Лей Грийнууд
Единствено с теб (13)

Глава 13

Солти не бе свикнал да тича и сто фута с ботуши, още по-малко сто ярда, но знаеше, че Скелет няма да лае без причина. Би предпочел да държи пистолет в ръката си, но бе оставил своя в бараката.

Премина през горичката, която обграждаше къщата и се насочи към навеса. Беше тъмна нощ, сребърната луна бе скрита от облаци, но той успя да види как някой се бори с кучето. Мъжът се нахвърли върху Скелет. Каквото и да държеше, то освободи захвата си и мъжа побягна. Солти бе раздвоен между желанието да провери дали Скелет е добре, или да последва натрапника, но скоро решението бе взето вместо него. Конят на мъжа бе наблизо, той скочи върху седлото и изчезна, преди Солти да се приближи достатъчно, за да го разпознае.

Въпреки това, беше сигурен, че е виждал коня и преди. Ако не грешеше, той принадлежеше на Арни.

Солти се върна при Скелет в ограждението, което беше построил за прасетата.

— Какво правиш тук вътре? — попита той, преди причината да му се изясни. Едно от новите прасета лежеше в локва кръв, а гърлото му беше прерязано. Другото беше сгушено в ъгъла. — Кучи син! Защо е искал да убие прасетата? — скимтенето му напомни, че Арни бе нападнал Скелет. От плешката на кучето се стичаше кръв.

— Какво се случи? — останала без дъх от тичането, думите на Сара едва се разбираха.

Солти коленичи до Скелет.

— Арни е убил едно от прасетата ни. Наръгал е и Скелет, когато горкото старо куче му е попречило да намушка и другото.

— Защо би направил нещо подобно?

— Не съм сигурен — каза Солти. — Но имам идея.

Беше твърде тъмно, за да види колко сериозна е раната на кучето. Трябваше да го занесе в къщата, за да се погрижи за него. Той взе животното на ръце и внимателно го повдигна. Скелет изскимтя, но не се опита да се изплъзне.

— Ще имам нужда от фенер.

Елън пристигна, изплувайки от сенките.

— Какво се е случило?

Сара прегърна дъщеря си.

— Арни е убил едно от прасетата и е намушкал Скелет.

Момичето изглеждаше поразено.

— Зле ли е ранен?

— Няма как да разберем, докато Солти не го внесе в къщата.

— Ще приготвя фенера — тя изчезна толкова бързо, колкото се бе появила.

Сара въздъхна, докато я гледаше как се отдалечава.

— Дъщеря ми никога не прави нищо бавно.

Солти се засмя.

— Тя е на седем. Бавно е лоша дума.

Краката го боляха и пътя до къщата изглеждаше още по-дълъг. Елън ги посрещна на вратата с фенер. Джаред стоеше вътре и се подпираше на бастуна.

— Защо Арни е наранил Скелет? — попита момчето.

— Нападнал го е. Наръгал го е, за да може да се измъкне.

— Иска ми се Скелет да му беше прегризал гръкляна — беше лесно за децата да бъдат отмъстителни, защото никога не бяха виждали какво едно човешко същество е способно да стори с друго.

Солти остави Скелет близо до печката, която беше все още топла.

— Подай ми фенера — каза той на Елън.

Скелет беше бърз. Изглежда ножът бе улучил ребро, вместо меката тъкан помежду им. Разрезът беше дълъг около три инча, но не беше дълбок.

— Ще умре ли? — попита Елън.

Солти поклати глава.

— Раната не е дълбока. Ако успеем да я задържим чиста, ще е на крака след няколко дни.

— Ще потърся нещо, с което да го превържем — каза Сара.

— Джаред, можеш ли да държиш светлината? Елън ще трябва да ми донесе леген с вода.

Сара се обърна към дъщеря си.

— Аз ще донеса вода. Ти донеси синия буркан, който държа в дъното на бюфета. Имам градински чай, който ще помогне да спрем инфекцията — каза тя на Солти.

Веднага щом се върна, тя взе буркана от Елън и сложи щедро количество в легена. Когато Солти се опита да почисти раната, Скелет изскимтя и започна да се бори, за да се изправи.

