Лей Грийнууд
Единствено с теб (4)

Глава 4

Роуз хвана момчето за ухо.

— Този нахален нехранимайко е Зак — каза тя на Джаред. — Не му обръщай внимание. Лае повече, отколкото хапе.

— Аз не лая и не хапя — заяви Зак, докато се въртеше, за да се освободи. — Само стрелям по хората.

— Върви да донесеш дърва — нареди Роуз и посочи сандъка в ъгъла — или ще дам поничките ти на Монти.

— Не можеш — възпротиви се Зак. — Той ще ги изяде.

— Тогава по-добре побързай. Колкото по-рано приготвя вечерята, толкова по-скоро ще си получиш поничките. Високият, който отива за вода, е Тайлър — обясни Роуз на Сара. Момчетата излязоха толкова бързо, колкото бяха влезли. — Вероятно чу единствените думи, които ще изрече за цялата вечер.

На Сара никога не й бяха позволявали да тича навън, а още по-малко вътре в къщата. Трябваше да говори тихо и то само когато я попитаха нещо. Нямаше никаква идея какво би правила майка й с момче като Зак. Баща й би счупил безброй пръчки в гърба му, докато не сломи духа му. Беше ясно, че никой не бе пречупил Зак, макар той безусловно да се подчини на Роуз.

— Наистина бих искала да помогна — настоя Сара.

— Добре — отстъпи Роуз. — Ще ти кажа какво смятам да приготвя и можем да си разпределим ястията.

Следващия час не приличаше на нищо, което Сара някога бе преживявала. Скоро стана очевидно, че Роуз знае какво точно прави всеки един човек в кухнята, макар нито веднъж да не вдигна поглед от собствената си работа. Държеше Зак и Тайлър непрекъснато заети — да подреждат масата, да пълнят чашите с мляко или вода, или да слагат чаши за кафето, което Тайлър бе приготвил. Зак извади купички и сложи лъжици за сервиране. През цялото време той държеше под око Джаред и тавата с поничките. Когато всичко бе готово и сложено на масата, Роуз се обърна към него:

— Кажи на всички, че е време за вечеря.

Като си спомни как двете момчета бяха нахлули в кухнята, Сара очакваше да настъпи истински хаос, но седемте мъже влязоха тихо и зачакаха Роуз да настани всеки от тях на новите им места. Тя забеляза, че се бяха измили, сресали и бяха сменили ризите си. Беше цяло откритие. Тези мъже бяха толкова различни от баща й и съпруга й. Можеше ли да хареса някой такъв?

Сара пропъди тази мисъл от ума си. Вече бе решила да отхвърли Солти.

Роуз представи всички на масата. Беше трудно да отмести поглед от близнаците — приликата им бе толкова удивителна, колкото и разликите им — но се насили да се концентрира върху Уолтър Суейн. Бе изключила другия работник на Джордж, защото той бе дори по-млад от Солти.

Докато вечерята напредваше, Уолтър й правеше все по-добро впечатление. Той беше отворен, сърдечен и симпатичен. Външният му вид бе обикновен, но тя не търсеше атрактивен кандидат. Беше впечатлена от това, че не й обърна повече внимание от всеки непознат, който би срещнал за първи път. Това, че се забавляваше с приповдигнатия дух на Зак, я накара да вярва, че може да стане добър баща на Джаред и Елън. Не беше висок колкото Солти, но бе едър и добре сложен. Изглеждаше като мъж, който можеше да издържи на тежката работа, нужна, за да бъде спасено ранчото й.

Сигурна бе, че Джордж и Роуз са забелязали посоката на погледа й. Вероятно на Джордж не му харесваше идеята, че тя се надяваше да му отнеме най-добрия и надежден мъж. И все пак, не можеше да види никакъв признак, че е ядосан или разстроен от предложението й.

