да й помогне. Вече нямаше друг избор, освен да продължи.

— Нека първо се оженим — обяви тя. Колкото по-скоро се оженеха, толкова по-скоро можеше да се отърси от идеята, че може да промени решението си.

Скоро тя стоеше пред отегчен съдия, който набързо проведе церемонията, с не повече интерес, отколкото ако продаваше каруца или кон. С децата, съпругата на съдията и секретаря му за свидетели, Сара за втори път изрече брачния обет. Намираше за нечестно това, че трябваше да обещае любов, чест и покорност, докато Солти трябваше само да каже, че ще е до нея в болест и здраве. Имаше и част за това, че тя ще споделя с него всичките си земни притежания, както и тялото си. От него се очакваше само да предостави подслон и да помага.

— Трябва ли да ти дам коня си? — попита Елън, когато си тръгнаха от дома на съдията.

— Защо мислиш така? — отвърна Солти.

— Съдията каза, че мама трябва да те дари с всичките си земни богатства. Мислех, че това означава, че трябва да ти даде всичко нейно.

— Това просто означава да споделяме това, което имаме.

— Тогава, защо съдията не те помоли и ти да направиш същото? — Джаред се бе облегнал на ръката на Солти. Той вървеше достатъчно бавно, за да може момчето да смогва.

— Това е във връзка със закона — обясни Солти. — Когато една жена се омъжи, собствеността й принадлежи на съпруга й.

— Тогава със сигурност никога няма да се омъжа — заяви Елън. — Няма да дам всичко, което имам на някакъв си мъж.

Солти продължи:

— Макар да не се изисква от закона мъжа да даде всичко свое на съпругата си, от него се очаква да го използва, за да се грижи за нея и децата, които ще имат. Така че те наистина споделят всичко.

Сара почти се присмя на това. Роджър смяташе, че всичко му принадлежи, дори ранчото на баща й, и че той е единствения, който може да взима решения за това, какво ще се прави с него. Ако не беше заминал на война, вероятно щеше да го продаде.

— Това означава ли, че ще споделиш конете си с мама? — попита Елън.

Солти я ощипа за носа.

— Не се интересуваш от това, какво ще споделя с майка ти — обвини я той. — Просто искаш да яздиш конете ми.

Елън отскочи назад, но се засмя.

— Може ли?

— Ако майка ти позволи, ще опитаме, но трябва да напредваме бавно. Не са свикнали с никой друг, освен с мен.

Сара забеляза, как Джаред се преструва, че не ги слуша. Изглежда живота в Тексас караше сина й да се чувства безполезен.

— Можем да говорим за конете, когато се приберем у дома — каза Солти на Елън. — Точно сега трябва да купим някои неща.

Той купи двуколка и кон за нея, две мъжки прасета, две малки ята пилета и млечна крава. Също уреди възможно най-скоро от дъскорезницата да им доставят дървен материал. Купи и телена ограда. Щом нямаше нищо общо с крави и коне, Елън не бе заинтересована.

— Какво ще строиш? — попита Джаред.

— Смятам първото да бъде кокошарник. Нямам намерение да храним койотите с пилета.

— Биха изяли и прасетата, ако можеха.

— И за тях ще направим ограждение. Но първо, има още една покупка, за която бих искал да попитам майка ви.

— За какво? — попита Сара.

Солти се обърна към нея.

— Какво мислиш за куче?

— Винаги съм искал куче! — каза Джаред развълнувано. — Може ли да си вземем?

Роджър настояваше да вкарва неговото в къщата дори когато беше мръсно. Сара не мразеше кучета, но…

— Защо ни е?

— Доброто куче може да държи койотите надалеч и да помага с кравите.

Солти бе споменал крави, така че вниманието на Елън бе привлечено.

— Как?

— Може да ги гони от гъсталаци, където за човек върху кон е невъзможно да стигне. Да следва миризма, когато няма пътека и да хваща зайци, които ядат тревата, която е за предпочитане да остане за стадото.

— Къде можеш да намериш такова куче? — попита Джаред.

Това на Роджър никога не правеше подобни неща. Солти намигна на Сара.

— Случайно познавам един човек, който иска да се отърве от неговото.

— Защо иска да се отърве от него? — попита Джаред.

— Ще се мести в Сан Антонио и не смята, че кучето би било щастливо там.

— Мислиш ли, че ще го даде на нас?

— Може да го попитаме — отвърна Солти.

Джаред се обърна към Сара.

— Може ли?

Беше възмутена, че Солти я поставя в такава ситуация. Ако бе споменал кучето по-рано, можеха да поговорят и тя щеше да си помисли, преди децата да разберат. Сега щеше да изглежда като злодей, ако решеше, че не трябва да го вземат.

