Лей Грийнууд
Единствено с теб (21)

Глава 21

Сара започна да се бори за глътка въздух. Сякаш беше под вода и се задушаваше. Като че ли тялото й беше покрито с желязо и гръдния й кош не можеше да се повдигне. Изведнъж парализата изчезна и животворния въздух нахлу в тялото й толкова бързо, че чак я замая.

Все още не можеше да фокусира погледа си, а ума й бе неспособен да се справи с твърдението на непознатия. Всички мисли се оттеглиха зад невидима бариера, оставяйки я да се лута между очевидното и невъзможното. Тя се втренчи безумно в мъжа на вратата. Той не можеше да е този, който твърдеше, че е. Роджър беше мъртъв. Ако не беше, щеше да си дойде преди две години, когато войната приключи.

Мъжът беше висок колкото Роджър, но по-едър, вероятно тежеше с петдесет фунта повече. Косата му беше рошава и дълга, брадата гъста и неоформена. Роджър поддържаше косата си добре пригладена. Бръснеше се всеки ден. Никога не носеше толкова овехтели дрехи. Той…

Нещо смътно познато в него отне дъха й. Външността на Роджър се бе променила драстично, дори гласа му звучеше различно, но тези очи разрушиха възроденото й щастие и надеждите й за бъдещето. Тя никога нямаше да забрави как я гледаха, когато беше ядосан или разочарован. Под тлъстините, косата и дрехите, този мъж наистина беше Роджър Уинборн.

— Аз съм Бентън Уилър — каза Солти — Това са съпругата ми Сара и децата й Елън и Джаред. Тези мъже са…

— Тя не е твоя съпруга, кучи сине — изръмжа Роджър. — Те са моята жена и децата ми.

Сара опита да проговори, но думите отказваха да излязат. Тялото й се бе превърнало в камък.

— Не знам каква игричка играеш — каза Солти, — но Сара е моя съпруга. Имам брачно свидетелство, с което да ти го докажа.

Сара не разбираше как може да е толкова спокоен. Децата се взираха в Роджър, сякаш беше призрак. Челюстта на Доби бе увиснала до скута му, а Арни изглеждаше видимо побеснял.

Роджър свали раницата, която носеше.

— Тя е моя жена и мога да го докажа.

— Сара беше омъжена за Роджър Уинборн — съгласи се Солти. — Но той загина през войната. Няма да успееш да си присвоиш собствеността му само защото разполагаш с брачното му свидетелство.

Защо Роджър изобщо би запазил брачното им свидетелство? Той мразеше да е женен за нея.

— Не се опитвам да открадна нищо! Аз съм Роджър Уинборн. Какво ти става? — той отправи гневен поглед към Сара. — Защо не говориш? Не позна ли собствения си съпруг?

Тя усети как силата се изцежда от нея като вода от преобърната кофа. Какво щеше да прави? Не можеше отново да бъде съпруга на Роджър. Децата й заслужаваха баща, който да ги обича, който да е загрижен за щастието им, колкото и за своето. Заслужаваха да се чувстват желани, оценявани и важни. Да бъдат щастливи. Както и тя.

Сара намери отнякъде сили да се изправи в стола си, да изпъне рамене и да погледне Роджър в лицето.

— От начало не те познах — каза тя. — Много си се променил.

Част от гнева по лицето на Роджър се оттегли и той се запъти към нея, но Солти го спря.

— Не знам кой си и не ме интересува, но няма да правиш нищо, което да разстрои съпругата ми.

— Тя е моя съпруга! — извика Роджър.

Опита се да избута Солти настрана, но той не помръдна и инч.

— Приближи се с още една стъпка и ще те изхвърля. Ако не промениш отношението си, ще те придружа до края на земите ни и ще наредя никога повече да не се връщаш.

— Аз ще помогна — погледа на Арни бе толкова потъмнял, че Сара помисли, че ще нападне Роджър на мига. Очевидно можеше да прости на другар войник, че е спечелил сърцето й, но не и на Роджър, че я е изоставил.

— И аз — добави Доби.

Роджър изглеждаше смаян.

— Това е моето ранчо. Не можеш да ме прогониш.

