Лей Грийнууд
Единствено с теб (19)

Глава 19

Още в самото начало, Сара ясно бе показала, че не иска да се увлича по него. Солти се объркваше от периодичните й сигнали, които му намекваха, че желае по-интимна връзка. Той не беше много умел с жените и всеки път решаваше, че се самозалъгва, но наскоро Доби промени мнението му.

— Иска ми се и мен някоя жена да ме гледа както твоята теб — бе казал младият мъж един следобед, докато Солти работеше по допълнителната спалня. Сара и децата се трудеха в градината, а Арни копаеше дупки за ограда, която щеше да пречи на говедата да се отдалечават.

Солти не вдигна поглед от рамката за стената, която сковаваше.

— Как? — всички работеха толкова много и в края на деня бяха така уморени, че не бе мислил за нищо друго, освен колко скоро би могъл да допълзи до леглото.

— Сякаш иска да споделя с теб тази спалня, когато я довършиш.

Солти се засмя.

— Трябва да обръщаш повече внимание на работата си и по-малко на Сара. Тя не вярва на мъжете и се омъжи за мен само защото нямаше друг избор — Солти се поколеба, преди да даде това обяснение, но беше почти невъзможно да пази тайна, когато работеха толкова близо един до друг.

Доби му помогна да изправят стената и я задържа неподвижна, докато той я закова към къщата.

— Може отначало да се е чувствала по този начин, но си е променила мнението.

Солти за малко да смачка палеца си с чука. Трябваше да е по-внимателен, докато работи, вместо да оставя младежа да го обнадеждава.

— На колко години си?

— Седемнадесет. Защо?

Солти направи гримаса.

— Аз съм с десет години по-възрастен, така че съм имал предостатъчно време да науча, че привлекателните жени не се интересуват от мен. Не притежавам това, което те искат. Откажи се.

— Не го вярвам — каза Доби.

— Е, ти не си привлекателна жена, така че мнението ти не струва и колкото кожа от койот. Сега ми подай онези дъски. Трябва да сглобя още две стени преди вечеря.

Този разговор се бе състоял преди четири дни. Солти безуспешно се бе опитал да го забрави. От тогава, претегляше всяка дума, която Сара му казваше и сравняваше всеки неин поглед, с тези, които отправяше към Арни и Доби. Бореше се да не позволи на увлечението си да влияе на преценката му, но… Доби беше прав. Сара определено се държеше по-топло и дружелюбно с него. Трябваше да реши какво да направи по въпроса.

— Оглушал ли си или трябва да се превърна в кон, за да привлека вниманието ти?

Той стоеше в корала и се взираше разсеяно в конете, наслаждавайки се на късната вечер, преди да се оттегли за през нощта. Обърна се и видя Сара да стои на близо със загадъчна усмивка на устните.

— Съжалявам — каза. — Бях се замислил.

Тя пристъпи по-близо.

— Има ли нещо, което би искал да споделиш?

Гърлото на Солти се стегна. Беше толкова способен на разговор, колкото и оградата, на която се бе облегнал. Смееше ли да каже на Сара, за какво си мисли? Защо не? Ако не й харесаше, не можеше да го изхвърли да спи навън, тъй като така или иначе го правеше. Освен това му бе омръзнала компанията на Скелет през нощта. Бе изморен от желанието да разбере какво точно чувства тя към него.

— Мислех за нас.

Сара направи още една стъпка към него. Потъващото зад хоризонта слънце я обливаше в ореол от златна светлина.

— По какъв начин?

Тя бе оставила нещата в негови ръце, така че той реши да й каже истината.

— Мислех, че чувствата ми към теб са се променили и се чудех дали и с теб е така.

Тя пристъпи толкова близо, че той на практика можеше да усети топлината, която излъчваше. А може би беше от самия него, или просто си въобразяваше, но със сигурност не си измисляше огъня в очите й.

— Как? Как се промениха чувствата ти?

Нямаше никаква следа от неодобрение в гласа й, но въпреки това, той имаше чувството, че прави най-големия залог в живота си.

— Обещах да те накарам да не ме харесваш, ако забележа топлота в отношението ти. Вече не искам да го правя.

— Радвам се — каза тя.

Вътрешно той въздъхна облекчено.

— Това ли е всичко? — попита тя.

