Лей Грийнууд
Единствено с теб (14)

Глава 14

Солти бе толкова изненадан, че не знаеше какво да каже, но Джаред нямаше подобен проблем.

— Той се ожени за мама. Видях го.

— Добро утро, Хенри. С какво мога да ти помогна? — Сара се бе присъединила към Джаред на вратата. Елън се промъкна и застана до Солти.

— Можеш да ми кажеш, че този мъж излъга, когато ми съобщи, че си се омъжила за него.

— Не мога, защото е истина.

Хенри Уолъс беше типичен мъж, създал преуспяващо ранчо след войната — едър, гръмогласен и вероятно толкова силен, колкото и изглеждаше. Беше облечен с палто, риза и вратовръзка, много по-подходяща за закрито, отколкото за езда на открито. Изглеждаше някъде на около четиридесет с гъста кестенява коса и брада, по която тук-таме се забелязваха бели косъмчета. Яздеше кокалест петнист скопец, към който се отнасяше със сурово нетърпение. Склонността му да избухва беше толкова ясно изразена в очите му, колкото и презрението към хората, които не смяташе за равни.

— Не изглежда богат — отбеляза Уолъс.

— Защото не е.

— Тогава защо по дяволите си се омъжила за него? Не е красавец като Роджър.

— Аз го харесвам — каза Джаред.

— И аз — подкрепи го Елън.

— Няма значение какво харесвате вие, хлапета — изръмжа Уолъс. — Майка ви е тази, която трябва да спи с него.

На Солти му дойде до гуша от Уолъс и достатъчно бе изтърпял отношението му към Сара и семейството й.

— Предполагам, че има някаква друга причина да си тук, освен за да обиждаш съпругата ми и децата ни?

Усмивката на Уолъс стана вълча.

— Предявяваш си правата, а? Може би си се захванал с повече, отколкото можеш да се справиш.

— Не се е случвало досега.

— Предполагам, че ще видим, нали?

Елън се премести по-близо до Солти и той сложи ръка на рамото й, нещо, което изглежда не се хареса на Уолъс. Мъжът се обърна към Сара.

— Кравите ти отново са на моето пасище.

— То е свободно — напомни му Солти.

— Моето пасище не е свободно и съм казвал това на Сара хиляди пъти.

— Освен, ако нямаш нотариален акт за тази земя, нашите крави имат точно толкова право над тревата, колкото и твоите.

— Нямам нужда от документи, защото аз контролирам територията.

— Това може да се промени — отвърна Солти.

Уолъс се обърна с почервеняло лице.

— Заплашваш ли ме?

— Просто отбелязвам факт. Чух да се говори за някакъв вид бодлива тел, която може да бъде използвана за ограждение. Щом я завършат, това ще сложи край на свободните пасища. Ще трябва да притежаваш земята, на която кравите ти пасат.

— Омъжила си се за идиот — обърна се Уолъс към Сара. — Никога не съм чувал по-нелепа история в живота си. А, ако някой някога направи подобна тел, собствениците на ранчота няма да я приемат.

— Собствениците на скотовъдни ферми ще питат за нея, защото ограждението е единствения начин да подобрим стадата си.

— Няма нищо лошо у тексаските дългороги — отвърна Уолъс. — Това е най-евтиното говеждо в цял свят.

— И винаги ще се продава на най-ниската цена. Ако искаш да видиш бъдещето на фермите в Тексас, отиди да погледнеш, какво прави Джордж Рандолф.

— Няма нужда някой да ми казва, как да ръководя ранчото си — избухна Уолъс. Той се обърна отново към Сара: — Ако не можеш да държиш кравите си далеч от земята ми, аз мога.

Солти отговори:

— Кажи ми къде да ги открия и ще се погрижа да ги няма до довечера.

— Искам да се разкарат сега.

Солти присви устни.

— След като не съм сигурен, къде са говедата и нямам магическа пръчка, която да ме заведе там на мига, това е невъзможно.

На Уолъс изглежда му липсваше чувство за хумор. Той стана още по-червен и дръпна юздите толкова силно, че коня му почти се изправи на задните си крака.

