Лей Грийнууд
Единствено с теб (16)

Глава 16

Солти не знаеше защо миризмата на опърлена козина и прогоряла кожа изпрати тревожни сигнали към мозъка му. Заради обикновено меките зими, тексаските крави можеха да раждат по всяко време, така че защо това трябваше да повдига въпроси в съзнанието му? Вероятно заради сблъсъка му с Уолъс и вродената му подозрителност към всеки кавгаджия.

Никой мъж, който жигосваше крави в имота си не нарушаваше закона. Все пак, инстинктите му подсказваха, че нещо не е наред.

— Какво има? — попита Сара.

— Не знам дали изобщо има нещо.

— Тогава защо душиш въздуха като ловно куче и се мръщиш като ранчеро, чиято дъщеря му е съобщила, че ще се омъжва за фермер?

Солти се засмя.

— Не знаех, че изглеждам толкова заплашително.

— Нещо те тревожи — настоя тя.

— Да, но нямам логична причина за това.

Сара изглежда прие обяснението и пришпори коня си.

— Тогава нека разберем какво става. Вярвам, че човек трябва да се доверява на инстинктите си.

Понякога тя действаше точно като Роуз Рандолф. Солти се засмя и я последва.

Потокът течеше през ливада обградена от ниски, неравномерно залесени хълмове. Дъбове и кленове се смесваха с кедър, диви череши и кактуси. Ливадата бе покрита с изобилие от натежали от пъпки растения, готови да разцъфнат при първото по-продължително пролетно затопляне. Въздухът бе свеж, деня слънчев, а ветреца достатъчно лек, за да създаде чувство на спокойствие. Как можеше нещата да се объркат в подобен ден? Но усещането, че нещо не е наред се засили.

— Миризмата идва някъде горе от хребета — каза той на Сара. — Вероятно от дъбовата горичка.

Докато приближаваха, Солти успя да различи гласовете на трима мъже. Теле, което изглеждаше на не повече от седмица обикаляше около групата и мучеше за майка си. Миг по-късно една крава се появи в полезрението им и избяга от тримата каубои, а все още мучащото й теленце я последва. Един от мъжете забеляза пристигането на Солти и Сара и каза нещо на останалите.

— Здравейте — извика той. — Кои сте вие?

— Аз съм Солти Бентън, а това е съпругата ми Сара.

— Не познавам никой Солти Бентън с жена Сара — каза единия работник.

— Бях Сара Уинборн — отговори тя. — Притежавам съседното ранчо, „Ф и П“. Наскоро се омъжих.

Най-младия работник намигна на Солти.

— Поздравления.

— Какво правите тук? — попита първия.

— Работодателят ви каза, че някои от кравите ни са на негова земя.

Мъжът разгледа Солти.

— Не съм виждал никакви днес, но ако забележа някоя, ще ви я пратя обратно.

— Това определено ще ме улесни. Само аз съм, а ранчото на съпругата ми е наистина голямо.

Работникът кимна.

— Трябва да получиш малко помощ. Никой от мъжете, които съпругата ти е наемала преди, не е успявал да свърши и половината работа, която е нужна за управлението на това място. Виждал съм Арни да събаря крава, преди да успее да жигоса телето й. Съмнявам се, че е дамгосал и половината.

Солти вече бе стигнал до заключението, че голяма част от стадото на Сара бе нежигосано. Въпроса, който го тревожеше, бе дали все още е така. Беше напълно законно собственик на ранчо да си присвои всяка недамгосана крава на негова земя, дори да знае, че не е негова.

— Виждам, че жигосвате — отбеляза той.

— Да. Шефа го нямаше по време на войната. Все още се опитваме да наваксаме с кравите, които не са били дамгосани. Работниците, които са ръководили ранчото тогава, не са ставали за нищо.

