Лей Грийнууд
Единствено с теб (23)

Глава 23

Настървен лай му подсказа, че Скелет не е наранен, но Солти все още ругаеше на всяка крачка. Ако пак се наложеше да тича, трябваше да си купи нови обувки. Тези ботуши щяха да го осакатят.

Той премина през пояса от дървета към откритото пространство зад тях. Насочи се към бараката, но лая на Скелет идваше откъм корала, затова смени курса. Какво правеше Роджър там? Със сигурност не беше достатъчно глупав, за да се опита да открадне нежигосаните крави. Не можеше сам да стигне далеч с толкова много добитък, а още по-малко да го жигоса.

Доби се задаваше откъм фургона, който споделяха с Арни.

— Какво по дяволите става? — попита младия мъж. — Никога не съм виждал Скелет да се държи толкова лудо — Арни го следваше на известно разстояние, обличайки риза, докато бяга.

— Не знам, но е при корала.

— Мислиш, че Роджър се опитва да открадне конете?

Роджър можеше да продаде двата коня на Солти за най-малко сто долара всеки. Не изглеждаше вероятно да е донесъл някакви пари от мините, така че може би беше достатъчно отчаян, за да се превърне в крадец на коне.

— Ако докосне моят, е мъртвец — промърмори Доби.

Солти се чувстваше по същия начин. Все пак нямаше да изглежда добре вторият съпруг на Сара да застреля първия, независимо от провокацията. Хората щяха да помислят, че обвинението е само прикритие за убийството.

— Не можем да сме сигурни, че Роджър е замесен — каза той. — Може да спи.

— Не и ако е казвал истината, когато разказа, че докато е бил в златните мини е можел да чуе кога някой си поема дъх.

Дробовете на Солти започнаха да горят, докато бягаше. Можеше да работи колкото всеки мъж, върху седлото или не, но не беше бърз в тичането. Краката му започваха да треперят и му се прииска корала да беше по-близо до къщата. Вятърът така или иначе рядко духаше от тази посока.

Втори изстрел го накара да забрави за горящите си дробове и треперещи крака. Един можеше да е случаен, но втори не. Нещо сериозно се бе объркало.

— Какво мислиш, че става? — попита Доби.

Солти нямаше отговор, затова не похаби въздуха, от който имаше нужда, за да следва темпото на младия мъж.

След като преминаха дъбовата горичка, вече можеше да види корала. Изглежда вътре бе настъпил смут, но въртящите се в кръг животни закриваха гледката му. Единственото, което можеше да види бе мъж, възседнал кон в центъра на суматохата. Беше Хенри Уолъс.

— Какво прави това копеле тук? — попита Доби.

Солти не отговори, защото беше по притеснен от мъжа по бельо, вкопчен в седлото на Уолъс. Можеше да бъде само Роджър Уинборн, а Хенри бе насочил пистолета си към него.

Без да забави крачка, Солти опря пушката на рамото си и стреля. Знаеше, че няма начин да уцели Уолъс, без да спре, за да се прицели, но искаше само да му попречи да застреля Роджър.

Изстрела отвлече вниманието на Уолъс от Роджър, но го насочи към Солти и Доби. Той бързо изстреля два куршума към тях. За щастие и двата не улучиха.

— Кучи син — избухна Доби. — Той стреля по нас.

Солти не отговори. Опитваше се да измисли начин да залови Уолъс. Ако се измъкнеше, вероятно щеше да принуди работниците си да се закълнат, че е бил цяла нощ в ранчото си и да избегне правосъдието.

— Да се разделим — каза той на Доби. — Тъй като си с десет години по-млад и по-подвижен, виж дали ще можеш да заобиколиш корала и да отидеш зад него.

— Той ще те застреля, ако се приближиш — предупреди Доби.

— Не смятам да бъда лесна мишена.

