Лей Грийнууд
Единствено с теб (7)

Глава 7

— С мама трябва да се ожените — каза Джаред. — Това ли имаше предвид?

— Разбира се. Какво би било по-важно от това?

Сара помисли, че за Солти оцеляването през следващите дванадесет месеца би било по-важно. Трябваше да жигосат всичките й крави и да откарат някои от тях за продан. После да намерят начин да опазят кокошките, да открият свинете и да засадят нова градина. Бракът беше просто парче хартия и в този случай не означаваше нищо.

— Къде ще се ожените? — попита Елън.

Сара не погледна към Солти, когато отговори.

— Ще отидем при съдията.

— Мислех, че трябва да се ожените в църква.

— Бракът е легален договор и за това е нужен съдия — обясни Солти. — Хората се женят в църкви, за да могат да споделят щастието си с приятелите и семейството.

— Мама се е омъжила за татко в църква — отбеляза Джаред. — Но не мисля, че й е харесало.

Сара се изчерви засрамено. Беше трудно да скрие нещо от децата. Не можеше да внимава за всяка дума, за тона на гласа си, за изражението, когато живота й се разпадаше. Как би могла да се тревожи за подобни дреболии, когато й костваше всяка капка сила, всяка частица кураж да прогони паниката, да не им позволи да разберат, колко близо са до катастрофа? Поне не знаеха, че Роджър е бил ужасен съпруг и баща, и че тя се е надявала той никога да не се върне. Все още се чувстваше виновна за това.

Когато не ставаше въпрос за коне и крави, Елън бързо губеше интерес.

— Може ли да спя на земята тази вечер?

— Ще трябва да попиташ майка си — каза Солти.

— Тя ни кара да спим в каруцата — отвърна му Елън. — Няма място дори да се обърна.

— Земята е суха, а аз имам спален чувал — предложи Солти. — Може би майка ти ще размисли.

Сара усети пристъп на раздразнение. Елън беше нейна дъщеря, решението, къде ще спи трябваше да е нейно, а не на Солти. Надяваше се той да не си мисли, че само защото ще стане неин законен съпруг, има право да й казва какво да прави с децата си.

— На Солти ще му трябва спалния му чувал — отговори тя на дъщеря си.

Елън не смяташе да се предава.

— Уморих се да се возя в каруцата. Мога ли да яздя единия кон?

Сара също беше уморена. Неравният път така тресеше, че вече я боляха ставите. Неудобството й бе отчасти облекчено от яркото слънце, което проникваше през дрехите и стопляше тялото й. Беше толкова хубаво да усеща слънцето по лицето си, че лесно можеше да се отпусне и да остави Солти да се погрижи за всичко. Но тя беше майката на Елън.

Смяташе да възрази, но Солти я изпревари.

— Те не са свикнали с никой друг, освен с мен.

— Буйни ли са? — попита Джаред.

— Понякога.

— Много ли?

— Не. Само колкото да покажат, че не им харесва да си на гърба им.

— Нашите коне никога не буйстват — каза Елън. — Но би ми се искало.

— Ще си промениш мнението, след като те хвърлят няколко пъти.

— Теб хвърляли ли са те?

Солти се засмя с лекота.

— Повече пъти, отколкото ми се иска да си спомням. Израснах във ферма, така че се научих да яздя добре чак когато отидох да работя за Джордж.

— Иска ми се да можех да яздя — каза Джаред.

Сара знаеше, че това повече от всичко останало отличаваше сина й от другите момчета на неговата възраст. Повечето имаха вече собствени коне. Това, че имаше сестра, която яздеше толкова добре, колкото което и да е момче на седем години, правеше нещата още по-зле.

— Ще трябва да помисля върху това — рече Солти. — Междувременно ще те науча да караш двуколка.

Сара преглътна протеста си. Трябваше да си поговори с него, относно даването на обещания, които не може да спази. Искаше Солти да стори каквото бе по силите му, за да помогне на Джаред, но не биваше да му позволи да събужда надежди, които не може да оправдае.

— Сега, защо с Елън не си измислите някоя игра? — продължи Солти. — Трябва да поговоря с майка ви за ранчото.

Сара не знаеше дали да се успокои, или още повече да се обезсърчи. Когато разбереше в какво точно се състои работата, с която бе обещал да се заеме, можеше и да промени мнението си относно брака с нея.

