Лей Грийнууд
Единствено с теб (10)

Глава 10

На Сара й се прииска да върне думите си назад, още преди шокираната реакция на Солти, но вече ги бе изрекла и нищо не можеше да се направи. Прииска й се да се скрие в гъсталака от котешки нокът, който обрамчваше пътя. Вместо това, трябваше да измисли нещо, преди той да я помисли за злобна, неразумна жена, която не се интересува кое е най-доброто за децата й.

— Отново ме постави в неудобна ситуация.

Изненадата по лицето на Солти бе заменена от нетърпение.

— Не съм те поставил аз. Джаред го направи, когато ме помоли да го науча да кара фургон. Не можех да кажа да, но не можех и да откажа.

— Но си обещал, че ще го научиш, ако аз се съглася.

— Разбира се. Би ли предпочела директно да му откажа?

Тя отново ревнуваше. Солти имаше всички основания да помисли, че се е оженил за злобна, неразумна жена и да поиска да побегне обратно към „Съркъл Севън“ вместо да се примири със западащо ранчо, две трудни деца и мрънкаща съпруга. Щеше да е късметлийка, ако не й поиска развод незабавно.

— Съжалявам — каза тя. — Не знам, защо се държа по този начин. Сигурно си мислиш, че си се оженил за някоя умопобъркана, която постоянно си сменя мнението — Сара извърна лице, за да не й свети слънцето в очите.

— Защо бих си го помислил?

Тя сметна за показателно, че не каза „не мисля така“.

— Обикновено не се държа по този начин. Мисля, че умората от пътуването, тревогата от неизвестността и дали ще намеря кой да ми помогне, както и напрежението да свикна, че имам съпруг, участващ във вземането на решения е опънало нервите ми дотолкова, че всеки момент мога да избухна. Премести се, за да мога да те виждам, без да ослепея.

Солти се отпусна и бавно разтегна устни в усмивка.

— Имайки предвид обстоятелствата, не бих се изненадал, ако вдигнеш ръце и започнеш да крещиш. Казаха ми, че Роуз е преобърнала масата през първата си вечер в ранчото.

Сара беше толкова изненадана, че невъзмутимата Роуз е изпуснала темперамента си така драматично, че за миг забрави за собствените си трудности.

— Защо би направила подобно нещо?

— Попитай Зак, ако искаш да чуеш украсената версия. Кратката е, че тя е работила цял ден, за да изчисти кухнята и да приготви вечеря. Мъжете влезли, без да се измият, седнали и започнали да грабят храната, като всички говорели в един глас и никой не си направил труда да забележи присъствието й. Май това, че Монти е хранел кучето на масата е преляло чашата. Сигурен съм, че ще се почувстваш по-добре, когато се прибереш у дома. Всички се чувстват по-добре, когато са в позната обстановка.

— Но ти няма да си в позната обстановка — отбеляза тя.

— Това няма значение. За последните десет години, не съм се задържал никъде достатъчно дълго, за да го нарека дом.

Тя се зачуди, дали Солти ще хареса ранчото й достатъчно, за да го почувства като дом — и най-вече дали желаеше да го чувства като свой дом. Запита се още защо, след като цял живот винаги бе знаела какво иска, сега не можеше да свърже повече от две разумни мисли. И то само защото бе приела мъж, който й бе обещал безразличие. С тази разлика, че не беше безразличен към децата й и увлечението й към него изглежда нарастваше.

Сара взе решение.

— Ще се радвам да научиш и двете ми деца, как трябва да карат фургон и двуколка. Аз не знам нищо повече от това да спирам, да тръгвам и да държа юздите.

— Това е най-важното — отговори Солти. — Всичко друго е по-скоро въпрос на маниер.

Той очевидно не знаеше, че спиращите дъха усмивки, които караха сърцето й да препуска лудо бяха твърде далеч от безразличието. Вероятно смяташе, че отношението му е само приятелско, но усмивката, която за другите бе съвсем обикновена, за нея излъчваше топлина и приветливост. Беше спонтанна и искрена, но в нея имаше и нещо друго — нещо, което бе по-трудно да се определи. Обещание за разбиране, за съчувствие и лоялност, за вярност и уважение. Обещание за всички неща, които една жена търси в един мъж, но никога не открива. Или само си въобразяваше, защото Солти бе дал дума да спаси нея и ранчото й. Пристъп на облекчение. Съживена надежда. Преливаща благодарност. И непрестанното усещане, че може би е намерила някой, който да се грижи за децата й толкова добре, колкото й се искаше, в което още не можеше да повярва.

