Лей Грийнууд
Единствено с теб (5)

Глава 5

Сара бе забравила, че Солти я наблюдаваше внимателно, откакто с Уолтър влязоха в салона. Тя избърса една сълза.

— Не. Просто съм малко емоционална. Мисля, че не осъзнавах, колко съм изморена.

— Тогава отиваш право в леглото — каза Роуз. — Ако децата ти искат да останат до малко по-късно, ще се погрижа да си легнат.

— Не бих могла да искам това от теб.

— Няма проблем. Джаред ще подели едно легло със Зак. Елън ще спи в стаята, която пазя за бебето.

— А аз чия стая вземам?

— Предлагам ви моята, мадам — каза Монти. — Нямам нищо против да спя в плевнята. Така няма да се налага да слушам хъркането на Хен.

— Хен не хърка — възрази Зак. — Но ти да.

Този път Монти го хвана, преди да е успял да се скрие зад Роуз или Джордж. Започна да го гъделичка, а той закрещя, че ще се напишка в гащите, докато Роуз не го помоли да спре.

— Другия път ще те хвана, когато нито Роуз, нито Джордж са наблизо — заплаши го Монти.

— Ще се скрия в кокошарника.

— Дръжте се прилично — скара им се Роуз. — Какво ще си помисли Сара за вас?

— Само това, че ми се иска да имах братя като тях.

За изненада на Сара, това засрами мъжете толкова много, че те набързо се изправиха, готови да си тръгват.

— Мъжете не понасят добре чувствата — обясни Роуз на Сара, докато й показваше стаята. — Показват привързаността си един към друг чрез ругатни и словесна борба. Не мога си да го обясня. Странни създания са, а моите най-вероятно са най-странни от всички.

— Съжалявам, че принуждавам Монти да спи в плевнята.

— Ти му правиш подарък — каза Роуз през смях. — Да живее вътре, да се мие и да внимава какво приказва, си е истинско мъчение за него. Ако не разтребвах стаята му, нямаше да можеш да минеш през вратата.

Стаята, в която Сара влезе, беше твърде спартанска за вкуса й, но чиста и подредена. Нямаше нищо на стените и единствените мебели бяха просто легло, обикновен гардероб, малка масичка и един стол. Единственото нещо, което не бе на място, бе малката й пътна чанта.

— Монти настоя за възможно най-малко мебели. Не видях причина да не му угодя. Ще изпратя някое от момчетата да донесе кана и леген. Той предпочита да използва помпата отвън.

— Не искам да те притеснявам.

Роуз се засмя.

— Не ме притесняваш. Тайлър ще го направи. Какъв е смисълът да се грижиш за осем мъже, ако трябва сам да изпълняваш поръчките си?

След като Роуз излезе, Сара запали малката газена лампа на масата. Тъй като трябваше да изчака Тайлър да донесе водата, преди да започне да се съблича, отиде до прозореца и погледна навън. Небето бе чисто, с изключение на няколко малки облачета, които се търкаляха бавно от запад на изток. Луната осигуряваше достатъчно светлина, за да може да различи тъмната постройка на плевнята. Не изглеждаше като място, което човек би предпочел пред стая в собствената си къща. Зачуди се дали Солти я предпочита.

Тя се извърна от прозореца. Защо мислеше за Солти, когато трябваше да мисли за Уолтър? Той покриваше всичките й изисквания и нямаше недостатъци. Като го помолиха да се срещне с нея, Джордж и Роуз потвърдиха почтеността му. Трябваше да е облекчена и благодарна, вместо да се опитва да намери обяснение за нарастващото силно чувство, че прави грешка. Беше намерила точно типа мъж, който търсеше и изглежда той се интересуваше от предложението й. Хвърли се върху леглото и изсумтя възмутено. Всъщност не беше нужно да се оглежда надалеч за източника на безпокойството, недоволството и неспособността да съсредоточи мислите си върху Уолтър. Солти толкова силно я привличаше, че мислите й излизаха извън контрол.

