Лей Грийнууд
Единствено с теб (18)

Глава 18

През последните няколко дни, земята бе набраздена от стотици копита и всеки стрък трева в радиус от сто фута, изпасан до основи. Щедрото слънце и липсата на дъжд бяха образували ситен прах, който покриваше вътрешността на носа на Сара и проникваше през дрехите й чак до кожата. За забавление на Елън, праха се бе смесил с пот и лицето на Солти бе станало тъмносиво. Джаред бе казал, че изглежда като мъртъв от месец.

— Вие със Скелет задръжте стадото, докато се върна — каза Сара на дъщеря си. — Не се тревожи, ако някоя крава се измъкне. Ще я хванем пак — можеше да разбере желанието на Уолъс да притежава земята й, но не проумяваше, защо ще отправя толкова сериозни обвинения, когато нямаше начин да ги докаже.

Не й харесваше, че оставя Елън, но не можеше да позволи на Солти да се изправи сам срещу Уолъс. Не и след всичката работа, която бе свършил през последната седмица. Не знаеше как изобщо успява да стане от леглото всяка сутрин или как имаше повече енергия от който и да е от тях в края на деня. Тя отиде до мястото, където Солти все още държеше желязото за дамгосване надвесено над телето и застана между него и Уолъс.

— Свали тази пушка — нареди тя. — Няма да ти позволя да заплашваш никого на моя земя.

— Това е моето теле — изкрещя Уолъс.

— Майка му е там и е с моето клеймо.

— То е прясно.

— Както и дамгата, която видях твоите работници да поставят върху една крава миналата седмица.

— Беше на моя земя.

— А тази крава е на моя. Дамгата е единствената, която някога е имала. Можеш да провериш — каза тя на мъжа, когото бе видяла да жигосва кравата на Уолъс.

Съседът й посочи мъжа.

— Гари, провери я — и премести пръста си към Солти. — Той е докарал тази крава от моята земя.

— Глупости. Как бих могла да знам, че кравата, която Гари дамгосваше не е била една от моите, залутала се на твоя земя?

— Тя е права, шефе — каза Гари на Уолъс, след като огледа говедото. — Кравата никога не е носила друг знак.

— Всеки знае, че телето се жигосва с дамгата, която носи майка му — Солти не бе пуснал желязото и не бе освободил животното.

Сега, без да чака отговор от Уолъс, той го долепи до хълбока на животното. То измуча и отвратителната миризма на опърлена козина и кожа нахлу в ноздрите на Сара. Тя беше сигурна, че винаги когато усетеше тази миризма, щеше да й се повдига от спомена за събирането и кастрирането на толкова много животни за толкова кратко време. Започваше да обмисля дали да не се откаже от управлението на ранчо. Дори и от това да бъде съпруга на ранчеро.

Солти се изправи и освободи телето, което отиде мучейки до все още затворената му в улея майка. След като подаде желязото на Джаред, той се обърна към Уолъс.

— Всеки ранчеро има правото да жигоса недамгосаните крави, телета и бикове, които са на негова земя. Такъв е законът и не можеш да го промениш — той направи широк жест, с който обхвана Елън, Арни и Сара. — Прекарахме изминалата седмица в събиране на недамгосаните говеда от отдалечените части на ранчото ни, за да можем да избегнем конфронтации като тази.

— Ами, ако мои крави навлязат в земите ви? — попита Уолъс.

Солти се обърна към Гари.

— Не са ли ти дали заповед да жигосаш всяко недамгосано говедо на земята на шефа ви? — Гари погледна неспокойно към Уолъс. — Не е нужно да се колебаеш — каза Солти. — Знам, че е така. Всеки ранчеро прави това, откакто е приключила войната.

Уолъс се обърна към Сара.

— Ако се беше омъжила за мен, това никога нямаше да се случи.

Не можеше да каже на Уолъс истинската причина, поради която се бе омъжила за Солти. Не искаше да изрече нещо, което е неуважително към съпруга й или би наранило чувствата му. За краткото време, през което го познаваше, бе повярвала, че съществуват мъже, които изпитваха нежност и доброта, които не се колебаеха да покажат, че се интересуват от други, и които правеха повече, отколкото бяха обещали. Мъже, на които жените можеха да разчитат и към които можеха да се привържат, без чувствата им да бъдат използвани срещу тях. Той заслужаваше подкрепата й, без значение какви думи бяха нужни, за да я получи.