Очевидно, осъзнавайки, че скоро ще се изправи пред двама въоръжени мъже, Уолъс избута Роджър с крак, обърна коня и се насочи към процепа в оградата на корала. Уинборн изчезна измежду кръжащите животни. Солти реши да остави Уолъс да се измъкне. Ако не стигнеше бързо до Роджър, той можеше да бъде стъпкан до смърт. Не спря, за да се запита защо защитава мъжа.

Прескачайки оградата на корала, Солти побягна, викайки с цяло гърло, за да разгони кравите и конете и почти стъпка Роджър, който лежеше повален на набраздената земя. Кръвта по бельото му показваше, че е ранен. Калта по дрехите му предполагаше и че е бил стъпкан няколко пъти.

Като остави пушката си настрани, Солти коленичи до него.

— Какво правиш тук?

Очите на Роджър бяха отворени, но замъглени от болка. Думите му излизаха на пресекулки, всяка изричана с усилие.

— Чух това… проклето куче… да лае. Излязох, за да го накарам да млъкне. Видях Уолъс… да издърпва коловете… на корала.

— Не е трябвало да опитваш да се справиш сам с него.

— Не можех да оставя копелето да… открадне… кравите на децата ми… Трябваше да го спра.

— Трябваше да ме извикаш.

— Исках… да направя нещо… за тях… сам.

— Не и без оръжие.

— Не мислех, че ще ме простреля. Стреля… първо… по кучето.

Арни пристигна.

— Спри това — нареди Солти на Доби, който се опитваше да прогони останалия добитък. — Иди да кажеш на Сара, че с Арни ще занесем Роджър в къщата. Прострелян е. Може да има и няколко счупени кости.

— Хвани Уолъс — изстена Роджър.

— Ще го хвана. Точно сега трябва да се погрижим за теб.

Роджър се опита да говори, но думите бяха толкова неясни, че Солти не успя да го разбере. Мъжът изстена от болка, когато го повдигнаха. Солти го хвана за ръцете, а Арни за краката и се запътиха към къщата.

— Мислиш ли, че ще оцелее? — попита Арни.

— Няма как да знам, преди да погледна раната му. Ще му е нужен лекар. Има ли на близо?

— Най-близкия е в Остин или Сан Антонио.

— Без лекар — каза им Роджър. — Виждал съм… твърде много… през войната.

Щеше да отнеме повече от ден с фургон, за да стигнат до някой от градовете. Солти не бе сигурен, че Роджър ще преживее пътуването.

— Сара може да се погрижи за теб. Тя ще знае, какво да прави — щеше да каже и още, но Роджър бе изпаднал в безсъзнание.

Той не искаше Сара да се грижи за Роджър. Не искаше да й се налага да прави каквото и да е за мъжа, дори да прекара няколко минути с него, но трябваше да остави личните си чувства на заден план. Каквото и да усещаше, Роджър бе човешко същество.

Елън се изстреля към тях от сенките на дърветата близо до къщата и внезапно спря. Тя се втренчи в баща си с широко отворени любопитни очи.

— Мъртъв ли е?

— Просто припадна от болката — обясни Солти.

— Доби каза, че господин Уолъс е стрелял по него. Защо?

— Не знам — отвърна той.

— Попита ли го?

— Избяга, преди да успея.

— Защо?

Разликата между близнаците продължаваше да учудва Солти. Джаред щеше да замълчи и сам да се досети за всичко. Елън реагираше на събитията с едва контролирани изблици на енергия, а после мислеше.

— Не знам защо е бил тук — каза й той. — Но избяга, след като простреля баща ти, защото знае, че това ще му докара проблеми.

— Ще го застреляш ли?

Солти предположи, че око за око е нещо логично, когато си на седем. Застрелваш някого и в замяна биваш застрелян. За съжаление или за щастие, нищо в живота не бе толкова просто.

— Задръж вратата — помоли той момичето, — по-тежък е, отколкото изглежда.

— Сложи го в моето легло — каза Сара, когато влязоха в къщата.