— Трябва да се почисти, за да не се инфектира — каза той на Елън, когато тя го попита, защо причинява болка на кучето.

— Нека аз опитам — Сара бе направила ивица от плат и я бе сгънала в достатъчно голям тампон, който да покрие раната.

Солти кимна и взе фенера от Джаред.

— Кажи ми, къде да го държа.

— По-високо и малко по-напред.

Сара взе плата, който Солти бе използвал, потопи го в легена и внимателно го притисна срещу разранената тъкан на кучето. Скелет изскимтя леко, но не помръдна. С бавни, внимателни движения, тя продължи да потапя парчето плат в легена и да го притиска до раната, докато не отми всичката кръв. Щом го направи, тя изстиска малко от течността директно върху откритата рана, за да отмие всичко останало.

— Подай ми платнения тампон — каза тя на Елън. Когато дъщеря й изпълни нареждането, тя накисна тампона в отварата, изцеди го и го постави върху раната. — Сега трябва да измислим как да задържим това на мястото му през следващите няколко дни.

Солти бе изтръгнат от мечтите си. Да гледа Сара, наведена над кучето, сръчно почиствайки раната с възможно най-малко болка, беше като да гледа ангел, който прави чудодейно изцеление. Сара беше силна, независима жена, която бе способна на нежност и чувствителност, каквито мъжете търсеха у жените. Чувствителността успокояваше и лекуваше, без нужда от думи. Той бе видял това, което искаше, без сам да знае точно какво е то. Отговорът на въпрос, който не можеше да изрече.

— Мога да направя превръзка, ако имам достатъчно плат да обвия гърдите му — каза той на Сара.

— Аз ще донеса — Елън се изстреля като куршум.

— Мислиш ли, че Арни ще се върне? — попита Джаред.

— Не знам — отвърна Солти. — Не го очаквах и първия път.

— Никога не съм го харесвал — отговори момчето.

Солти се обърна към Сара.

— Може би си мисли, че ако аз се проваля, ти ще се обърнеш към него.

— Защо би си го помислил, след това, което се е опитал да стори тази вечер?

— Не знаеш на какво е способен мъж, който си мисли, че е влюбен.

Елън се върна, а превръзките се вееха след нея.

— Може ли аз да го направя? — помоли се тя.

— Мисля, че трябва да го оставим на Солти — отговори Сара. — Ако гледаш внимателно, може би ще ти позволи следващия път.

Когато превръзката бе сложена, на Скелет не му хареса да я носи около гърдите си. Той опита да я махне със зъби. Когато Солти предупредително го тупна по муцуната, пробва да я избута със задния си крак.

— Ще трябва да го наблюдаваме — каза Солти.

— Аз ще го направя — предложи Джаред.

— По-добре да го взема с мен в бараката — реши Солти. — Ще се погрижа да не излиза от там.

— Буден ли ще стоиш цяла нощ? — попита Елън.

— Не — не можеше да го направи и да работи през целия следващ ден.

— Тогава как ще разбереш, ако Арни се върне?

— Скелет ще знае — той се надяваше, че кучето ще го събуди. Арни нямаше да се върне, освен ако не планираше да нанесе някоя сериозна вреда.

— Ами прасето? — попита Сара. — Не можем да го оставим да лежи в ограждението цяла нощ. Трябва да обработим месото.

Солти буквално увисна на вратата. Той бе помагал с убиването на прасета, докато растеше. Един дълъг процес, който започваше по изгрев и често продължаваше до полунощ. Беше наистина изтощително.

— Ще сме будни цяла нощ.

— Аз и децата ще се погрижим.

Що за съпруг щеше да бъде, ако отидеше да си легне и оставеше новото си семейство да работи цяла нощ? Сара със сигурност не можеше да си мисли, че ще го направи, дори и да беше неин съпруг само по име.

— Докато занеса Скелет до бараката ми намерете голяма тенджера, в която да сварим вода.