— Връщат се с водата — каза Солти. — По-добре да им помогна. Не искам да дадат твърде много на конете.

Когато ги бе изпратил за вода, Сара се бе зачудила, как ще успеят да носят две кофи, след като Елън трябваше да подкрепя Джаред, както правеше сега с дясната си ръка. Но двамата носеха по една в свободните си ръце.

— Тази кофа е за конете — каза Елън, като подаде своята на Солти.

— Тази е за нас — обясни Джаред на майка си. — Конете не са единствените, които са жадни.

Сара държеше черпака, за да може момчето да пие, докато Солти наблюдаваше как Елън пои конете. Зачуди се какво има в този мъж, че успя да се настани в сърцето на семейството й толкова лесно. Елън и Джаред се бяха привързвали в различна степен към мъжете, които бяха работили за нея, но никога не харесваха един и същи мъж и не бяха харесвали никой както Солти. Джаред му се доверяваше. Елън искаше да е покрай него.

Децата й бяха най-хубавата част в живота на Сара. Любовта и отдадеността им я бяха превели през много мрачни моменти, точно както обичта й към тях й даваше сила да продължава, когато се чувстваше толкова изморена, отчаяна и мислеше, че не може да направи и крачка повече. Те бяха семейство, едно цяло. Но явно не бе достатъчно. Майката природа бе отредила за създаването на деца да са необходими мъж и жена. Вероятно бе сметнала също за редно въпросните деца да бъдат отгледани и от майка си, и от баща си, защото единият допълва другия.

Или изобщо не беше майката природа. Може би просто мъжете и жените не бяха еднакви и децата имаха нужда от това несходство, защото научаваха различни неща от всеки.

Или беше заради Солти. Той бе мил и нежен, внимателен и великодушен. И все пак у него имаше сила, която пораждаше увереност и вдъхваше чувство на сигурност. Нямаше нищо неясно в мислите или смущаващо в действията му. Човек знаеше точно къде се намира с него, нещо, от което всяко дете се нуждаеше.

Сара беше тази, която не можеше да си изясни какво мисли или чувства. Не, това не беше истина. Знаеше какво чувства. Просто не искаше да го изпитва. Баща й и съпруга й я бяха убедили, че живота й ще е по-добър без в него да присъства мъж. Беше сигурна, че силна, интелигентна жена може да успее точно както всеки мъж. Телата им бяха различни, но умовете им не бяха, а от мозъка идваха всички отговори.

Запознаването с Рандолф я бе накарало да се усъмни в заключенията си. Лесно се виждаше любовта в това семейство, макар да имаше и моментни конфликти. Възможно ли бе, Солти да е достатъчно силен, за да понесе тежестта на това да бъде глава на семейство. Способен ли бе на любов, заради която да постави тяхното щастие пред своето?

Смях я изтръгна от мислите й. Солти беше казал нещо, което бе накарало Елън да се закиска. Когато той потопи ръка в кофата и я изпръска с вода, тя изпищя радостно и се опита да я издърпа. В отговор той измъкна кофата и започна да я пръска, докато тя не се скри от другата страна на коня. Когато заобиколи и приближи, за да продължи да я пръска, тя побягна смеейки се към майка си.

— Солти заплаши да ме удави!

Макар че и Джаред се смееше, практичната му същност напомни за себе си.

— В кофата няма достатъчно вода, за да те удави.

Солти не беше напуснал мястото си при коня, но ги гледаше развеселено от там.

— Какво каза, за да започне да те пръска с вода? — попита Сара дъщеря си.

— Нищо, просто го подразних, защото той ме подразни.

— Какво му каза?

Елън се изчерви.

— Просто казах, че мисля, че Зак Рандолф е сладък и забавен, но разглезен.

— Това не ми звучи като дразнене.

— Солти каза, че може би трябва да се омъжа за него, когато порасна и да го вкарам в пътя.

— А ти какво му отговори?

— Че не харесвам неприятни момчета, защото те порастват и става ужасни мъже като него.

Сара не знаеше, какво я изненада повече. Това, че Елън намира Зак за сладък, или че е сравнила Солти с „неприятните“ момчета. Не се учудваше, че дъщеря й намира повечето мъже за ужасни.

— Не трябваше да казваш това на Солти — обади се Джаред.

