Лей Грийнууд
Единствено с теб (25)

Глава 25

Страхът на Сара беше толкова голям, че не можеше да мисли. Успя само да зададе въпроса, който беше най-важен за нея.

— Какво си направил с нея?

— Тя е в безопасност. Не бих я наранил.

Ужасът й се разсея отчасти и мозъка й започна да функционира. Уолъс нямаше да спечели нищо, напротив щеше да изгуби всичко, ако наранеше Елън. Трябваше да запази спокойствие и да разбере, какво иска той.

Сара познаваше Хенри Уолъс през целия си живот, но никога досега не го бе поглеждала истински. Той беше просто един съсед, който ставаше все по-досаден с всяка изминала година, и когото тя съжаляваше за това, че бе загубил семейството си. Но сега бе нарушил закона. До какви други крайности бе способен да стигне?

Седмицата прекарана в криене, бе съсипала добре поддържания му външен вид. Ризата му беше мръсна, а яката протрита. Не се беше бръснал. Предположи, че е сресал косата си с пръсти, макар да не разбираше защо си е направил труда. Панталонът му беше изцапан и омачкан, цвета на ботушите му скрит под дебел слой прах. Очите му бяха студени и безчувствени.

Той влезе и затвори вратата зад себе си.

— Какво искаш?

— Мъжете ти да се закълнат, че не съм убил Роджър.

— Кой трябва да кажем, че го е убил?

— Не ме интересува. Крадец или разбойник. Който и да е друг.

— Заместник-шерифът има писмените ни показания.

— Беше тъмно. Може да сте се объркали.

— Не мисля, че ще ни повярва.

— Няма значение — каза Уолъс. — Не може да ме обвини без доказателства, а единствените, с които разполага, са показанията.

Сара бе толкова съсредоточена, че не бе забелязала движението на Джаред. Момчето се бе изправило на крака и безшумно приближаваше Уолъс изотзад. Тя отчаяно искаше да му каже да спре, че сама ще се справи с Уолъс, но внимаваше да не направи нещо, което би могло да стресне Уолъс. Ако усетеше, че ще го нападнат в гръб, можеше да стреля, без да мисли.

— Предполагам, че мога да направя това, което искаш — каза тя, надявайки се да задържи вниманието му върху себе си. — Но ще отнеме известно време.

— Защо? — той изглеждаше озадачен. — Всичко, което трябва да направите е да кажете на заместник-шерифа, че сте сгрешили.

— Няма да е лесно да убедя мъжете да променят показанията си. И Арни и Доби те ненавиждат.

Вече не можеше да задържи погледа си върху Уолъс. Джаред бе само на няколко крачки зад него. Очите й го умоляваха да се отдръпне, но момчето дори не я поглеждаше.

— Ще го направят заради теб — засмя се Уолъс. — Арни вече те обича, а Доби е достатъчно млад, за да го омаеш, ако поискаш.

Сара не бе сигурна, какво има предвид Уолъс, но нямаше намерение да пита. Просто искаше да задържи вниманието му върху себе си. Джаред бе спрял. Тя се надяваше да е променил мнението си относно онова, което смяташе да направи.

— Може би ще успея да ги убедя да променят разказите си — допусна Сара. — Но знаеш колко твърдоглави могат да бъдат тексаските мъже — Джаред стоеше точно зад Уолъс, изпробвайки баланса си без патерицата. Това нямаше никакъв смисъл. Той не можеше да ходи без бастун.

— Ще го сториш, ако искаш дъщеря си обратно.

— Какво ще правиш с нея?

— Тя ще бъде с мен. Ако ме навали дъжд, ще измокри и нея. Ако ми е студено и съм гладен и тя ще замръзва с празен стомах. Кажи това на новия си съпруг. Кажи го на…

Джаред замахна с патерицата си и удари Уолъс в тила. Той залитна и изпусна оръжието си, което гръмна, когато се удари в пода. Куршумът се заби в крака на Сара и тя се свлече.

— Мамо! — гласът на Джаред долетя едновременно с болката.

— Не съм го направил — извика Уолъс. — Погрижи се да кажеш на шерифа, че проклетия ти син е виновен — той вдигна пистолета си и избяга през вратата.

Сара не се интересуваше, чия е вината. Единственото нещо, за което мислеше бе, че не може да се изправи, а Уолъс заминава с Елън.

— Съжалявам. Не исках да те простреля — Джаред бе коленичил до нея на ръце и колене, а сълзите му капеха по дрехите и лицето й, докато я стискаше здраво.

— Не си виновен ти — увери го тя. — Всичко започна с господин Уолъс. Ако не беше отвел Елън, нищо от това нямаше да се случи.