— Защо всички не се преместим в салона, докато близнаците почистят? — предложи Роуз, когато си изядоха поничките и всички понечиха да станат от масата. Зак бе скочил от мястото си, преди да е изрекла последната дума. — Има още понички за всички, така че не се измъквайте към плевнята. Уолтър, мисис Уинборн има предложение, което може да те заинтересова. Защо не й покажеш кабинета на Джордж и не я оставиш да ти разкаже?

Макар Сара да се опитваше да измисли начин да говори с Уолтър, предложението на Роуз я изненада. Не знаеше защо погледна към Солти в този момент и въпреки че се извърна почти мигновено, успя да разчете изражението му. Примирение. Беше убеден, че тя ще избере Уолтър. Нямаше причина да се чувства сякаш му отнема нещо, но беше така.

— Ще се радвам да поговоря с мисис Уинборн, ако Джордж не възразява — отвърна Уолтър.

— Ще бъде добра възможност за теб — каза Джордж.

Уолтър със сигурност бе любопитен, дори малко объркан, но ако се чувстваше по този начин, не го показа с нищо. Сара реши, че това също е добър знак. Беше човек, който без усилие приемаше изненадите и неочакваните обрати. А това бе добре, защото го очакваше изобилие и от двете.

Но когато остана насаме с него в стаята, изненадващо се почувства неудобно. Нямаше конкретна причина, но липсваше спокойствието, което изпитваше в присъствието на Солти. Уолтър се настани в един стол на достатъчно разстояние от нея и я зачака да започне.

— Чувствам се малко неловко да говоря с мъж, когото не познавам — поде Сара.

— Искате ли да ви разкажа нещо за себе си?

— Бих се радвала.

Произхода му беше точно такъв, какъвто Сара се бе надявала, но усети, че го сравнява със Солти. Беше глупаво и безсмислено, но не можеше да се удържи.

— Това е — каза Уолтър, когато приключи с историята си. — Има ли нещо друго, което искате да знаете?

— Не. Благодаря ви, че бяхте толкова искрен.

Усмивката на Уолтър бе бащинска.

— Няма нищо необикновено в историята ми. Сигурно има сто мъже в Остин и Сан Антонио като мен.

Може би, но тя не бе открила никой от тях.

— Сега защо не ми разкажете за предложението си.

На Сара не й се искаше да разкрива историята на живота си, но той имаше право да знае, защо бе принудена да наеме някого за свой съпруг. Беше трудно да му сподели за брака си, но Уолтър не показа нищо друго, освен съчувствие относно положението й. Когато приключи, имаше чувството, че говори със стар приятел.

— Мисля, че това е всичко. Имате ли някакви въпроси?

— Сигурна ли сте, че искате да го направите?

Не беше въпрос, който очакваше.

— След това, което казах, защо ме питате?

— Красива млада жена като вас трябва да търси съпруг, а не мъж, достатъчно възрастен, за да й бъде баща.

— Не искам съпруг. Искам да кажа, не и наистина. Не желая никога повече някой мъж да контролира живота ми.

— Не всички са като баща ви или съпруга ви. Сигурен съм, че можете да намерите дузина млади мъже, които биха се отнасяли с вас като с принцеса.

Сара не искаше да се държат с нея като с принцеса. Искаше да я приемат за равна, такава, чието мнение ще бъде зачитано, чиито желания ще се взимат под внимание. Тя бе контролирала сама живота си в продължение на шест трудни и плашещи години. Не искаше отново да я третират като притежание.

— Да се откажете от шанса си за нормален живот е голяма стъпка — каза Уолтър.

— Решена съм да бъда единствената, която ще контролира живота си. Ще имам нужда от клауза в договора, която да казва, че докато сте ми законен съпруг, няма да имате власт над мен.

— Трудно ще успеете да впишете такава клауза в договора. Вероятно ще е по-лесно, ако го запазим като уговорка помежду ни. Или с мъжа, когото изберете.

