Линда Хауърд
Закъсняла Коледа (6)

Глава 6

В деня, в който донесоха Риса в къщи, Катлийн не искаше да я остави дори за секунда сама. Риса бе на тринадесет дни и тежеше вече два килограма и триста грама, все още с двеста грама по-малко, от задължителното тегло за напълно здраво дете. Дерек разреши изписването й, защото както беше отбелязал преди, Риса бе силна. Бузките й бяха придобили закръгленост и тя енергично сучеше на всеки четири часа.

Той ги докара в къщи и остави джипа на Катлийн, за да има средство за предвижване, ако се нуждаеше от нещо. Този жест, облекчи безпокойството й, което тя не подозираше, че я измъчва, докато не й даде ключовете. Болницата беше само на няколко пресечки и януарският ден бе топъл, така че Дерек се върна пеша.

Тя прекара деня като си играеше с Риса, когато беше будна и я наблюдаваше, докато спеше. Надвечер разбра, че даже не бе помислила за това, че трябва да приготви вечеря и се почувства виновна. Дерек беше светец, грижеше се много за нея, позволяваше й да посвещава цялото си време на Риса, сам се занимаваше с цялата домакинска работа, но с изписването на бебето положението се промени. От раждането на дъщеря й бяха минали две седмици и Катлийн се чувстваше много по-добре, отколкото се беше чувствала някога. Беше си отпочинала и апетитът й се бе подобрил, така че нямаше причини да оставя Дерек, да се отнася към нея като към инвалид. Той й бе дал всичко, а тя — нищо, дори вниманието си.

Катлийн върза плетената детска люлка, която бяха купили с Дерек предишния ден, в кухнята, за да можеше да наглежда Риса, докато приготвя вечерята. Бебето спеше спокойно, тикнало юмруче в устата си, необезпокоявано от тракането на тенджерите и тиганите. Това беше първия път, когато щеше да готви тук, така че й се налагаше да търси всичко необходимо. Затова й трябваше два пъти повече време от колкото бе нормално. Изпита облекчение, когато Дерек не се върна у дома в обичайното време, тъй като не бе готова с вечерята, но когато мина още половин час, тя започна да се притеснява. Не му беше присъщо да закъснява и да не й се обади или някоя медицинска сестра да й съобщи, че той ще закъснее, защото някое бебе имаше нужда от него. За краткото време, през което бяха женени, тя научи, че Дерек бе внимателен.

Той бе… невероятен.

Тя искаше да му се отблагодари с нещо, дори да бе само с топлата храна, която беше приготвила за него. Катлийн гледаше изпускащата пара вечеря — готова за пренасяне на масата — но него все още го нямаше. Можеше да я държи затоплена на печката, но нямаше да е същото.

Когато чу завъртането на ключа на вратата, изпита облекчение. Излезе от кухнята да го поздрави, лицето й светеше от удоволствие.

— Бях притеснена — каза бързо, като се изплаши, Дерек да не си помисли, че се оплаква, затова каза не това, което мислеше. — Вярваш или не, аз приготвих вечеря. Но не можех да намеря почти нищо и ми отне цяла вечност, докато я приготвя. Страхувах се, че ще се прибереш в къщи, преди да съм готова, защото исках да те изненадам.

Очите му бяха топли, когато сложи ръка на раменете й, за да я прегърне и целуне. Той я целуваше често, понякога с внимателно сдържана страст и тя бе престанала да се шокира от удоволствието, което изпитваше от докосванията му.

— Наистина ме изненада, благодаря ти — каза той и я целуна отново. — Много съм гладен. Къде е Риса?

— В кухнята. Там мога да я наблюдавам докато спи.

— Чудех се дали ще прекараш целия ден надвесена над люлката?

— В действителност така и стана.

Дерек я прегърна през кръста, преди да влязат в кухнята. Риса спеше, така че той не я взе, за да не смущава съня й. Седна на масата и Катлийн сервира. Ядоха спокойно — все пак това бе един от малкото пъти, в които им се отдаваше възможност да бъдат заедно. Тя знаеше, че готви добре и със задоволство наблюдаваше как Дерек яде с очевидна наслада.