Нямаше да излезе нищо добро, ако Солти го обвинеше, че жигосват крави на „Ф и П“, даже наистина да го правеха. Дори ако този мъж подозираше, че не всички крави принадлежат на шефа му, имаше право да дамгоса всички, които намереше в неговата земя. Затова Солти каза:

— Ето какво ще ти кажа. Ще връщам кравите ви, ако правите същото с нашите. Искам да направя всичко, което мога, за да е щастлив шефа ви, но не мога да бъда навсякъде едновременно, а ти знаеш какви са кравите.

— Той никога няма да бъде щастлив — каза най-младият с мрачен поглед и поклащане на главата. — Никога не съм виждал човек с такъв темперамент. Сякаш някой е застрелял любимия му кон.

— Шефът си има проблеми, както всеки друг — намеси се първият.

— Може би, но не трябва да си го изкарва на нас.

— Ако не ти харесва да работиш тук, най-добре си потърси друга работа.

— Обмислям го — рече младия. — Мисля за това от известно време.

— По-добре да тръгваме — каза Солти. — Трябва да обиколим доста земя.

— Всичко хубаво — обърна се към тях по-старият. — Ще се погрижим да върнем всичко с вашия знак.

Но щяха ли да сторят същото, ако кравата не беше жигосана?

Сара не знаеше, че е възможно едновременно да е толкова ядосана и да се чувства така глупава. Тя и Солти обиколиха толкова от ранчото й, колкото успяха за шест часа и при всяко открито пространство, на което се натъкнеха, при всяка група крави, които излизаха от дърветата, страшната истина я връхлиташе с подновена сила. Повече от една трета от кравите й не бяха жигосани. Нямаше начин да изчислят колко се бяха залутали и бяха прибрани в други имоти. Тя си припомни всички причини, поради които сама не бе надзиравала работата в ранчото, но това не променяше факта, че все пак бе нейна отговорност да се увери, че мъжете, които наемаше, наистина вършеха работата, за която им плащаше.

— Какво ще правим? — попита тя Солти.

Той бе ядосан почти колкото нея.

— Ще започнем да жигосваме всяка крава без знак, която намерим.

— Ами телетата?

— Те остават с майките си през почти цялата година. Всеки, който притежава крава, притежава и телето до нея и това, което ще роди следващата пролет.

— Как ще го направим?

— Ще ти покажа още утре сутринта. Сега нека видим дали ще можем да преместим тези крави далеч от границите на ранчото ти. Не искам още от тях да се отдалечат и да бъдат откраднати.

— Мислиш ли, че това се е случило? — попита Сара. Изглеждаше вероятно.

— Сигурен съм, което още повече ме кара да се чудя, защо Уолъс се оплака, че кравите ти са на негова земя. Подозирам, че е наредил на мъжете си да жигосат всяка недамгосана крава, която намерят. Защо ще се оплаква, щом получава безплатни крави? Би било нелегално само ако той ги гони от твоето ранчо към своето.

— Работниците му не изглеждаха виновни — отбеляза тя.

Солти кимна.

— Съгласен съм.

Сара не знаеше много за придвижването на крави, но те бяха толкова диви, че искаха да избягват всички хора. Трудната част беше, да ги накарат да се движат в желаната посока. За всяка стъпка, която кравите правеха, коня й изминаваше дузина. Вече започваше да разбира защо всички мъже, които бе наемала продължаваха да питат за повече коне, както и защо бе невъзможно за един човек да върши всичката работа, която бе нужна за ръководенето на ранчото.

Разговорът замря, докато Солти преследваше едно недамгосано едногодишно теле, което се бе опитало да се отдели от групата и скоро щеше да започне отново, защото събраха още нежигосани по пътя към вкъщи. На кравите не им харесваше да ги местят от познатото им пасище.

— Какво ще правим с тях? — извика тя към Солти над главите на повече от двете дузини бикове, крави и телета.

— Ще ги приберем в корала.

Сара се зачуди как ще успеят двамата да го направят. Имаше толкова много говеда!

Очевидно децата бяха чакали завръщането им. Елън се появи яздейки, още преди да съзрат къщата на хоризонта.

— Аз мога да помогна.

Сара не беше сигурна, че дъщеря й знае достатъчно, за да подкара огромните говеда, но скоро показа такова умение във воденето на коня, че майка й се изпълни с гордост. Дъщеря й беше толкова безстрашна, колкото и надарена.