Солти влизаше за пръв път в спалнята й и бе изненадан от нейната аскетичност. Освен леглото и скрина, нямаше други мебели, нито декорации. Дори картини на стените или завеси на прозорците.

Сара бе пребледняла, но изглежда се контролираше.

— Колко лошо е ранен?

— Още не знам.

— Ще умре — Солти не бе забелязал, че Джаред стои в ъгъла. Погледът на момчето бе съсредоточен в баща му.

— Не може да знаем това — каза Сара.

— Аз го знам.

Солти и Арни положиха Роджър на леглото и Сара разкопча ризата му. Кръв течеше от рана в горната дясна част на гърдите му. Беше невъзможно да се каже дали куршума е улучил жизненоважен орган. Солти положи ръка върху гърдите на Роджър и се наведе, за да чуе дали диша.

— Сърцето му все още бие и дробовете му изглеждат чисти.

— Можеш ли да извадиш куршума? — попита Сара.

— Виждал съм как става, но никога не съм го правил — отговори Солти.

Сара се обърна към Арни.

— Ами ти? — мъжът отстъпи назад.

— Не гледай мен — каза Доби. — Аз дори не знам, как да разпоря пиле.

Сара се вгледа в Роджър за миг. Той беше толкова блед, че приличаше на албинос. Дишането му беше повърхностно и затруднено. Около него витаеше изнервяща тишина, която нашепваше за смърт.

— Няма да преживее пътуване до Остин — реши тя. — И не мисля, че ще издържи, докато доктора стигне до нас, ако не извадим куршума.

Шест души се бяха събрали в малката стая и Солти можеше да усети петте чифта очи, вперени в него, в очакване на решението му. За миг се почувства паникьосан.

— Това, че съм виждал как лекарите вадят куршуми, не означава, че знам как да го направя — каза той. — Може без да искам, да го убия.

— Страхуваш се да не би някой да те обвини, че си опитал да го убиеш, за да останеш женен за Сара? — предположи Арни.

— Никой не би го помислил — настоя Доби.

Солти не беше сигурен.

— Мисля, че всички знаем, че единствения шанс, който Роджър има, е, да извадиш куршума — каза Сара. — Ако умре, Уолъс ще понесе вината.

Солти знаеше, че поне трябва да опита.

— От какво имаш нужда? — попита Сара.

Познание, опит и инструменти, които нямаше. Малко кураж също щеше да му е от полза.

— Остър нож и най-силния фенер, който имате — каза той. — Може да сгрееш и вода, за да го почистим.

— Аз ще донеса парцали — предложи Елън.

— Той ще умре — повтори Джаред.

Черногледството на момчето започна да дразни Солти.

— Ще направя всичко по силите си, за да не се случи.

Кожата на Роджър започваше да придобива варовит оттенък, който Солти бе виждал много пъти като предизвестие на смъртта. Сърдечният му ритъм също отслабваше. Каубоят не беше лекар, затова не знаеше, какво става вътре в тялото на Роджър. Можеше само да опита да извади куршума и да се надява мъжа да оздравее.

— Това е най-острия нож, който имам — ножът, който Сара му подаде изглеждаше достатъчно голям, за да разреже свински бут.

— Аз имам един — Доби бръкна в джоба си извади дълго, тясно острие.

— Трябва някак да го почистя.

— Защо? — попита Елън.

— По време на войната, докторите разбраха, че измиването на всичко помага за предпазване от инфекция.

Отне им няколко минути да запалят огън и стоплят вода, минути, които дадоха на Солти твърде много време да се запита, какво щеше да прави.

Сара сложи ръка на рамото му и го стисна.

— Спри да се съмняваш в себе си — каза тя. — Ти си най-добрия шанс, който той има.

— Как може да сме сигурни?

— Не можем да сме сигурни в нищо. Само да дадем най-доброто от себе си.

Това не изглеждаше достатъчно.

— Джаред, ела да си измиеш ръцете — каза Солти.

— Защо? — попита Сара.