Когато се нахраниха, той й помогна с почистването, след това, спомняйки си нещо той бръкна в джоба и й подаде връзка ключове. Тя ги взе и се намръщи в недоумение.

— Имам вече ключове за джипа.

— Тези не са за джипа — обясни той спокойно докато влизаше в хола, за да прочете вестника. — Тези са за твоята кола. Купих я на път за вкъщи, днес след обяд.

Нейният автомобил? Тя никога не бе имала кола, само стария пикап. Истината избухна в главата й, като светкавица, която я остави без въздух.

— Не мога да приема тази кола от теб — напрегнато каза тя.

Дерек вдигна очи от вестника, черните му вежди бяха извити въпросително.

— Какъв е проблемът? Ако ти не я искаш, ще я карам аз. А джипа ще остане за теб. Не мога да продължавам да ходя до болницата пеша, така че покупката на автомобил е напълно логична постъпка.

Искаше й се да закрещи. Логиката му бе непоклатима. Дерек беше прав, разбира се, но това я караше да се чувства напълно безполезна. Тя се беше почувствала толкова горда от приготвената за него вечеря, за първи път бе допринесла за нещо в семейния им живот. А той беше спрял по пътя за вкъщи и й бе купил автомобил. Чувстваше се като ненаситна гъба, която взимаше всичко, което той й даваше, а изискваше от нея само съществуването й и присъствието й в живота си.

Облизвайки устни, Катлийн каза:

— Съжалявам. Просто съм… зашеметена. До сега никой и нищо не ми е купувал. Не знам какво да кажа.

Той се замисли, но в очите му проблясваха весели искри.

— Предполагам, че можеш да направиш това, което би направил всеки друг — да подскачаш, да крещиш, да се смееш, да обвиеш ръце около врата ми и да ме целуваш, докато не те помоля за милост.

Сърцето й заблъска лудо. Дерек беше прекрасен като езически бог — могъщ и силен. Очите му искряха с топъл блясък и той я погледна по начина, по който мъжете гледат жените от векове. Устата й пресъхна и се наложи да оближе устните си отново.

— Това ли искаш да направя? — прошепна тя.

Той внимателно сложи вестника настрана.

— Може да пропуснеш подскоците и крясъците, ако искаш. Няма да имам нищо против, ако преминеш направо към целувките.

Катлийн нямаше спомен как се бе придвижила, но в един момент се оказа на коленете му, обвила с ръце силния му врат, прилепила устни към неговите. За времето, през което бяха женени, Дерек я целуваше толкова често, че тя бе привикнала към целувките му, чакаше ги, наслаждаваше им се. В известен смисъл те й показваха, че в нея все пак има нещо, което можеше да даде в замяна, дори това да бе чисто физическо удоволствие. Сега не би могла да му отдаде изцяло себе си, но по-късно съществуваше такава възможност. Ако той искаше да го целува, тя беше напълно готова. Неговите ръце я обгърнаха, придърпаха я към силните му гърди, след което задълбочи целувката, езикът му се промъкна, и се уви около нейния. Катлийн се чувстваше много смела и дръзка. Нямаше и най-малка представа, че целувките й бяха плахи и неопитни, а той беше очарован и възбуден от нейната невинност. Целуваше я бавно и внимателно, като й показваше как да използва езика си и как да приема неговия, а същевременно се контролираше, за да не я изплаши. Накрая тя отдръпна глава задъхана, и той се усмихна, защото тя беше забравила да диша.

— Готов ли си да молиш за милост? — възбудено попита Катлийн и червенина изби на лицето й.

— Не познавам никоя на име Милост — промърмори Дерек, като обърна лицето й, за да усети отново вкуса на устните й. — Защо трябва да се моля на жена, която дори не познавам.