— Имаш проблеми със слуха — каза Арни. — Или просто си глупав — той се изправи от стола, когато Роджър тръгна към него.

Сара се намеси.

— Престанете! Оценявам чувствата ти, Арни, но няма да позволя да се биете в кухнята ми.

— Нямаше да го бия вътре, госпожо — отвърна Арни. — Не бих искал госпожица Елън да види толкова много кръв.

Защо по време на животопроменяща криза, мислите й внезапно се съсредоточиха върху елемент от ежедневието? Всичко, което успя да каже беше:

— Ял ли си нещо днес?

Той примигна при внезапната смяна на темата.

— Едва се е съмнало. Как мислиш?

Дългата практика й помогна да игнорира грубостта му.

— Можеш да се нахраниш с нас.

Джаред посегна към патерицата си, която бе облегнал на стената зад него.

— Може да вземе моя стол.

— Остани на мястото си — каза Солти. — Ще седне на моя. Предпочитам да седя до съпругата си — той вдигна чинията и чашата си с кафе и се обърна към Роджър. — Роджър Уинборн официално е обявен за мъртъв. Сара вече не е твоя съпруга. Сега сядай.

Джаред седеше от едната страна на Солти, а Доби от другата. Никой от тях не желаеше да седи до Роджър.

Мъжът изглеждаше сякаш ще откаже. Сара нямаше представа, какво се бе случило с него след войната, но знаеше, че винаги си е бил толкова сприхав, колкото и себелюбив. Никога не бе търпял да му казват какво да прави.

Той остана неподвижен, докато съпругът й слагаше чиния, чаша и прибори пред него. След като Солти седна до Сара, той изглежда осъзна, че беше единствения правостоящ и всички го гледат и чакат. Сви рамене и седна.

— Защо не ми кажеш къде беше, след като войната приключи? — каза Сара.

— В Калифорния, търсех злато.

Сара нямаше да е толкова изненадана, ако й беше казал, че е направил ферма за кал в индианската територия. Роджър никога не бе обичал работа, от която би могъл да се изцапа, изисква твърде много усилия или предполага опасност.

Очевидно, от историята, която разказа, армията бе подронвала самочувствието му, докато не усетил, че единствения начин да си го възвърне, е, да забогатее от златните мини. Начинът, по който обрисува живота там, не приличаше на нищо, което бе изтърпявал преди.

— Не можеше да се обърнеш с гръб към никой — казваше Роджър. — Биха те убили за квадратен ярд земя или унция злато.

— Какво направи? — попита Елън.

— Трябваше да имаш партньор, който да пази гърба ти — отвърна Роджър.

— Намери ли някакво злато? — попита дъщеря му.

— Разбира се. Много.

— Богат ли си?

— Трябва само да го погледнеш, за да разбереш, че не е — проговори Джаред.

Роджър навири нос.

— Всичко струваше от десет до сто пъти повече в мините. Едно яйце за два долара. А говеждо бе почти невъзможно да се намери на каквато и да е цена.

— Трябваше да караш без него — каза Джаред. — Ние така правехме.

Сара не знаеше откъде Джаред бе развил тази непоносимост към баща си. Тя бе дала всичко от себе си да не казва нищо, което да даде повод на детето й да се срамува от него.

— Трябваше да се храня — отвърна Роджър. — Работата беше тежка.

Джаред отказваше да отстъпи.

— Както и управляването на ранчо.

Роджър се засмя и парченце наденица падна от устата му.

— Какво му е трудното да седиш върху кон?

— Нищо — отвърна Джаред. — Дори сакат като мен може да се справи. Важното е да знаеш какво да правиш, когато си на коня.

Джаред вече изпитваше преданост към Солти. Завръщането на Роджър заплашваше наскоро развилото се у него чувство на сигурност и самоуважение.

— Търсене на злато и управляване на ранчо — и двете работи сами по себе си са трудни — намеси се Солти.

Роджър се присмя.

— От къде знаеш?

— Израснал съм в Джорджия. Работих за кратко в златна мина. Джорджия беше главния източник на злато в страната преди Калифорния.

— Не ти вярвам.