Той тръгна, тътрейки крака и се замисли за работата, която ги чакаше. Колко пъти бе наклаждал огън в дупката под ведрото, което събираше цяло възрастно прасе? Колко пъти бе остъргвал четина и се бе борил да закачи трупа, така че да може да бъде изкормен и да започне обработването на месото? Повече, отколкото му се искаше да си спомня, особено след като баща му винаги седеше наблизо и крещеше, че е глупак и идиот и че прави всичко погрешно. Макар и да знаеше, че гнева на баща му е породен от безпомощност, не можеше да облекчи болката или да потуши яда на Солти. Нито да заличи вината от облекчението, което почувства, когато баща му умря.

Елън го последва.

— Мама каза, че трябва да ти покажа дупката, в която палим огън.

— А ведро?

— Нямаме. Просто изливаме вода върху прасето, докато му опада четината.

— Предполагам, че коритото за пране ще свърши работа.

Солти го напълни с вода и запали огън, преди Сара да излезе от къщата с няколко ножа в ръка. Елън крачеше след нея с различни тенджери и купи. Джаред стоеше на кухненската маса, която бяха сложили наблизо. Беше му дадена задачата да разпредели подправките и бурканите, в които щяха да сложат маста, която щеше да покрие и консервира месото. По-късно можеше да помогне със смилането му и пълненето на надениците.

— Да се надяваме, че облаците ще се изчистят — каза Сара. — Няма достатъчно газ, за да поддържа фенера цяла нощ запален.

Не беше лесно, тъй като само половината прасе се побираше в коритото, но накрая Солти успя да го попари, изстърже и окачи. Беше облекчен, когато облаците се разсеяха и двора се освети от бледа лунна светлина. Но щом отстрани вътрешностите, изми и почисти всичко, истинската работа за през нощта започна.

Той никога не бе харесвал коленето на прасета, тъй като това предполагаше много хора да работят заедно. Винаги бе предпочитал да се труди сам. Но все пак, ако искаше да успее с ранчото, трябваше да се впише в семейството по начин, по който никога не бе станал част от своето. Тази нощ беше добър повод да започне.

— Какво мога да направя? — попита той.

Когато Сара приключи с инструкциите, му се искаше да не бе питал. В света на бащата на Солти, мъжката работа приключваше след разрязването на трупа, закарването на месото за опушване и покриването му със сол и подправки. Чистенето, готвенето, топенето на мазнината, смилането и пълненето бяха женска работа. Мъжете сядаха и си говореха, докато ядяха пръжки.

Трябваше да раздели трупа. Някои части щяха да бъдат окачени в помещението за опушване, други смлени, а трети консервирани в сол или мас. Той помогна на Джаред да измие червата, за да ги използват като обвивки за наденичките. Свари парчета тлъстина, за да стопи маста. През дългите часове на нощта, четиримата работеха заедно, понякога спираха, за да си помагат един на друг, преди да се върнат към собствените си задачи. Те си говореха и се шегуваха. Децата никога не бяха участвали толкова пълноценно в обработката на заклано прасе, така че имаха много въпроси, на повечето от които трябваше да отговаря Сара.

Малко преди изгрев, Сара стана от масата, където работеше и каза:

— Ще приготвя закуска. Мислиш ли, че можеш да удържиш за известно време?

Солти сви рамене.

— Не остана какво да се прави, освен да напълним надениците.

Сара сложи ръка на гърба, за да разтегне мускулите си, които сигурно бяха сковани и я боляха от четири часовото навеждане над масата.

— Баща ми никога не е правил наденици. Не би го направил. Не знаех, че ти ще искаш.

— Нито пък моя баща — призна Солти. — Но аз не се съгласявах с него за много неща.

Уморената усмивка на Сара бе достатъчна, за да стопли сърцето му. Отношението й към него несъмнено се бе смекчило, но беше твърде далеч от нещо, подобно на любов. Не че той искаше любов. Майка му обичаше баща му, който бе направил живота й нещастен. Да се харесват достатъчно, за да бъдат приятели, бе най-добрия начин за двама съпрузи, а това искаше и Сара от самото начало. Така щеше да се избегне горчивата болка от ревността, страха от възможността човека, когото обичаш да не ти отвръща със същото, мъчението да откриеш, че си заменим от други хора от твоя пол. Джордж и Роуз Рандолф бяха открили споделената любов, но техния случай бе един на милион.