 

 

— Вечерята беше много хубава — каза Солти. — Ще трябва да те взема, когато водим крави към Абилийн.

Бяха се събрали около загасващите въглени на огъня. Солти седеше между двете деца и поклащаше чашата с кафе в ръцете си. Джаред лежеше настрани, облегнат на лакът и следеше всяко негово движение. Елън седеше с кръстосани крака, също толкова концентрирана. Срещу тях, Сара бе коленичила, за да разрови жарта. Миризмата на дърво се понесе бързо към необятното пространство на тексаското небе, което предлагаше спокоен отдих след напрегнатия ден.

— И аз искам да отида в Абилийн — каза Елън.

— Солти се шегуваше — обърна се Сара към дъщеря си. — Жените не ходят на преходите с говедата.

— Защо не?

Как можеше да даде убедителна причина, защо в определени ситуации мъжете и жените се различават, на момиче, което се олицетворяваше с работата, която обичаше да върши? Елън харесваше крави и коне, следователно не виждаше причина, защо не може да се присъедини към мъжете, които харесваха същите неща. Тя рядко имаше възможност да се вижда с други деца, така че не знаеше, че това, което хората очакваха от момичетата, се различаваше коренно от това, което се очакваше от момчетата.

— Не взимаме момчета или момичета — каза Солти. — Бихте били далеч от дома за няколко месеца, а може и да е много опасно.

— Какво му е опасното на това да водиш крави?

— Има индианци, които не желаят да им прекосяваме земите. Понякога крадците на добитък стрелят по хората, които се опитват да ги спрат, но най-опасно е, когато говедата побегнат панически.

Сара слушаше обяснението на Солти за опасностите около събирането, жигосването и прекарването на стадото до пазара. Той имаше впечатляващ подход към децата. По време на дългите часове, които бяха принудени да прекарат в каруцата, той постоянно поддържаше разговора и така милите минаваха толкова бързо, че съвсем скоро трябваше да спрат за през нощта. Въпреки че Джаред не можеше да помогне за настаняването толкова, колкото Елън, Солти го държеше достатъчно съпричастен, за да не се чувства пренебрегнат.

Сега обясняваше тънкостите на прехода, сякаш очакваше Джаред сам да потегли на следващия ден. Най-хубавото бе, че на момчето му беше толкова интересно, че изглежда бе забравило, че подобна задача е невъзможна за него. Това не беше нещо, което Сара би искала да направи, но можеше да види вълнението в очите на двете си деца. За тях това бе като да слушат приказка, а Солти бе магьосника, който разпръскваше вълшебството.

Тя занесе мръсните съдове до близкия извор, за да ги изтърка с пясък. Да слуша разговора, без да разбира какво говорят, бе, сякаш слушаше успокояваща музика. Ниският, спокоен тон на басовия глас на Солти беше като основа за жадните сопранота на децата, които се издигаха и спадаха, като повей на непостоянен вятър. Сара не можеше да си спомни последния път, когато децата й бяха толкова развълнувани. Най-лошите мъже, които бе наемала, ги караха да се оттеглят в дълги периоди на мълчание. Беше облекчаващо да разбере, че това няма да се случи със Солти. И още по-важно, защото веднъж щом се омъжеше за него, нямаше да може просто да го уволни.

Бе започнала деня, тревожейки се, че е направила голяма грешка като е избрала Солти. Беше толкова напрегната да стои до него в каруцата, че й отне повече от час, докато мускулите на раменете й се отпуснат. Когато успя, започна да се тревожи, че той ще се опита да взема решенията. Но скоро и този страх бе успокоен. Нямаше някаква основна причина, а по-скоро ред малки неща, които я накараха да повярва, че той няма да се държи като почти всеки друг мъж, който познаваше. Но щом тази тревога бе облекчена, физическото привличане се завърна.

Когато спряха за вечерта, тя бе облекчена, че има да мисли за нещо друго, освен за Солти. Докато приключат с яденето, отново се чувстваше почти нормално. Или поне така си мислеше. Не бе разбрала колко е разтревожена, докато не осъзна, че търка една и съща чиния от няколко минути.