Солти сви рамене.

— Това е факт, така че не е важно, какво вярваш ти.

Джаред засия при отговора му. Доби направи същото, а изражението на Арни остана непроменено.

Сара не бе сигурна какво трябва да се направи. Не знаеше какво може да се опита да я принуди закона, но бе сигурна, че никога повече няма да бъде съпруга на Роджър. Изминалата нощ го бе направила невъзможно.

— Какво смяташ да правиш сега, след като се върна в Тексас? — попита Солти.

Роджър почервеня.

— Това е моето ранчо. Смятам да остана тук.

— Мога да ти позволя да останеш няколко дни или седмици, докато решиш какво да правиш, но ще трябва да заработваш престоя си.

— Аз няма да работя с него — заяви Доби.

— Той ще работи с мен — каза Солти.

— А аз с кого ще работя? — попита Джаред.

— Може с мен — обади се Арни.

— Ами аз? — Елън нямаше да остане назад.

— Можеш да работиш с мен и Доби — каза Сара.

— Няма да работя с него — възрази Роджър, посочвайки Солти.

— Не те карам насила — отвърна Солти. — Сигурен съм, че ще намериш нещо в града.

— Няма да ходя в града! Това е моят дом!

— Ако останеш тук ще трябва да работиш — заяви Солти.

— Със Солти ръководим ранчото заедно — обърна се Сара към Роджър. — Но той взима решенията за това какво трябва да се направи и кой ще го стори най-добре.

Роджър я погледна неодобрително.

— Не знам защо баща ми е помислил, че от теб ще излезе добра съпруга, но никога не съм мислел, че ще се превърнеш в…

Солти го прекъсна.

— Преди да кажеш нещо, което може да доведе до неприятни последици, трябва да си спомниш, че нито си писал на съпругата си, след като си се присъединил към армията, нито си се прибрал, след като войната приключи. Нямало е как тя да знае, че си жив. След две години чакане си обявен за мъртъв и Сара и аз сме законно женени. Не е сторила нищо лошо.

Солти не звучеше като себе си, но Сара предположи, че и той, като нея се бори да приеме факта, че Роджър е жив. Тя се пресегна и пъхна ръката си в неговата. Искаше да знае, че каквото и да се случеше, той бе мъжа, който обича.

Солти се обърна към нея, усмихна се и стисна ръката й. Това бе уверението, от което се нуждаеше.

— Не мога да повярвам, че си го довела тук — това беше сдържан отговор, нетипичен за онзи Роджър, когото Сара помнеше.

— Къде другаде трябва да бъде съпругът ми?

— В собствения си дом. И ти трябва да бъдеш там.

— Шърман унищожи дома ми — каза му Солти. — Затова дойдох в Тексас с командира на взвода ми.

— Бил си в армията?

— Служих в кавалерията. Ние изтласкахме врага.

Беше забавно да се види как Роджър преоценява Солти. Сара не знаеше дали беше войната, или перспективата за бъдещето, но той осъзна, че не може да има всичко, което пожелае.

— Ходи ли да се видиш с родителите си? — попита тя. Беше изненадана, че той не спомена нищо за тях.

— Те са мъртви.

— Какво се е случило?

— Загинали са в пожар.

— Съжалявам — не можеше да ги харесва, заради отношението им към нея и децата й, но никой не заслужаваше толкова болезнена смърт. — Знаеш ли, какво се е случило?

Роджър сви рамене.

— Бяха стари. Вероятно са счупили фенер или са заспали, без да загасят огъня. Пожарът е унищожил всичко. Имах пари колкото да стигна до тук.

Значи затова се е върнал в Тексас. Нямало е къде другаде да отиде. Очевидно разоряването бе по-лошо от това да мразиш съпругата и децата си.

Арни избута назад стола си. Гледайки към Солти, той каза.

— Готов съм. Какво искаш да направим с Джаред днес?

— Опитайте да намерите свинете на Сара. Искам да знам къде са родили малките си.

— Някаква идея откъде да започнем търсенето?

— Аз знам — каза Джаред. — Мама ми каза, къде ги е намерила миналата година.

