Лей Грийнууд
Единствено с теб (11)

Глава 11

Арни се беше облегнал на едно дърво, отстрани до пътеката, сякаш чакаше някой. Изглеждаше на около четиридесет, с набито телосложение и бе облечен в износени дрехи. Той пристъпи в средата на пътя, когато фургоните се зададоха.

— Мислех, че Арни е напуснал — рече Солти.

— Така е — отвърна Сара.

— Тогава какво прави тук?

— Не знам.

Солти я погледна.

— Искаш ли го наоколо?

— Не, и смятам да му го кажа.

— Може би ще е по-добре аз да го направя — предложи той. — Като научи, че съм ти съпруг ще разбере, че вече нямаш нужда от него.

Можеше да види как Сара се бори със себе си.

— Искам да знам защо се е върнал.

— Не можеш ли да предположиш?

Преди може и да не бе помислила, но сега да.

— Може би ще е по-добре, ако ти поговориш с него.

— Спри фургона си зад моя. Елън, слез и отиди с майка си.

Той очакваше тя да възрази или да потърси причина, но може би тона на гласа му я накара да направи, каквото й каза, без да задава въпроси. Тя скочи от фургона и се покатери до майка си.

— Какво ще правиш? — попита Джаред шепнейки. Той бе доловил естеството на ситуацията по-добре от сестра си.

— Това зависи от Арни — както много пъти в живота си, Солти се хвърляше в ситуацията на сляпо. Беше оцелявал и преди. Очакваше и този път да го направи.

Арни се отмести от пътеката, за да позволи на Солти да премине, но той спря фургона си до него. Въпреки изтормозеното си излъчване, работникът беше едър мъж и изглежда се радваше на добро здраве. Въпросителната му усмивка показваше хубави зъби, бузите му бяха покрити от брада, вероятно само на три или четири дни.

— Здравей. Казвам се Бентън Уилър. Какво мога да направя за теб?

Погледът на Арни премина през Солти и се спря върху Сара.

— Нищо. Тук съм да видя Сара… искам да кажа госпожа Уинборн.

Солти се насили да се усмихне.

— Тя вече не е госпожа Уинборн, а госпожа Уилър.

Погледът на Арни бе съсредоточен върху Солти, докато той говореше, но сега се премести върху Сара.

— Женени ли сте?

— Да — отговори тя.

— Но ти не го познаваше допреди седмица.

— Представи ми го някой, чието мнение уважавам.

— Аз щях да се оженя за теб — Арни сви ядно юмруци. — Защо мислиш, че наговорих всички в Остин да откажат да работят за теб?

— Имайки предвид нещата, които каза, преди да си заминеш, нямаше начин да предположа естеството на чувствата ти.

— Бях ядосан, че ти не изпитваш същото.

Солти реши, че е време да прекрати този безсмислен разговор.

— Мога да ти съчувствам за положението, но със сигурност не мога да ти позволя да говориш на съпругата ми по този начин.

— Наистина ли си се оженила за него? — Арни изглеждаше така, сякаш не може да повярва на това, което чуваше.

— Да, направи го — отговори Джаред вместо майка си. — Аз и Елън бяхме там — потвърждението на момчето, изглежда убеди Арни.

— От колко време си тук? — попита Солти.

— Три дни — което обясняваше, защо няма спален чувал или торба със себе си. — Мислех, че Сара ще се върне, когато не намери никого, който да работи за нея — което щеше да я принуди да го приеме при неговите условия.

— Грижеше ли се за ранчото? — попита Солти.

— Какво друго да правя?

„Освен да заговорничи за провала на невинна жена?“, помисли си Солти.

— Съпругата ми и аз оценяваме, че си наглеждал мястото. Вярвам, че обичайните заплати са тридесет долара на месец, значи ти дължим три.

— Не ми дължите нищо — изръмжа Арни.

— Напротив, държа да плащам дълговете си — Солти извади кесията си и отдели три сребърни долара, които подаде на Арни. — Не искам да изглеждам груб, но имаме много работа да свършим, преди да се е мръкнало.

Арни отмести поглед към втория фургон, кравата, прасетата, пилетата и двата коня. Солти се зачуди, дали би могъл да познае, че Джаред и Елън носят някои от дрехите, които Роуз Рандолф им беше дала.

— Изглежда си си намерила съпруг с пари — обърна се Арни към Сара.

На Солти не му се понравиха нито думите му, нито начина, по който бяха изречени. Още малко и Арни щеше да разбере, че на тексаските съпрузи не им харесва, когато чужди мъже досаждат на жените им. Той обяви:

— Смятам, че пет минути ще са ти достатъчни да оседлаеш коня си и да си тръгнеш. Ако ти отнеме повече, ще трябва да се намеся.