— Защото пръстите му са много по-малки от моите. Колкото по-малко се налага да режа, толкова е по-голям шанса Роджър да се възстанови.

Нито Сара, нито Джаред изглеждаха доволни, но не възразиха. Най-накрая водата беше гореща и Солти изми своите ръце, тези на Джаред и ножа. Не можеше да отлага повече. Състоянието на Роджър се влошаваше. Сърдечният му ритъм беше слаб, дишането променливо. Беше толкова блед, че сякаш всичката му кръв беше изтекла.

— Ще направя възможно най-малък разрез — каза Солти на Джаред, чувствайки вина, че моли за помощта му. Но момчето беше най-добрия шанс на Роджър. — Щом усетя куршума, искам да бръкнеш и да се опиташ да го извадиш.

Джаред изглеждаше почти толкова блед, колкото баща си, но кимна.

Първият разрез беше най-лош. След това стана по-лесно. Слава Богу, нямаше много кръв. Солти вкара проучващо пръст в раната. Усети неприятно чувство в стомаха си, от това, че пръста му е в тялото на друг човек. Всичко вътре беше меко, топло и влажно.

Избутвайки настрани безпокойството си, той започна да търси куршума. След няколко опита го намери. Изглежда се бе забил в мека тъкан, а не в кост.

— Надълбоко е — предупреди той Джаред. — Навътре и в дясно. Виж, дали ще можеш да го усетиш.

Джаред се поколеба само за кратко. С умерена твърдост, досущ като майка си, момчето пъхна два тънки пръста в раната.

— Усещам го — каза той.

— Виж, дали ще можеш да го размърдаш.

Джаред погледна концентрирано.

— Мога да го помръдна — обяви той, — но не излиза.

— Ще трябва да го хванеш и да дърпаш.

— Има нещо твърдо.

— Продължавай да опитваш.

Твърдото вероятно беше ребро. Ако Джаред не можеше да изкара куршума с пръстите си, щеше да се наложи Солти да опита да го извади с ножа. Не искаше да го прави, защото рискуваше да нанесе още щети.

Джаред бръкна дълбоко в раната, опитвайки се да не я уголемява.

— Продължава да се изплъзва от пръстите ми.

— Ще го хванеш — каза Солти.

Всички други стояха неподвижно около леглото, а погледите им бяха съсредоточени в сцената пред тях. Телата им бяха напрегнати от страх и очакване. Много по-тежък товар от изваждането на куршум.

— Хванах го! — но Джаред остана концентриран, докато не издърпа куршума и не го вдигна.

— Нормално ли е да кърви толкова?

Въпросът на Елън насочи вниманието на Сара обратно към раната. Беше се напълнила с кръв, която се стичаше надолу.

— Има вътрешен кръвоизлив — каза Солти. — За съжаление, не можем да сторим нищо за него, освен да го превържем. Справи се чудесно — обърна се той към Джаред. — По-добре, отколкото аз бих могъл.

Момчето погледна към раната и обърна мрачен поглед към Солти.

— Но той все пак ще умре, нали?

Солти също се взря в кървящата плът. Изглеждаше зле, но поради някаква причина, не искаше да губи надежда.

— Нямате нужда от мен — каза Арни. — Смятам да си вървя.

— И аз — присъедини се Доби. — Ела с мен — обърна се той към Джаред. — Ще ти помогна да се измиеш.

— Солти, ти също си изцапан — отбеляза Елън.

Той погледна към окървавения нож в ръцете си.

— Отиди с Джаред и се почисти. Елън ще остане с мен — каза Сара.

В кухнята, Джаред остави Доби да измие ръцете му. Момчето наблюдаваше мълчаливо, докато Солти изми своите и ножа. Доби гледаше надолу, несигурен дали трябва да говори.

— Какво има? — попита Солти.

— Искаш ли да започнем да копаем гроб?