Сара се изправи на крака, решена да го избие от ума си. Взе чантата си, сложи я на леглото и я отвори. Освен нощницата й нямаше кой знае колко повече вещи. Нито тя, нито децата имаха повече от три чифта дрехи: два за работа и един за официални случаи. Всичко друго бе протрито от дълго носене и често пране.

Беше облекчена да чуе почукване. Отвори вратата и завари Тайлър да стои пред нея с обещаните вода и леген. Когато тя ги взе, той се обърна и си тръгна, без да каже нищо. Странно момче, което изглеждаше още по-необикновено, защото беше толкова високо и слабо.

Не й отне много време да се измие и преоблече. След като изгаси лампата, тя остави тялото си да потъне в матрака с доволна въздишка. Не можеше да разбере, защо Монти би предпочел плевнята пред това легло. Беше толкова меко, че бе сигурна, че ще се успи, ако не остави завесата дръпната, за да може утринното слънце да я събуди.

Благодарна за бариерата срещу нощния студ, Сара издърпа дебелия юрган до брадичката си. Страхуваше се, че ще лежи будна, обсебена от терзанията си за интереса към Солти, но веднъж щом топлината на тялото й сгря леглото, тя блажено потъна в дълбок сън.

 

 

Сара беше ужасена да разбере, че всички са станали, докато се облече и слезе в кухнята.

— Защо не ме събудихте? — попита тя Елън, която бе заета да реже бисквити, нещо, което никога не правеше у дома.

— Мисис Рандолф каза да те оставим да поспиш.

Джаред вдигна поглед от мястото, където разбиваше яйца в голяма купа.

— Мисис Рандолф каза, че след като всички ние помагаме, ти само ще ни се пречкаш.

Зак режеше наденички, докато Тайлър мелеше кафе. Ароматът на печените зърна, който изпълваше стаята, предизвика у Сара спомени за кухнята на майка й, когато беше малко момиченце. Но вместо радостното настроение, което изпълваше кухнята на Роуз, Сара помнеше припрените усилия яденето да бъде приготвено бързо, страха, че баща й ще намери нещо, което не е наред.

— Бих могла да сложа масата.

— Това е моя работа — каза Зак, без да вдига поглед от работата си, — да слагам храна в купите и да ги нося до масата.

— Аз правя това — Тайлър защитаваше работата си като Зак.

— Можеш да приготвиш яйцата, щом Джаред ги разбие — каза Роуз. — Аз трябва да изпържа останалите наденички и да наглеждам ябълките, за да не изгорят.

А как само изглеждаха тенджерата с овес и тигана говеждо със сос. Сара никога не бе виждала толкова много храна нито пък й се бе налагало да приготвя около две дузини яйца. Дори след като ги изсипа на два пъти, имаше чувството, че разбърква тенджера със супа. Когато първите бяха готови, тя се обърна да помоли за чиния, само за да види, че Тайлър вече бе оставил една до лакътя й. Когато привърши с втората партида яйца, първите бисквити бяха изкарани от фурната и останалата храна бе на масата.

Мъжете, които очевидно чакаха да ги извикат, влязоха като се смееха и си приказваха. Само след миг всички бяха седнали около масата и всяка чиния или купичка, както и горещите бисквити, потопени в масло и увити около наденичките, бяха раздадени. Звукът от смях и приказки, бе заменен от тракането на лъжици в купичките, вилици, които остъргваха чиниите и захар и сметана, които се изсипваха в чашите горещо кафе.

— Надявам се, че не си отегчена от тишината — каза Роуз на Сара. — За един каубой нищо не е по-важно от храната.

— Изобщо не съм отегчена — отговори Сара. — Свикнала съм — баща й никога не позволяваше разговори, докато се хранеше, а Роджър се интересуваше само от собственото си мнение.