— Те са долу до потока — каза той, след като укроти жребеца си.

— Земята от тази страна на потока е моя — възрази Сара.

— Би могла да бъде, ако можеш да я задържиш — присмя се Уолъс.

— Не съм запознат с обхвата на земята на ранчото ни — каза му Солти, — но след като го направя, ще се погрижа кравите ни да не нахлуват в твоята. Също ще се уверя, че говедата ти ще стоят от твоята страна на потока, ако не го направиш сам, което съм сигурен, че ще сториш.

— Какво самохвалство — рече Уолъс. — Ще видя, как ще го оправдаеш.

— Не се хваля — отвърна Солти. — Може би не е добра идея да съдиш действията на другите по своите собствени.

Уолъс бе толкова разярен, че му отне близо минута да спре да се бори с коня си. Устата на горкото животно сигурно беше ощавена.

— Казах това, което имах — изкрещя той на Солти. — Разкарай тези крави от земята ми, или ще ти ги докарам с фургон — с последната заплаха, той обърна жребеца си, заби пети в хълбоците му и потегли в галоп.

— По-добре да приберем кравите сега — каза Елън.

Тя се запъти към навеса, преди Солти да е успял да каже каквото и да е.

— Няма да ходим никъде, преди да сме поспали — нареди той. — След това смятам да направя ограждение за пилетата и да довърша патерицата на Джаред. Ще се погрижим за говедата си утре.

— Ами, ако той ги застреля преди това?

— Тогава ще трябва да плати за тях. Не се тревожи — добави той, когато Елън понечи да протестира. — Мога да се справя с господин Уолъс.

Сара прибра децата в къщата. Така оставиха Солти насаме със съмненията си. Всеки можеше да се изправи и да бъде смачкан или убит. Истинският въпрос бе можеше ли той да успее? Уолъс беше кавгаджия, от типа хора, които говореха високопарно и обикновено не се налагаше да доказват думите си, защото плашеше хората толкова много, че те не се и наемаха да го предизвикват. Солти не можеше да си позволи да не му се възпротиви. Бъдещето на Сара и децата, както и неговото, зависеше от това.

— Какво ще правиш с Уолъс? — Сара се бе върнала, а челото й беше тревожно сбърчено. Той се зачуди, дали се притеснява за него или просто за ранчото.

— Не мога да ти отговоря, докато не видя за какво говори. Трябва да отидем заедно утре. Можеш да ми покажеш ранчото, къде да намеря най-доброто пасище и къде да очаквам проблеми.

— Може би трябва да вземеш Елън. Тя знае почти колкото мен.

— Не ми е нужно „почти колкото“. Трябва ми всеки детайл от това, което се е случвало в миналото и как стоят нещата сега.

Това, което не добави беше, че искаше да язди с нея. Искаше го повече, отколкото си бе мислил, че е възможно.

 

 

— Поспа ли? — попита Джаред, докато Солти се опитваше да намести подлакътника на патерицата му. Беше издълбал извивка в дървото и когато се опита да сглоби двете части, те прилегнаха с лекота.

— Оказа се, че не ми се е спало чак толкова.

— Защо господин Уолъс би искал да застреля кравите ни?

— За да принуди майка ти да му продаде земята си. Подай ми това парче плат.

Джаред наблюдаваше как Солти увива плата около подлакътника няколко пъти, за да направи дебела подложка. Закова малък гвоздей отдолу, за да я задържи неподвижна.

— Мама не може да му продаде земята ни, защото половината е твоя.

— Само ако намеря начин да си изкарваме хляба с това място.

— Ще го направиш, нали?

След като подложката бе задоволително обезопасена, Солти намести подлакътника и се пресегна за малките клинове, които бе направил по-рано. Момчето го наблюдаваше как ги използва, за да направи изработката по-стабилна.

— Ще опитам, но може да отнеме няколко години.

— Не ме интересува. Ще останеш ли?

Солти спря за момент. Той вдигна поглед и видя, че Джаред се взира в него, вместо в дългоочакваната патерица.