— Просто го дразнех, защото каза, че трябва да се оженя за Зак Рандолф — Елън направи гримаса. — Момчетата са ужасни малки койоти.

Солти се приближи.

— Това означава ли, че мъжете са ужасни големи койоти?

— Вие сте ужасни големи вълци — каза Елън и се закиска, преди да се скрие зад майка си.

Хващайки тона на разменените реплики, Джаред се засмя.

— Мисля, че трябва да излееш кофата с вода върху нея.

— Ще ми помогнеш ли? — попита Солти.

— Да.

Това беше най-близо до радостен звук, който Джаред някога бе издавал. Очите му бяха широко отворени и искряха от щастие. Беше толкова нетърпелив да помогне на Солти, че не можеше да стои мирно.

Елън издаде весел вик и се притисна към гърба на Сара.

— Не можете да излеете кофата върху мен. Ще намокрите мама.

— Какво мислиш, че трябва да направим? — попита Солти Джаред.

— Не бива да мокриш мама, но можеш да потопиш Елън в потока.

— Ето какво — каза Солти, — аз ще я държа, докато ти изливаш кофата върху нея.

— Да не си посмял, Джаред Уинборн! — крещеше Елън. — Ще насъскам Скелет срещу теб.

Скелет душеше зад всеки храст и дърво. Когато си чу името, той изостави търсенето на игра, излая и притича.

Елън надникна към кучето иззад майка си.

— Скелет ме харесва. Нали така, Скелет?

То излая. Очевидно, всичко, което трябваше да направи човек е да изрече името му, за да получи отговор.

— Той е мъжко куче — напомни Джаред на сестра си. — Момчетата винаги харесват повече момчетата от момичетата.

Сара за малко да се изсмее високо при това твърдение. Тя беше толкова учудена да се озове в средата на глупава игра с двете си извънредно сериозни деца, които сега се държаха като нормални седемгодишни, че не знаеше какво да мисли. Но очевидно бе включена само като щит за Елън.

— Мисля, че Елън трябва да бъде наказана, задето те заплаши, нали? — Солти попита Джаред.

— Да. Излей цялата кофа върху нея.

— Това може да е твърде много. Предлагам да я държа, за да може ти да я пръскаш с вода.

Солти погледна към Сара за разрешение. Тя нямаше братя или сестри, така че нищо подобно не й се бе случвало. Може би така се растеше в нормалните семейства. Но децата се смееха, така че тя реши да му се довери и кимна.

Той нададе вик и сграбчи Елън през кръста. Момичето закрещя и стисна Сара. Солти освободи ръцете й и я занесе до Джаред. Елън заплашваше брат си с всякакви ужасни отмъщения, но Джаред само се смееше и започна да я пръска с две ръце. Той мокреше Солти точно толкова, колкото и Елън, но това не му пречеше. Напротив, окуражаваше Джаред да продължава, докато кофата не остана празна.

Джаред сигурно щеше да направи точно това, но в мига, в който ентусиазма на Елън започна да стихва, Солти смени посоката. Той я пусна и взе втората кофа.

— Искаш ли да си го върнеш на Джаред? — попита той.

Енергията на Елън се възвърна. Тя започна да пръска брат си. През следващите няколко минути, децата изпълниха въздуха с дъжд от капки вода. Елън не беше по-точна от Джаред и скоро Сара бе толкова мокра, колкото и Солти. Той се ухили лукаво и близна с език капка вода от върха на носа си.

Това накара нещо вътре в Сара да се скъса и внезапно я обзе импулс да го изпръска. Беше детинско и нелепо. Нещо, което никога не бе правила, но не можеше да се спре. Потопи ръка в кофата на Джаред, загреба шепа вода и със смях, който бе съвсем нетипичен за нея, я плисна към Солти.

Отговорът му бе незабавен. В очите му затанцуваха дяволи. Усмивката му обещаваше, че ще си отмъсти.

— Да хванем и двамата — каза той на Елън.

През следващата минута четиримата изпаднаха в състояние, което Сара преди би определила като безумие. Пръскаха се с вода и накрая се смееха толкова силно, че бяха почти отмалели. Това, че Скелет придружаваше смеха им с периодичен лай, само правеше всичко по-забавно.