— Ще умреш ли? Целият ти крак е в кръв.

— Не, но не мога да се изправя. Трябва да намериш Солти. Ако господин Уолъс отведе Елън в скривалището си, може никога да не я намерим. Побързай.

Не искаше да кара Джаред да предприема толкова дълго пътуване, но нямаше друг избор. А докато синът й и Солти намереха Елън, тя трябваше да се превърже и да опита да спре кървенето.

Солти щеше да върне Елън. Щеше да се погрижи и за двамата. Щеше да оправи всичко.

 

 

Солти нямаше търпение за вечерята. Беше дълъг и изморителен ден. Бе облекчен, че намериха само единадесет крави, които имаха нужда от жигосване и никакви следи от вълк или Хенри Уолъс. Отправи се към дома преди Арни и Доби, за да наглежда децата и да могат да прекарат малко време навън, преди да се е стъмнило. В интерес на истината смяташе, че Сара е прекалено предпазлива, но по-добре така, отколкото после да съжаляват. Елън бе казала, че на практика е като във военен затвор.

Когато всичко свършеше и законността на брака им не беше под въпрос, щеше да се премести в новата спалня със Сара. Само мисълта за това караше тялото му да се стяга. Нощите бяха ад, а дните не бяха по-добри. Беше чиста агония да я вижда, да може да я докосва, дори да си открадва по някоя случайна целувка, но да не може да направи нищо друго. Доби бе казал, че е глупаво сам да си налага подобни ограничения, но той знаеше, че никога нямаше да се чувства добре да бъде съпруг на Сара по начина, по който искаше, докато духа на Роджър Уинборн не бъде изпратен да почива в мир.

Изглежда природата бе решила да направи така, че всичко около него да му напомня за нея. Днес, ясното синьо небе отразяваше очите й, топлината на слънцето — сияйната й усмивка, а лъчите му — златистите й коси. Вятърът бе звука на въздишката й, шума от потока — звъна на смеха й. Потропването на копитата на коня му напомняше биенето на сърцето й, когато я държеше в прегръдките си. Пухът, който обрамчваше гнездото на патица беше мек като бузите й, а напъпилите цветове на индианската четка, като устните й. Споменът за нея беше толкова жив, че почти можеше да повярва, че я вижда, докосва, държи я в обятията си…

Трябваше да спре! Започваше да се чувства толкова неудобно върху седлото, че щеше да му се наложи да ходи пеша до вкъщи, а не искаше Елън да му каже, че никой себеуважаващ се каубой не ходи, когато може да язди. Мисълта за Елън го накара да се усмихне. Тя толкова много приличаше на майка си. Когато пораснеше, щеше да омае всички момчета в разстояние от сто мили. Щеше да е нужен много специален мъж, за да спечели сърцето й. Елън се кълнеше, че не иска да се омъжва, но той беше сигурен, че ще си промени мнението. Тя беше момиче, което имаше нужда от семейство, за да…

Мислите му секнаха, когато видя ездач да се приближава в бърз галоп. Отначало си помисли, че е Джаред, но беше невъзможно — момчето не можеше да хване, оседлае и да се качи на кон само. Но веднага след тези мисли, той осъзна, че наистина е Джаред, който яздеше без седло. Това означаваше, че нещо ужасно се е объркало. Солти се луташе между страх и гордост от това, че момчето яздеше.

Пришпорвайки коня си в галоп, той пресрещна Джаред.

— Господин Уолъс простреля мама и отведе Елън!

Лицето на момчето изразяваше решителност. Ръцете му бяха сграбчили гривата. Жребците им застанаха един до друг. Джаред не можеше да обърне своя, за това Солти насочи коня си към този на момчето.

— Какво каза? — попита той, избутвайки жребеца на Джаред, за да потеглят обратно към къщата.

— Господин Уолъс простреля мама! Тя каза да те намеря, за да отидеш да доведеш Елън обратно. Той избяга!

Вълна на облекчение заля Солти толкова силно, че се олюля върху седлото. Представяше си Сара мъртва. Но очевидно беше ранена и той не знаеше, колко зле. Започна да крои планове как ще накара Уолъс да страда, преди да го убие. Ако Сара не беше ранена сериозно, можеше да се смили над него и просто да го застреля.

Джаред изглеждаше изтощен. Солти не бе сигурен, че момчето ще успее само да се върне до къщата. Приближи се, докато конете се озоваха почти един до друг. Пресегна се и обви ръка около кръста на Джаред.

— Хайде — нареди той. — Ще яздиш с мен. Седни отзад и се дръж здраво.

