Лей Грийнууд
Единствено с теб (3)

Глава 3

— Мисис Уинборн търси някой, който да й помага за ранчото — обясни Роуз. — Казах й, че ти си идеалният човек за тази работа.

— Защо аз — попита Солти, обръщайки се към Джордж. — Недоволен ли си от работата ми?

— Разбира се, че не — отвърна Джордж. — Няма да ми е приятно да си тръгнеш, но в никакъв случай няма да ти преча.

— Да ми пречиш?

— Предложението на мисис Уинборн е малко необичайно — обясни Роуз. — Ще я оставя да ти обясни. Джордж, защо не заведеш Джаред в кухнята? Направих джинджифилов хляб, който може да му хареса. След това можеш да повикаш Зак и Тайлър да ми помогнат с вечерята.

Солти на драго сърце би потърсил двамата най-млади братя на Джордж лично, но явно нямаше как да се измъкне. Чудеше се дали е по-любезно направо да заяви на мисис Уинборн, че няма интерес да напуска „Съркъл Севън“, или да я остави да изложи предложението си и после да й откаже.

— Личи си, че се чувствате притиснат в ъгъла — каза Сара.

— Малко — съгласи се Солти.

— Аз също, защото не мисля, че сте точно това, което търся.

Солти се готвеше да каже същото, но когато чу друг да изрича думите, това му подейства по съвсем различен начин. За своя собствена изненада се чу да казва:

— Може би не, но нека първо чуя какво предлагате? Бих могъл да измисля нещо.

Какво му ставаше, та той не знаеше нищичко за тази жена и положението й. И все пак, влезе в салона и седна на висок черен стол на безопасно разстояние. Имаше слабост към хората в беда, но не искаше това да го обвързва със Сара и нейната челяд.

— Притежавам едно от най-големите ранчота в окръг Колдуел — започна Сара. — Съпругът ми не се завърна от войната, а то е прекалено голямо, за да можем с децата да се справим сами.

Позната история, но повечето жени в положението на Сара биха се оженили отново или биха потърсили убежище при семейството си. Зачуди се защо тя не е постъпила така.

— Непрекъснато наемах различни мъже, но те така и не работеха по ред причини.

— Защо? — ако познаваше проблемите, с които се е сблъскала, може би щеше да открие някаква логична причина да й откаже.

— Някои не искаха да работят усилено. Други бяха невъзпитани или груби с децата — тя извърна поглед. — Трети изглеждаха по-заинтересувани от мен, отколкото от работата си.

Не му беше трудно да разбере защо. Тя беше много привлекателна жена. На всеки мъж, работещ в усамотено ранчо, без да вижда друга жена седмици наред, можеше да му бъде простено, че се интересува от нея.

— Не можахте ли да намерите някой в Остин, който да работи за вас?

Сара задържа погледа си встрани.

— Не съм в състояние да плащам заплата, която да задържи когото и да е.

— Предложихте ли им дял от печалбата?

— Каква печалба? Освен ако ситуацията не се подобри, ще изгубя ранчото. Директорът на банката направи всичко възможно да протака, но няма да успее още дълго.

— Може би е време да помолите семейството си за помощ.

Сара впи поглед в него.

— Семейството на съпруга ми ще ни помогне само ако оставя Джаред в приют. Ако някога сте виждали такова място, то знаете, че не бих могла да постъпя така.

Солти знаеше, но също така беше наясно и какво е да ти се налага да се справяш с човек с увреждане ден след ден.

— И така, какво предлагате да се направи?

Сара извърна поглед, после се обърна към Солти. Видимо бе как събира кураж. Отново бе сковала челюст и седеше по-изправена, с вирната високо глава и изправен гръб.

— Предлагам човекът да се ожени за мен.