Тя я остави и взе друга. Какво й ставаше? Защо се чувстваше толкова несигурна? Децата й се забавляваха. Пътуването им беше приятно. Щяха да стигнат по някое време утре в Остин, за да уредят работите си и на другата сутрин да потеглят към дома. Солти беше весел и приятен. Не би могла да намери по-подходящ мъж или някой, който да бъде по-добър с децата. Задачата й при Рандолф беше по-успешна, отколкото имаше право да очаква. Какво я притесняваше?

Чинията се изплъзна от отпуснатия й захват и издрънча върху един камък. Мили Боже! Тя ревнуваше! От собствените си деца!

Как можеше? Те бяха чудесни деца, които рядко имаха възможност да се държат като нормални седемгодишни. Никога не се бяха смели или играли глупави игрички с други деца. Не бяха ходили на празненства и не се бяха тъпкали с десерти и сладкиши. Не бяха имали хубави дрехи или двама родители, които да ги завиват вечер. Нито пък нормално семейство с лели, чичовци, братовчеди и всеотдайни баби и дядовци. И въпреки тези лишения, не се оплакваха и работеха колкото можеха. Как изобщо бе възможно да ревнува от тях?

Защото Солти им обръщаше повече внимание, отколкото на нея.

Това беше нелепо. Не можеше да ревнува някой, когото не желае. И все пак, очевидно го правеше. Щеше да го разбере, ако той беше красив като Роджър, но не външния вид на Солти я привличаше. Той беше просто обикновен мъж, а тя зряла жена, която се справяше сама от шест години. Имаше повече причини, защо не иска да е увлечена по никой мъж, отколкото можеше да изброи, затова се ядосваше на глупостта си.

Тя взе последната чиния, изтърка я силно и я потопи в потока. Почисти и вилиците като ги изтърка няколко пъти. Изми чашата си и докато я подсушаваше се обърна към децата си. Те все още бяха насочили вниманието си към Солти, а нетърпението им бе видимо дори в тъмната вечер. От време на време, отражението от светлината на огъня проблясваше в очите им. Изглеждаха толкова щастливи и изпълнени с надежда, че тя не можеше повече да стои далеч от тях.

Отне й само още няколко минути да довърши работата си. Когато се изправи и се обърна, за да се върне при каруцата, децата седяха от двете страни на Солти. Той говореше спокойно, но те слушаха прехласнато. Може би затова я привличаше. Всеки мъж, който можеше така да омагьоса децата й за толкова кратко време, вероятно можеше да стори същото и със зряла жена. Времето щеше да излекува това. Беше лесно да се прехласнеш по някой, който току-що си срещнал, но трудно да си все още толкова заинтересован след месеци. Докато минеше годината, сигурно щеше да се чуди, какво толкова бе намирала за обаятелно у него.

Когато стигна до това заключение, тя се зачуди защо не се почувства по-добре.

— Солти има резервен спален чувал — осведоми Джаред майка си. — Каза, че мога да го ползвам, ако ти нямаш нищо против.

Солти бе прекарал няколко часа по време на дългото пътуване, опитвайки се да измисли неща, с които да накара Джаред да се почувства по-добре. Разказваше истории на двете деца, говореше за преходи и кроеше тайни планове как да изненада Сара. Всички тези неща включваха Елън. Сега Солти не искаше да пренебрегва момичето като дава на брат й нещо, което самата тя е искала, но Джаред имаше нужда да общува с мъж и да не зависи от сестра си. Солти не искаше и да поставя Сара в позиция, в която можеше да й се наложи да откаже на сина си нещо, което той иска, но това бе риск, който трябваше да поеме. Надяваше се, че тя ще го види като възможност за Джаред и ще го обмисли само като такава.

— Попита ли Солти дали можеш да го използваш? — каза Сара на Джаред.

— Не, но Елън да — отвърна той.

Сара се обърна към дъщеря си.

— Много мило от твоя страна. Не всяка сестра би направила това за брат си.

Елън гледаше намръщено.

— Не питах заради Джаред, а за себе си.

— Какво отговори Солти? — попита тя.

— Той каза, че не е прилично за младо момиче да спи навън с мъжете. Когато го попитах защо, той каза, че трябва ти да ми обясниш.