Отиде до оградата на корала и вдигна поглед към него вместо към конете. Топлината от присъствието й беше като бушуващ огън.

— Преди да кажа каквото и да е друго, трябва да знам дали и твоите чувства към мен са същите.

Сара се поколеба. Когато проговори, звучеше по-скоро като въздишка. Но отговора й беше:

— Да.

Да? По дяволите! Това получаваше, когато слушаше съветите относно жени на един седемнадесетгодишен младеж. Той и Доби бяха просто двама огорчени мъже, които нямаха с какво да занимават умовете си и потъваха във фантазии относно това, което им се искаше да е истина. Всичко, което виждаше в очите й беше резултат от собствените му желания.

— Да, все още те харесвам — каза тя. — Но сега е много повече от физическо привличане.

Изненадан, той остана мълчалив.

— Ти харесваш ли нещо друго в мен, освен външния ми вид? — попита тя. — Роджър казваше, че това е най-важното за една жена.

Солти мислеше, че тя е най-хубавата жена, която е виждал. Омаян от близостта й, измърмори:

— Мъжът оценява красотата във всичко, независимо дали е кон, пролетно цвете или жената, за която се надява да се ожени.

Прасето изсумтя в близкото ограждение.

Сара се усмихна весело и в очите й затанцуваха пламъчета.

— Надява? Ние вече сме женени.

Това покана ли беше или отбелязване на факт? Солти поклати глава.

— Предполагам, че не бях достатъчно ясен. Гледам на коня си, като на ценен партньор в работата, която трябва да върша. Оценявам цветята заради това, че повдигат настроението ми. Търся това и много повече в жената, особено, ако тя е моя съпруга.

— Как така?

Той не беше сигурен какво казва. Говореше несвързано. Беше я сравнил с кон! Искаше му се Роуз да е тук. Отчаяно се нуждаеше от съвет.

— Никога не съм бил женен, нито съм бил в постоянна компания на жени, така че идеите ми за това, което искам са толкова бегли, че не знам как да го опиша с думи.

Тя изглеждаше невъзмутима.

— Освен брака с мъж, който баща ми избра против волята ми, моят опит не е много по-различен от твоя.

— Ти имаш две деца и си управлявала ранчо шест години.

Тя сви рамене.

— Ти си участвал във война, гледал си как умират хора и си загубил всичко, което си имал. Всичко, освен благоприличието, почтеността и любовта към живота. Имаш прекрасната способност да бъдеш дълбоко загрижен за останалите.

— Лесно е, когато останалите са загрижени за теб.

— Хората не се интересуват от тези, които не заслужават — отбеляза тя. — Може да се страхуват от тях или да изпитват чувство на дълг, но не се интересуват от тях, по начина, по който ти си загрижен за Джаред и Елън.

Защо се интересуваше толкова много от децата й? Защото бе естествено възрастните да се грижат за децата? Или защото посрещаха нещастията със смелост и веселие и той някак искаше да ги освободи от лошия им късмет? Защото бяха деца на Сара? Всичко това и много повече. Те бяха хора с различни характери и нужди. Поемаха отговорността на възрастни и същевременно гледаха на света с детска откритост. Бяха го приели безрезервно и си търсеха причини да бъдат около него.

Вниманието му беше отвлечено от кудкудякането на кокошките, които се караха за най-хубавите клони, докато търсеха място да преспят. Това му напомни за веселието, когато строеше ограждението с помощта на децата. Как Елън преследваше избягалите пилета, за облекчението на Джаред, че повече няма да претърсва къпиновите храсти за яйца. Досега не го бе осъзнавал, но ги обичаше. Двете деца го бяха приели в семейството си, бяха му дали любов и одобрение, които никога не бе имал. Трябваше да е с каменно сърце, за да не отвърне на обичта им. Чувствата му към Сара също бяха такива, но с някои много важни различия.

— Не знаех какво е двама души да се обичат истински, преди да отида да работя за Джордж Рандолф — каза той. — Роуз управлява семейството с желязна ръка и другите й позволяват, защото знаят, че го прави от любов. Те са толкова упорити, че момчетата могат да се впуснат в спор относно формата на облак, но всеки от тях би се изправил сам срещу целия свят, за да я защити. Не знаех, че подобна любов съществува. Като кръг е. Вътре в него всеки може да бъде себе си, без значение колко е неприятен, но всички заедно се изправят срещу света отвън — той спря за миг. — Не се изказвам много добре.