Щом тя искаше да се омъжи отново, защо не го беше направила досега? В очите й виждаше, че мисълта за това или я плаши, или я отвращава. Мъчно му бе, че една жена е принудена на такава стъпка, но и той не би измислил по-добър стимул за някой, който да поеме отговорността за едно западащо ранчо. Да имаш такава жена в леглото си би било повече от достатъчна причина за стотици мъже. Не можеше да разбере как така не си е намерила никой, който да приеме предложението й.

— Има две условия — продължи Сара. — Първо, мъжът няма да споделя леглото ми.

Солти вдигна вежди. Сега разбираше защо няма желаещи. Да работиш по цял ден като кон и да ти се отказва привилегията на тялото на законната ти съпруга през нощта, би докарало повечето мъже до лудост.

— Това не е всичко. Мъжът трябва да се съгласи да се разведе с мен, когато ранчото започне да носи някаква печалба.

Солти вдигна ръце.

— Леле, току-що дадохте всички основания човек да не приема предложението ви.

— В замяна на развода ще му дам половината ранчо.

Солти толкова се изненада, че рязко пое дъх и усети трескавия ритъм на сърцето си. Останките от фермата на родителите му беше точно на пътя на генерал Шърман в Джорджия. Когато армията се оттегли, след тях не остана нищо. Той се бе опитал да се нагоди към перспективата да работи за друг до края на дните си. Не беше търговец и нямаше желание да живее в града. Спестяваше всичко, което изкарваше при Джордж, но единствената земя, която би могъл да си позволи беше много на запад, където индианците още вилнееха и беше прекалено сухо за земеделие.

— Не мога да повярвам, че никой не е откликнал на предложението ви. Повечето бивши войници никога няма да имат възможност да притежават земя.

— Досега не съм предложила на никого. Не намерих човек, на който да се доверя.

— Но се доверихте на мен?

— Не ви познавам достатъчно добре, за да отговоря на този въпрос.

Тя увърташе, не срещаше погледа му и кършеше ръце в скута си. Дори се въртеше в стола си. Нещо я безпокоеше и той искаше да разбере какво е.

— Защо дойдохте тук, вместо да отидете в Сан Антонио? Там със сигурност бихте могла да намерите дузини мъже?

Тя погледна директно към него.

— През годините, откакто съпругът ми замина, при мен са работили деветима мъже, но измежду тях нямаше и един, на когото да имам достатъчно доверие, за да се омъжа. Дойдох тук, защото ми казаха, че Джордж Рандолф е наел някои от най-надеждните и сигурни хора в района.

— Ако Джордж смята, че съм сигурен и надежден — можете да питате него и Роуз, ако искате — значи можете да им се доверите.

Тя отново избягваше погледа му. Харесваше му да я гледа в очите. Те бяха толкова големи, че сякаш заемаха половината й лице. Бяха неопределен цвят между синьо и зелено, в зависимост от средата. Или настроението. Беше невъзможно да не им се обърне внимание. Те увличаха.

— Въпросът не е в доверието.

— Какво тогава?

Тя криеше нещо. Нещо, което не искаше той да узнае.

— Не мисля, че сте подходящия човек.

— Защо? — нямаше да се даде лесно. Беше чакал такъв шанс, откакто напусна Джорджия.

— Прекалено сте млад.

— Със сигурност съм по-възрастен от вас.

— Вероятно, но сте достатъчно млад, за да искате да се ожените и да имате собствено семейство. Имам нужда от някой, който не се интересува от това. Пък и младата възраст създава други проблеми.

— Какви? — той знаеше какво намеква, но искаше тя да го изрече.

Погледът й се насочи към скута й и отново започна да кърши ръце.

— Младите мъже имат… нужди. Разбирам това, но би било неудобно предполагаемият ми съпруг да се подвизава с подобен тип жени.

— Не би било проблем, ако всички знаят, че женитбата ни е само бизнес договорка.

Тя го погледна.

— Вие ще сте мой законен съпруг. Кой би повярвал, че никога не сте идвал в леглото ми?

В това имаше смисъл. Жените имаха малко законни права, а съпругите на практика не притежаваха такива, както и защита срещу съпруга си.