Беше глупаво и детинско, но невероятно освобождаващо. Сара се чувстваше отърсена от тежестта на цял живот, прекаран в опити да контролира всяка своя мисъл и чувство, и отговорността за щастието на всички. Ако някой ги видеше, щеше да си помисли, че са побъркани или най-малкото незрели и безотговорни. Но това не я интересуваше. Водата беше свършила, децата се смееха, както никога преди, а Солти я гледаше по начин, който я караше да мисли, че ако този мъж я люби, тя ще бъде най-щастливата жена на света.

Мисълта имаше отрезвяващ ефект. Нима този непринуден момент, този кратичък отрязък от време, в който бе захвърлила самоконтрола си, бе извадил наяве нужда, скрита дълбоко в нея от години?

Елън подръпна ризата си, която бе залепнала върху гърдите й.

— Подгизнали сме — отбеляза тя. Водата беше намокрила горната част на панталоните й. По обувките й бе отишла толкова много, че бе отмила мръсотията.

Солти събра кофите.

— Слънцето скоро ще ни изсуши.

— Може ли някой ден пак да си устроим бой с вода? — попита Елън.

— Беше забавно — добави Джаред.

Децата й никога не бяха изживявали нещо толкова безгрижно и весело като това, осъзна тъжно Сара. Погълната от недъга на Джаред и борбата да запази ранчото, тя не бе спряла за миг, за да разбере, че те не знаят как да се забавляват. Солти я бе накарал да осъзнае, какво им липсва.

От сега нататък щеше да се погрижи децата й да имат поводи за смях. Ако не можеше да го направи, щеше да помоли Солти. Щеше да обещае и още нещо. Да започне наново, преструвайки се, че не знае нищо за него. Щеше да го съди по постъпките му, а не по това, което другите мъже бяха правили. Ставаше съвсем ясно, че не може да контролира увлечението си по него, затова щеше да спре да се бори. Не бе влюбена в него и не очакваше, че някога ще бъде. И все пак, щеше да е приятно, да има мъж за приятел. Някой, към когото да се обърне, когато имаше въпроси, когато се нуждаеше от съвет или просто й трябваше рамо, на което да се облегне. Не искаше той да прави всичко вместо нея, но копнееше за нещо, което не бе имала досега. Не бе сигурна какво е то. Може би щеше да го определи, когато започнеше да се оформя, но щеше да поеме риска.

Чудеше се дали това искаха повечето жени от съпрузите си.

Солти забеляза, че отношението на Сара към него се промени след битката. Беше нещо глупаво, нещо, което не бе правил от дете. Може би дългото присъствие в компанията на Зак Рандолф си казваше думата.

Всъщност, вероятно не трябваше да вини Зак, а собствената си незрялост. Винаги бе знаел, че има чувство за хумор, но никога не бе смятал, че е незрял. Явно беше просто естествен отговор на „неприятния“ коментар на Елън. Тя за пръв път изглеждаше в игриво настроение и той не можа да се въздържи, да не я окуражи. Нещата ускориха хода си, докато не се присъедини Сара. Да я гледа как го пръска с вода, докато се смееше толкова силно, колкото децата й, беше най-голямата от всички изненади. Тя беше толкова сериозна, че въздуха около нея натежаваше. Сега, когато приближаваха ранчото й — трябваше да започне да мисли за него, като за тяхно — той трябваше да реши, каква да бъде реакцията му.

— Това е земята на господин Уолъс — казваше му Елън. — Той не ни харесва. Иска да купи ранчото на мама.

Докато приближаваха към река Сан Маркос, веригата от хълмове бе отстъпила място на почти гладка земя, покрита с брястови горички, диви череши, тополи и тревисти ливади. Застояли блата, обитавани от жаби и препичащи се костенурки се редуваха с пасища, които споделяха крави и белоопашати елени. Въздухът беше по-мек, топъл и по-влажен. Скоро щеше да настъпи пролет.

— Господин Уолъс не иска да плати достатъчно за земята — добави Джаред. — Мама казва, че е подъл стар пинтия.

Той не бе чувал Сара да прави пренебрежителни коментари към никого, освен към съпруга си, но Солти бе убеден, че под сериозната външност се крие енергична жена. Имаше нужда само от причина да позволи на тази нейна страна да се покаже. Той не знаеше каква може да бъде тази причина, но реши, че ще е забавно да я открие. Всеки трябваше да има повод да се усмихва от време на време. Добрите моменти правеха лошите поносими.

— Арни каза, че се е опитал да отмъкне кравите ни — каза Елън.