— Не те обичам. Обичам него.

Не това бяха думите, които искаше да каже, но осъзна, че са единствените, които биха се сторили правдоподобни на Уолъс. Не че очакваше той да разбере и това. Мъже като него не знаеха как да обичат. Всичко, от което разбираха, беше притежание и контрол. Ако се интересуваха от някой друг, освен себе си, то това бяха други мъже, които искаха да впечатлят със силата или богатството си и понякога с младостта и красотата на жените си и броя на синовете си.

— Но той е просто работник.

Уолъс очевидно поставяше Солти на едно ниво с каубоите си. Никога не би му хрумнало, че мъж, на който плаща да му работи, може да притежава същата вътрешна стойност като него.

— Той не е просто работник — Джаред бе достатъчно обиден и за двама им. — Той е мой пастрок и аз го обичам. Направи ми патерица и ме научи да нагорещявам желязо за дамгосване.

— Всеки може да направи това.

Това, което Уолъс не бе способен да разбере бе, че отделяйки време да направи патерицата и да го научи да загрява желязото, Солти му бе помогнал да повярва, че е достоен за времето и вниманието му. Да се чувства ценен от мъж, на когото се възхищава, бе нещо, което Сара не можеше да направи за сина си. То бе стоплило сърцето й към Солти по начин, по който парите и властта на Уолъс никога не биха могли.

— Може би всеки може — каза Сара на Уолъс, — но никой не го направи.

— Бих направил това и повече, ако знаех.

Ето тук беше разликата между двамата мъже. Уолъс бе виждал Джаред много пъти след края на войната, но никога не се бе интересувал достатъчно, за да си поговорят или да научи, каквото и да е за него. Солти бе загрижен за Елън, колкото и за Джаред. Единственият път, в който Уолъс я бе забелязал бе, за да я смъмри да се държи повече като момиче, ако иска някога да си намери съпруг.

— Отдалечихме се от темата на разговора — каза Солти. — Мисля, че трябва да се съгласим, че всеки от нас има правото да жигоса всяко говедо, което намери в своите земи. Предполагам, че вие вече сте го направили.

— Прав си, така е — намеси се младият мъж, който Сара помнеше от преди седмица. — Когато попитах дали не трябва да видим откъде са дошли, той каза, че вече са на негова земя, следователно са негови.

— Такъв е законът — заяви Уолъс. — Съпругът ти току-що каза същото.

Сара знаеше, че Уолъс не е нарушил правилата, но в нейните очи съсипваше духа на сътрудничеството, което трябваше да съществува между съседи.

— Не съм жигосвал крави, които съм видял да навлизат в нашите земи — каза Гари. — Само тези, които вече бяха там.

Сара се измори от този разговор. Не ги водеше до никъде.

— Няма смисъл да говорим за това, което е направено или е могло да бъде. Бих искала да мисля, че и всички ще изпращаме обратно всяка нежигосана крава, която се е заблудила в наши земи.

— Ако ми дадете няколко от вашите железа, бих могъл да слагам дамга на всяка от вашите крави, която навлезе в земите на господин Уолъс — предложи Гари.

— Докато работиш за мен, няма да слагаш никакъв друг знак, освен моя — Уолъс беше толкова ядосан, че лицето му бе почервеняло.

— Няма проблем — каза Солти. — Просто ги връщайте, а ние ще ги жигосваме.

— Няма да връщам никакви крави — заяви Уолъс. — Щом са на моя земя, значи са мои.

— Ако използваме този аргумент, всяка крава ще бъде наша, щом стъпи на земята ни.

— Ако жигосате дори и едно от говедата ми, ще ви пратя шерифа още преди огъня да е изгаснал — Уолъс беше бесен, но се обръщаше според вятъра.

— Благодаря ти, че намина — каза Сара на Уолъс. — Бих те поканила да останеш за вечеря, но имаме да жигосваме още крави, преди да приключим за деня. Сега трябва да се връщам към работата. Елън е твърде малка, за да я оставя да пази, макар и малко стадо, за дълго.