Сара се изчерви и запелтечи, несигурна как да отговори. Както Солти подозираше, тя не бе обяснила на дъщеря си някои от основните факти за живота. Съжали, че я е поставил в подобно трудно положение. Той не помнеше някой някога да му е изяснявал нещата от живота, изглежда винаги ги бе знаел. Но бе имал група от момчета, с които се мотаеше. Елън и Джаред не бяха имали никой.

— Това не е много лесен разговор — каза Сара. — Остави Джаред да спи навън със Солти тази нощ. Аз и ти ще спим в каруцата и ще ти обясня.

— Ще ми обясниш какво? — притисна я Елън.

— За птичките и пчеличките.

— Какво общо имат птичките и пчеличките със спането на открито? Та това е нощ. Всичко живо спи!

Солти не можа да се въздържи и избухна в смях, преди да успее да се спре. Той почти изгуби контрол, когато Сара го погледна ядосано. Беше толкова очарователна, когато не бе сигурна какво да направи. Не че изглеждаше безпомощна. Беше безпомощна точно колкото Роуз, а всички знаеха, че съпругата на Джордж може да се справи с всичко. Сара имаше същата притегателна сила: сила, примесена с уязвимост. Солти не би се интересувал от жена, която да се вкопчи в него като лоза, да зависи от него да върши всичко вместо нея, освен дишането. Нито пък го привличаха жени, които искаха да докажат, че могат да правят всичко толкова добре, колкото и мъжете. Той смяташе, че мъжете и жените могат да бъдат гъвкави, без да забравят какво е планирала майката природа.

— Аз ще взема спалните чували — каза той на Джаред. — Можеш да ги разстелеш, докато изпразня каруцата за майка ти и сестра ти.

— Аз ще помогна — Елън скочи в каруцата. — Може да подавам нещата на теб и мама.

С усилията на тримата каруцата бе изпразнена за минути. Щеше да стане още по-бързо, ако Джордж и Роуз не бяха дали на Сара толкова много неща. Солти нямаше представа какво има в тези две торби, но знаеше, че и всички дрехи на Зак не заемаха толкова много място. Чудеше се как ще реагира тя, когато се прибере у дома и разбере, какво има вътре.

Елън погледна със завист към завивките, които Джаред се бореше да разстели.

— Иска ми се и аз да имах спален чувал.

— Смятам, че юрганите ни са по-удобни — каза майка й.

— Все пак, ми се иска да имах спален чувал — отговори момичето.

Солти никога не бе срещал някой като Елън. Той подозираше, че обяснението на Сара за различните очаквания от момичетата и момчетата няма да промени желанието на дъщеря й да върши всички неща, които бяха позволени на момчетата. Как щеше да помогне на Джаред да придобие по-високо самочувствие, ако Елън продължаваше да върши всичко, както досега и го прави по-добре? И все пак, не можеше да помогне на момчето за сметка на сестра му. А може би Сара искаше дъщеря й да има свободата да върши всичко, което поиска, да бъде каквато пожелае, без оковите на общоприетите роли на момичета и момчета.

Роуз беше най-силната жена, която познаваше, но правеше всичко така както се очакваше от жените. Имаше ли нещо лошо да се правят нещата по начина на Елън? Може би трябваше просто да се придържа към проблемите на ранчото и да остави Сара и семейството й на мира. Въпреки това, което бе казала, тя вероятно не очакваше от него нищо друго, освен да направи ранчото печелившо. Най-вероятно, щеше да се обиди, ако той опиташе. Със сигурност щеше да е по-лесно да се отдръпне.

— Приготвих постелите ни!

Солти се извърна от купа, който със Сара бяха направили от съдържанието на каруцата, към мястото, където Джаред седеше върху единия спален чувал. Момчето се усмихваше, очевидно гордо от това, че е свършило задачата си без помощ или надзор. Спалните чували бяха поставени успоредно, ъглите изравнени със сгънатите отдолу одеяла. Солти не знаеше как Джаред е успял да свърши всичко това само на ръце и колене. Наистина трябваше да намери начин да помогне на момчето. Не можеше да го провали, както бе провалил баща си.

— Трябва да се уверя, че конете няма да издърпат колчетата си — каза той.

— Нека аз!