— Защо ви е да се омъжвате тогава?

— Трябва да мисля и за репутацията си. Едва ли някой ще повярва, че някой мъж може да живее с мен, без да… — тя остави изречението недовършено. — И ако репутацията ми не стига, то имам и две деца, за които да мисля. Всичко, което би ме наранило, наранява тях още повече. Един по-възрастен човек, особено ако има свои деца, би контролирал по-добре апетитите си и би разбирал по-добре децата ми.

— Не всеки мъж ще е в състояние да разбира нуждите на децата ви, независимо от възрастта или дали има свои собствени. Джаред има нужда да вярва, че е толкова човек, колкото и всеки с два здрави крака. Оставила сте Елън да се държи като момче толкова дълго, че е забравила как да бъде момиче.

— Тя е само на седем. Има достатъчно време да се научи да бъде момиче.

— Не и ако през цялото време се вълнува повече от това какво се очаква от едно момче. Казвала ли сте й колко е красива? Обличала ли сте й роклички?

Засегната от критиките, Сара срещна твърдо погледа му.

— Не я третирам като момче нито я ценя само заради работата, която върши. Казвам й, че е красива по дузина пъти на ден. Правих й рокли, но не иска да ги носи. Тя е тази, която реши, че трябва да върши работата на Джаред. Тя е тази, която настоява да се грижи за него. Когато я попитах защо не спира да се труди толкова много, тя ми отговори, че е защото й е дадено тялото, което Джаред е трябвало да има. Тя знае най-добре от всички какво му коства да е сакат.

Не проговори, докато дишането й не се забави.

— Съжалявам, ако говорих твърде разпалено, но няма да позволя на никой да критикува децата ми.

Солти си удари ритник на ум. Не искаше да я критикува, а просто да посочи очевиден за него проблем.

— Не мисля, че възрастта ми ще е проблем да се разбирам с децата ви — каза Солти. — Дори може да е от помощ. Няма да ме приемат за много по-различен от тях.

— Седемгодишните определено мислят, че на тридесет си много стар.

— Аз съм на двадесет и седем.

— По-възрастен сте от мен.

— Редно е мъжът да е по-възрастен от съпругата си.

— Не говорим за нормална връзка между съпрузи — припомни му Сара.

— Ами ако започнат да харесват мъжа и да мислят за него като за баща? Мислите ли да им кажете, че това е брак само на хартия?

— Да.

— И как ще го приемат те?

От объркването й пролича, че няма отговор за този въпрос.

— Не знам, но не мога да ги лъжа.

Не можеше да не се възхити на честността й. Ако тя се съгласеше да го приеме, едва ли някога щеше да има съмнения как стояха нещата между тях. И той самият не искаше емоционални усложнения. Не смяташе, че хората са в състояние да живеят заедно в мир. Рано или късно някъде щеше да има друга война. Нямаше намерение да отглежда синове, които да умрат анонимно на някое бойно поле, било то близо или далеч.

— Това ли са единствените ви възражения срещу мен? — попита той Сара.

Тя се изправи и се отправи към прозореца, който предлагаше гледка към пътеката, която водеше до плевнята. Точно сега беше груба просека през нерадостния пейзаж. Джордж и Джеф бяха начертали план за насаждането на дървета, храсти и цветя, които да омекотят къщата и околността. Още обсъждаха какво да направят с другите сгради.

— Доста е трудно да се каже — заговори Сара, без да се обърне да погледне Солти. — Не искам да наемам някой, когото намирам за привлекателен. Не съм по-различна от другите жени. Ставам самотна. Изглеждате много приятен човек. След като ви опозная, е възможно да започна да мисля за друг вид връзка — тя се обърна със застинало лице. — Животът ми беше контролиран от мъже, които не помислиха за моите удобства, желания или щастие. Нещата може и да бяха трудни, след като съпругът ми замина, но си беше моят живот. Искам да си остане така.