Не можеше да се отрече привличането между него и Сара. Той очакваше то да се засилва. Беше невъзможно да бъде около жена, като нея и да не бъде привлечен. Но докато не бъркаше увлечението с любов…

— Ще ни помагаш ли?

Въпросът на Елън го изтръгна от мислите му.

— Разбира се.

— Тогава защо просто седиш и се взираш в къщата?

Той гледаше към вратата, през която Сара бе изчезнала. Надяваше ли се, че тя отново ще се появи, или просто си спомняше начина, по който изглеждаше, докато вървеше към къщата? И в двата случая трябваше да спре да мисли за нея и да се съсредоточи върху работата си.

— Как ще се организираме? — попита той.

— Ако ти държиш червата, аз и Джаред можем да ги пълним.

Солти погледна към двете деца, които спокойно го чакаха да се заеме с работата, която му бяха възложили. Зачуди се дали той някога е бил толкова уверен като дете. Баща му беше преуспял, важен човек в обществото, а Солти се чувстваше безполезен. Тези деца бяха толкова близо до бедността и гладуването. Те трябваше все още да си играят с кукли и да се преструват на разбойници, вместо да се тревожат за следващото си хранене. И все пак, заради нищетата, която им бе отказала предимствата, на които той се бе радвал, те имаха опита и познанието, че това, което правеха бе важно, приноса им винаги бе оценяван, а способностите им са уважавани.

— Мама казва, че аз пълня наденици по-добре от Елън — Джаред вдигна длан. — Ръцете ми са по-малки.

Бащата на Солти би му се присмивал, ако имаше нещо по-малко от някое момиче. Джаред бе способен да се гордее с това. Очевидно, имаше някои предимства да израснеш без баща и далеч от градове, пълни с хора, които виждат само недостатъци в това да бъдеш различен.

— Тогава аз ще държа, Елън ще подава, а ти ще пълниш.

Нещо в това, което каза или начина, по който го бе казал накара децата да се закискат. След миг и тримата се смееха.

— Ще се захващате ли за работа, или трябва да си намеря пръчка? — Солти вдигна поглед и видя Сара да стои на вратата с ръце на хълбоците. Но тя се усмихваше.

Джаред посочи към Солти.

— Той е виновен.

— Тогава предполагам, че трябва да напердаша Солти. Мислите ли, че ще намеря достатъчно голяма пръчка?

Това накара децата наново да избухнат в смях.

Солти смушка и двамата.

— Стига сте се смели, зверчета. Искате ли да ме видите напердашен?

Те успяха да кажат едно сподавено „да“ и се засмяха още по-силно.

— Те са виновни — каза той на Сара. — Мисля, че трябва да напердашиш тях.

Последва нова вълна от смях и Елън се скри зад Джаред.

— Никой няма да получи закуска, докато не привършите с надениците — като обяви това, Сара се върна в къщата.

Смехът на децата постепенно затихна. Елън каза:

— Гладна съм.

— Ти винаги си гладна — отвърна Джаред.

— Тогава по-добре да се захващаме за работа — посъветва ги Солти. — И аз съм гладен.

Щом всички се заеха със задачите си, работата потръгна бързо. Скоро, единствения въпрос беше дали да затворят надениците в буркани, или да ги опушат.

— Искам от това за закуска — Елън взе една наденица, направена от подправено месо и царевично брашно и се запъти към къщата.

— Тези са любимите й — обясни Джаред.

— А кои са твоите?

— Всичко, освен черен дроб — каза момчето.

Солти се подсмихна.

— Обещавам да ям дроба. Сега си вземи наденичка и да отидем до помещението за опушване.

Той изчака, за да види как Джаред ще се справи с недовършената патерица, но момчето вече се бе научило да я използва. Сигурно болеше да притиска края й към подмишницата си, но не се оплака или поколеба. Солти реши, че трябва да направи подлакътника веднага щом се наспеше достатъчно, за да не се нарани с ножа в ръка.

— Нека ти помогна — каза той на Джаред, след като сложиха всичко в помещението за опушване и се запътиха обратно. — Сигурно имаш синини на подмишницата си.

— Не ме боли — каза момчето.