— Мисля, че се справяш прекрасно.

Не беше така. Как можеше да опише нещо, което никога не бе изпитвал?

— Нямам братя или сестри, а семейството ми даде всичко от себе си, за да се разпадне. Искам любовта, която сплотява Рандолф, въпреки различията им.

— Джаред и Елън те обичат — каза Сара.

Той кимна.

— Но те са деца. Мъжът има нужда от любовта на жена, за да бъде живота му пълноценен.

Последва кратка пауза.

— Питаш ме дали те обичам ли?

Стояха близо един до друг през последните няколко минути, но не се приближиха повече. Солти погледна към конете, погълнати от сенките, после вдигна очи към притъмняващото небе. Сега, когато имаше нужда да види лицето й, да успее да разчете изражението й, не можеше. Беше онова неприятно време между здрач и тъма, когато нямаше отразена светлина от залязващото слънце, а небето бе твърде светло, за да може луната да достигне цялата си яркост. Всичко бе обвито в тежка сянка.

Пилетата се бяха настанили за през нощта, прасето беше притихнало. Конете преминаваха безшумно през засилващия се здрач. Вятърът бе утихнал, оставяйки сухата трева скована и неподвижна. Солти нямаше намерение да пита Сара нищо, но сега, дори и с риск да я притисне твърде рано, искаше да знае отговора.

— Не, но не бих те спрял, ако искаш да ми кажеш.

Сара се обърна към него и се пресегна, за да положи ръката си върху неговата.

— Преди да се омъжа за теб, мислех, че всички мъже са като баща ми и съпруга ми. Не исках пак да бъда с мъж, защото смятах, че е отвратително и унизително. Бях убедена, че никога няма да се интересувам от мъж достатъчно, за да съединя живота си с неговия — тя направи пауза. — Интересуваш ли се достатъчно от мен, за да ми помогнеш да променя мнението си?

Солти не бе очаквал тя да заяви открито чувствата си, но думите й бяха достатъчно ясни за него. Той проследи линията на челюстта й с върха на пръста си.

— Не ме е грижа, какво мислиш за другите мъже. А само за мен.

— Нямам повече опит с мъжете, отколкото ти с жените — обясни тя. — Не знам какво да кажа.

— Не искам да казваш нищо — отвърна той. — Искам да ми покажеш как се чувстваш.

— Как?

— Ето така.

Инстинктите и силното желание подтикнаха Солти да притегли Сара в обятията си. Спомняйки си съвета на Роуз да не се срамува да показва на жените какво чувства, той се пресегна и я прегърна. Надяваше се тя да не забележи как сърцето се блъска в гърдите му и, прогонвайки притеснението си, я целуна. Въздействието беше толкова силно, че почти спря дъха му. Беше държал жени в обятията си и ги бе целувал, но никога не се бе чувствал по подобен начин. Преди беше по-скоро план, който систематично да следва. Този път действаше по инстинкт. Наградата му беше чувство, което не бе изпитвал никога досега.

Какво трябваше да направи след това? Една целувка беше ли достатъчна? Трябваше ли да се отдръпне и да изчака тя да направи следващия ход? Не знаеше какво да стори, въпреки че не се съмняваше, какво иска и то бе да продължава да я целува. Никога нямаше да може да й се насити. Искаше още и още.

Устата й беше мека, устните сладки, целувката й уверена. Отне му няколко мига да осъзнае, че не беше срамежлива или неотзивчива. Тя му отвръщаше с желание, което не отстъпваше на неговото. Вместо да се опита да се отдръпне, тя се притисна по-близо до него, докато телата им не се сляха от гърдите до бедрата. Ефекта от прегръдката бе толкова бърз и явен, че беше сигурен, че тя ще го отблъсне. За негова изненада, тя се приближи и се притисна до твърдостта му, докато той не помисли, че ще избухне.

Бе трудно да съсредоточи мислите си върху нещо толкова просто като целувка, когато в тялото му бушуваше пожар. Чувстваше, че губи контрол и връзка с реалността. Усещанията го замайваха. Дори разгорещена битка не му бе повлиявала толкова силно.

Трябваше му огромна воля, за да прекъсне целувката и да се отдели от нея, а тя изглеждаше объркана и наранена.