Нейният смях бе заглушен от устните му, когато дразнейки я, започна да целува лицето й със звучни мляскащи звуци. След това я сложи да стъпи на краката си и сам се изправи.

— Събуди малкия тиранин, за да мога да ти покажа коя кола е твоята — каза той, като се усмихваше.

Катлийн хвърли разтревожен поглед към спящото бебе.

— Трябва ли да я извеждаме навън?

— Искаш да я оставим тук сама? Ако нямаш желание да пробваш ключа на всяка кола, която е на паркинга, то трябва да знаеш, коя е твоята. Това няма да отнеме повече от няколко минути. Увий я и дръж лицето й закрито. Вън не е толкова студено.

— Сигурен ли си, че това няма да й навреди?

Дерек й хвърли такъв поглед, че тя мълчаливо се обърна, за да вземе яке за себе си и одеяло за Риса. Искаше да се ритне. Той щеше да си помисли, че не му се доверява, за това какво ще навреди на бебето и какво — не? Та той беше лекар, за Бога! Грижеше се за нея и Риса от първия момент, в който се бяха срещнали. Отново бе объркала всичко, беше го целувала така все едно щеше да го изяде, а сега го обиди.

Когато се върна с одеялото, Дерек бе събудил Риса, а сега я гушкаше и й пееше. Детето го гледаше с изключително сериозен израз на малкото си личице и хаотично размахваше ръчички.

За изненада на Катлийн, бебето мърдаше устичка, която приличаше на розова пъпка, сякаш се опитваше да имитира действията на Дерек. Бе напълно очарована от мъжа, който я държеше.

— Ето одеялото.

Дерек го взе и умело уви Риса, като покри главичката й. Бебето започна да се суети и той се засмя.

— По добре да побързаме. Тя няма да търпи дълго това. Малката иска да види всичко, което става около нея.

Бързо слязоха до паркинга, но когато Дерек я заведе до бяла лимузина Кале, Катлийн само преглътна въздишката си. Това беше нова кола, а не употребявана, както бе предполагала. Бе елегантна, спортен модел с мек гълъбовосив салон и с всички удобства, за които можеш да се сетиш. Сълзи опариха очите й.

— Аз… аз не знам какво да кажа — прошепна тя, като гледаше колата шокирана.

— Кажи, че я харесваш и ми обещай, че винаги ще си слагаш предпазния колан. Хайде да внасяме детето вътре, преди да е изпаднало в истерия. Изглежда не може да търпи лицето й да е покрито с одеяло.

Недоволството на Риса непрекъснато нарастваше.

— Харесвам я — каза тя замаяна.

Дерек се засмя и я прегърна през кръста. Малкият шаващ вързоп нададе яростни писъци.

Бързо се върнаха обратно вътре. Той вдигна одеялото, за да погледне почервенялата Риса, която в момента имаше много нещастно личице.

— Спри — каза й нежно, като докосна бузката й.

Тя издаде още няколко вопъла, хлъцна два пъти и се успокои, след като внимателно погледна нагоре право в лицето му.

Той беше перфектен. С нещата, който правеше Дерек нарушаваше равновесието в сделката, която бяха сключили. Не само се грижеше и даваше всичко, но и обожаваше Риса.

Родителите на малките му пациенти го смятаха за ангел, а всички медицински сестри бяха влюбени в него. Той би могъл да има всяка жена, но вместо това бе избрал нея… провинциалистката, която в този живот не знаеше нищо друго, освен работата в ранчото и детето, което не беше негово. Катлийн се чувстваше като паразит. Ако не друго, поне можеше да започне да му изплаща колата, но затова трябваше да си намери работа.

Пое си дълбоко въздух и реши да повдигне този въпрос, след като той положи бебето в люлката. Не вярваше в отлагането на нещата. Тежките уроци на живота я бяха научили, че проблемите не изчезваха. Щеше да е добре да посрещне неприятностите лице в лице.

— Ще започна да си търся работа.

— Ако се чувстваш достатъчно добре — каза той разсеяно, като зави бебето с одеяло. — Можеш да се обадиш на Сара. Тя спомена, че търси помощник за един от магазините си.