Уолъс не бе склонен да си тръгва, но работниците му вече се бяха обърнали и запътили към дома. Нямаше друг избор, освен да ги последва.

— Ще те наблюдавам — каза той на Солти.

— Чувствай се свободен да наминаваш по всяко време — отвърна Солти. — Винаги мога да използвам допълнителна ръка за жигосването. Ще се радвам да те науча на всичко, което знам.

Уолъс бе толкова оскърбен, че някой може да си помисли, че би свършил неговата работа, че изглеждаше комично. Той свали шапка на Сара, заби пети в хълбоците на коня си и замина.

— Не харесвам този мъж — каза Джаред.

— Не е нужно да харесваш всички — отговори Солти, — но трябва да се отнасяш към всички справедливо и любезно.

Джаред вдигна поглед от мястото си върху пейката до огъня.

— Той не беше справедлив с мама. Защо аз трябва да бъда?

Солти седна до момчето и преметна ръка през рамото му.

— Ще бъдеш справедлив с него, защото си такъв човек.

— Защо трябва да се държа по-добре от останалите хора?

— Не основаваш поведението си върху това, което правят другите хора, а на това, което мислиш за правилно и те кара да се чувстваш в мир със себе си.

Джаред погледна Солти въпросително.

— Мислиш ли, че господин Уолъс е доволен от себе си?

— Не знам, но предполагам, че е твърде ядосан, за да е доволен от каквото и да е сега. Хайде, по-добре се връщай при огъня, преди някое от железата да стане прекалено горещо за използване — Солти стана и разроши косата на Джаред, което накара момчето да му се усмихне с пълни с доверие очи. — Не знам за теб, но аз искам да приключим бързо с жигосването. Гладен съм.

След няколко минути всички бяха отново по места и работата продължи от там, откъдето ги бяха прекъснали, но Сара усети промяна във връзката между семейството й и Солти. Видно бе, че заемаше мястото си на лидер в семейството, без да я избутва встрани. Елън вече мислеше, че той може всичко. Джаред вече се обръщаше към него за съвет. Дори бе успял да превърне Арни в отзивчив работник. Ами тя самата?

Не беше готова да опише връзката си със Солти с думи, защото чувствата й се развиваха твърде бързо, за да бъдат определени. Знаеше, че той се е превърнал в много важна част от живота й по начин, който не включваше децата и това безумно много я плашеше. Не искаше да се влюбва.

 

 

Следобедът на следващия ден ги посети младия работник на Уолъс. Сара веднага го разпозна и се зачуди, какво прави тук. Едва ли съседът им бе изпратил съобщение по него.

Той стигна до къщата и слезе от коня. Преди да заговори, свали шапката си.

— Здравейте — изчерви се леко, несигурен как да започне.

— Мога ли да ти помогна?

Той огледа къщата и заобикалящите я дървета, преди да спре поглед върху нея.

— Чудех се дали не бихте имали нужда от още работна ръка.

— Не работиш ли за Хенри Уолъс? — попита тя.

— Той ме уволни. Каза, че не съм бил лоялен. Не му хареса това, което казах вчера, когато бяхме тук.

Сара въздъхна.

— Страхувам се, че ще трябва да потърсиш работа другаде. Не мога да си позволя да ти плащам.

— Не искам много — призна той. — Уолъс ще се погрижи никой друг да не ме наеме.

— Не разбираш. Не мога да си позволя да ти плащам нищо. Докато аз и моят… съпруг — тя се запъна на думата съпруг — не продадем говедата това лято, не мога да платя дори и на Арни, а и нямам плевня, в която да спиш.

— Къде спи Арни?

Сара бе затруднена. Как можеше да каже на момчето, че съпругът й спи в бараката, а Арни във фургона?

— В един от фургоните ни. Покрива се със спален чувал, когато вали.

За нейна изненада, момчето избухна в смях.

— Не му плащаш и спи във фургон. А храниш ли го?

Тя усети как се изчервява от срам.

— Разбира се, че го храним! Не сме толкова бедни, че да не мога да сложа храна на масата — не беше свикнала да казва „ние“ и всеки път се запъваше.

— Е, аз имам дъждобран, който да ме пази сух, така че бих бил доволен на същата уговорка.