Джаред се беше досетил, какво смятат да правят и бе отишъл до корала, за да свали решетките. След това се отдръпна настрани, очевидно смятайки да побегне обратно. Но момче с патерица не можеше да се съревновава с разярена крава.

— Качи се на оградата! — извика Солти.

Сара се обърна навреме, за да види, как един млад бик се е запътил право към Джаред. Дъхът заседна в гърлото й.

С помощта на новата си патерица, Джаред се покатери далеч от пътя на бика. В същото време Солти закара коня си успоредно на беглеца. Той използва внушителното тегло и размери на жребеца си, за да изкара бика от равновесие и да го обърне в посока към корала. За облекчение на Сара, няколко животни го последваха и не отне много време на тримата ездачи да приберат малкото стадо.

— Беше забавно! — Елън беше толкова щастлива, че почти се смееше. — Ще отидете ли за още утре?

— Трябва да измислим как да жигосаме тези — каза Солти.

— Може ли да започнем сега? — попита Джаред.

Солти се засмя, видимо доволен от ентусиазма му, но поклати глава.

— Кравите имат нужда да се поуспокоят. Не им харесва да ги отделят от дома им. Междувременно искам да видя какво сте направили в градината. После трябва да намерим пилетата, които нощуват в тревата и да нахраним прасето.

— А аз трябва да приготвя вечеря — каза Сара.

— След като се нахраним, може да ми помогнете да започнем с улея — каза Солти на децата. — Ще ни е нужен за жигосването и ще го строим, когато е твърде тъмно за езда.

 

 

Солти посипа пръст около последните десет кола, които бе забил в земята. Мускулите в раменете и ръцете му горяха от работата при рязането на дърветата, оформянето им, копаенето на дупки в твърдата земя и посипването обратно на пръстта толкова сбито, че коловете да не се отместват. Той въздъхна облекчено и се обърна към Елън.

— Можем да завършим улея утре вечер. Ще започнем жигосването на следващия ден. Сега по-добре се връщай в къщата и си лягай.

— Обещаваш ли, че ще помагам с жигосването? — попита го тя.

— Обещавам. Сега изчезвай.

Той никога не бе предполагал, че в една детска глава може да има толкова много място за въпроси. По-рано Джаред бе показал на Солти работата, която бяха свършили с Елън в градината, после влезе вътре, за да помогне на майка си с вечерята. Докато Солти и Елън довършваха останалата домакинска работа, тя го засипваше с непрекъснат поток от въпроси:

— Може ли да жигосам бик? Можеш ли да ме научиш да събарям говедо на земята? Как се строи улей? Какво е улей? Може ли да дойда с вас утре? Може ли да яздя един от конете ти? Господин Уолъс застреля ли някоя от нашите крави? Мислиш ли, че ще го стори? Защо Арни иска да убие прасетата ни? Ако отидем пак до Остин, може ли да отседнем в хотел?

Солти бе облекчен, когато Сара ги извика вътре за вечеря, но после момичето пак бе излязло, за да работи върху улея. Тя също беше от помощ. Солти разсеяно масажираше болезненото си рамо, докато я гледаше как бяга към къщата. Децата не можеха ли да ходят?

— Хайде, Скелет — каза той на кучето, което наблюдаваше работата му, докато лежеше върху едно старо одеяло. — Ще трябва да заслужиш подслона си утре. Стига си се излежавал.

Скелет се изправи и затича наоколо, очевидно необезпокояван от раната си. Солти продължи с безсмисления разговор с кучето, когато се изми и се запъти към бараката. Той се замисли с копнеж за удобната плевня в ранчото на Рандолф, но трябваше да пропъди мисълта за мек матрак от главата си, докато не продадеше първата група говеда. А може би дори и тогава нямаше да може, зависи колко пари дължеше Сара на банката. Трябваше да поговори с нея за това. Не му харесваше нещо подобно да му виси над главата.

Той отвори вратата на бараката.