— Майка ти ме накара да обещая, че ще й дам развод, щом тя го поиска.

— Ако не поиска, ще останеш ли?

Солти не отговори веднага.

— Спрямо уговорката ни, няма да получа земята, ако тя не получи развод.

Джаред изглеждаше разочарован.

— Мама не ни каза това.

Солти не можеше да си представи, баща му да сподели с него такава информация, когато беше на седем. Дори на седемнадесет. Не бе сигурен как да отговори, но вече беше твърде късно да отрече.

— Седни. Трябва да реша къде да сложа подлакътника.

Повехналият крак на Джаред можеше да поеме някаква тежест, но бе по-къс от здравия. Щом си осигури удобен захват на патерицата, той закуца из двора, обръщаше се наляво и надясно, вървеше все по-бързо и по-бързо.

— Забави малко — каза Солти. — Трябва да закрепя подложката за крака.

Джаред се обърна и му се усмихна възхитен.

— Мога да ходя бързо почти колкото Елън!

Солти бе прекарал толкова много години живеейки с горчивината на баща си, заради загубата на способността му да ходи, че благодарността на момчето го стресна. Но разбира се, че е невероятен подарък да може да ходи без чужда помощ.

Джаред се обърна към къщата и изкрещя:

— Мамо, ела да видиш! — щом тя се появи на вратата, той се провикна: — Гледай — и закуцука бързо в една посока, а после в друга. След като зави още няколко пъти, се задъха, но това не намали щастието му. — Солти каза, че ще мога да ходя дори по-добре, когато имам подложка за крака си.

Изражението на Сара премина от изненада през радост, към сълзи от щастие, докато гледаше представлението на сина си. Ръката й се стрелна към гърдите, сякаш сърцето й биеше прекалено бързо. Тя дари Солти с кратък поглед, преди да се обърне към сина си, но изражението й беше повече от достатъчно, за да накара неговото сърце да запрепуска и гърдите му да се стегнат толкова много, че да му е трудно да диша. Не беше много добър в разчитането на женските погледи. Роуз винаги бе казвала, че е безнадежден случай. Но този кратък взор беше изпълнен с толкова много изгаряща топлина, че се замая от силата й. Завладя цялото му тяло и го изпълни с енергия. Ако не знаеше, че е невъзможно, би казал, че това е влюбен поглед.

Самата мисъл, че жена като Сара би могла да се влюби в него сложи край на жалките му опити да мисли. Ако Джордж бе почувствал дори и една десета от това, когато бе срещнал Роуз, Солти не можеше да разбере, как е издържал толкова дълго.

Трябваше да внимава да не вижда твърде много в погледа на Сара. Тя силно обичаше сина си и бе страдала от невъзможността му да бъде като останалите момчета. Вероятно би била благодарна на всеки мъж, който даде на детето частица от това, което каприз на съдбата му бе отнела. Внезапно Солти се зачуди защо Арни не бе отделил време да направи патерица за Джаред. Това определено би бил по-бърз и сигурен път към сърцето й, отколкото да разнася слухове относно нея.

— Благодари ли на Солти? — попита тя сина си.

Момчето изглеждаше унило, задето не се бе сетило за това.

— Само да го гледам как препуска из двора по този начин е достатъчна благодарност — каза Солти.

Джаред сведе глава.

— Съжалявам. Трябваше да ти благодаря.

— Почакай да видиш как ще се чувстваш след няколко седмици. Смятам да ти дам толкова много работа, че ще искаш да хвърлиш патерицата в огъня.

На лицето на момчето се прокрадна усмивка.

— Тогава ще трябва да ми направиш нова.

Сара гледаше учудено ту Солти, ту сина си. Солти не беше сигурен, но си помисли, че изглежда доволна. Той си напомни, че никак не е добър с жените.

— Трябва да ми помогнеш с вечерята — каза Сара на сина си.

— Не може ли Елън да го направи?

— Тя ще помага на Солти с ограждението за пилетата.

— Аз мога да му помогна — възрази Джаред.