Солти беше изненадан, че толкова красива жена като Сара може да го намира за привлекателен. Това не се случваше често. Стигнеше ли се до изразяване на чувства, които са важни за него, езикът му се връзваше на възел и нищо смислено не излизаше от устата му.

— След като поставихте картите на масата, може би е редно и аз да направя същото — каза Солти. — Мисля, че сте много красива жена, но не съм по романтиката. Никога не ми идват наум комплименти и не разбирам що за мъж би седял под лунната светлина, освен ако не е лято и в къщата е прекалено горещо. Можете да спрете да се тревожите, че ще се превърна в някакъв влюбен лигльо. Дори и Роуз ме е обявила за безнадежден случай.

Усмивката на Сара беше изкуствена.

— Едва ли сте толкова зле.

— Вероятно и по-зле, но друго исках да кажа. Всичко, което притежаваше семейството ми, беше разрушено през войната. Вашето предложение е най-добрият шанс, който бих могъл да имам да се сдобия със собствена земя. Един мъж има нужда да притежава нещо свое, просто за да може да се нарече мъж. Ако ме изберете, обещавам да нямам и една романтична мисъл в главата си. И ако вие започнете да мислите за подобни глупости, ще бъда толкова студен и отвратителен, че те ще изхвърчат от главата ви по-бързо от теле, подгонено от вълк.

Усмивката на Сара изглеждаше истинска, но сякаш нищо от това, което бе казал не можа да промени мнението й.

Той се изправи на крака.

— Казах си мнението, така че ще тръгвам. Тук има и други момчета, все добри мъже. Може би някой от тях ще ви допадне повече.

— Не е въпрос на харесване, а на…

— Разбирам. Просто не съм това, което искате.

Тя изглежда искаше да каже нещо, но замълча.

— Предполагам, че ще се присъедините към останалите в кухнята. Последната врата по коридора вдясно. Не можете да я сбъркате. Винаги има някаква суматоха, когато Роуз е наблизо.

Солти напусна стаята преди тя да успее да каже още нещо. Беше проиграл шанса си. Той буквално изтича надолу по стълбите и бе на половината път до плевнята, преди да успее да си поеме напълно дъх за пръв път. Не беше осъзнал, че е толкова напрегнат. Предложението на Сара го беше изненадало. Мислеше си, че е приел, че няма да може да притежава каквато земя иска и където я иска. Дори си мислеше, че се радва да работи за Джордж. Братята бяха трудни и неспокойни, но той ги харесваше всичките, дори и Джеф. Предложението на Сара за половината й ранчо разби внимателно отглежданата му представа за бъдещето, защото му се искаше да получи шанса да спечели тази земя.

Знаеше, че възможността, която му предлагаше, означаваше години усърдна работа. Беше сигурен, че на моменти ще се чуди дали е разумно да е женен за жена, която го привлича, но не може да докосне. И без това имаше нощи, когато нуждата опустошаваше тялото му толкова силно, че не можеше да спи. Близостта на жена като Сара би влошила положението неколкократно. Защо да се подлага на такива мъчения?

Заради земята, шанса да притежава нещо свое.

Той влезе в плевнята и се отправи към ъгъла, който беше негов дом откакто и последната дъска бе закована няколко месеца по-рано. Беше си мислил, че може да е щастлив тук, че ще бъде доволен да има свое легло, място за всичките си вещи, както и някоя стена, която да украси, ако пожелае. Край със спането навън при всякакво време. Край на храненето около лагерния огън. Работеше за семейство, което харесваше и за човек, на когото се възхищаваше. Какво повече би могъл да иска един бивш войник без пукната пара?

Той се строполи на леглото си. Трябваше му толкова малко, за да е щастлив. Първо — негово собствено местенце. После може би приятели. Наистина не се нуждаеше от нищо повече. Знаеше каква отговорност са съпругата и семейството. Ако нещата бяха различни, може би щеше да е на друго мнение, но не бяха, така че нямаше какво толкова да обмисля.

Мислите му бяха прекъснати от отварянето на вратата.