Той прехвърли момчето. Джаред притисна глава между раменете на Солти. Обви ръце около кръста му и сключи пръсти. Солти усети прилив на топлина от начина, по който момчето се сгуши в него, по който то вярваше, че Солти ще оправи всичко. Любовта, която изпитваше към Сара беше неочаквана и прекрасна, но чувствата му към това момче и сестра му бяха също толкова силни по свой собствен начин. Бяха обикновени и същевременно удивителни.

— Разкажи ми, какво се случи — каза той, след като момчето се настани безопасно зад него. Остави коня на Джаред сам да намери пътя към дома.

Не можеше да хване всяка дума, но онова, което чу, бе достатъчно, за да разбере. Радваше се, че Сара бе ранена само в крака, макар и това да беше опасно. Не беше изненадан, че Елън се е измъкнала навън на своя глава, но беше шокиран, че Уолъс би я отвлякъл. Съвсем ли бе изгубил здравия си разум?

— Той обясни ли защо е отвлякъл Елън?

— Каза, че всички трябва да кажат, че някакъв непознат е убил татко, ако я искаме обратно.

— Какво отвърна майка ти?

— Че заместник-шерифът най-вероятно няма да ни повярва, ако излъжем. После обеща, че ще опита, но мисля, че беше само за да не нарани Елън.

Солти трябваше да я намери. Ръцете на шерифа щяха да са вързани, ако мъжете променяха версиите си, а малкото момиченце бе едно от нещата, които обичаше най-много на света. Не знаеше как щеше да намери Уолъс за един следобед, когато никой не бе успял да открие скривалището му повече от седмица, но първо най-важното. Точно сега, всичко, за което можеше да мисли бе, да се увери, че Сара е добре.

Имаше чувството, че са изминали часове, а не няколко минути, докато стигне в двора. Солти спря коня си, скочи и повдигна Джаред от седлото. Втурна се в къщата през отворената врата с момчето на ръце. Сара седеше на стол, а кракът й бе увит с парцали, съдрани от фустата й.

— Трябва да намериш Уолъс — каза тя, преди да е направил и крачка към нея. — Той отведе Елън.

Солти свали Джаред.

— Искам да се уверя, че си добре.

— Добре съм. Намери Елън.

Той прекоси стаята.

— След минутка, Сара. Първо…

— Ако не тръгнеш след дъщеря ми на мига — Сара почти крещеше, — ще стана от този стол и ще го направя сама.

Изражението й беше смесица от гняв и страх. Гласът й вибрираше от настойчивост, която само една майка можеше да изпита и зад всичко това имаше една желязна основа, воля, която отказваше да се пречупи, независимо от всичко, което живота й поднасяше. Ако не тръгнеше след Уолъс веднага, Солти знаеше, че Сара ще го направи сама. Как можеше да остави жената, която обичаше, знаейки, че е ранена и без никаква представа колко зле? И все пак, как би могъл да не опита да намери Елън?

Солти никога не бе очаквал, че ще му се наложи да взима толкова трудно решение, но нямаше нужда. Сара вече го бе взела вместо него. Бе избрала дъщеря си.

Той се обърна към Джаред.

— Ще трябва да се върнеш по пътя. Когато намериш Арни, му кажи да се погрижи за майка ти. Кажи на Доби да отиде за лекар и да предупреди шерифа — той се обърна към Сара. — Не знам кога ще се върна. Ако започнеш да усещаш…

Сара поклати глава.

— Няма значение.

Уолъс щеше да заплати скъпо за всичко, което бе сторил. Болката в очите й не беше причинена от физическо нараняване, а от сърцето й. Никога не ги бе виждал толкова мрачни и празни. Така изплашени.

— Ще намеря Елън — каза й той. — Няма да се върна, докато не го направя.

Не му отне много време да оседлае нов кон за Джаред. Докато го правеше, момчето обясни как е свалило преградите, примамило първия кон до оградата с царевица и успяло да скочи на гърба му. Извини се за другите коне, които бяха излезли, но не можел да върне обратно преградите, без да се налага отново да слиза от коня.

— Много се гордея с теб — каза Солти. — Бих събрал сто избягали животни, ако можех да съм тук, за да видя как го правиш.

Джаред потегли. Едно уморено, но гордо момче.

Докато хване и оседлае жребец за себе си, Солти се опита да измисли къде да търси Уолъс. Не можеше да спре да се тревожи за Елън. Тя беше смело малко умно момиче, но все пак само на седем, все още дете. Сигурно беше ужасена и се чудеше дали някой ще я намери. Зачуди се дали съжалява, че е пренебрегнала желанието на майка си. Щеше ли да намери Уолъс, преди да е станало твърде тъмно? Беше си късмет, че бе тръгнал по-рано към дома, но нямаше повече от два часа дневна светлина на разположение.