Катлийн се беше подготвила за възражения, но невъзмутимото му съгласие я удиви. Защо бе решила, че той няма да одобри тази идея? Очакваше Дерек да се държи като Лари, който не искаше тя да се занимава с друго, освен с робския труд в ранчото. Ако беше успяла да се махне от него и да си намери работа, щеше да успее да се отърве от властта му, преди да я обере до цент.

Дерек беше друг. Той искаше тя да е щастлива.

Откритието я порази. Катлийн не можеше да си спомни някой друг да е искал тя да е щастлива. И все пак, откакто Дерек се бе появил в живота й, всичко, което правеше, бе да я прави щастлива.

Замисли се над предложението му и то й хареса. Не бе работила нищо друго, освен като сервитьорка, но знаеше как да борави с касов апарат. Работата в занаятчийския магазин й звучеше добре. Реши, че ще се обади на Сара Матюз още на следващия ден.

Дерек трябваше почти насила да я избута от детската стая, за да отидат да си легнат.

— Може би е по-добре да спя тук? — каза тя тревожно. — Ами, ако заплаче и аз не я чуя?

Да спи с Катлийн в едно легло и да не я докосва, беше едно от най-тежките мъчения, което мъж можеше да причини сам на себе си, но Дерек нямаше да отстъпи. Освен това, бе решил да придвижи плана си с една крачка напред, но нищо нямаше да се получи, ако тя не беше с него в леглото. Очакваше възражения от рода „първа нощ с бебето“ и затова започна да я успокоява.

— Купил съм бебефон — каза и постави малък черен предавател до леглото на Риса. — Приемателя ще го сложим до нашето легло. Така ще можем да я чуем, когато заплаче.

— Но тя трябва да е непрекъснато на топло…

— Ще оставим парното включено, а в нашата стая ще го изключим.

Докато й говореше, Дерек я заведе в спалнята. Беше затворил вентилите на парното и стаята беше по-хладна от останалата част на апартамента. Очакването караше сърцето му да бие лудо. За повече от седмица я беше научил да приема присъствието му в леглото, знаеше дори причината, заради която тя го приема. Мислеше, че му е длъжна. Сега се готвеше да я научи да приема и ласките му, дори повече от целувките, които го довеждаха до безумие. Желаеше я толкова много, че чак го болеше. Тази вечер щеше да направи още една крачка към целта си.

Катлийн пропълзя в леглото и дръпна завивката над себе си. Дерек загаси лампата, изхлузи долнището на пижамата на пода и щастлив от голотата си легна до нея. Обикновено спеше гол, но сложи дразнещата пижама в първия ден на брака им и сега бе радостен да се избави от нея.

Хладната стая трябваше да свърши останалото. Тя щеше да потърси топлината му през нощта и да се събуди в ръцете му. Усмивка озари лицето му, когато си помисли за това.

Бебефонът се включи. След известно време Катлийн се събуди от първия плач. Чувстваше се добре затоплена и изпъшка при мисълта, че трябваше да стане. Беше й толкова удобно. Главата й лежеше на рамото на Дерек, и той я прегръщаше така плътно…

С отворени очи тя седна в леглото.

— Съжалявам — промълви Катлийн.

Той се прозя сънливо.

— За какво?

— Бях върху теб!

— По дяволите, скъпа, аз се наслаждавах. Чуй само този малък и тероризиращ плач! — с уважение каза той, сменяйки темата.

Прозявайки се отново запали лампата и стана от леглото. Тялото на Катлийн потрепери от резкия шок. Той беше гол! Великолепно гол! Прекрасно гол! Устата й пресъхна, а пълните й гърди се напрегнаха до болка.

Дерек й протегна ръка.

— Хайде, скъпа. Да отидем, да видим нашата дъщеря.

Все още в шок, тя сложи ръката си в неговата. Поемайки я той я дари с една бавна и лукава усмивка, която напълно я лиши от дъха й.