Тишината приключи веднага щом всички изядоха първата си порция. Сара бе заинтригувана да разбере, че докато всичко бе подавано надясно, когато започнаха да се хранят, сега, когато дойде време за второто, купичките и чиниите се разменяха по най-бързия начин. Както и за третото. Изглежда Монти имаше кухи крака.

Щом апетита им бе задоволен, мъжете се върнаха към разговорите си на по чаша кафе. Джордж разпредели задачите за деня. Изслуша предложенията и възраженията и направи някои промени. Щом работните задължения бяха изяснени, мъжете изгълтаха кафето си и заедно излязоха.

— С какво можем да помогнем да почистим? — попита Сара.

Роуз огледа кухнята.

— Зак може да подава чиниите на Джаред. Щом ги почисти, Елън ще ги слага на тезгяха.

— Мога да измия чиниите, ако Тайлър ги подсушава, докато ти прибираш храната — предложи Сара.

— Елън може да помогне на Зак да приберат храната. Междувременно Джаред ще излющи малко сух грах за вечеря.

Беше невъзможно при шест човека в кухнята да не се пречкат един на друг от време на време, но всичко бе измито, подсушено и прибрано за много кратко време.

— Сега е мой ред да си отпочина с чаша кафе — каза Роуз на Сара. — Искаш ли да се присъединиш към мен?

На Сара нищо не би й харесало повече, но така Роуз нямаше да може да си подремне, както бе обещала на Джордж.

— Няма какво да се прави, докато не стане време да приготвя вечеря. Докато родя бебето, мъжете трябва сами да чистят стаите си. Близнаците остават у дома през деня, аз мия съдовете, а Зак и Тайлър правят всичко останало, преди да се присъединят към братята си. Джордж помага винаги, когато го помоля.

— Това е още една причина, поради която не бива да ти създавам допълнително работа — каза Сара.

— Пфу — изсумтя Роуз. — Когато трябва да готвиш за десет, три допълнителни гърла не са кой знае каква разлика. Освен това си струва щом има жена, с която да си поговоря. Знаеш ли какво е да си затворена в ранчо пълно само с мъже в продължение на месеци? Джордж и братята му се стараят, но разбират кравите си по-добре, отколкото жените.

От това, което бе видяла, Сара би разменила съпруга си с всеки един от тях.

— Мисля, че си късметлийка.

— О, знам това — отвърна Роуз, — но не мога да позволя те да го научат. Няма да мога да ги накарам да свършат и половината от работата.

Сара бе видяла достатъчно, за да знае, че любовта, а не вината караше мъжете да помагат на Роуз. Чувстваше се виновна, защото й завижда, че има такова изобилие от нещо, което самата тя никога не бе притежавала.

— Сега спри да се тревожиш. Тайлър ще води Елън да види конете, а Зак предложи да покаже на Джаред ранчото с каруцата с понито си.

Сара се предаде.

— Ти седни, а аз ще приготвя кафето. Зажадняла съм за женски разговор колкото теб. Седемгодишно момиченце не може да го замени.

През следващия час Сара говори за неща, за каквито не бе говорила от години и докато времето напредваше, разговора им се обърна от общ към темата за раждане на деца. Това облекчи до някъде чувството за вина у Сара, че може по някакъв начин да поеме ролята на сестра или братовчедка, каквато Роуз нямаше.

Щом изчерпаха въпроса за раждането, кърменето, никненето на зъбчета и най-подходящия момент за приучване към гърне, Роуз попита Сара:

— Реши ли кой мъж ще избереш?

Внезапният въпрос изненада Сара.

— Да.

— Но не си щастлива от това?

Интуицията на Роуз вече изобщо не биваше да я изненадва.

— Не, не съм, но просто се държа глупаво.

— Това означава ли, че ума и сърцето ти са на различни мнения?

— Как разбра?