Не беше толкова трудно да следва дирите, колкото очакваше и се отправи в посока към ранчото на Уолъс. Стандартният път между двата имота беше малко повече от бледа пътека. Предишният ден бе валяло и земята бе все още достатъчно мека, за да запази отпечатъците от копита. Някои бяха по-дълбоки от останалите и показваха отклоняване. Не че коня следваше прав път. Беше завил към планините. Сега Солти разчиташе само на смачкана трева и свежи растения, които бяха пречупени.

Беше изненадан да се натъкне на място, където земята беше набраздена. Не разбираше защо коня трябва да се държи така само защото Уолъс е сменил посоката. Но когато се случи за втори път, той се ухили широко. Всеки път щом Уолъс бе сменял посоката, Елън бе намирала начин да накара коня да бележи пътя. Момичето беше колкото умно, толкова и смело. Само се надяваше Уолъс да не разбере, какво правеше тя.

Ранчерото се отправяше към част от земята си, която преливаше в група от ниски хълмове, изградени от разхвърляни камъни и покрити с недорасли дръвчета. Ако Солти изгубеше следата, щеше да е трудно да я намери отново. Следваше внимателно пътеката, оглеждайки се за пречупени клони, следи от подковани копита по камъните, за всяка нередност в новата растителност, която дори тези голи хълмове не можеха да обезсърчат, и достигна от другата страна по-бързо, отколкото очакваше.

Земята, която се простираше пред него беше осеяна с камъни и набраздена от пресъхнали речни корита, издълбани от бързо течащи води. Покрита със смесица от суха трева, самотно издигащи се дъбове и заплетени лози, беше идеалното място за скривалище на Уолъс. Той можеше да сменя гъсталаците всеки ден, за да избегне проследяване. Удължаващите се сенки затрудняваха Солти да намери следите. Мислеше, че знае къде Уолъс е слязъл от хълмовете, но не можеше да намери нищо, което да му подскаже, къде е отишъл. Оказа се нелека задача.

През следващия половин час претърсваше гъсталак след гъсталак. Междувременно вечерните сенки преминаха от здрач към тъма. Трябваше да реши дали да остане за през нощта, или да си отиде вкъщи и да се върне утре. Не бе донесъл никаква храна и вода, нито спалния си чувал. Трябваше да спи на голата земя, гладен и жаден. Тази перспектива не го привличаше, но знаеше, че не може да се върне у дома. Още не. Не можеше да остави Елън на съмнителната милост на Уолъс.

Може да не беше способен да стори нищо като остане тук, но със сигурност нямаше да помогне и ако се върнеше в къщата. Междувременно трябваше да намери място, където да пренощува и провери няколко гъсталака. Никой не беше сух и не предлагаше килим от листа, за да не ляга директно на голите скали. Тъкмо отхвърляше четвъртия гъсталак, когато видя нещо, което помисли за слаб проблясък на светлина в далечината. То изчезна незабавно, но той се окуражи. Ако беше късметлия, току-що бе видял отблясък от лагерния огън на Уолъс. Най-малкото, можеше да е някой друг, който да ги е видял с Елън. Но искаше да го зърне отново, само за да се увери, че не си въобразява.

Светлината остана невидима толкова дълго, че Солти започна да се чуди дали не беше проблясък от луната, отразена в кварцов камък, или парченце счупено стъкло. Но тогава светлината се появи и лумна. Разгоря се с такъв цвят, че нямаше съмнение, че е истинска. След няколко мига, придоби огромен размер. Един от гъсталаците гореше! Солти подкара уморения си жребец в галоп. Не знаеше какво бе причинило пожара, но ако Елън беше там, се намираше в опасност.

Когато достигна гъсталака, той видя поне петдесет дървета. Околността се състоеше от непроходими гъсти трънливи лози, които биха нанесли вреда и на най-внимателния ездач. Солти потърси проход в бариерата, който Уолъс трябваше да е използвал, предполагайки, че не е прокарвал пътя си с брадва. Търсенето му стана дори по-интензивно, когато чу глас, в който разпозна Уолъс, последван от висок, ясен остър звук от гласа на Елън. Момичето беше живо и в борбено състояние, но трябваше да се добере до нея бързо. Пожарът нарастваше. Не след дълго цялата горичка щеше да пламне.