Сигурно бе прав, но тя искаше да впише нещо в договора, което да я защити. Уолтър не будеше съмнение засега, но тя имаше достатъчно причини да не се доверява на мъжете.

— Заинтересован ли сте от предложението ми? — попита тя.

— Всеки мъж би бил — отговори Уолтър с още една от бащинските си усмивки. — Не съм мислил, че отново ще имам свое местенце, но мъжете също имат нужда сами да контролират живота си. Все пак, първо ще трябва да поговоря с Джордж.

— Помислете си. Аз още не съм взела решение.

Това изглежда го изненада.

— Не знаех, че сте говорила и с някой друг.

— Само със Солти. Другият наемник е по-млад и от мен.

— Солти е добър мъж — каза Уолтър. — И много по-близо до възрастта ви.

— Това няма значение.

Уолтър се поколеба за миг, преди да каже:

— Мисля, че това е всичко, което исках да знам. Уведомете ме, когато вземете решение.

— Разбира се.

Той стана.

— Щастливка сте, че Рандолф са ваши приятели.

Сара за малко да изтърси, че никога не бе срещала семейство Рандолф допреди няколко часа. Не беше сигурна, какво я накара да замълчи. Тя кимна и изчака Уолтър да излезе от кабинета.

В мига, в който той затвори вратата, се стовари в стола си. Не можеше да бъде по-мил и беше точно типа мъж, който търсеше. Защо тогава бе толкова напрегната? Защо чувстваше облекчение, че си е тръгнал? Може би защото щеше да вземе решение, което да се отрази на семейството й за следващите години. Или беше резултат от това, че се срещна с толкова много нови хора за такова кратко време. Сигурно бе напрегната, защото не бе у дома. Или просто бе изтощена и щеше да се почувства по-добре утре. По-вероятно бе разтревожена, защото не знаеше как ще реагират децата й, когато им каже, какво е направила. В някои отношения избора й щеше да повлияе повече на тях, отколкото на нея.

Изоставяйки всяка надежда, че ще разбере какво я тревожи, тя понечи да стане, но чу почукване на вратата и Солти влезе.

— Видях Уолтър да излиза. Искаш ли да се присъединиш към нас?

Искаше й се да остане сама, за да може да си изясни някои неща.

— Сигурен ли си, че мъжете няма да предпочетат собствената си компания?

Усмивката на Солти предизвика трепет в гърдите й.

— Омръзнало ни е от собствената ни компания. Гостите са винаги добре дошли, особено, когато са хубави като теб. След като не сме имали такъв посетител, това те прави наистина специална.

Никой никога не бе казвал на Сара, че е специална. Това бе мисъл, която й бе трудно да възприеме. Беше ли специална само защото беше приемливо привлекателна жена? Вероятно, но смяташе да се наслади на чувството. Нямаше да трае дълго.

— Какво правите вечер? — попита го тя.

— Понякога говорим за неща, които сме правили през деня в ранчото, най-вече за работа. Но най-често слушаме как близнаците се закачат със Зак. Ще бъде много приятно да чуем някой друг.

Сара почувства нещо близо до паника. Не можеше да измисли нищо, което би се сторило интересно на Джордж Рандолф. Сигурно Зак и Тайлър разбираха повече за управляването на ранчо от нея. Нито баща й, нито съпруга й бяха искали мнението й някога. Всичко, което знаеше, бе научила с опити и грешки или използвайки знанията на мъжете, които бе наемала, а те не правеха усилия да скрият, колко се отвращават от незнанието й.

— Сигурна съм, че не искат да ме слушат.

— Ето тук грешиш. Елън и Джаред изостриха любопитството на всички и сега с нетърпение очакваме да научим повече за теб.