— Тогава да тръгваме — отвърна Арни. — Времето тече.

Роджър погледна към сина си.

— Той дори не може да ходи. Как ще търси свине?

Изражението на Солти стана грубо.

— Джаред не само обикаля наоколо като всички нас, а може и да язди. Помага ни много със събирането на говедата и жигосването им.

— Това дете може само да се пречка — настоя Роджър.

Солти удостои мъжа със слаба усмивка и се изправи.

— Сигурен съм, че не за първи път грешиш. Ако искаш да закусиш, по-добре яж по-бързо. Започваме работа след десет минути.

— Ти самият не си привършил!

— Изгубих апетит — Солти се обърна към Сара. — Вижте с Доби дали можете да откриете още добитък за жигосване.

Елън изглеждаше наранена, че нейното име не бе споменато.

— И аз ще помагам — напомни му тя.

— Знам. Разчитам на теб да се увериш, че Доби няма да избяга с жена ми.

Детето се изкиска.

— Доби не харесва момичета.

Младежът намигна.

— Харесвам момичетата, ако са красиви, колкото майка ти.

— Казах ти — рече Солти. — Дръж го под око — и излезе през вратата.

Роджър кипеше. Сара бе благодарна, че Солти бе овладял ситуацията засега, но нямаше да трае дълго. Самото присъствие на Роджър щеше да бъде източник на напрежение. Имаха нужда от крайно решение, но не знаеше какво трябва да бъде то. Не бе подала молба за развод, затова се страхуваше, че според закона, сега бе омъжена за двама мъже.

— Защо си се омъжила за него? — попита Роджър, когато всички излязоха.

Сара се изправи.

— Довърши си закуската. Когато Солти каже десет минути, има предвид точно толкова.

— Не отговори на въпроса ми.

Тя взе две чинии и ги занесе до мивката.

— Не е нужно.

— Ти си ми съпруга. Трябва да правиш каквото ти кажа.

Тя поклати глава.

— Никога повече няма да е нужно да правя каквото кажеш.

Роджър запрати ножа си върху масата.

— Аз съм ти съпруг. Имам правото да те накарам да ми се подчиниш!

Сара се обърна към него с ръце на кръста, доволна, че можа спокойно да изрече следните думи:

— Ако само ме докоснеш, Солти ще те разкъса на парчета.

Роджър се засмя.

— Мислиш се за голяма работа.

Тя взе още две чинии.

— Аз не съм, но Солти е. Ако не ми вярваш, само ме наречи уличница. Това щеше да кажеш, нали? Ако от теб остане нещо, след като приключи, Арни ще нахрани прасетата с теб.

Изражението на Роджър беше презрително, но съдържаше и частица изненада и несигурност.

— Какво е станало с теб? Никога преди не си била такава.

Сара бе вдигнала чинията с наденички с намерението да я прибере, но се обърна към него.

— Това беше преди да бъда оставена да се справям сама с ранчо в продължение на шест години. Преди сама да отгледам две малки деца, докато върша всичко останало. Преди да се омъжа за човек, който уважава интелигентността ми, колкото и моята личност, който вярва, че желанията и волята ми са важни, колкото неговите.

— Никой мъж не е толкова луд.

Сара се обърна към печката.

— Щях да се съглася с теб, преди да срещна Джордж Рандолф.

— Кой по дяволите е той?

— Бил е командир на взвод по време на войната. Женен е за жена, която обожава. А Солти ме накара да повярвам, че заслужавам да бъда обичана по същия начин, по който Джордж обожава съпругата си — тя взе чинията на Роджър и я остави в мивката.

— Върни я! Не съм приключил.

— Десетте ти минути изтекоха. Солти чака.

— Откъде знаеш?

Звукът от чук ясно се чуваше.

— Ето така, знам. Сега излизай от тук и отивай да му помогнеш. Никой не се храни на масата ми, без да е работил цял ден.

Роджър седеше неподвижно, взираше се в нея, очевидно раздвоен между импулса да я заплаши, както преди толкова много време, и чувството, че нещо важно се е променило, нещо, което не разбираше и не мислеше, че е възможно. Но таеше достатъчно съмнение, за да се изправи на крака и да излезе от стаята.