Въпреки лунната светлина, Солти за малко да пропусне пролуката в лозите, която изглежда бе единствения вход. Той насочи жребеца си натам, но страхът му от огъня бе толкова силен, че отказа да влезе. Солти заби пети в хълбоците му, но животното изцвили ужасено, завъртя се и опита да избяга. Солти успя да го спре, но нямаше да може да го вкара вътре. Изругавайки безпомощно, той скочи на земята. Не погледна назад, когато уплашеното животно избяга и се отправи право към гъсталака.

Отначало не можеше да види нищо в почти пълната тъмнина. Тогава бе заслепен от светлината на огъня. За малко да бъде повален от няколко ниско висящи клони, но поне достигна мястото, където Уолъс се бореше с Елън. Тя ухапа ръката му, което го накара да изкрещи и да отправя проклятия, изпълнени със заплахи. Момичето риташе и драскаше. Уолъс се бореше с дива котка.

Огънят бе набрал такава сила, че Солти бе по-загрижен да отведе Елън в безопасност, отколкото да задържи Уолъс. След като се натъкна на още няколко клона, един от които мина застрашително близо до окото му, той достигна похитителя.

Шумът от огъня бе прикрил звука от стъпките му, но изглежда шестото чувство предупреди Уолъс за пристигането на Солти. Той нанесе на Елън жесток удар, който събори детето на земята и се обърна към Солти с пистолет в ръка. За щастие, беше заслепен от пожара. Куршумът му не улучи. Втори изстрел премина толкова близо до ухото на Солти, че той успя да чуе свистенето. Следващият звук от ударник по празен барабан, беше музика за ушите на Солти.

Уолъс стоеше пред него, чернеейки се срещу огъня. Вместо да губи време, Солти притича към Елън и я вдигна на крака.

— Трябва да се измъкнем, преди пожара да ни е хванал в капан.

Малкото момиче все още беше замаяно от удара, но изпълнените й с гняв очи търсеха похитителя.

— Къде е господин Уолъс?

Солти се огледа, но мъжът беше изчезнал.

— Вероятно е избягал — нещо, което е най-добре и ние да направим — като хвана Елън здраво за ръка, Солти забърза към изхода.

— Ще се измъкне!

— Не за дълго — обеща Солти.

Той търсеше изхода от гъсталака, но не виждаше през пламъците около тях. Заповяда си да не се паникьосва. Щом Уолъс бе намерил изход и те щяха да го сторят.

Пожарът се беше пренесъл от сухите листа и мъртви клони по земята към върховете на дърветата. Солти можеше да чуе звука от пукането и разцепването на дървета. Знаеше, че имаха секунди да намерят изход. Като прескачаше падналите клони и избягваше ниско растящите, Солти се бореше да останат пред пламъците, докато издирваше изхода, който щеше да ги отведе в безопасност.

Елън започна да плаче.

— Ще изгорим. Никога повече няма да видя мама.

— Няма да изгорим — двамата с малкото момиче щяха да се измъкнат от тук, дори ако се наложеше да премине с главата напред през най-лошия гъсталак от бодливи лози в Тексас. Той грабна един обгорял клон и й каза: — Върви зад мен.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще използвам този клон, за да се измъкнем.

Със същия успех можеше да се изправи и срещу солидна стена, а клона щеше да му помогне точно толкова, колкото и сега. Огънят се приближаваше и ставаше по-горещ. Солти завираше края на клона в плетениците от лози, за да намери пролука. Макар да бе почти невъзможно да раздели или изкорени лозите, поне се огъваха лесно. Гъсталакът беше повече от шест фута в дълбочина, но той успя да направи достатъчно голям отвор, за да може Елън да премине. Но огънят вече бе достигнал дърветата над него и тлееше в листата под краката му. Жегата беше ужасна, а от пушека очите му сълзяха. Едва успяваше да диша, без да се задъхва, което правеше нещата още по-лоши. Трябваше да излезе веднага или щеше да стане твърде късно.

Като използва голите си ръце, за да раздели лозите, пренебрегвайки тръните, които се забиваха в плътта му и откраднаха шапката от главата му, той си проби път през устойчивата мрежа. Краката му се заплетоха и той падна на колене. Почти изкрещя от болка, когато усети нещо като кама да се забива в бедрото му, но продължи да напредва и свежия въздух, който можеше да подуши победи горещината и дима. Пукането и свистенето на зелените листа и лози над главата му, които експлодираха от горещината, го накараха да направи още едно свръхчовешко усилие. Вдишвайки с пълни дробове от животворния въздух, той излезе от гъсталака и се претърколи.

Когато се изправи на няколко фута встрани, се озова лице в лице с Уолъс.