Какво можеше да са казали децата й? Винаги ги предупреждаваше да внимават какво говорят пред непознати, но те на практика нямаха опит с такива и особено с жена като Роуз, която се отнасяше към тях като към нормални деца и ги хранеше с понички. Никога не се бяха сблъсквали с буйно дете като Зак, чаровно момче, което кипеше от желание за живот. Той караше всички да се смеят и да искат да се присъединят към веселбата. Човек изпитваше желание да захвърли всички задръжки, защото Зак нямаше никакви и се забавляваше повече, отколкото някой можеше да си представи, че е възможно.

— Няма нищо интересно у мен — каза тя.

— Колко често в ранчото ти се появява жена, която иска да наеме някой от мъжете ти, за да се ожени за нея?

Тя не би се изразила точно така, но разбираше какво има предвид.

— Това ме прави необикновено безинтересна.

— Мадам, всичко необикновено е интересно. Е, ще се присъединиш ли към нас?

Повече от всичко й се искаше да остане сама, но очевидно щеше да бъде развлечението за вечерта.

— Само ако обещаеш да не разкриваш невежеството ми.

Тя не можа да реши какво да мисли за изражението на Солти. Беше смес от изненада, развеселеност и разочарование, че може да си помисли нещо толкова лошо за него. Разчитането на израженията на хората, които не познава, беше игра на предположения, в която често грешеше.

— Ако не побързаме, Роуз ще изпрати някой след нас. Ако имаме късмет, това ще е Тайлър. Той рядко говори. Ако ли не, ще е Монти. Той си измисля неща само за да се забавлява.

 

 

— Ела, седни до мен — каза Роуз, когато Сара влезе в стаята. — Всички са се съюзили срещу мен.

— Тя казва, че мрази крави и не се интересува от коне — обясни Елън на майка си. — А има цяло ранчо пълно с тях.

— Просто се опитах да изтъкна, че се омъжих за съпруга ми, въпреки кравите и конете му — изясни Роуз.

— Мисля, че тя се омъжи за Джордж въпреки нас — каза Монти.

— Със сигурност се е омъжила за него, въпреки теб — намеси се Джеф.

Сара бе забелязала на вечеря, че лявата ръка на Джеф я няма. Зачуди се дали я е изгубил по време на войната. Искаше да го харесва или поне да му съчувства, но изражението му бе толкова неприветливо, че дори някои от братята му го избягваха.

Роуз се засмя.

— Омъжих се за него въпреки всички вас.

— Не се е омъжила за Джордж въпреки мен — обяви Зак. — Тя ме обича.

Всички се засмяха, но Сара не пропусна ядосания поглед, който Монти хвърли на Джеф или този, който Джордж отправи към него и го накара да свие рамене и да се извърне.

На Сара й бе приятно да гледа как братята се закачат със Зак, защото беше очевидно, че той се радва на вниманието. Натъжи се, че Джаред няма по-големи братя, чиято любов да е достатъчно силна, за да му помогне да превъзмогне физическия си недъг. Нито нараняването на Джеф, нито язвителността му пречеха да бъде високо ценен член на семейството.

— Откри ли нещо интересно, когато беше в Остин? — попита Джордж Сара, когато разговора затихна.

— Не разбирам много, но знам, че не ми харесва Преустройството^[1]. Опитаха се да ме убедят, че трябва да платя много повече данъци, отколкото дължа.

Смехът на Монти бе ядосан.

— Опитаха същото и с нас, но Роуз ги изгони.

— Какво направи с данъците? — обърна се Роуз към Сара.

— Казах им да отидат при директора на банката, защото той държи ипотеката. След това повече не са ме притеснявали.

— Това е било много умно — каза Солти.

— Разбира се, че е умна — добави Роуз. — Тя е жена.

Това предизвика добронамерен смях от всеки, както и пренебрежителна забележка от Монти и буйно опровержение от Зак.

— Знаех си, че ще защитиш Роуз — каза Монти подигравателно, — защото тя те глези.

— Щеше да глези и теб, ако не беше толкова лош.

Това доведе до още един залп от смях.