— Нещо грешно ли направих?

Той успя само да поклати глава. Бе невъзможно да намери думи, с които да опише въздействието й върху него. Джордж никога не бе изглеждал обезумял, когато целуваше Роуз, защо на него му действаше по този начин? Дали защото за първи път целуваше Сара? Защото беше така неочаквано?

— Нещо не е наред? — настоя тя.

— Не — той успя да събере мислите си. — Просто бях изненадан. Не съм сигурен, че сърцето ми ще издържи.

Сара се усмихна закачливо.

— Виждала съм те да поваляш бик на земята.

— Това беше лесно. Бикът не ме е целувал — поемайки ръката й, той я обърна, за да могат да се облегнат на парапета.

Смехът й се разнесе из въздуха, като звука на разлюлени от вятъра камбанки. Странно как всичко звучеше по-добре след целувка с жената, която обичаш.

— Това е нещо, което бих искала да видя.

Солти потрепери при образа, който неволно си представи.

— Нямаш никакъв шанс. Предпочитам да целувам теб.

— Тогава защо не го направиш?

Той не губи време, за да отговори. Оттласквайки се от парапета отново я придърпа в обятията си.

Втората им целувка не му въздейства толкова мощно, но така успя да й се наслади повече. Можеше да изследва мекотата и сладостта на устните й, да се отдаде на чистия екстаз жената, която обича, да отвръща на целувките му. Не беше нужно да следва някакъв протокол, който не разбира, както понякога се бе чувствал с други жени. Не беше като награда за добро поведение, не изглеждаше, че ако не го направи както трябва, ще се провали на някакъв тест. Всичко, което се искаше от него бе, да я целува.

Харесваше му да прегръща Сара. Беше простичко действие и въпреки това не можеше да обясни защо се чувства толкова добре, когато обвие ръце около нея. Не знаеше дали беше чувството, че тя му принадлежи, или че сама му се отдаваше. Всичко, което знаеше със сигурност бе, че искаше да го прави до края на живота си.

Той я мислеше за силна и независима, но изглеждаше толкова малка и крехка, докато я прегръщаше. В сравнение с нея, се чувстваше голям и силен. Харесваше му усещането, че тя ще се обърне към него, когато й потрябва рамо, на което да се облегне. Харесваше му, че физически се бе предала. Вчера би казал, че всичко това е твърде много, за да се предположи от една прегръдка. Сега осъзнаваше, че е само бегъл поглед към това, което любовта можеше да направи възможно.

— Това отговаря ли на въпроса ти?

Звукът от гласа й го стресна. Беше толкова завладян от момента, че бе забравил, че имаше въпрос.

— Не знам — отвърна той.

— Какво друго доказателство ти е нужно?

Нямаше как да се измъкне. Трябваше да признае.

— Ъ-ъм, забравих какво попитах.

Тя се засмя.

— Тогава, предполагам, че получих отговора си.

Той затъваше все повече и повече.

— Отговор на какво?

— Исках да знам дали държиш достатъчно на мен, за да промениш мнението ми относно мъжете.

Той сви рамене.

— Не ме интересува, какво мислиш за другите мъже, а само за мен.

— Това вече го каза.

— Тогава какво искаш да знаеш?

— Искам да знам какво чувстваш към мен.

— Не ти ли показах?

— Показа ми, че ме желаеш, но не за това те моля.

Той се изчерви. Не беше нужно да е опитен любовник, за да знае, че показвайки на Сара, че я желае физически преди дори да й е казал, че я харесва, или обича, бе идеалния начин да убие увлечението й. Трябваше да затвърди позицията си. Време бе да сложи картите на масата и да изиграе ръката.

— Сара. Не знам дали искаш да го чуеш, но аз се влюбих в теб. Харесвам те още от началото. Знам, че ти не искаше това, но толкова силно желаех шанса да имам своя земя, че помислих, че ще мога да превъзмогна чувствата и увлечението си. Ако ли не, поне да ги контролирам. Не ми отне дълго време, за да разбера, че съм грешал и за двете.

Вечерта бе напреднала, но светлината от пълната луна заливаше корала. Парапетите на оградата изглеждаха като черно мастило на сребърносивия фон, а конете — странни цветни петна, чиято истинска форма бе затъмнена от сенките на дърветата. Топлината, която се надигаше от земята, се сблъскваше с хладния въздух, за да се превърне във влага, която се завърташе около тях като водовъртеж. На лунна светлина, лицето на Сара сияеше и караше всичко тази вечер да изглежда нереално.