Солти се зачуди, колко ли възрастен трябва да си, преди смъртта да престане да бъде нещо, което се случва на другите хора. Безбройните жертви на войната не бяха успели да му помогнат да свикне. Изглеждаше крайно нечовешко да се говори за погребението на Роджър, докато все още е жив и то пред децата му, но смъртта идваше, без да пита.

— Не още. Сара трябва да реши къде да го заровим.

— Тогава отивам да спя.

— И ти трябва да се връщаш в леглото — каза Солти на Джаред. — Не можеш да сториш нищо повече.

— Искам да остана с мама и Елън.

— Можем всички да постоим заедно — каза Солти.

Когато се върнаха в спалнята, почти нищо не се бе променило. Сара все още придържаше окървавения парцал към гърдите на Роджър. Елън стоеше до нея. Роджър изглеждаше по същия начин.

— Искаш ли да те сменя за малко? — попита Солти.

— Вече й предложих — отвърна Елън. — Не ми дава.

Солти искаше да отговори, но се страхуваше, че каквото и да каже, ще е погрешно. Сара не искаше Роджър да умре, въпреки че завръщането му бе усложнило нейния живот и този на децата. На Солти му се искаше децата да не стават свидетели на смъртта на баща си, но това изглеждаше неизбежно. Поне имаха шанса да го видят отново. Той се бе върнал и ги бе поискал. Може би беше достатъчно, за да компенсира изоставянето им.

Толкова се бе замислил, че не забеляза, кога Роджър бе спрял да диша. Сепна се едва когато Сара се изправи, сведе глава и изрече кратка молитва.

— Мъртъв ли е? — попита Елън.

Майка й кимна.

— Искаш ли да го облека? — попита Солти.

— Не. Аз трябва да го направя.

— Може ли да помогна? — попита Елън.

— Не — отвърна Сара. — Не, това е мое задължение.

— Хайде — каза Солти на Елън. — Отдавна трябваше да си в леглото.

Сара му отправи слаба благодарствена усмивка.

— Върни се, когато свършиш.

Не след дълго Елън и Джаред бяха сложени да спят. Солти остана няколко минути при тях, милвайки косите им като ги успокояваше. Те понасяха смъртта доста смело. Той реши, че е защото не са познавали Роджър. Предположи, че така е по-добре.

Върна се при Сара след около пет минути.

— Какво мога да направя?

— Седни до мен и ме слушай, докато говоря.

Така и направи.

Сара се пречисти. Тя разказа как не е искала да се омъжи за Роджър, как е умолявала баща си безрезултатно да не я принуждава. Описа го като разглезен младеж, безотговорен възрастен и нехаен съпруг. Разказа също как желанието й за независимост се е противопоставяло на всичко, което той искал от живота, как опитите й за промяна са се проваляли, защото той не е искал такава. Разказа за нещастието му с Джаред, за отричането на семейството му от нея и децата й. За гнева, който бе таяла към него, и който бе нараствал с всяко следващо изпитание.

После разказа как е осъзнала, че Роджър едва ли ще може да се промени, нито пък тя. Бракът им бил грешка и за двамата. Описа чувствата си, гнева, когато се бе завърнал, вината, че смъртта му е премахнала най-голямата пречка за щастието й. Разказа, колко много съжалява, че никога не е опознал собствените си деца и същевременно, колко е облекчена, че те никога няма да опознаят истинския му характер.

Накрая замълча. Солти не знаеше дали трябва да каже нещо в отговор. За него това беше непозната територия. Никоя жена не си бе изливала сърцето пред него. Не и по този начин.

Неспособен да стори нищо, той се пресегна и взе ръката й. Беше загрубяла от тежката работа, но топла и мека. С въздишка, Сара вдигна поглед и му се усмихна. После се облегна на него. Постояха така няколко минути, а Солти все още се чудеше дали да каже нещо.

Когато накрая заговори, изглежда си бе възвърнала самообладанието.

— Сега ще го облека. Когато приключа, искам да го занесеш в трапезарията. Ще го погребем сутринта.