— Въобразяваш си, че можеш да ме накараш?

Арни беше тежък и мускулест, но движенията му бяха бавни. Мъж с жилавата структура на Солти можеше да го повали, докато танцува извън обсега на тежките му юмруци.

— Винаги съм имал славата на добър боец и никой съд няма да обвини мъж, че е защитил съпругата си, без значение, как е решил да го направи.

Арни се поколеба за момент, преди да изругае и да се завърти на пета.

— Искаше ми се да го удариш — каза Джаред.

— Бил съм се достатъчно по време на войната — отговори Солти. Достатъчно се бе сражавал с ужасния клан Маклендън и грабливите разбойници на Кортина. Достатъчно се бе борил с баща си, за да получи един ден спокойствие. Всичко, което искаше от живота бе, малко земя, която да нарече своя и някой, когото да обича. Сара му бе дала възможност да получи първото. Надяваше се децата й да го дарят с второто.

Почувства се облекчен, когато продължи по пътеката към дъбова горичка и се изправи пред малка, но добре построена къща. Той спря фургона, сложи спирачката и върза юздите.

Беше една от онези свежи ранно пролетни вечери, когато въздуха изглеждаше син, въпреки слабите усилия на слънцето да го затопли. Дори и при продължителния студ, планинските лаврови храсти вече бяха напъпили, докато метличината и пламъка обръщаха главици към оскъдните лъчи на слънцето. Вековна юка извиваше мъхнатите си стъбла към небето, а короната й от мечовидни листа ги красеше в матово зелено. Хор от птички, всяка от които търсеше най-доброто място за почивка през предстоящата нощ, се караха по върховете на дърветата.

Къщата на Сара бе разположена в центъра на открито пространство, обградено от дървета. Масивната дървесина, напукана и подута от годините, се сливаше с околността. Каменен комин се издигаше само на няколко фута над дървените плочки на покрива, избелели до сиво от горещото лятно слънце и студения зимен дъжд. Врата и два прозореца с пердета, смущаващо приличащи на нос и две очи върху загоряло лице, приветстваха семейния дом. Изобщо не приличаше на къщата на баща му в Джорджия, но Солти някак го чувстваше като дом, повече от всяко друго място, на което се бе озовавал от години насам.

— Елън, можеш да помогнеш на майка си да внесете багажа вътре. Джаред и аз ще се погрижим за добитъка.

— Джаред едва ходи — напомни му тя.

— Ще измислим нещо.

Солти не бе сигурен какво ще измисли, но бе решен, че Джаред повече няма да чувства, че не може да прави нищо друго, освен да седи в къщата. Първото, и най-важно, бе да измайстори нещо, с което той да може да върви сам. Нещо, подобно на различните патерици, които баща му бе изхвърлял, без дори да опита някоя от тях. След това щеше да пробва да научи момчето да язди.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита той Сара.

Тя бе слязла от фургона и се пресягаше към торба с дрехи, която дъщеря й, й подаваше.

— Елън и аз можем да се погрижим за всичко тук. Ще приготвя вечеря, веднага щом разтоварим.

— Няма нужда да бързаме — рече й. — Все още е рано, а ние с Джаред имаме много работа.

— Ще изпратя Елън да помага, веднага щом свършим тук.

— Искам да се погрижа за конете — извика Елън. — Арни винаги ми позволяваше.

— Ще оставя това на теб — обеща Солти. — Сега Джаред може да ми покаже навеса, където аз ще живея — Сара вече му бе казала, че в къщата няма стая за него. Той повдигна момчето от единия фургон към другия, скочи до него, хвана юздите и подкара конете. — Трябва да ми кажеш, къде ще закараме всички животни.

— Няма такова място — отговори Джаред. — Пилетата обикновено спят в тревата, а свинете ходят, където си поискат.

— Ами конете?

— Имаме корал, но в него има толкова дупки, че те излизат.

Солти се надяваше да започне работа със стадото скоро, но изглежда щеше да е зает с ранчото по-дълго, отколкото му се искаше.

Очевидно навесът първоначално бе замислен като такъв — отворен отпред, без стени отстрани и с покрив, който беше наклонен назад. По-късно бе затворен със зле пасващи дъски. Отпред имаше врата и един-единствен прозорец.