— И аз знаех, че ме привличаш — каза тя. — Твърдо бях решила, че няма да бъде повече от това… но ти не си като останалите мъже.

— Аз съм съвсем обикновен.

Сара се усмихна по начин, който накара стомаха на Солти да се свие.

— Няма нищо обикновено в теб. Ти си мил, великодушен, работлив, прям и честен. Децата ми те обожават, Арни и Доби те уважават, а Роуз Рандолф ясно показа, че те смята за най-добрия каубой наоколо.

Беше хубаво да знае, че хората го харесват, но не се интересуваше от другите. Не и точно сега. Интересуваше го само един човек: жената в ръцете му. Но…

— Това ли мислиш и ти за мен? Че съм добър каубой?

— Да.

Той се надяваше на повече, на много повече. Толкова трудно ли беше за нея да изрече, че го обича? Със същия успех можеше да каже, че той е вярното семейно куче. Беше като потупване по главата. Трябваше да свали ръцете си от нея, но не можеше да се откаже от шанса да я подържи още малко. Можеше да е единствения, който щеше да получи.

— Това мисля за теб, но не това чувствам.

Духът на Солти се приповдигна. Вратата не беше затръшната. Нямаше да изгуби надежда, докато тя не кажеше, че не го обича. Беше сигурен, че тези думи биха го убили.

— Какво чувстваш? — попита той.

— Любов.

Беше само една дума, две срички, но по-силна от всяка майсторска реч, произнасяна някога. Имаше силата да промени живота му.

— Сигурна ли си?

Сара изглеждаше изненадана. Очевидно беше сбъркал с този въпрос, но не можа да се въздържи.

— Да, сигурна съм. Защо питаш?

— Защото никой никога не ми го е казвал.

— Родителите ти…?

— Не — думата бе изречена тихо, но твърдо.

— Както и моите, но бях сигурна, че всички останали родители…

Никой от тях не бе израснал обграден от любов и не можеха да са сигурни, че това не е просто силно увлечение, продиктувано от физическо привличане? Тъй като нямаше да бъде най-лошия брак на света, дори само един от тях да беше влюбен, той не се задълбочи.

— Никога не съм мислила, че ще обичам някой друг, освен децата си — продължи Сара. Лунната светлина караше сълзите по бузите й да блестят като диаманти. — Смятах, че само жена може да изпитва толкова дълбоки чувства. Затова трябваше да избера Уолтър вместо теб.

Той се загледа в нея.

— Така и не ми каза, защо промени решението си — тя не изглеждаше склонна да обясни. — Не е нужно да отговаряш, ако не искаш — но можеше ли да повярва, че чувствата й са истински, ако не го направеше?

— Не е това — отвърна Сара. — Просто не искам да мислиш, че съм се влюбила в теб заради децата си.

— Защо бих си помислил подобно нещо?

— Заради начина, по който бе привлечен от тях, по който те се привързаха към теб. Още от самото начало. Това ме накара да променя мнението си.

Той не беше сигурен как се чувства. Бе силно привързан към Джаред и Елън. Улови се да мисли за себе си, като за техен баща, дори как си играе с техните деца, като със свои внуци. Но, колкото и да го привличаше тази картина, в нея липсваше нещо, което щеше да превърне този брак във всичко, което искаше. Любовта на Сара.

— Поне това си мислех отначало — поясни тя.

Солти винаги бе смятал, че е невъзможно да изпитва силните чувства, които поразяваха другите хора. Сега осъзнаваше, че е като всички останали, поне що се отнасяше до любовта. Не беше сигурен, че може да понесе още емоционални обрати.

— Увлечението, което изпитвах към теб ме плашеше толкова много, че бях решила да избера всеки друг, освен теб — обясни Сара. — Онази нощ отворих уста, за да изрека неговото име. Вместо това, излезе твоето.

Солти се обърна и погледна към конете. Беше по-малко болезнено.

— Можеше да кажеш, че си сгрешила. Бях сигурен, че си.

Тя взе лицето му в ръцете си и го обърна към себе си.