 

 

Елън дърпаше роклята си.

— Престани, преди да я скъсаш — скара й се Сара.

Тя и децата бяха готови да излязат. Мъжете вече бяха положили тялото на Роджър в ковчег, близо до изкопания гроб.

— Защо трябва да съм облечена така?

— Хората винаги се обличат официално за погребения. В знак на уважение.

— Защо трябва да го уважаваме? — попита Джаред. — Той беше лош.

Трудно беше да се отговори на този въпрос. Чувстваше се като лицемер, задето караше децата си да почитат мъжа, който ги бе изоставил. Може би Роджър не беше виновен, че родителите му са го разглезили заради външния му вид, карайки го да вярва, че заслужава нещо само защото го иска. Или пък той трябваше да има силата на характера, за да се пребори. Тя не можеше да каже. Всичко, което знаеше със сигурност в момента бе, че иска децата й да мислят най-доброто за баща си, поне в аспектите, които можеха да повлияят на мнението им за тях самите.

— Хората невинаги правят каквото трябва, докато са живи. Просто трябва да вярваме, че баща ви е дал най-доброто от себе си.

— Може би го е направил — призна неохотно Джаред. — Но Солти никога няма да бъде такъв.

— Сигурна съм, че си прав — съгласи се тя. — Сега не бива да караме всички да ни чакат.

Отне почти цяла нощ, докато решат къде да погребат Роджър. Сара се спря на едно място в горичката, която обграждаше къщата. Така щеше да уважи позицията му като член на семейството, но и щеше да бъде отделен от новото семейство, което тя създаваше.

Когато излязоха, те закрачиха заедно — Елън от едната й страна, Джаред от другата. Елън щеше да се превърне в красива жена, но Джаред щеше да стане разбивач на сърца. Тя намери за иронично, че детето, от което Роджър се беше отказал, ще е по-голям красавец и от баща си. Гордееше се с двамата. Бяха наследили само най-доброто от родителите си, без недостатъците.

Всички се събраха до гроба. Солти, Арни и Доби стояха срещу нея и децата. Сара знаеше, че трябва да каже нещо, но все още търсеше точните думи. Мълчанието се проточи.

Сега Роджър не изглеждаше толкова красив, но в него имаше човечност, която бе липсвала преди. Може би войната и двете години в златните мини го бяха научили на някои от уроците, които не бе запомнил преди. В крайна сметка, се бе върнал при тях. Може би наистина е искал да спази брачните си клетви, а не само да се измъкне от финансовото затруднение. Може би причината за гнева му беше изненадата да завари друг мъж на своето място.

Тя прочисти гърло. Беше време.

— Събрали сме се да почетем паметта на Роджър Уинборн, син на Ансън и Джесика Уинборн, първи съпруг на Сара Петишал Уинборн и баща на Елън и Джаред Уинборн. Той беше радост за родителите си и любим на много хора, които го познаваха — това не беше твърде преувеличено. Разбираше се прекрасно с всеки, който не бе женен за него. — Той беше добър войник, който преживя войната и се върна при семейството си. Умря в опит да защити дома си.

Тя мислеше да каже повече, но главата й беше празна. Роджър изглеждаше толкова спокоен и мирен, толкова обикновен, а не като мъжа, когото помнеше. Сякаш показваше, че разбира, че е време той да почива, а те да продължат напред. Може би в смъртта, я разбираше така, както не бе способен приживе.

— Готова ли си да го заравяме? — попита Солти.

— Да.

Солти и Доби сложиха капака на ковчега и го заковаха. Готвеха се да го спуснат в гроба, когато ги прекъсна пристигането на няколко ездачи. Надзирателят на Уолъс бе най-отпред. Той погледна ковчега със странно изражение.

— Какво правите тук? — попита Сара.

— Господин Уолъс излезе снощи и каза, че идва насам, но така и не се върна — той посочи ковчега. — Не се готвите да заровите него, нали?