— Сигурен съм, че можеш, но вече обещах на Елън. После ще трябва да събере пилетата, а знаеш колко много ги мрази.

— Тя мрази всичко, освен коне и крави — припомни Джаред на Солти.

Момичето излезе от къщата. Изглеждаше сънливо.

— Не харесвам и млечни крави.

— Но обичаш масло и мляко — каза майка й. — Така че, предполагам ще трябва да се примириш с нея.

— Добре, но никога няма да харесвам пилета — заяви Елън. — Те са отвратителни.

— Освен, ако не са в чинията ти — каза майка й. — Е, стига празни приказки. Ще помогнеш на Солти със заграждението, а Джаред на мен с вечерята.

— Да си направим състезание, за да видим кой ще свърши първи? — предложи Солти.

Децата светнаха. Както и очакваше, изглежда състезанието правеше всяка задача добре дошла.

Сара се усмихна, докато гледаше как Джаред се бори да използва патерицата си в ограниченото пространство на кухнята. Беше по-щастлив, отколкото някога го бе виждала. Не знаеше как щеше да благодари на Солти не само за това, а и за другите промени, които вече бе внесъл в живота на децата й. Не се съмняваше, че и двамата я обичаха както винаги, но сякаш нещо бе липсвало. Изглежда тази дупка бе запълнена.

Тя отново се опита да реши какво ги бе накарало да се привържат към Солти толкова бързо. Той беше мил и добър. Можеше да бъде толкова забавен, колкото и сериозен. Говореше с тях и правеше разни неща за тях. Но беше нещо повече от това. Специалното внимание, което им отдаваше, искрената му загриженост, честните отговори на въпросите им. Той ги изслушваше и разбираше как се чувстват. И най-важно от всичко, очевидно също ги харесваше.

Джаред слагаше масата. Бавеше се, защото можеше да използва само едната си ръка, но беше настоял майка му да го остави да донесе съдовете от шкафа. Тя се тревожеше, че може да счупи нещо, но все още не бе успял да го стори.

— Мислиш ли, че ще победим Солти и Елън?

— Не знам, но е по-важно да се погрижим вечерята да е хубава.

— Не можем ли да победим и да направим вкусна вечеря? — горкото момче толкова бе свикнало да е второ във всичко, че тази възможност да победи сестра си придоби огромно значение.

— Мисля, че може и да успеем. Солти трябва да изкопае много дупки, а това отнема време.

Загриженото изражение на Джаред бе заменено от широка усмивка. Той започна да работи по-бързо.

— Ако изпуснеш или счупиш нещо, ще бъдем дисквалифицирани — предупреди го Сара.

Джаред спря и се обърна към нея.

— А те ще бъдат ли дисквалифицирани, ако оградата падне?

— Определено.

— Добре — съгласи се той. — Ще бъда внимателен, но и ти не трябва да загаряш нищо, защото това също може да ни дисквалифицира.

Сара не успя да потисне усмивката си.

— Спри да се тревожиш дали ще спечелим и приключвай с масата. Трябва да налееш мляко и вода.

Мислите на Сара се върнаха към Солти. Какво, освен физическото привличане, я бе накарало да го избере? Заради децата си ли го бе направила, за себе си… или с надеждата, че той е много по-различен от баща й и съпруга й? Или заради това, че ще можеше да я научи да не се страхува от мъжете? Тя си мислеше, че е неподатлива на емоционално обвързване, но Солти бе толкова различен, че застрашаваше предубедеността й към мъжете. И към себе си.

— Харесваш ли Солти? — попита Джаред.

Въпросът прекъсна мислите й. Беше толкова неочакван, че го почувства като физически удар.

— Разбира се. Нямаше да се омъжа за него в противен случай.

— Ти каза, че се омъжваш само защото трябва.

— Да, но нямаше да се омъжа за човек, който не харесвам и на когото не се доверявам.

Джаред приключи със слагането на масата и изкара купите за храната, но не извади чашите.