Арни тъкмо излизаше, когато се приближиха. Той хвърли гневен поглед на Солти, преди да се отправи към коня си с два вързопа под ръка. Щом ги закрепи върху коня си, се насочи обратно към навеса, само за да излезе след миг с торба, която звучеше, сякаш бе пълна с метални предмети — вероятно джезвето му и всичко останало, което му бе нужно да сготви и изяде храната си. След като завърза и нея към седлото си, се обърна и се приближи към Солти. Преди да заговори, погледна към добитъка.

— Добре е, че имаш някакви пари. Ще са нужни, за да изправиш това място на крака.

— Ако ти нямаш никакви, как си си мислел да се ожениш за Сара? — попита Солти.

Арни не отговори. Вместо това каза:

— Само един мъж от хиляда получава шанс да спечели такава жена.

— Тогава защо си си тръгнал?

— Исках да бъда неин съпруг, а не работник. Никога не съм предполагал, че ще намери някой като теб.

Солти се укори, че е отсъдил твърде бързо. Съдейки по тона му, изглежда Арни наистина имаше чувства към Сара.

— Ще се грижа добре за нея — обеща той.

Арни погледна към Джаред и обратно към Солти.

— Момчето изглежда те харесва. Мен така и не прие — Джаред се облягаше на Солти, като за защита. Арни погледна към ширещата се трева върху покритите с дървета хълмове в далечината. — Кажи на Сара, че съжалявам за това, което казах. Никога не съм говорил лоши неща за нея, а само за ранчото.

Солти и Джаред останаха мълчаливи, когато Арни се качи на коня и потегли, без да поглежда назад.

След като се скри зад дърветата, Джаред каза:

— Все още не го харесвам.

— Няма нищо — отвърна Солти. — Не може да харесваш всички.

— Не харесвам начина, по който гледа мама.

Солти лесно можеше да си представи, че глада в очите на Арни можеше да се забележи от чувствително дете като Джаред. Не беше нужно да го разбира, за да се страхува от него.

— Него вече го няма, така че нека видим как изглежда дома ми.

— Елън каза, че иска да остане тук, но мама отвърна, че не става за хора.

Солти свали момчето от фургона.

— След като аз ще спя тук, може би майка ти не мисли, че съм човек.

— Мама се бои от мъжете.

— Защо? — въпросът беше неуместен, но той толкова се изненада от изказването на Джаред, че думата му се изплъзна, преди да успее да я спре.

— Не знам — лицето на Джаред се сбърчи замислено. — Елън не се страхува от никого. Не мисля, че и аз се страхувам от някой. Но не харесвам някои хора.

— Това е напълно нормално — увери го Солти.

Той отвори вратата и влезе в бараката. Не беше толкова зле, колкото се опасяваше, но освен покрив и стени, на практика не предлагаше никакви удобства. Оскъдната светлина, която идваше от вратата и прозореца, не разкриваше никъде легло.

— Надявам се, че майка ти смята да ми позволява да се храня в къщата. Ако си направя огнище тук, ще умра от пушека или ще подпаля мястото.

— Всички работници се хранеха с нас — обясни Джаред. — Мама казваше, че трябва да е сигурна, че има какво да ядат, за да може да работят здраво.

— Хайде, да вкараме нещата ми вътре. После ще решим, какво да правим с добитъка.

Джаред се подпря на стената, докато Солти внесе малкото си вещи. Остави спалния си чувал в ъгъла, въздишайки тихо по удобното си легло в плевнята на „Съркъл Севън“. След миг, той каза на момчето:

— Ще се върна след няколко минути.

Отвън, той развърза един от конете си, скочи върху голия гръб на животното и го пришпори в бърз галоп. Отне му само няколко минути да настигне Арни.

— Ще направиш ли нещо за мен? — попита той, когато спря до него.

— Какво? — Арни не изглеждаше да изгаря от нетърпение да помогне.

— От града трябва да ми пратят дървен материал. Можеш ли да помолиш мъжа да донесе и матрак и да го прибави към сметката ми?

— Аз спях на земята повече от година.

— Аз спях на земята четири години по време на войната и нямам желание да го правя отново.

Отначало, изглеждаше така, сякаш Арни се кани да откаже. Но, както почти винаги се случваше, когато научеха, че Солти е бил войник, отношението на хората се променяше.

— Служих две години, докато не ме заловиха — сподели Арни. — Пуснаха ме да се прибера у дома, след като обещах, да не се връщам в армията — той кимна в знак на съгласие да предаде съобщението на Солти и продължи пътуването си.

Когато Солти се върна при бараката, Джаред попита:

— Къде беше?

— Помолих Арни да предаде, да ми изпратят и матрак от града.