Солти му се усмихна разбиращо.

— Направил съм достатъчно патерици за баща си, за да съм на ясно, че боли. Знам, че си нетърпелив да имаш своя, но няма да те убие, ако се облегнеш на мен още веднъж — той протегна ръка. — Ще завърша патерицата ти довечера. Сега нека закусим. Мисля, че имам сили само колкото да се нахраня, преди да заспя.

Джаред се поколеба, преди да подаде патерицата си.

— Аз не съм изморен.

— Ще бъдеш, веднага щом вълнението отшуми.

— Какво му е вълнуващото на това да правиш наденици?

— Не е за това да правиш наденици, а защото нещата са различни. Аз съм тук, Арни уби прасето, стояхме будни цяла нощ. Дори и тревогата за Скелет.

— Сигурен ли си, че той ще се оправи? — думите на Солти напомниха на детето за кучето.

— Най-вероятно вече е в къщата, в очакване на закуската си.

— Ще може ли все още да ловува?

Солти пое ръката на Джаред и се запътиха към къщата.

— Не се тревожи за Скелет. Ще души наоколо за зайци, много преди да е дошло време да свалим превръзките.

Джаред поклати глава.

— Не разбирам защо Арни би убил прасето ни. Не го харесвам много, но той винаги е бил добър с нас.

Солти не бе сигурен колко точно да обясни.

— Трудно е да си представиш, защо хората биха сторили някои неща, преди да знаеш повече за тях — каза той накрая. — Понякога дори тогава е невъзможно.

Джаред куцаше повече от обикновено. Детето трябваше да е изтощено, да стои будно цяла нощ и да се учи да ходи с патерица, която на практика правеше дупка подмишницата му. Вероятно се нуждаеше повече от сън, отколкото от храна, но първо трябваше да закусят.

Двамата с Джаред се измиха на помпата, преди да влязат в къщата. Солти имаше нужда от кафе и то много. Надуши го от двадесет ярда разстояние. Това му даде прилив на енергия и той ускори крачка.

— Гладен ли си? — попита Джаред.

— Да. Ти не си ли?

— Малко.

Детето работеше толкова усилено и беше толкова отговорно, че беше трудно да си спомни, че е само на седем.

— Апетитът ти ще се появи веднага щом седнеш на масата. Майка ти е чудесна готвачка — каза Солти.

— Предполагам, че е така.

Допреди пътуването до „Съркъл Севън“, момчето едва ли бе яло нещо, което не е било сготвено от майка му. Солти побърза да го увери:

— Довери ми се, тя е превъзходна готвачка. По-добра от моята майка.

Когато стигнаха до задната врата, Скелет беше там и довършваше последните хапки от нещо, което изглеждаше като царевица, хляб и мляко.

— Казах ти, че ще се оправи още преди да разбереш — рече Солти. — Нали така, старче?

Скелет не отговори, докато не излочи последното мляко. Като облизваше муцуната си, той се обърна към Солти и изскимтя тихо, като махаше с опашка.

— Точно така, придържай се към важното. Можеш да ми благодариш, че те закърпих, когато нямаш нищо интересно за вършене.

Джаред се изкиска.

— Отивай да търсиш зайци, но не се отдалечавай. Останало ни е само едно прасе.

Старото куче се запъти към един храсталак. Докато гледаха, хватката на Джаред около ръката на Солти се затегна.

— Мислиш ли, че Арни ще се върне?

— Съмнявам се — каза Солти, надявайки се да е вярно. — Скелет го ухапа.

Ароматът, който идваше от къщата накара стомаха на Солти да изръмжи. Той хвана Джаред под ръцете и го вдигна по стълбите. Купи с бъркани яйца, качамак и чиния от новите наденички бяха вече на масата.

Елън посочи към чашите с мляко с очевидна гордост.

— Издоих кравата, която купи. Мама каза, че може да направим масло за царевичния ни хляб утре, ако има достатъчно каймак.

Солти съвсем беше забравил за кравата. Трябваше да си припомни и да пусне пилетата, след като се нахрани. Занапред щеше да се справя по-добре.

Сара дойде на масата с трикрак тиган за печене, от който сложи царевичен хляб във всяка чиния.