Тя винаги бе решавала кой да работи за нея, но невинаги бе приключвало добре. А и вече не беше единствения човек, от когото зависеше какво ще се случва с ранчото. Въпреки онова, което бе казала за задържането на контрола, искаше Солти да взима някои от по-важните решения.

— Ще трябва да попиташ Солти. Той е в корала и учи Джаред да язди.

Сърцето й се бе качило в гърлото, когато Солти каза на сина й, че е време да се научи да язди. Само щастието в очите на момчето я възпря да не възрази срещу опасността.

— Малкото момче, което се грижеше за огъня? — попита младият каубой, като се обърна към пролуката между дърветата, за да погледне към корала. — Той каза каквото трябва, нали, когато господин Уолъс наговори онези неща за теб и съпруга ти? Това ме накара да реша да дойда тук. Предположих, че щом дете с увреден крак го харесва, трябва да е наистина свестен. Ъ-ъ, без да се обиждаш.

— Правилно си предположил — отвърна Сара. — Сега ме извини. Трябва да сготвя, ако искам да сложа някаква вечеря на масата. А ти трябва да говориш със Солти.

— Солти? Много особено име за мъж.

— Това е прякор. Не мисля, че Бентън му харесва.

Младежът се засмя.

— И аз не харесвам името си. Може би за това не ви се представих по-рано. Доби. Доби Карлайл.

Сара не харесваше името Доби, но предположи, че това няма значение. За човек се съдеше по действията, а не по това как се нарича.

— Погрижи се за вечерята — каза Доби, преди да се запъти към корала.

Сара не можеше да не се замисли, колко много се бе променил живота й. Преди месец никой не би работил за нея. Сега Солти и двама други мъже се трудеха без заплащане, стадото й бе събрано, а сина й се учеше да язди. Тя тръсна глава, за да прогони усещането за нереалност. Изглеждаше невероятно, че един мъж може да промени толкова неща за толкова кратко време. Все още имаше нужда да подреди всички новости и начина, по който се чувстваше след тях, но по-важно бе да приготви вечеря. Не можеше да си представи какво ще се случи, ако петима гладни работници седнеха на масата й и тя бе празна. Това щеше да е нежелана промяна.

 

 

Щом почисти след вечеря, Сара бе толкова изморена, че имаше чувството, че ще заспи права и в същото време бе твърде неспокойна, за да си легне. Всъщност така беше през последните няколко нощи. Опитваше се да избягва напрежението, което растеше вътре в нея, като се концентрираше върху работата. Но сега нещата се бяха променили. До края на годината, щеше да им се налага да жигосват говеда от време на време и нямаше да бъдат върху седлото от сутрин до вечер. Солти щеше да има време да насочи вниманието си към други проекти.

Пристигането на толкова много дървен материал преди няколко дни я беше объркало. Не знаеше, какво да мисли за решението на Солти да построи допълнителна стая в къщата. Трима души в три спални изглеждаше прекалено, особено когато Солти спеше в бараката. Трябваше ли да предложи друго разположение? Тя можеше да си дели стая с Елън, а Солти с Джаред и Арни и Доби да спят в третата. Но не бе сигурна как ще се чувства, ако двамата мъже спят в къщата и Солти е толкова близо.

Можеше да настоява да използват материала за плевня… Но призна, че Солти беше този, който трябваше да реши какво да прави с него. Беше похарчил собствени пари, за да го поръча. Тя се чувстваше виновна и за това. Не знаеше, колко е спестил от работата си при семейство Рандолф, но сигурно бе похарчил всичко за нея и децата. Беше невъзможно да се съмнява в привързаността му към семейството й или желанието му за успех. Е, в какво точно се състоеше нейната привързаност към него?

Нито Арни, нито Доби бяха коментирали, че Солти спи в бараката, но сигурно мислеха, че е странно, въпреки извинението, което им бяха дали. Сара също започваше да го смята за необичайно. Солти беше неин законен съпруг и можеше да спи в къщата. Дори в леглото й, ако трябваше да бъде откровена. А и тя самата го искаше. Време бе да си го признае.

Неспособна да остане затворена в къщата, тя уви шал около раменете си и излезе. Нощта ухаеше на пролет. Въздухът беше мек и топъл. Влагата обещаваше роса на сутринта, ако не завалеше преди това.