— Не точно — отговори Сара на дъщеря си. — Но се опитваше да направи нещата толкова трудни, че да се предам и да му продам ранчото. Ако добави земята ми към неговата, ранчото му ще стане най-голямото в страната.

Движеха се един до друг. Солти и Джаред в единия фургон, а Сара и Елън в другия. Но беше трудно да се поддържа разговор при шума, който конските копита и фургоните вдигаха по грубата пътека.

— Арни каза, че Уолъс е такъв скъперник, че не е наел достатъчно мъже, които да се грижат за стадото му — каза Елън. — И че можем да откраднем от него, ако искаме.

Арни сякаш не бе типа мъж, който трябва да е около деца, които лесно се впечатляват, но Солти предположи, че Сара не е имала голям избор, когато е търсела работници. Между жестокостта на войната и загубата на всичко, което са ценели, много мъже бяха станали сурови и жестоки и без колебание се възползваха от останалите. Жените и децата бяха особено уязвими.

— Мама каза, че само лошите хора крадат — обърна се Джаред към Солти. — Ти крал ли си някога?

— Джаред, това е груб въпрос — Сара звучеше шокирана. — Извини се на Солти незабавно.

— Не е нужно — каза Солти. — Не мога да очаквам той да отговаря на въпросите ми, ако аз не искам да отговарям на неговите.

— Той трябва да приеме безрезервно, че си честен.

Солти се обърна към Сара.

— Никой от нас не може да приеме нищо безрезервно, докато не се изправи пред изкушение, на което изглежда невъзможно да се устои.

— Изправял ли си се някога пред подобно изкушение?

Солти се обърна към Джаред.

— Много пъти — не смяташе да им казва за случаите, в които се изкушаваше да удуши баща си и да ги освободи от нещастието им, или когато му се искаше да го остави гладен, вместо да приготвя ядене, което после ще бъде хвърлено по него. — Понякога, по време на войната, нямахме какво да ядем или пари да си купим храна. Аз самият не съм крал нищо, но съм ял от храна, която другите са откраднали. Това ме прави също толкова виновен.

— Мама казва, че ако ранчото не се оправи, няма да има какво да ядем. Ще трябва ли да крадем?

— Без значение какво ще се случи с ранчото, вие винаги ще имате какво да ядете.

— Това означава ли, че наистина ще ни направиш голяма градина?

Елън звучеше толкова ужасена, че Солти не успя да потисне смеха си.

— Да, това означава, че наистина ще имаме голяма градина. Но също ще имаме прасета, кокошки и млечна крава.

— Аз не харесвам прасета и кокошки — каза му Елън.

— Нито пък аз — отговори Солти — Затова ще ги ядем.

Елън се изкиска.

— Ако ядеш кокошките, няма да имаш яйца.

— Ще ядем само тези, които са прекалено мързеливи, за да снасят.

Това накара Джаред и Елън да почнат да се шегуват с кокошките. Солти погледна към Сара и се изненада от изражението й. Беше някак вглъбено и удивено. Сигурно мислеше, че всички са луди и се чудеше, как ще преживее следващите десет или петнадесет години.

— Това ли е отбивката за ранчото ви? — пътят беше неясен, но Солти предположи, че трябва да е той.

— Не виждаш ли следите от колела? — попита Елън.

— Да, но не виждам къща.

— Защото е скрита от дърветата — обясни Джаред. — Мама каза, че дядо не е искал вятъра да бушува около къщата му през зимата, затова я построил насред група дървета.

— Струва ми се, че дядо ти е бил умен мъж. Сигурно затова и ти, и Елън сте толкова умни.

— Солти мисли, че аз и Елън сме умни — каза Джаред на майка си.

Сара се обърна към сина си с нежно изражение.

— Разбира се, че сте. Колко пъти съм ви казвала, че сте най-умните деца, които познавам?

— Ти си ни майка — отговори Елън. — Арни каза, че всички майки мислят за децата си, че са умни.

— По-добре да сте умни — намеси се Солти. — Разчитам с Джаред да ми помагате за ранчото.

— Елън може да го прави — отвърна Джаред. — Аз не мога да яздя.

Солти за малко да каже, че ще трябва да се погрижат за това, когато възклицанието на Сара го изненада.

— Какво прави той тук?

Каубоят проследи погледа й и видя напред по пътя мъж, който не изглеждаше като проспериращ собственик на ранчо.

— Това Уолъс ли е?

— Не — каза Елън — Това е Арни.