Уолтър Суейн влезе треперейки и триейки ръцете си.

— Надявах се да си запалил огън. Вятърът реже като нож.

— Няма смисъл да затоплям плевнята, след като Джордж сигурно ще иска да се помотаем след вечеря.

— Надявам се — Уолтър се приближи, за да свали тежкото си палто и да го окачи. — Зак умее да ме разсмива.

Уолтър Суейн, четиридесет и седем годишен вдовец с две пораснали деца, беше голям, едър мъж, силен като вол и безгрижен като летен бриз. Никога не се оплакваше. Можеше да работи от зори до здрач и на следващия ден просто да стане и да го направи отново. Той би работил колкото трябва, за да вдигне на крака ранчото на Сара. Вероятно би се привързал към децата й и беше от типа хора, които са уважавани във всяко общество. Не пиеше, спестяваше и явно никога не чувстваше липсата на женска компания. Той би станал дотолкова част от семейството й, че тя едва ли би поискала развод някога. Щеше да е приятел и другар, партньор и довереник, но никога не би бил типа съпруг, който заслужаваше жена като Сара.

Разбира се, Сара не искаше съпруг. Тя искаше приятел и спътник. Солти можеше да е всичко това, но нямаше да има този шанс, защото тя се чувстваше привлечена от него. Не изглеждаше никак справедливо, че нещо, което би трябвало да го прави горд, го караше да се чувства нещастен.

Трябваше да я накара да размисли. Беше прекалено млада, за да се превърне в жена на средна възраст, каквато щеше да стане, ако се омъжеше за Уолтър. Не му се искаше нуждата й от сигурност да провали шансовете й да си намери мъж, когото да обича и да иска за съпруг.

— Чии са коня и фургона, които видях в плевнята? — попита Уолтър.

— Вдовица от войната и нейните две хлапета — отвърна Солти. — Предполагам, че ще ги видиш на вечеря.

— Има ли някаква определена причина да дойде тук? — Уолтър измъкна ботушите си, за да си сложи обувките, които щеше да носи в къщата.

— Иска да наеме някой, който да й помага в ранчото.

— И защо е дошла тук, вместо Остин или Сан Антонио?

— Най-добре сама да ти каже. И аз самият току-що я срещнах.

— Нямам търпение да я видя. Може да има някакви новини.

Уолтър не попита дали вдовицата е млада, или красива. Точно за това би бил идеален за нея.

 

 

След като Солти излезе, Сара остана в стола си. Чувстваше се по-развълнувана, отколкото би си признала. Никога не бе имала проблем да заяви на потенциален работник, че не отговаря на нуждите й. Нито пък имаше трудности да го замени, щом се провалеше в работата си. Защо тогава се чувстваше зле, след като каза на Солти, че не е това, което търси? Добре де, намираше го за привлекателен. Не че беше чак толкова красив, та да мечтае за него през нощта. Вероятно я привличаше, защото изглеждаше много мил, имаше чувство за хумор и беше внимателен с Джаред и Елън. И все пак беше я подразнил с изказването си, че тя се отнася с Джаред като с инвалид, а в същото време кара Елън да работи колкото едно момче. Беше опитала с всички сили да се отнася с децата си нормално, но ситуацията не беше никак нормална. Нямаше смисъл да размишлява за разочарованието на Солти. Ако беше наистина толкова работлив и надежден, колкото твърдеше Роуз, щеше да намери начин да притежава собствена земя.

Решена да не мисли повече за него, тя напусна салона и се отправи към кухнята. Беше лесно да я намери по гласовете, долитащи от отворената врата. Спря се на входа. Джаред седеше на стол до Роуз. Елън беше от другата й страна, заинтригувана като брат си от това, което тя правеше.

— Рядко ги правя — казваше Роуз, — но вие сте гости, така че имам извинение.

— Не ги ли харесват? — попита Джаред.

— Даже прекалено много. Ако зависеше от Зак, никога няма да готвя нищо друго.