— Това е ситуация, в която всяка жена рано или късно попада. Мъжете избират най-практичното решение и са щастливи. Ние жените искаме първо да последваме сърцето и да се надяваме, че това ще е практично.

— Ами ако не е?

— Нямам отговор на този въпрос.

— Какво направи, когато се омъжи за Джордж?

— Последвах сърцето си, но поех работата на домакиня, защото нямах друг избор.

Сара щеше да се омъжи, защото нямаше друг избор. Затова трябваше да е много внимателна при избора си на съпруг. Трябваше да се справя с много законни права, които зависеше от него да не прилага.

Роуз се надигна от стола.

— Време е за дрямката, която обещах. Джордж ще иска да знае, колко дълго съм спала. Защо и ти не си полегнеш?

— Прекалено изнервена съм.

— Тогава се поразходи. Ако искаш да пояздиш, Тайлър ще ти оседлае кон и ще те разведе наоколо.

— Не искам да се пречкам.

— Не ни се пречкаш. При толкова малко посетители, винаги се радваме на всеки новодошъл.

— Бяхте извънредно щедри.

— Глупости, ти ми спести пътуване до Остин, с което да възстановя здравия си разум.

След като Роуз излезе от кухнята, Сара изми чашите и изплакна джезвето. Огледа се, за да се увери, че не може да направи нищо повече и реши да последва съвета на Роуз и да се поразходи. Бе прекарала целия си живот в ранчото на баща си, но още чувстваше, че не знае достатъчно за управлението му. Може би тук щеше да научи нещо, което да й помогне. Дори малко предимство би било решаващо за оцеляването й.

Времето се бе променило през нощта. Денят бе ясен и светъл, подухваше лек ветрец. Беше един от онези приятни дни, когато слънцето бе топло, а въздуха свеж. Ден, който да те кара да се чувстваш добре, само защото си жив. Застанала на верандата, тя обходи с поглед земята от утъпканата пръст, която оформяше двора до хълмовете на хоризонта. Виждаше земя, застинала тихо, преди природата да я разбуди за живот само след няколко седмици. Не приличаше на място, което би допуснало враждебни индианци или ездачите на Кортина. Изглеждаше твърде гостоприемна, за да скрие отровни змии, непроходими гъсталаци от храсти и лози, въоръжени със страшни тръни. С влажна почва, която не отказва да изхранва питателната трева, от която кравите й се нуждаеха, или плодовете и зеленчуците, с които семейството й се хранеше.

Като прогони отчайващите образи, тя слезе по стълбите и се запъти към обора. Не бе изминала и половината път, когато Солти излезе. Мислеше си, че увлечението към него е нещо, което лесно би могла да преодолее, но сега то я връхлетя с шокираща сила. Тя спря надявайки се, че няма да я забележи, но нямаше зад какво да се прикрие. Когато й махна, ръката й не изчака съзнателна команда и му помаха в отговор. Продължи напред влачейки краката си, защото всяка стъпка усилваше привличането, което се опитваше да забрави.

— Какво правиш тук? — попита той, когато тя приближи.

— Просто гледам.

— Мога да те разведа наоколо. Какво искаш да видиш?

— Не съм сигурна — тя не мислеше. — Оборът — каза, хващайки се за най-очевидното. — Защо го е построил Джордж? Никога не съм виждала нещо подобно в Тексас.

Солти се запъти към правоъгълната постройка.

— Джордж е израснал във Вирджиния, където всички имат обори. Не му беше удобно без такъв, но в същото време е и много практичен. Бикът е прекалено ценен, за да го оставят навън, а навеса не предлага достатъчно защита. Там държим също седлата, юздите, гамашите и всички принадлежности, от които се нуждаем за ранчото, както и каруцата на Роуз — Солти отвори вратата. — Разгледай вътре.

Сара бе посрещната от смес от миризми. Кожа и мас за седлата се надпреварваха с миризмата на тор. По-ненатрапчиви бяха ароматите на ново дърво, влажна почва и сено. Вратата в другия край бе отворена и създаваше контраст от силна светлина и тъмни сенки.