— Искаш ли да остане и след като поправи нещата дотолкова, че да не гладуваме? Той каза, че не би могъл да вземе земята, докато не се разведете.

Сара не знаеше какво бе подтикнало Джаред да задава тези въпроси. Винаги се бе опитвала да бъде предвидлива с децата, но може би им казваше твърде много.

— Това е в далечното бъдеще.

— Ще му позволиш ли да остане, ако иска?

Сара насочи вниманието си отново към печката. Тя свали картофите от огъня и провери отдолу царевичния хляб, за да се увери, че не е изгорял.

— Защо питаш?

— Защото искам Солти да остане. Завинаги.

Тя забрави за картофите и царевичния хляб и погледна към сина си.

— Толкова много ли го харесваш вече?

— Иска ми се той да ми беше баща. Арни каза, че желае да бъде наш татко, но аз не го искам. Искам Солти.

Сара придърпа сина си и го прегърна.

— Скъпи, знам колко важна е за теб патерицата, но всеки можеше да ти направи.

— Но никой не го стори.

А Солти я направи. Измайстори я, въпреки че трябваше да стои буден цяла нощ. Заведе ги в ресторант, купи им куче и плати, за да отседнат в хотел. Нищо чудно, че Джаред искаше той да остане.

— Може да реши да продаде земята си, щом я получи — предупреди тя.

— Няма — това не беше въпрос. Не беше дори и мнение. Джаред говореше уверено, сякаш това, в което вярваше, беше доказан факт.

— Защо мислиш така?

— Солти не харесва господин Уолъс.

— Той ли го каза?

— Не, но го знам.

И с това очевидно въпроса приключи за Джаред, защото започна да вади чаши.

Сара не си бе позволявала да мисли за това, което Солти щеше да направи, когато стане собственик на половината ранчо. Поне не и напоследък. Той бе станал част от плановете й, почти толкова бързо, колкото и за Джаред. Привличаше я повече от всякога. Но не това я тревожеше. Тя го харесваше. Това не влизаше в плановете й.

Не беше проблем да го харесва като работник. Нито като приятел. Беше нормално дори да започне да разчита на него за физическия труд, гледайки на него, като на свой съпруг. Но не беше добре да иска постоянно да е до него. Да си представя как я докосва, как я държи в ръцете си, дори как я целува.

Тя беше на ръба от толкова дълго, че вероятно не мислеше трезво. Просто беше благодарна, че е намерила някой, който можеше да разреши проблемите й. Като резултат, бе започнала да си представя колко хубаво би било той да остане завинаги. Но беше ли толкова благодарна и облекчена, че да забрави какъв беше баща й или Роджър? Беше ли забравила мъжете, които работиха за нея и бяха по-заинтересовани да я вкарат в леглото си, отколкото от работата, за която им се плащаше? Роуз Рандолф може да беше намерила съпруг, който да я обича както в приказките, но Сара не се доверяваше на никой мъж толкова.

Но може би можеше да го приеме като любовник?

Мисълта я шокира толкова, че за малко да изтърве тигана с царевичния хляб, който сваляше от печката. Никога досега не си бе помисляла подобно нещо. Какво ставаше с нея? Мисълта да бъде в обятията на Солти и той да я целува, повиши температурата й. Нещо дълбоко в нея жадуваше за физически контакт и не беше само чувството за сигурност, което можеше да открие в обятията му. Тя търсеше нещо много по-съществено, нещо, което не бе изпитвала с Роджър или с който и да е друг мъж. Сякаш имаше нужда от него. Можеше да разбере желанието, дори и страстта, но откъде идваше нуждата? Не беше физическа. Тя можеше да се грижи за себе си. Беше емоционална нужда, такава, каквато никога не бе могла да задоволи, а само бе отричала.

— Побързай с царевичния хляб, мамо. Елън и Солти са почти тук.

Първият импулс на Сара бе да побегне към спалнята си. Как можеше да погледне Солти, след като мислите й бяха в такъв безпорядък? Тя замръзна на място, когато двойката влезе в къщата. Тогава стори нещо, което никога не бе правила преди. Припадна.