Разговорът стана общ, като всички братя, освен Тайлър се включиха. Не беше трудно да разбере, че въпреки разногласията в отношенията между тях, ги свързваше обич, която им позволяваше да виждат отвъд различията си. Сара не знаеше, че е възможно подобно нещо между мъже. Ако баща й и съпруга й бяха като някой от тези мъже, живота й щеше да е неизмеримо различен. Тя все още мислеше за това, когато Роуз заяви, че е изморена и ще си ляга.

— Не получихме поничките си — напомни й Зак.

— Нямаш нужда от мен, за да ядеш понички, нали? — попита тя момчето.

— Ти трябва да изядеш твоите.

— Смятам да си ги запазя.

— Ако не ги изядеш сега, Монти ще ги вземе.

— Клеветиш ме, а? — Монти се протегна към Зак, но знаейки къде да открие най-безопасното място в стаята, момчето вече се бе шмугнало зад Роуз.

— Солти, би ли взел поничките от кухнята? — попита Роуз. — Не бих се доверила на Зак или Монти, че няма да ги изядат половината, преди да се върнат. Джаред ще ти покаже къде ги сложих.

Сърцето на Сара се качи в гърлото й. Погледът й се стрелна към Джаред, който изглеждаше покрусен. Защо Роуз би направила нещо, което да разкрие слабостта на Джаред пред всички в стаята? Тя тъкмо щеше да възрази, когато Солти се изправи, отиде до Джаред и му подаде ръка.

— Нека ти помогна да станеш.

Сара затаи дъх, когато Джаред посегна към протегнатата ръка на Солти. Хващайки го здраво, Солти издърпа сина й от стола на крака. След като Джаред си възвърна баланса, Солти го вдигна. Сара не можеше да реши дали все още е ядосана, или облекчена да види, че изглежда никой не им обръща внимание. Тя винаги се бе старала да не привлича внимание към крака на Джаред като го държеше зает с неща, които можеше да прави. Очевидно Рандолф правеха същото с ръката на Джеф. Запита се дали той яздеше кон, или се ограничаваше само до каруца. Нямаше вид на човек, който избягва тежката работа. Чудеше се как го прави. Може би Солти щеше да й каже.

След миг бе успокоена да види, че Солти и Джаред се връщат. Синът й държеше под ръка тавата с понички. Но по-важното — лицето му грееше от щастие. Солти остави Джаред да се настани в стола, преди да му подаде тавата.

— Джаред ще разпредели поничките — каза Роуз. — Той има разрешението ми да накаже всеки, който се опита да си вземе повече от две.

— По-добре внимавай с Монти — предупреди Зак. — Той харесва понички повече от момичетата.

— Не харесвам нищо повече от момичетата — отвърна Монти. — Но Елън е твърде малка, а се страхувам от майка й.

Сара повдигна вежда, но Монти само й намигна.

Зак скочи преди всички, но братята му започнаха да го вдигат и да го подават на следващия подред. Дори Джеф се присъедини към веселбата. Зак заяви, че мисли за нечестно това, че е последния, който ще си вземе понички, но когато погледна в тавата и видя, че са останали само три за него и Джаред, той промени отношението си. Взе една поничка, раздели я на две и подаде половината на Джаред.

— Нямам нищо против да си я разделим — той хвърли зъл поглед към братята си. — Най-малкото дете никога не получава честен дял.

Братята му запротестираха и започнаха един през друг да му предлагат от своите понички. Накрая Зак имаше два пъти повече от останалите, но беше достатъчно щедър, за да ги раздели с Джаред. А Джаред бе достатъчно лаком, за да приеме.

Гледката на цялата размяна докара сълзи в очите на Сара. Никога не си бе представяла, че семействата може да са такива. Наоколо имаше различия в характерите и неравенство, но любовта им едни към други ги сплотяваше. Не знаеше как щеше да го направи, но искаше това и за децата си.

— Нещо не е наред ли?