Сара не бе осъзнала колко е напрегната, докато на практика всеки мускул в тялото й не започна да се отпуска. Промяната бе толкова внезапна, че почувства леко замайване и гадене. Гняв и шок бушуваха в нея. Шокът беше нов, но гнева стар. Роджър й бе обърнал гръб само защото чувстваше, че тя е маловажна. Беше игнорирал децата си, защото не ценеше момичетата и не можеше да приеме син инвалид. Беше заминал за Калифорния, защото изглеждаше като лесен начин да забогатее. Не се бе интересувал достатъчно от семейството си, за да разбере дали са добре, имаха ли нужда от нещо, или дори дали бяха оцелели. Сега, когато нямаше други възможности, се бе върнал.

Сара започна да прибира храната. Месото можеше да се използва отново, а от качамака да се направи сос, но трябваше да измисли какво ще прави с останалите яйца. Не можеха да си позволят да изхвърлят храна. Завръщането на Роджър не бе променило това.

Тя се опита да прогони натрапника от ума си и започна да планира къде ще яздят днес. Роджър Уинборн вече нямаше да бъде част от живота й, освен като баща на децата й. Не можеше да става и дума за самата нея — щеше да направи, каквото изискваше законът, но когато всичко приключеше, нямаше повече да бъде негова съпруга. Тя вече имаше мъжа, от който се нуждаеше и неговото име беше Солти.

 

 

Луната и звездите бяха толкова ярки, а небето така безоблачно, че нямаше никакви изгледи да завали. Солти вдигна спалния си чувал, взе едно одеяло и се запъти към къщата. Беше решил, че Роджър ще спи в навеса, но не му се доверяваше, за да остане там. Надявайки се да го хване, ако смята да направи нещо глупаво и да предпази децата, той реши да спи на земята отвън.

Въпреки усложненията, които завръщането на Роджър бе внесло в живота му, Солти бе преодолял скритата си ярост. Изясняването на обстоятелствата около двата брака щеше да бъде досадно и неприятно, но ставаше въпрос за закони, а не за проблеми, които се влияеха от лични чувства. Солти беше като пребит. Да прекараш цял ден с Роджър Уинборн бе най-изтощителното нещо, което бе правил някога. Мъжът можеше да изчерпи търпението и на светец, а Солти никога не бе претендирал, че е такъв.

Провери кравите, които Сара и Доби бяха докарали, за да се увери, че не са съборили оградата на корала в търсене на начин да се измъкнат. Щяха да минат няколко дни, докато ги жигосат. Трябваше да подсили корала и да го разшири, особено когато Джордж Рандолф изпратеше бичето. То трябваше да се държи в ограждение и да карат кравите при него. Беше твърде ценно, за да го оставят на свобода.

Пилетата нощуваха в тревата в оградения им двор. Прасето ровеше наоколо в търсене на храна. То бързо наддаваше. Солти трябваше да реши дали да затвори дивите свинчета, когато пораснеха достатъчно, за да се отбият, или да ги остави да се грижат сами за себе си. Съмняваше се, че ще може да им набавя достатъчно храна, за да ги угои добре, но не искаше да ги изгуби заради койотите или вълците. Храната на шест души за следващата година зависеше от тях.

Градината растеше добре. Смяташе да засади боб и грах, а устата му се напълни със слюнка при мисълта за пресни домати. Щеше да има царевица и тикви. С малко късмет, катериците нямаше да изядат всички орехи от горичката до потока. Имаше още много работа за вършене, но като цяло всичко изглеждаше благоприятно. Присъствието на Арни и Доби правеше нещата много различни. Роджър беше друго нещо.

С добра помощ, Солти щеше да успее да довърши допълнителната стая след няколко дни. Предполагаше, че всеки мъж е способен на просто дърводелство. Ако не, поне щеше да помага. Вероятно Роджър би могъл да прави и двете със задоволително умение, но той беше най-мързеливия, най-дребнав мъж, който беше срещал. Всичко, на което беше способен, бе да говори, да задава въпроси, да прави предположения и да се опитва да убеди Солти, че не е законния съпруг на Сара. Че бракът й с него е лесно поправим инцидент. На Солти му бе нужна почти всяка частичка търпение, за да го игнорира.