— Всяка сутрин преди закуска извеждам бика и го прибирам, преди да си легна. Храним го на пасището.

Сара можеше да види туловището на животното да си почива в сянката на стар дъб. Разпозна някои от кравите като дългороги, но другите й бяха непознати.

— Какви крави са тези? — попита тя.

— Разменихме ги с Ричард Кинг за няколко телета от нашия бик. Кинг експериментира с нови породи.

Тя се опита да се съсредоточи върху останалата част от обора, вместо да мисли, как би могла да плати за едно от телетата на този бик. Дори това отчайващо занимание бе по-добре, отколкото да си позволи да мисли за ефекта, който близостта на Солти оказваше върху нея. Какво имаше у този мъж, че не й позволяваше да го игнорира? Той не беше опустошително красив. Бе твърде висок и слаб, за да е образец за великолепна фигура като Джордж Рандолф. У него нямаше нищо доминиращо. Не бе изпълнен с енергия, която да извира от него. Беше просто мъж. Можеше да го подминеш на улицата и да не го забележиш.

Е, някой друг би могъл, но очевидно не и тя. Да бъде с него в обора и да си говорят за седла и тор, беше най-вълнуващото нещо, което й се бе случвало от години. Какво й ставаше?

— Искаш ли да видиш плевнята? — попита Солти.

Сара събра разпръснатите си мисли.

— Съмнявам се, че другите мъже ще харесат това.

— Няма да ги е грижа.

Тя му позволи да й покаже плевнята, корала, където държаха конете си, и навеса, където трябваше да стои бика. Дори и кокошарника. Вероятно щеше да го последва и до свинарника, но той каза, че е по-добре да го пропуснат. Колкото повече го слушаше, толкова повече искаше да й говори. Харесваше ентусиазма, оптимизма му, удоволствието, с което вършеше работата си. Но най-много от всичко — смеха му. Не можеше да си спомни последния път, когато тя или децата й се бяха смели.

Изглежда Солти можеше да намери във всичко причина да се усмихне. На малкия чифт гамаши, които Роуз и Зак му бяха подарили за последния рожден ден. На мързеливия бик, който не проявяваше интерес към кравите, които трябваше да оплоди. На ярките, които бягаха от вниманието на петела. Единственият път, когато го бе видяла да се мръщи бе, когато му каза, че не отговаря на изискванията й. Накрая се озоваха в голяма градина, където плодовите дръвчета бяха започнала да напъпват.

— Джордж е оставил градината на Роуз и мен. Каза, че имал вече достатъчно мазоли за цял живот.

Солти й показа къде скоро ще бъдат засадени боб, грах, тиква и още дузина други зеленчуци.

— Не всичко, което имахме в Джорджия вирее в горещината и на тексаска почва, но съм решен да намеря начин да посадя ябълки и праскови.

Сара никога не бе виждала ябълково или прасковено дърво. Единствените плодове, които бе опитвала, бяха диви.

— Очаквам градината да е само за мен, докато Джордж не наеме някой друг — каза Солти.

— Защо?

— Роуз ще е заета с бебето, а Уолтър ще е с теб.

Сара долови разочарованието в гласа му. Искаше да каже или направи нещо, но нищо не й хрумна. Знаеше какво трябва да направи. Въпреки увлечението й по Солти, трябваше да избере Уолтър.

— По-добре да се връщам в къщата — каза тя. — Обещах на Роуз да й помогна — разочарован ли изглеждаше? — Благодаря ти, че ме разведе наоколо. Знам, че сигурно би предпочел да прекараш времето си като свършиш нещо полезно.

— Моята работа винаги ще бъде тук. Не съм имал шанса да прекарам толкова много време с красива жена от преди войната.