Елън скочи от каруцата и вече бягаше към конете, преди Солти да погледне Сара, за да види дали няма да възрази. Майката на момиченцето се усмихна безпомощно и сви рамене. Солти започваше да разбира, защо тя и Джаред разчитаха толкова много на Елън. Детето бе толкова нетърпеливо да помогне, че не изчакваше разрешение, преди да се хвърли към следващата работа. Надяваше се, че тя не се оценява само спрямо това, колко работа може да свърши, а е щастливо дете, което искрено иска да помогне на майка си и брат си.

— Възлите все още са стегнати — обяви Елън, когато се върна. — Проверих всеки един.

Солти бе сигурен в това.

— Тогава мисля, че е време всички да си лягаме. Трябва да станем по изгрев.

— Ние винаги ставаме по изгрев — каза му Джаред.

Дотук с мисълта, че е една стъпка пред това семейство. Започваше да изглежда така, сякаш той трябва да побърза, за да ги настигне.

— Готова съм — обяви Елън.

— Готова за какво — Сара се настани в каруцата до дъщеря си. Двата юргана, които представляваха леглото им, омекотяваха малко, но отдолу бе все още твърдо и непрощаващо.

— Да ми кажеш, защо не мога да спя навън със Солти, както Джаред. Не харесваш ли Солти?

Сара знаеше, че този ден ще настъпи, но се надяваше да го отложи с още няколко години. Нямаше представа от къде да започне.

— Това няма нищо общо със Солти — започна Сара. — Просто малките момиченца остават с майките си, а малките момченца с бащите си.

— Но Солти не е бащата на Джаред.

— Тогава с братя, чичовци, братовчеди, все мъже роднини.

— Джаред няма и такива.

Така нямаше да стане. Думите й предизвикваха повече въпроси, отколкото можеше да отговори.

— Не само роднини. Мъжете остават с мъже, жените с жени.

— Защо? — попита Елън.

— Част от това е заради обичаите — каза Сара. — Но повече заради нормалното разделение на задълженията. Мъжете обикновено са по-силни от жените и повечето са по-големи и по-високи.

Този отговор не означаваше нищо за Елън.

— Аз съм по-силна от Джаред — настоя тя. — Последният нает мъж каза, че е сигурен, че и аз ще съм голяма, когато порасна.

— Може би, но има неща, които ти можеш, а мъжете не.

— Знам — каза Елън. — Да имам бебета.

Как да й обясни, че да имаш бебе, не е толкова просто, колкото да носиш пола вместо панталон? Или че на младите момичета не им бе позволено да бъдат без придружител с мъже, които не са от семейството? Нещо повече, как щеше да внуши разбиране, без да насади страх или да обясни физически нужди, които седемгодишно дете, не е изпитвало и няма да разбере? И най-вече, как щеше да обясни, че жената може да бъде опозорена и презряна?

— Повече е от това просто да имаш бебета — каза тя.

— Какво му е толкова специално на това да имаш дете, в крайна сметка? — дъщеря й ставаше нетърпелива. — Аз не искам деца. Не искам и да се омъжвам.

— Защо не искаш да се омъжваш? — попита Сара.

— Не искам никой мъж да ми нарежда какво да правя.

— Може би не всеки съпруг ще се опитва да ти нарежда какво да правиш.

— Чух работниците ни. Според тях не е редно жена да казва на мъж какво да прави. Мислеха, че трябва да има закон против това, дори и съпруга на жената да е мъртъв и тя да притежава ранчото.

Сара въздъхна. Не трябваше да позволява на Елън да работи с наетите мъже толкова много, особено имайки предвид какви работници можеше да си позволи, но беше невъзможно, когато всички трябваше да работят заедно.

— Мисля, че за тази вечер, това е достатъчно. Ще ти кажа повече, когато стигнем у дома.

Но Сара все още не знаеше как. Можеше да попита Солти, но самата мисъл я накара да се изчерви. Никога не бе говорила с мъж за това, което съпрузите правеха заедно. Тя и Роджър бяха живели през целия си брак, без да се виждат голи или да говорят за това, което правеха. Майка й, й бе казала, че това е естествено, че всички го правят, но добрите жени не говорят за това и не му се наслаждават. Щом беше толкова естествено, че всички го правеха, защо никой не говореше за него?

Елън легна, но се обърна към Сара и попита:

— Вие със Солти ще си имате ли бебе?