— Звучи очарователно — каза Сара, влизайки в кухнята. — Кой е Зак и защо не би искал да готвиш нищо друго?

— Тя прави понички — обясни Елън, обръщайки се с широка усмивка към майка си. — Каза, че ще ме научи, ако искам.

— Зак е най-малкият брат на съпруга ми — обясни Роуз. — Той е на възрастта на децата ти и е разглезен до безкрайност.

Елън и Джаред режеха дупките на поничките и подаваха тестото на Роуз.

— Можеш да си представиш защо не ги правя често — продължи Роуз. — Джордж има петима братя и трима работника. С вас тримата стават дванадесет души. По две понички за всеки — това прави две дузини.

— Вече сте направили толкова — отбеляза Сара.

— О, те ще искат още по няколко, преди да си легнат. Биха изяли всеки по дузина, ако им позволя.

Сара усети жегване от това, че никога не бе правила понички с децата си, но не бяха имали нито време, нито пари за такива удоволствия.

През следващия половин час тя помагаше на Роуз да изпържи поничките в тенджера с вряща мазнина. След като ги извадиха да се охлаждат, Джаред и Елън ги поръсиха със захар. Накрая децата преброиха четиридесет и две понички.

— Мисля, че това стига за един ден — каза Роуз, оглеждайки работата им. — Сега трябва да ги сложим в кутия, преди Зак и Тайлър да са дошли да ми помагат с вечерята. Джаред, ти ще отговаряш за кутията. Не бива да позволяваш на Зак или някой друг да си взима поничка преди вечеря. Би ли направил това за мен?

— Как ще успея да ги спра?

Роуз му подаде голяма дървена лъжица.

— Удряй ги с това. Би трябвало да ги забави малко.

Джаред изгледа лъжицата все едно е гърмяща змия. Роуз я притисна в ръката му.

— Така и не открих начин да спра Зак и Тайлър да крадат сладкиши — обясни тя. — Зак може да сложи цяла бисквита в устата си и пак да говори. Казвам му, че има торбички в бузите си като катериците.

Сара не можеше да си представи дете да се държи така. Тя изпълняваше всичко безропотно като малка. В редките случаи, в които не го беше правила, наказанията бяха бързи и жестоки. А нейните собствени деца никога не й се беше налагало да наказва. Джаред така или иначе нямаше как да прави бели, а Елън никога не мислеше за нищо друго, освен как да помага на брат си и в работата във фермата по всички възможни начини.

— Време е да помислим за вечерята — каза Роуз. — Чудя се къде ли са момчетата.

— Аз с удоволствие ще помогна — предложи Сара.

— Ти си гостенка.

— Неканена гостенка. Настоявам да помогна.

— Не вярвам да успея да приготвя каквото и да било с толкова хора в кухнята.

— Нека Зак и Тейлър си вземат почивен ден.

— О, ако им разреша такова нещо, ще искат почивни дни през цялото време. Не знаеш какво е да се разправяш постоянно с шестима Рандолф. Не бива да отстъпваш нито инч.

Сара не знаеше как точно да приема забележките на Роуз. Съмняваше се тя да страда от лошо отношение. Освен това се оплакваше с веселие, вместо със злоба.

Суматоха привлече вниманието й и тя се обърна тъкмо навреме, за да види красив, но раздърпан младеж да нахлува в кухнята.

— Подушвам понички — заяви той. Погледът му обходи стаята в търсене на източника на аромата.

— Роуз се закле, че никога повече няма да прави понички, след като ти изяде толкова много миналия път — това дойде от високо, слабо момче, което влезе веднага след него.

— Подушвам ги — каза момчето. — Знам, че са тук.

— В тази кутия са — обяви Джаред, за голямо учудване на Сара. — Роуз каза, че мога да ви удрям с тази лъжица, ако се опитате да откраднете някоя.

Момчето насочи цялото си внимание към Джаред.

— Не знам кой си, по дяволите, но се приготви да умреш.