— Смятам да издам на Роуз, какво си казал — беше жалък опит за шега, но това бе най-доброто, което можеше. За щастие й спечели усмивка.

Солти се поправи.

— Щях да кажа красива жена, която не е омъжена и не очаква дете.

— Ти си много мил мъж. Надявам се да намериш също толкова добра жена.

След импулсивните си думи Сара се обърна и забърза към къщата. Не искаше да види реакцията на Солти, защото каквато и да беше тя, не желаеше да си спомня за нея.

 

 

По време на вечеря, Сара беше неизмеримо нервна. Следобедът, прекаран помагайки на Роуз, не бе в състояние да я разсее от решението, което взимаше отново и отново. Изглежда бе нужно само да си помисли „ще направя това“ и дузина причини защо трябва да стори обратното нахлуваха в главата й.

Освен че разказа как Солти я е развел из ранчото, беше пощадена от въпроси на масата относно решението й, защото децата бяха толкова погълнати от това, което бяха правили през деня, че не можеха да спрат да говорят. Докато се радваше, че на Елън й беше позволено да язди който кон си избере, бе силно развълнувана да разбере, че Зак е обиколил с Джаред половината ранчо. Той не се бе отдалечавал на повече от сто фута от входната им врата без нея. Сигурно се бе чувствал сякаш целия свят му принадлежи.

— Тайлър каза, че мога да яздя по-добре от него и Зак — похвали се Елън на майка си.

— Тя не ме е виждала да яздя — запротестира Зак.

— Аз съм — заяви Тайлър.

Зак се замисли.

— Не се интересувам от коне. Когато порасна, ще отида в Ню Орлиънс.

— Ако не спреш да дърдориш и ядеш, лично ще те пратя там — предупреди го Монти.

— Остави го на мира — скастри го Роуз. — Ще дойде ден, в който ще ти се иска той все още да е тук.

Монти се засмя.

— Да не съм луд.

— Джаред каза, че и той би искал да отиде в Ню Орлиънс — осведоми Зак всички. — Планираме да отворим заедно игрална зала.

Сара не знаеше дали зачервените бузи на Джаред бяха резултат от очевидното преувеличаване на Зак, или от удоволствие, че е включен в подобно начинание, което не му се бе случвало никога преди. Надяваше се, че ще е възможно да покани Зак да ги посети някой ден. Това би било чудесно за Джаред.

— Ти какво ще правиш, когато пораснеш? — попита Джордж Елън.

— Ще си имам собствено ранчо и ще го управлявам сама — отговори му Елън.

— Няма ли да позволяваш на съпруга си да помага?

— Аз няма да се омъжвам. Мама казва, че мъжете са мързеливи и безотговорни. И това са само най-добрите.

Горещината, която запали бузите на Сара не се охлади от неуспешния опит на Роуз да прикрие смеха си. Дори Джордж с усилие потискаше усмивката си.

— Сигурно е чула Роуз да говори за мен — пошегува се Монти. — Тя казва, че никоя жена с всичкия си няма да ме вземе.

— Аз казах, че разумна жена няма да те вземе — поправи го Хен. — Роуз каза, че ще побъркаш всяка нормална жена.

— На мен ми звучи еднакво — отвърна Монти. — Но съм съгласен с Елън. И аз няма да се оженя.

— За което трябва да сме много благодарни — каза Джеф.

Монти се обърна към Сара.

— Джордж ми каза, че искаш да наемеш някой от нашите мъже.

— Целта ми не е точно такава, но наистина се надявам някой от работниците ви да дойде да работи за мен.

— Реши ли кой? — попита Роуз.

Тя бе решавала и се бе отказвала поне сто пъти. Трябваше да е облекчена, че я притискат да обяви избора си. Беше разумна, рационална жена, такава, която взимаше решения на база на факти, а не на емоции. Не можеше да разбере, защо този път бе толкова различно.

— Да, реших — отвърна тя.

— И кой е той?