— Влизай — каза на Скелет, — но недей да свикваш. Предполага се, че си куче пазач, макар да разбирам, че да получиш нож в ребрата може да вгорчи работата ти.

Той просна одеялото на кучето в ъгъла. Скелет изтича вътре в бараката, разходи се бавно в ъгъла, завъртя се няколко пъти и легна върху одеялата. После вдигна поглед към Солти, сякаш очакваше нещо по-добро.

— Бъди благодарен за одеялото. Утре пак ще си на студената земя.

Солти се стовари върху купа одеяла, който представляваше леглото му. Веднага щом възстановеше силите си, щеше да ги изпере. Не знаеше нищо за мъжете, които бяха спали тук преди него, нито за насекомите и гризачите, които се бяха опитали да ги направят свой дом. Щеше да спи по-добре, ако си мислеше, че от тях не е останала и следа.

Трябваше да прочисти ума си от всичко. Имаше нужда да се наспи, а тревогите за предизвикателствата, срещу които щеше да се изправи в предстоящите дни нямаше да помогнат. Но жадувания сън не идваше, защото образа на приготвящата се да си ляга Сара, изпълваше ума му. Чувстваше се като воайор, но не можеше да се въздържи. Прекарването на целия ден с нея бе повишило усещането за присъствието й.

Мислите за нея в леглото, за тялото й, облечено в свободна нощница, която очертава всяка нейна извивка, го накараха да се втвърди. Беше изненадан от силата на вълните желание, които го заливаха. Той винаги бе оценявал жените, но четири години в армията го бяха научили да живее без тях. Не разбираше защо близостта на Сара променяше всичко така бързо. Фантазии, не по-различни от тези, които нахлуваха в сънищата му по време на юношеството, му го нападаха, но сега не можеше да си го позволи. Имаше твърде много работа за вършене. Събирането и дамгосването на говеда изискваше големи запаси от енергия и бодрост.

Скелет надигна глава и изскимтя.

— Тихо. Няма нужда да ме държиш буден.

Кучето не му обърна внимание.

— Не ми казвай, че те боли.

Животното скочи на крака, отиде до вратата и я забута с муцуна.

— Няма да ставам, за да те пусна навън. Ще трябва да почакаш до сутринта.

Но скимтенето на Скелет премина в дълбоко ръмжене и Солти реши, че това не е зова на природата. Кучето бе чуло или надушило нещо навън, което не му харесваше.

— Добре, ставам, но спри да ръмжиш — прошепна той. — Не искам да изплашиш този, който е отвън.

Ръмженето на Скелет премина в зъбене и Солти разбра, кой дебне из ранчото. Арни. Беше глупаво да се връща. Какво се надяваше да спечели?

Той не губи време да се облече или да си сложи обувки.

— Ти трябва да останеш тук — каза, като избута Скелет обратно към леглото му. — Аз трябва да поговоря с Арни, а не ти да го дъвчеш — пресегна се за оръжието си и открехна вратата с леко изскърцване. Не беше достатъчно, за да види много.

Но процепа стигаше да може Скелет да промуши носа си и Солти отново го избута.

— Казах ти да се отдръпнеш. И не започвай да лаеш, когато изляза. Това не е като да гониш крави в храстите. Понякога трябва да се промъкнеш към плячката си.

Солти отвори врата само колкото да прокара главата си оттам. Не видя никой и не чу никакво движение, но там имаше някой и на Солти не му харесваше. Той се промъкна през вратата и я затвори зад себе си, въпреки протестите на кучето.

— Спри! — изсъска той, когато Скелет започна да драска по дъските. — Ако продължиш да вдигаш толкова много шум, ще се измъкне — не знаеше, защо говори така, сякаш кучето може да го разбере.

Ушите на Скелет му казваха, че има някой отвън, носа му показваше, че е някой, когото не харесва. До там се простираше разбирането на животното. Сега всичко зависеше от Солти.