— Ще трябва да видя кучето — каза тя.

— Кога можем да го видим? — попита Джаред.

— Може да го направим сега.

Сара едва се сдържаше да не избухне през времето, което им отне да стигнат до малката къща в покрайнините на града. Джаред не спря да задава въпроси през цялото време. Ставаше все по-ясно, че ако кучето не беше злобно или неприемливо, щеше да се наложи да му позволи да го вземе, без значение дали тя искаше, или не проклетото животно.

Кучето, което възрастния мъж посочи, изобщо не се доближаваше до звяра, който Сара си представяше при описанието на Солти. То лежеше в сянката на смокиново дърво. Гледаше ги с полуотворени очи, без да си направи труда да повдигне глава.

— Потиснат е — обясни старият мъж. — Едва го карам да яде.

Сара не можеше да повярва. Изглеждаше като торба с кокали. Имаше част от хрътка у него, но вероятно и от още половин дузина други породи. Беше с къса, матова кафява козина, дълги кокалести крака и плоска глава. Сара си помисли, че това е едно най-грозните създания, които е виждала.

— Как се казва? — попита Джаред стария мъж.

— Скелет — беше развеселеният отговор. — Винаги е изглеждал така, сякаш умира от глад.

Джаред пусна ръката на Солти и успя подскачайки сам да стигне до кучето и коленичи.

— Здравей, Скелет — каза той. — Аз съм Джаред. Ако мама позволи, ще дойдеш да живееш с мен.

Кучето повдигна глава и започна да удря с опашка по земята.

— Искаш ли да подушиш ръката ми? — попита Джаред. Когато я протегна, кучето се изправи, подуши я и я близна. Но щом се опита да го потупа по главата, кучето започна да ближе лицето му. Момчето се засмя, преди да се обърне с лъчезарна усмивка към майка си: — Той ме харесва!

Синът й вече се бе влюбил в ужасното животно, което не изглеждаше способно да се движи по-бързо от тромаво ходене. Как можеше този нещастен звяр да гони койоти или да помага на стадо крави?

Сара каза:

— Солти каза, че имаме нужда от куче, което да може да работи за нас. Това…

— Името му е Скелет.

— Скелет не изглежда способен на много работа.

— Не позволявайте на вида му да ви заблуди — каза старият мъж в защита на кучето си. — Той не хаби енергията си, когато не е нужно.

— Сигурна съм, че е мило куче… — започна тя.

— Мило? Скелет ще отгризне гърлото на всеки койот или вълк, който доближи това място. През изминалата година ранчото ми…

Стария мъж й изреди списък с постижения, които биха спечелили уважение на три кучета. Беше трудно да се повярва, че Скелет е извършил дори и част от тях. Освен облизването на лицето и ръцете на Джаред, звярът не помръдна.

— Какво ще кажете да вземем кучето за около седмица и да видим как ще работи? — каза Солти.

— Можете да си спестите труда — отвърна старият мъж. — Няма да го дам на никой, който не го иска.

— Аз го искам — примоли се Джаред. — Той ме харесва.

Изражението на стария мъж се смекчи.

— Така изглежда. Не си спомням някога да е бил толкова заинтересован от някого.

Сара можеше да усети как земята под краката й се разтваря по-бързо от плаващи пясъци. Трябваше да вземе кучето, защото Джаред го искаше. Затова бе взела и Солти. Нали? Кога щеше да престане да позволява на вината и съжалението да я карат да прави неща, които не желае?

Тя се обърна към Солти.

— Сигурен ли си за това куче?

— Да, виждал съм го да работи.

Не можеше да си представи кучето да прави нещо, което можеше да се нарече работа, но трябваше само да погледне към щастието, което се четеше в очите на Джаред, за да разбере, че Скелет вече е доказал, че има някаква стойност. Тя се обърна към стареца и каза:

— Ако пожелаете да го дадете на сина ми, ще се погрижим да му осигурим добър дом.

Старият мъж не отговори веднага. Той гледаше Джаред и кучето. Сякаш всеки бе усетил нужда у другия.

През главата на Сара премина мисълта, че това бе подобно на онова, което се случи, когато за пръв път срещна Солти. Тогава не разбираше какво я привлича към него, но сега вече започваше: имаше доброта, която проникваше във всичко около него. Не беше само в нещата, които правеше. Беше в начина, по който говореше, по който се усмихваше, в това как хората около него се чувстваха спокойни. Начинът, по който ги караше да искат да са около него. Затова бе избрала него вместо Уолтър. Изобщо не бе заради Джаред. Беше заради нея. Искаше тази доброта за Джаред, разбира се, но я искаше и за себе си. Не бе осъзнавала, колко силна е нуждата й, докато не бе превзела и ума й и не бе накарала името на Солти да излезе от устата й.