Пръхтенето на кон се отличи сред незабележимите малки нощни звуци. Почти можеше да чуе жизнените сокове, които течаха в дърветата, подуването на цветните пъпки и снопчетата трева, които си пробиваха път през меката почва. Майката Природа бе неспокойна колкото нея, нетърпелива да се заеме с работата, да се отърси от зимната покривка и да съживи земята. Щяха да се родят телета, свинете й щяха да дадат живот на шест до десет прасенца всяка, кокошките щяха да потърсят места да си свият гнезда. Желанието за промяна бе навсякъде около нея. Земята скоро щеше да блесне с ново начало. Ами тя? Искаше ли ново начало, такова, каквото не бе планирала? Или се страхуваше твърде много, за да опита?

Седна на стълбите с боси крака върху студената земя. Харесваше Солти. Съдейки по начина, по който й се усмихваше напоследък, следвайки я с очи, тя бе убедена, че и той я харесва. Всичко, което трябваше да стори бе, да му покаже, че би приела по-близки отношения. Щеше да бъде добре и за децата. Ако изградяха връзка, може би той наистина щеше да остане обвързан със семейството й, дори и след като му поискаше развод.

Нямаше съмнение, че децата толкова много се бяха привързали към Солти, че щяха да бъдат опустошени, ако той си заминеше. Беше научил Елън как да използва въже, как да язди по-добре, как да използва Скелет, за да изкара говедо от гъсталаците, където обичаха да се крият от жегите през деня. Уроците на Джаред по езда гарантираха доживотната признателност на сина й към Солти. Момчето едва се задържаше върху коня, но Солти му бе обещал, че ще пробват с различни седла. Да гледа как сина й сияе, когато правеше неща, на които хората казваха, че никога няма да бъде способен, бе просълзявало Сара неведнъж.

Трудно бе да прецени какво точно бе сторил за нея. Отдавна бе спряла да чувства нещо към когото и да било, освен към децата си. Не допускаше истински емоции, защото страхът й от провал превъзхождаше всичко останало. Вместо това бе издигнала защитна стена около себе си и се бе затворила за останалата част от света, скрита на остров за трима насред море от отчаяние… но Солти бе променил това.

Каква късметлийка беше! Омъжена за мъж, който я харесваше, който мислеше, че е красива и който уважаваше правото й да решава какво да прави със собствеността си, с живота и със себе си. Беше невероятно, че той е толкова силен, физически и психически, и понякога си мислеше, че е изгубила ума си.

Тя потрепери и зави краката си с края на нощницата. Земята беше студена, а въздуха миришеше на дъжд, но не искаше да влиза вътре. Къщата беше затвор, ограничаваше развитието й, ограничаваше я до старите разбирания за възможното. Интелектуално, тя осъзнаваше, че беше метафора за миналото, което я бе принудило да се скрие вътре в себе си, а емоционално, беше като жив, дишащ организъм, който се увиваше около нея и не я пускаше да си отиде. Страхът я задържаше на едно място, страхът, че това, което бе научила за възможностите си е само един мираж. Ако се освободеше от него, никога нямаше да може да се върне отново на защитения си остров.

Игнорирайки студа и първите капки дъжд, тя се изправи и закрачи през двора. Материалът беше спретнато подреден под дърветата и покрит с брезент. На вечеря Солти бе казал, че сутринта иска да започне да строи спалнята й, ако не е твърде мокро. Нейната спалня. Никой не бе купувал или правил нещо специално за нея. Винаги всичко й бе предавано от някой друг. Дори дрехите, които носеше, някога бяха на майка й.

Нещата се променяха и тя се радваше. Искаше повече за себе си. Не желаеше вече просто да седи и всичко да я отминава, не и след като имаше възможност да получи това, за което копнееше. Не знаеше как тялото и емоциите й можеха да организират този успешен бунт или защо тялото й жадуваше за нещо, което никога преди не бе имало, но не можеше да се върне назад. Не и сега. Каквато и да беше причината, тя искаше да се отвори за тези промени и за интереса на Солти към нея. Можеше да е грешка, както с Роджър, но никога нямаше да разбере, ако не опита. Трябваше да събере кураж и да достигне до него.

Запъти се обратно към къщата. Дъждът се усили.