Когато достигна къщата, той спря, за да реши, къде е най-добре да разположи постелята си. Не искаше да спи пред стълбите, но не смяташе и да е отдалечен на повече от десет фута от тях. Нямаше да допусне Роджър да се опита да промъкне вътре. Накрая се спря на място, на около шест фута от верандата и разстла спалния чувал. Намести възглавницата си и сгъна одеялото на две. Очакваше, че навън ще е доста по-студено, отколкото в бараката.

Въпреки умората, беше твърде изнервен, за да заспи. Трябваше да измисли как да поправи нещата. Роджър бе провалил вечерята на всички. Нещата, които казваше, изглежда бяха предназначени да обидят или ядосат някой. Джаред намръщено бе стиснал устни. Арни кипеше мълчаливо, докато Доби се опитваше да парира подигравките му. Сара се разстрои толкова, че пребледня. Дори жизнерадостната Елън беше мълчалива. Накрая Солти каза на Роджър да млъкне. Доби рече, че говори повече от жена. Джаред реши, че му се иска баща му никога да не се бе връщал от Калифорния. Сара му заяви, че ще трябва да яде отвън сам, ако не спре да разстройва всички.

Очевидно Роджър се учеше да приема много неща, с които не бе свикнал, но бившата му съпруга да му говори по този начин не бе едно от тях. Мъжът пребледня. Вероятно щеше да изрече нещо ужасно, ако Доби не бе заплашил да натика нож между ребрата му. Тогава той каза:

— Никога не съм мислел, че ще дойде ден, в който жена ще си помисли, че има правото да казва на съпруга си, какво да прави.

— Ти не си й съпруг — каза Арни. — А Солти.

Роджър бе потънал в мрачно мълчание и когато всички приключиха с яденето, се изстреля навън. Солти не знаеше къде е отишъл и не го интересуваше, стига да стоеше далеч от ранчото и къщата. Надяваше се да не го види до сутринта.

Но не беше писано желанието му да се изпълни.

— Какво правиш тук?

Солти вдигна поглед, за да види как Роджър приближава със завивки под ръка.

— Нещо не е наред със завивките ти ли? — попита той.

Роджър забави крачка.

— Реших, че не искам да спя в бараката.

Солти усети как мускулите му се напрягат.

— Можеш да спиш навън, ако искаш, но в навеса е по-топло. Все още е студено през нощта.

— Не искам да спя и отвън. Ще спя в къщата.

— Вече ти обясних, защо не можеш да спиш в къщата — отвърна Солти. — Леглата на Елън и Джаред са в едната стая, а Сара спи в другата.

— Искаш да спиш със Сара, когато довършиш допълнителната стая, нали?

— Разбира се. Тя е моя жена.

— Защо не спиш с нея сега?

— Това е между мен и нея.

— Не звучи сякаш иска да бъде твоя съпруга, щом не желае да спи с теб.

Очевидно се опитваше да вбеси Солти, да го подтикне към действие. Той реши да го разочарова като не отговори. Стратегията беше успешна, защото Роджър присви устни и погледа му се изостри.

— Не си никакъв мъж, щом не можеш да убедиш съпругата си да спи с теб. По дяволите, аз спях с нея всяка нощ, независимо дали искаше, или не.

— Аз не съм ти — каза Солти.

— Със сигурност не си. Никога не бих си позволил да бъда под чехъла на някоя жена, най-малко на съпругата си.

Роджър очевидно не разбираше любовта или не вярваше, че съществува. Със сигурност не и в този вид, в който изискваше взаимно уважение и съобразяване с партньора.

— Няма смисъл да говорим за това. Сега се обърни и се връщай в навеса.

— Не смятам да насилвам Сара — отбеляза Роджър. — Елън може да спи със Сара, а аз на нейното легло.

— Няма да спиш в къщата — повтори Солти.

— Предполагам, че ще трябва да променя мнението ти.

Роджър хвърли завивките и приближи Солти със свити юмруци, готови за нападение.