— Сядайте и яжте, докато всичко е топло. Щом почистим, всички дълго ще поспим.

— Ами заграждението за пилетата? — попита Елън.

— Ами патерицата ми?

— И двете могат да почакат до вечерта. Сега имаме нужда от почивка — тя върна тигана до печката и взе чаша, която напълни с кафе и подаде на Солти. — Кажи ми, ако е достатъчно силно.

Кафето беше горещо и толкова силно, че го връхлетя като разярен бик, което беше точно както го обичаше. Със знак на задоволство, той се настани в стола до масата.

— Можеш да ми подадеш тенджерата. Смятам да го изпия всичкото.

— Може ли и за мен малко кафе? — попита Елън.

— След около десет години — отговори майка й. — Сега си изпий млякото и си изяж закуската. Всички сме изморени и имаме нужда от сън.

Не говориха много, докато се храниха. Никой, освен баща му, не говореше по време на хранене, докато Солти растеше, но толкова бе свикнал с Рандолф, които говореха в един глас, че тишината му се стори неестествена.

Енергията на децата се завърна, когато се нахраниха. Джаред все още изглеждаше изморен, когато стана време да почистят и приберат всичко, но Елън бе почти себе си. Солти се зачуди какъв мъж би спечелил сърцето й и би паснал на силата и енергията й. Съмняваше се, че подобен човек съществува.

— Изкара ли кравата навън? — попита Солти.

— Не — отвърна Елън. — Мама каза, че ще го направи по-късно.

Солти поклати глава и погледна към Сара.

— Аз ще се погрижа. Трябва да се огледам за подходящо място за ограждение за пилетата. Искам да свърша това днес.

— Можеш да оставиш пилетата да се разхождат свободно — възрази Елън. — Ще спят в тревата.

— Да, но ще снасят яйца навсякъде и няма да намираме и половината.

— Джаред е много добър в намирането на гнездата им — настоя Елън.

Може би, но те имаха нужда от всяко яйце. Нямаше да отнеме много да направи временно заграждение. Само няколко кола забити в земята и оградени с тел. Ако можеше да го изгради около подходящо за спане дърво, всичко, което трябваше да стори по-късно щеше да е да сложи няколко кутии за снасяне. Разбира се, трябваше Джаред да му помогне да намерят пилетата, които Сара вече имаше. Не бе виждал дори една кокошка около къщата или бараката.

Той изпи последната си глътка кафе.

— С една тенджера от това под колана ми всяка сутрин, няма много неща, които да не мога да направя — каза той.

— Можеш да пишкаш много — предложи Елън.

Сара се намръщи на дъщеря си.

— Това не беше много мило.

— Ти винаги ми казваш да не пия много вода преди лягане, защото ще ме кара да пишкам.

— Родител може да каже това на детето си. Така го учи на последствията от действията му. Солти е възрастен. Той е достатъчно голям сам да взема решения.

— Кога ще бъда достатъчно пораснала, за да взимам решения сама?

— Не и в близките няколко години. Сега почисти масата. Мисля, че всички сме готови за сън.

Солти понечи да попита Джаред дали не може да предложи подходящо място за ограждението за пилетата, но звука на приближаващ кон го накара да се обърне.

— Очакваш ли някого? — попита той Сара. Беше твърде рано да пристига дървения материал.

— Не — отговори тя.

— Ще видя кой е — но когато Солти излезе, не разпозна приближаващия ездач.

— Това е господин Уолъс — Джаред бе последвал Солти до вратата. — Той е мъжа, който иска ранчото на мама — Солти нямаше представа, какво води съседа му насам толкова рано, но не изглеждаше щастлив.

Уолъс погледна презрително Солти, докато спираше коня си. Той каза:

— Още един от идиотите, които Сара наема, надявайки се, че могат да направят нещо от това ранчо. Как се казваш?

— Аз съм Бентън Уилър и не съм поредния идиот работник. Аз съм съпругът на Сара.

Новината изглежда изненада Уолъс. Накрая той каза:

— Не вярвам. Сара никога не би се омъжила за някой като теб, когато може да се омъжи за мен.