Възрастният мъж премести погледа си от Джаред към Сара.

— Ще ви дам Скелет. Знам, че вие не го искате, госпожо, но ще бъдете добра с него заради момчето ви — той се обърна към Солти. — Ти хвърли око на Скелет още като чу, че оставям ранчото. Сега, след като си имаш свое, предполагам, че ще се нуждаеш от него повече от мен.

Сара започна да се чувства невидима. Времето, през което беше вдовицата на Роджър и майката на Джаред и Елън, бе важно за нея, но сега отново се чувстваше просто съпруга. Преди първия си брак, беше дъщерята на Франк Петишал. Искаше й се да изкрещи, че не е госпожа Бентън Уилър повече, отколкото бе била госпожа Роджър Уинборн. Тя беше Сара, силна, независима жена, която сама се грижеше за семейството си шест години, жена, която бе избрала този мъж да бъде поканен в семейството й, а не обратното. Но нямаше да каже нищо подобно, защото щеше да е нечестно спрямо Солти.

— Ще се грижим добре за Скелет — обеща новият й съпруг на стареца. — Ще се върнем за него рано сутринта.

— Не можем ли да го вземем сега? — попита Джаред.

— В хотела не пускат кучета — обясни Солти.

— Какъв хотел?

— Този, в който ще отседнем тази нощ.

Елън бе изгубила интерес към разговора, но сега се оживи.

— Никога не съм влизала в хотел!

Солти посочи времето, когато щяха да дойдат за кучето и си тръгнаха. Сара трябваше да си поговори с него за това, че прави неща, без преди това да ги обсъди с нея. Бе купил всичко това за ранчото по собствена инициатива, притисна я да приеме куче, което не иска, а сега щеше да даде пари за хотел, когато нямаше причина да не могат да спят навън, както го бяха правили по пътя до Рандолф и обратно. Изглеждаше загрижен за чувствата й, но въпреки това, продължаваше да взема решения без нея.

Връщането им към града беше бавно, защото Солти настоя Джаред да върви до тях. Като се облягаше на ръката му, момчето успяваше. Джаред се опитваше да не го показва, но Сара знаеше, колко усилия му костваше подскачането. Беше благодарна на Солти, задето спря на няколко пъти, за да може сина й да си почине.

Солти продължаваше да разговаря с децата за всички сгради, покрай които преминаваха, за това, какво могат да купят тук или там, за бизнеса, който се провеждаше вътре. Децата й имаха само бегла представа за важността на вестника, адвокатите и банката. Джаред смяташе за невероятно, че някой може да бъде достатъчно богат, за да си позволи друг да му пече хляба, докато Елън мислеше, че жените са глупави щом искат рокли като модерните дрехи, които бе видяла на витрината на магазина. Изолацията ги бе лишила от знание и опит, които почти всяко дете на тяхната възраст приемаше за даденост. Това караше Сара да усеща, че се е провалила — чувство, което само се засили, след като видя, къде Солти настоя да вечерят.

Ресторант „Бон Тон“ беше на половина пълен, когато влязоха. В сравнение с всички останали, Сара и децата й изглеждаха като просяци. Роклята й беше избеляла от твърде много пране и изтъняла от прекалено носене. Дрехите на децата й бяха закърпени, за да се прикрият протърканото и дупките в плата. Дори Солти изглеждаше като обикновен работник.

Децата бяха твърде развълнувани, за да забележат втренчените погледи, но Сара не можеше да разбере защо Солти изглеждаше толкова незаинтересован. Тримата се настаниха щастливо край масата. От начина, по който сервитьорката ги изгледа, Сара нямаше да се изненада, ако поискаше доказателство, че ще могат да си платят, преди да поръчат.

Джаред ококори очи, когато жената изброи ястията.

— Мога ли да поръчам всичко, което поискам? — попита той.

— Разбира се — отвърна Солти. — Всички могат.

— Колко ще струва? — попита Сара.

— Няма значение дали ще вземете пилешко, свинско или говеждо — обясни й сервитьорката. — Всички ястия са на еднаква цена. Порциите на децата струват на половина.