— Не разбираш, какво казвам. Мозъкът ми искаше да поема в сигурна посока, но сърцето ми го надви. Мислех, че съм те избрала заради децата. Отне ми няколко дни, преди да призная, че съм те избрала заради себе си.

Солти искаше да й повярва, но беше трудно. И все пак трябваше, защото любовта му даваше шанс за щастие, каквото си мислеше, че никога няма да изживее.

Сара внимателно го огледа.

— Изглежда не ми вярваш.

Усмивката му вероятно беше твърде слаба, за да я успокои.

— Може би се страхувам да повярвам, защото го искам прекалено силно — звучеше слаб, сякаш я умоляваше да го обича.

Как можеше тя да уважава и да се възхищава на такъв мъж? Той трябваше да е силен, да бъде твърдата подкрепа на семейството, когато се появеше проблем; този, който не позволява на емоциите да затъмнят преценката му, независимо, колко ужасяващо е затруднението.

— Чувствам се по същия начин през половината време. Как би могъл да обичаш жена, чиито съпруг я е изоставил, има син инвалид и е успяла да съсипе някога преуспяващо ранчо?

— Всеки съпруг, който би те изоставил е глупак. Всеки баща, който обръща гръб на син като Джаред е коравосърдечен и зъл. И двамата сте по-добре без него.

Сара кимна и положи бърза целува на устните му.

— Съжалявам, че Роджър умря, но съм благодарна, че съм свободна, за да се влюбя в теб.

Той я погледна в очите.

— Благодарен съм, че ранчото ти е западнало, иначе никога нямаше да дойдеш в „Съркъл Севън“.

Сара му подари още една бърза целувка — той можеше да свикне с тях — и каза:

— Достатъчно е да ме накара да повярвам, че във всяко нещастие има нещо хубаво — тя спря за миг и сбърчи чело. — Ти наистина ме обичаш, нали? Не го казваш заради земята или децата ми? — звучеше, сякаш се страхува да допусне тази възможност.

Солти почти бе облекчен да разбере, че тя изпитва същите страхове.

— Искам своя земя и обожавам децата ти, но съм влюбен в теб. Щях да те обичам толкова и ако беше бедна и сама. Да мога да имам тези три неща едновременно си е благословия.

Лицето на Сара се проясни.

— Знам, че ме обичаш. Вярвам ти. Просто имах нужда да те чуя да го казваш. Роджър беше толкова…

Ръцете на Солти се пристегнаха около нея и я притиснаха силно.

— Искам да забравиш всичко, което той е казал или направил. Не е нужно никога повече да се тревожиш за него.

Сара отново го целуна кратко.

— Не мога да го забравя, защото той е баща на децата ми. Но никога не съм изпитвала към него това, което чувствам към теб. Няма място за сравнение.

Солти не искаше да мисли за Роджър. Това семейство щеше да започне наново, на чисто. Той я придърпа по-близо.

— Нека си обещаем един на друг, да оставим миналото зад гърба си. Разочарованията, провалените обещания, суровите уроци. Отсега нататък, всичко е възможно, защото ние искаме да бъде.

— Наистина ли вярваш в това?

— Ние сме най-важната част в живота си. Докато се имаме един друг, всичко останало е без значение.

Сара не изглеждаше напълно убедена, но това щеше да се промени. Тя му бе дала семейство, което да обича и те да отвръщат на любовта му. Той щеше да направи всичко по силите си, за да й даде любовта, от която се нуждаеше и сигурността, която заслужаваше. Не беше най-добрия мъж на света, но знаеше как да работи усилено и как да спазва обещанията си. Щеше да заслужи любовта й.

Тя се намръщи.

— Изглеждаш твърде сериозен. За какво мислиш?

Беше негов ред да я целуне.

— Давах си обещание, което ме прави много щастлив.

— Не изглеждаше щастлив.

— Просто съм решен никога повече да не бъдеш нещастна.

Сара се засмя.

— Очаквам да бъда нещастна много пъти, но разчитам на теб да ме накараш да забравя.

Солти не можеше да се сети за по-добър повод или време да се заеме със задачата. Мисълта да може да я целува всяка нощ занапред го замая.

Върна се на земята, когато тя прекъсна целувката им, отдръпна се от него и каза:

— Да отидем в бараката.

— Защо?

— Спях с мъж, който вярваше, че ме притежава. Сега искам да бъда с някой, който ме обича.