— Но ти нямаш легло — отбеляза момчето.

— Ще си направя рамка с част от дървения материал.

— Може ли да гледам?

— Можеш да помогнеш.

Джаред не се усмихна.

— Не е нужно да продължаваш да се преструваш, че мога да върша разни неща.

Солти коленичи, за да може да погледне момчето в очите.

— Винаги ще има неща, които няма да можеш да правиш. Това важи за всички. И все пак, има много неща, които ще се научиш да вършиш. Все още не съм готов да говоря с майка ти по този въпрос, но планирам да те науча да яздиш кон.

— Мислиш ли, че ще мога? — беше прекрасно да се видят надеждата и вълнението в очите на момчето.

— Няма да е лесно и може би ще трябва първо да заякнеш, но ще опитаме.

Джаред се отдели от стената и се заклатушка напред, за да сграбчи кръста на Солти.

— Радвам се, че мама се омъжи за теб.

Солти трябваше да преглътне няколко пъти, преди да успее да отговори.

— И аз се радвам, че се ожених за нея. Сега, по-добре да решим, какво ще правим с тези прасета и кокошки, докато направя заграждения утре. Не искам койотите да се доберат до тях, преди ние самите да сме имали шанс да си ги похапнем.

— Не можем да ядем кокошките, забрави ли? Искаме да ни снасят яйца.

Той намигна на момчето.

— Радвам се, че ми напомни. Щях да им извия вратовете и да ги хвърля в тенджерата, преди да се е мръкнало.

— Знам, че се шегуваш с мен — заяви Джаред, — но нямам нищо против.

— Е, майка ти няма да се шегува с нас, ако не си свършим работата, преди да е сложила вечерята на масата. Ако някой е готов да готви за теб, не го карай да чака или ще ти се наложи сам да си готвиш.

Джаред поклати глава.

— Мама няма да те остави гладен. Ти трябва да работиш много.

— Което никой от нас не прави, така че по-добре да се захващаме. Може да оставим пилетата в клетката им, но какво ще правим с прасетата?

 

 

— Харесваш ли Солти?

Въпросът на Елън не я изненада, но Сара не бе сигурна как иска да отговори. Докато се опитваше да реши какво да каже, занесе дрехите, които Роуз бе дала за децата до стаята, която си деляха. Койките им изпъкваха на голия под и стени, а юргани, съшити от пъстри парчета плат, внасяха единствения цвят в стаята. Самотен сандък събираше малкото им дрехи. Всичко останало бе продадено.

— Разбира се, че харесвам Солти — отговори тя. — Нямаше да се омъжа за него в противен случай.

Елън пробва всичко, което Сара й подаваше. Може да беше мъжкарана, но имаше типично женски интерес към нови дрехи, дори и да бяха нови само за нея.

— Нямах предвид така.

— А как? — Сара не искаше да пита, но бе научила, че и двете й деца упорито преследваха въпроса, докато не получат отговор, който да ги задоволи.

— Както госпожа Рандолф харесва съпруга си.

Сара никога не бе вярвала, че е възможно жена да обича съпруга си така, както Роуз обичаше Джордж. Бе убедена и че не съществува мъж, който ще се отнася със съпругата си, както господин Рандолф със своята.

Тя каза на дъщеря си:

— Едва познавам Солти и той почти не ме познава. Двама души трябва да са заедно по-дълго време, преди да се харесат толкова много.

— О! — Елън потъна в толкова дълбоки мисли, че не последва Сара, когато тя отиде до своята стая, за да отвори торбата с дрехи, които Роуз й бе дала.

Стаята й бе толкова оскъдно мебелирана, колкото и тази на децата й. Единствената разлика бе, че тя имаше истинско легло и бюро, което бе принадлежало на майка й. Синя басмена рокля от торбата на Роуз привлече вниманието й. С хубавия й тен и русите коси, синьото винаги е бил един от любимите й цветове. Тя извади дрехата, разгъна я и я наложи върху себе си. Огледа отражението си в малкото огледало на бюрото. Така изглеждаше по-млада. Беше почти същото небесно синьо като очите й.

— Защо не я облечеш?

Сара се извърна и завари дъщеря си да стои на вратата. Беше засрамена, че я хвана да се възхищава на отражението си в огледалото, точно както се бе оплаквала, че правеше Роджър.

— Само проверявах дали ще ми станат — оправда се тя.

— Прави те красива — каза Елън.

— Не ми се струва редно — Сара понечи да я прибере отново.

— Ако ние можем да носим дрехите, които госпожа Рандолф ни даде, защо ти да не можеш?