Сара бе толкова развълнувана, че се съмняваше, че ще може да яде много. Тя седеше едва запазвайки мълчание, докато Джаред и Елън обсъждаха избора си със сервитьорката, която започваше да губи търпение с въпросите им. Искаше да обясни, че децата й никога не са били в ресторант и да могат да избират, е преживяване, което трябваше да бъде проточено, за да му се насладят. Елън се спря на свински пържоли със сос, докато Джаред искаше печено пиле подправено с градински чай. Когато сервитьорката му каза, че ще отнеме около тридесет минути да го приготвят, той предложи да поръча нещо друго, но Солти каза, че ще изчакат.

Сара изгаряше от желание да рита кокалчетата на Солти под масата, докато посинеят. Тя предпочиташе да яде задушен заек, приготвен на открит огън, отколкото да я зяпат и сервитьорката буквално да им се присмива. Той нямаше ли гордост? Как можеше да седи тук като знаеше, какво мислят всички за тях?

Жената се обърна към Сара.

— Какво искате вие, госпожо?

— Със съпругата ми ще поръчаме руло от месо — отговори Солти. — Джордж Рандолф ми каза, че е най-доброто в Остин.

Промяната в отношението на сервитьорката беше мигновена.

— Познавате господин Рандолф? — усмихна се тя. — Тукашните хора не са забравили врявата, която той вдигна, когато срещна съпругата си тук. Всеки път щом Доти чуе, че е в града, се кълне, че няма да го пусне да влезе през вратата, но винаги го прави. Мисля, че й е слабост.

Сара се чувстваше по-объркана отвсякога. Какво точно бе направил Джордж, когато е срещнал Роуз и защо Доти, която и да беше тя, не искаше той да идва в ресторанта?

— Джордж имаше някои разногласия с един мъж, който се отнасяше зле с нея — обясни Солти. — Не би трябвало да има някакво значение, но бащата на Роуз е бил офицер от Съюза и приятел на генерал Грант. Когато Джордж се ожени за нея, се вдигна голям шум.

Сервитьорката се оттегли и Солти запълни последвалите минути с истории за порастването му в ранчото на баща му, за някои забавни неща, които се бяха случили по време на войната и планове за това, което смяташе да прави, когато се върнеха в ранчото. Сара бе благодарна, че децата бяха толкова погълнати от историите му, че пропуснаха интереса, който тяхното присъствие в ресторанта бе предизвикало.

След цяла вечност храната им пристигна. Рулото от месо беше много добро, но Сара не успя да му се наслади. Не можеше да се отърси от чувството, че всички наоколо смятат, че тя не трябва да е там. Смяташе за забележително това, че никой от заминаващите клиенти не ги заговори на тръгване.

— Няма ли да си ядеш вечерята? — попита Елън.

— Не съм гладна.

— Може ли да ти изям рулото? — каза Джаред.

— Аз попитах първа — възрази Елън.

Сара раздели останалото си ядене между двете си деца и ги загледа как поглъщат всяка хапка. Това я накара да се почувства така, сякаш никога не ги бе хранила достатъчно или че това, което бе готвила, не бе достатъчно добро, за да предизвика апетита им. Знаеше, че Солти не се опитва да й покаже как се бе провалила в грижата за децата си, но правеше точно това. Двете деца го гледаха, сякаш той имаше отговор на всеки въпрос, сякаш можеше да промени всяка ситуация и да я направи по-добра. Не беше ли обърнал отношението на сервитьорката от презрително към любезна услужливост? Не беше ли убедил един груб стар мъж да се раздели със скъпото си куче? Сега ги водеше на ресторант и щеше да плати, за да спят в хотел. Промяната, която бе внесъл в живота им, вече бе толкова голяма, че бяха длъжни да се обръщат към него, вместо към нея.

Сара си мислеше, че ще се почувства по-добре, след като си тръгнат от ресторанта, но това не стана. Небрежният начин, по който Солти даде парите, за да плати двете стаи, сякаш джобовете му бяха претъпкани, я накара да се почувства още по-зле. Децата й бяха толкова развълнувани, че дори пълните стомаси след дълъг и изморителен ден не можеха да ги усмирят. Двамата разучиха всеки ъгъл от фоайето, опитаха столовете и канапетата, взимаха списания, за да гледат картинки и се спряха най-дълго пред окачена на стената глава от бизон. Беше голяма почти колкото тях.

— Ще имам ли собствено легло? — попита Елън.

— Ще трябва да го поделиш с майка си — каза й Солти.

— Ами Джаред?

— Ще си разделим моето.

Сара буквално видя как Джаред застана малко по-изправен. Сигурно не се бе чувствал по-щастлив от години насам и някой друг, а не майка му беше причината.

Всичкия й гняв и неудовлетвореност кипнаха.

— Искам да говоря с теб — каза тя на Солти. — Сега — добави, когато той не й отговори веднага.