Луната за миг се скри зад облак, но имаше достатъчно светлина, за да може да види натрапника, както и той него. Предполагаше, че това е Арни, но би могъл да е всеки. Крадци. Разбойници. Тревожеше се за прасето, за кокошките и за млечната крава, но най-трудно биха могли да заменят конете. Най-важна беше къщата, защото там спяха Сара и децата без никаква представа за потенциалната опасност. Солти беше силно изкушен да освободи Скелет, но не искаше натрапника да избяга, преди да е разбрал кой е.

Пристъпвайки безшумно, той измина разстоянието между бараката и дърветата, които заобикаляха къщата възможно най-бързо. Свит в дълбоките сенки на дъбовете, той слушаше напрегнато, но не можеше да чуе нищо. Това само по себе си беше зловещо. Животните се движеха, сумтяха, издаваха шумове в нощите, когато се чувстваха в безопасност. Когато усещаха опасност, замлъкваха.

Солти се придвижи към къщата. Тя се издигаше в самотно уединение, чернееше се над тъмната сянка на дърветата. Като внимаваше да не вдига шум, обиколи сградата, като се придържаше към сенките. На два пъти спря, за да надзърне към тъмнината и да се увери, че няма никой.

Почти бе завършил обиколката, когато удари палеца си. Болеше толкова силно, че изсумтя, но успя да сдържи проклятията, които напираха на устните му. Твърде късно реши, че е трябвало да отдели време, за да обуе ботушите си. Той довърши обиколката си накуцвайки.

Зачуди се дали трябва да събуди Сара. Не искаше да я тревожи, преди да е сигурен, че има основателна причина. Освен това не желаеше Елън и Джаред да решат, че трябва да будуват цяла нощ, за да стоят на пост. Представата за нещата, на които Елън бе способна, беше достатъчна, за да го облее студена пот.

Щом се увери, че никой в къщата не е застрашен, се запъти към корала. Премина покрай ограждението за пилетата. Не се долавяше никакъв шум от двете дървета, обградени с тел. Беше тихо и в кочината, прасето спеше в единия ъгъл. Млечната крава бе вързана на открито. Тя лежеше, преживяше и гледаше към корала. Скелет все още драскаше и скимтеше зад вратата на навеса, когато Солти мина оттам.

Коралът беше разположен на сравнително равен открит терен, с хубава трева, и достатъчно дървета, които да предоставят сянка през горещите летни дни. Беше добре за конете. Както и за всеки, който се опитваше да остане незабелязан.

Конете не изглеждаха разтревожени, което означаваше, че който и да бе там им беше познат. Или пък нямаше никой. След като Скелет го бе убедил, че има поне един човек, едва ли бе някой непознат. Арни. Което оставяше на Солти проблема да го намери, да разбере какво възнамерява, и да реши какво ще направи по въпроса.

Като се придвижваше внимателно, Солти приближи оградата на корала иззад дълбоките сенки на едно дъбово дърво. След като стигна, реши да претърси всяко кътче край него, с намерението да се промъкне до всяка сянка и да я огледа, независимо дали бе хвърляна от кон или дърво. Арни беше някъде там, вероятно с намерението да направи нещо подло. Движение в сенките близо до няколко коня привлече вниманието му, но въпреки че се взираше усилено, не успя да види никаква определена форма.

Тъкмо щеше да се обърне в друга посока, когато слабо проблясване привлече вниманието му. Луната бе проникнала зад най-тъмните облаци и се движеше постепенно, за да излезе зад ръба. Отражението от копче ли беше или от тока на колан? Цевта на пистолет? Нож? Беше твърде високо, за да е от шпори и едва ли беше част от юзда. Точно тогава луната премина ръба на облака, конете се раздалечиха достатъчно, и Солти успя да различи силуета на мъж, до този с черно-белите краски. Той изглежда потупваше коня и се опитваше да го успокои.

Мъжът продължи да гали животното, прокара ръка по врата му, през плешките, към гърба и надолу към задния крак. Озадачен, но без желание да чака повече, Солти се надигна, за да влезе в корала. В този миг, мъжа се наведе и повдигна крака на коня. Проблясването на нож означаваше, че смята да го осакати.