Не ставаше дума за редно или нередно. Беше въпрос на гордост — така излишна в този случай, както бе необходима при други обстоятелства. Сара си промени мнението, сгъна роклята и я остави на леглото.

— Обзалагам се, че Солти ще си помисли, че си красива, ако я сложиш — каза Елън.

Точно това не желаеше да чува.

— Аз не искам Солти да мисли, че съм красива.

— Защо не?

Чувстваше как постепенно губи почва под краката си.

— Омъжих се за Солти само защото трябваше някой да ми помага с ранчото.

— Знам, но той те харесва.

Сара седна на ръба на леглото и придърпа Елън към себе си.

— Ние имаме уговорка. Той ще ми помогне с ранчото, а аз ще му дам половината от земята си, ако успее.

Елън се втренчи в нея.

— Ние с Джаред харесваме Солти. Как може ти да не го харесваш?

Сара поклати глава.

— Защо е толкова важно да го харесвам?

— Не искаме той да си тръгне както всички останали.

Сара извърна поглед от дъщеря си.

— Той няма да си тръгне. Ние сме женени.

— Татко си е заминал, а ти си била омъжена за него.

Сара въздъхна и обви ръка около Елън. Тя приглади косата зад ушите й. Как можеше седемгодишно момиченце да изглежда толкова зряло? Беше невъзможно да се обясни, защо заминаването на Роджър бе толкова различно. Той не бе мъж достатъчно зрял, за да поеме отговорност за семейство, да върши тежката работа, нужна, за да може ранчото да върви, или да приеме липсата на приключения, което включваше да си ляга всяка вечер с една и съща жена.

Тя се пресегна към ръката на дъщеря си, стисна я нежно и се позова на най-простата истина.

— Баща ти замина, защото трябваше да се включи във войната — Роджър всъщност бе заминал, защото се бе разочаровал от работата, която изискваше управляването на ранчо, вече не обичаше съпругата си и не можеше да приеме, че има недъгав син. Но тя отдавна се бе научила да не възразява срещу дребните лъжи. Беше много по-важно да защити децата си.

— Приличам на него, нали?

Сара заведе дъщеря си до огледалото.

— Все повече и повече с всеки изминал ден. Той беше много хубав мъж. Ти ще станеш красавица.

Елън се извърна от огледалото.

— Не искам да съм красива.

Сара беше изненадана.

— Защо?

— Не искам някой мъж да се ожени за мен, а после да ме изостави.

С разбито сърце, тя притегли дъщеря си към себе си.

— Войната свърши. Мъжете няма да имат причина да изоставят жените и децата си — тя се молеше това да е истина.

— Солти няма ли да си тръгне?

— Не. Няма — обеща Сара. И той не трябваше да го прави. Дори и след развода. Щеше да притежава половината от ранчото й. Нямаше повече да й е съпруг, но щеше да е свързана с него завинаги. Изненадващо, тази мисъл я накара да почувства сигурност, каквато не бе изпитвала никога преди. Щеше да има някой, от когото да зависи, с когото да поговори, да сподели притесненията си относно ранчото. Щеше да е още по-добре, защото той беше нежен с децата й.

Тя поклати глава, за да прогони тези глупави мечти. Трябваше да спре да позволява на въображението си да се развихря. Нямаше гаранция, че можеше просто да реши да продаде своята част от ранчото. Можеше само да се надява, че няма да го направи. Жадуваше за някой, с когото да поговори, като с доверен приятел, като с равен, някой, за когото не е отговорна.

Лицето на Елън грейна.

— Радвам се, че Солти няма да си отиде. Надявам се да остане завинаги.

Сара не бе изрекла гласно тези си мисли, не бе го направила дори и на ум, но и тя се надяваше да е така.

Замисли се за Арни. Никога не би се омъжила за него при нормални обстоятелства, но би ли го направила заради децата си? По гърба й преминаха тръпки. Въпреки лъжите, които бе изрекъл, Арни беше най-добрия й работник. Щеше да се омъжи за него, ако нямаше друг избор. В крайна сметка се бе омъжила за Солти, за когото знаеше още по-малко. Разбира се, той искаше земята й повече, отколкото самата нея. Сега, след като бе получила това, което желаеше, вече не го искаше. Но как можеше Солти да го разбере, ако самата тя не му кажеше, че е променила мнението си?

— Мислиш ли, че можеш да се научиш да харесваш много Солти?

Сара почти бе забравила, че дъщеря й е още там.

— Не знам. Той изглежда много мил мъж, така че смятам, че бих могла. Защо?

— Искам вие да си имате бебе.