Линда Хауърд
Закъсняла Коледа (3)

Глава 3

Катлийн не си спомняше някога да е била толкова уморена. Тялото й тежеше от изтощение, а умът й се носеше над повърхността, откъснат от физическия свят. Само бебето в ръцете й изглеждаше реално. Смътно си спомняше какво бе направил с нея Дерек, удивителната увереност и нежността на ръцете му, й се струваха нереални. Дори болезнените убождания при поставяне на шевовете, или пък масажирането на корема й, не успяха да я изкарат от вцепенението. Просто лежеше там достатъчно изморена, за да усеща каквото и да е. Когато най-накрая той я изми, преоблече в чиста рокля, смени постелите на матрака, тя въздъхна и потъна моментално в сън. Катлийн нямаше представа колко време бе минало преди той да я събуди и да я повдигне внимателно до седнало положение, като я бе облегнал на себе си, докато кърмеше бебето. Дерек буквално ги бе положил върху себе си, нея и детето, подкрепяйки ги със силните си ръце. Главата й лежеше на широкото му рамо, нямаше сили да я повдигне.

— Съжалявам — промърмори тя. — Не мога да седна.

— Всичко е наред, скъпа — каза той, дълбокият му глас проникваше в нея, и успокояваше всичките й неясни страхове. — Ти работи усилено и напълно си заслужи правото да помързелуваш малко.

— С бебето всичко ли е наред? — успя да измънка.

— Тя яде като малко прасенце — каза Дерек, прикривайки безпокойството си със смях.

Катлийн заспа веднага, щом я положи на матрака. Тя дори не почувства, когато той взе детето и закопча роклята й.

Дерек дълго седя, люлеейки бебето на ръце. Малката беше с опасно поднормено тегло, но като че ли бе изключително силна за нейните размери.

Дишаше сама и успяваше да суче, това бяха двете му най-големи притеснения, но все още бе твърде малка. Предполагаше, че теглото й е около два килограма, твърде малко, за да бъде в състояние да регулира собствената си температура, защото нямаше необходимите мазнини в тялото си. Заради това я беше увил топло и поддържаше постоянно силен огън в камината.

Спокойните му златистокафяви очи блестяха, когато погледна надолу малкото личице и попадна във властта на неясните, огромни сини очи на новороденото. Недоносените деца изглеждаха едновременно стари и много млади, техните лица приличаха на кукли поради липсващата пухкава бебешка мазнина, която придаваше крехкост на лицевата им структура. От сега можеше да каже, че момиченцето щеше да бъде красавица — с майчините черти на лицето и същите гъсти черни коси.

Дерек ценеше всеки от своите малки, крехки пациенти, но този упорит малък боец проникна в сърцето му. Може би това бе така, защото виждаше в нея майка й — Катлийн също беше боец. На нея й се налагаше да бъде такава, не бе лесно за сама жена да мине през бременността, както беше станало. А когато бе започнало раждането — твърде рано — вместо да остане тук, където щеше да бъде в безопасност, тя бе рискувала собствения си живот в опит да стигне до клиниката, където бебето можеше да получи медицински грижи.

Той не можеше да се начуди на отсъствието на г-н Филдс, и за първи път в живота си усещаше да го изгаря ревност, тъй като непознат мъж за известно време, бе получавал любовта на Катлийн. Дерек се чудеше какво ли се бе случило с нея, за да таи тази предпазливост в очите си и да издигне такива стени около себе си. Знаеше, че ги има — усещаше ги. Тези стени го караха да иска да я прегърне и залюлее, да я утеши, но знаеше, че тя няма да приветства тази близост.

Бебето изписука, и той погледна надолу, за да види, че очите му бяха отворени и го гледаше с упорито вперен поглед на човек с лошо зрение. Засмя се и я притисна по-близо до себе си.

— Какво има, скъпа? — пропя той. — Отново ли си гладна? — Тъй като стомаха й бе малък, тя се нуждаеше от по-чести хранения от нормалните новородени.

Погледна Катлийн, която все още спеше дълбоко. Една идея започна да се оформя в съзнанието му. За Дерек бе характерна черта да си поставя дългосрочни цели и да не позволява на нищо да го отклонява от пътя, което често караше майка му да се чувства като че ли се бори с непреодолима сила, а не с отглеждането на дете. Когато искаше нещо, упорито го преследваше, а сега искаше Катлийн.

Той беше мигновено привлечен от нея, интересът му бе предизвикан от мистериозна, но неоспорима химична реакция, която караше животните да се чифтосват и размножават. Хората не правеха изключение, а и собственото му либидо бе силно. Бременността й не бе отслабила привличането му — по-скоро го усили по някакъв примитивен начин.

След това по време на болките и раждането, привличането се промени и от физическо премина в емоционално. Те бяха от един отбор, независимо от резервираността на Катлийн. Бебето стана и негово, той бе отговорен за живота му. Момиченцето беше излязло от топлото тяло на майка си в неговите ръце. Той пръв я бе видял, пръв я бе държал, бе се смял на яростните викове и я бе положил на гърдите на майка й. Тя безспорно беше негова. Сега целта му беше да направи своя и майката.

Искаше Катлийн да го гледа със същата яростна и нежна любов, която показваше на детето си. Искаше да бъде баща на следващото бебе растящо в нея. Искаше да я научи да се смее, да разруши недоверието в очите й, да накара лицето й да сияе от щастие.

Нямаше съмнение, той щеше да се ожени за нея.

Бебето изписука отново, още по-настойчиво.

— Добре, ще събудим мама — обеща той. — Ще ми помогнеш в плановете, нали? Вече сме двама и ще я обградим с много нежни грижи, за да забрави, че някога е била нещастна.

Дерек събуди Катлийн, преди бебето да започне да пищи сериозно и внимателно я подпря в седнало положение, така че да може да накърми детето. Беше още много слаба, но по-бдителна от преди. Притисна бебето към гърдата си, като галеше с един пръст лъскавата бузка, загледана надолу към дъщеря си.

— Колко е часът? — попита тя замечтано.

Той се помести, за да погледне ръчния си часовник.

— Почти девет.

— Само толкова? Имам чувството, че съм спала с часове.

Той се засмя.

— Точно така, скъпа. Ти беше уморена.

Ясно зелените очи на Катлийн се обърнаха към него.

— Тя е добре, нали?

Бебето избра този момент да въздъхне и зърното се изплъзна от устните му. Малката, като розова пъпка уста затърси трескаво зърното и когато го намери, издаде малко пискливо сумтене. Двамата възрастни се засмяха, вгледани в нея.

— Тя е силна за размерите си — каза Дерек, навеждайки се да повдигне миниатюрната ръчичка, лежаща на изпъстрената със синьо-зелени вени, гръд на Катлийн, с цвят на слонова кост. Беше толкова малка ръчичка, не по-голяма от цент, но ноктите й бяха напълно оформени с хубав розов цвят.

Пот се стичаше по слепоочията й, той виждаше блясъка на капките по гърдите на Катлийн, но поне на бебето беше достатъчно топло. Тя се опитваше да седи по далече от него, очите й се свиваха, докато обмисляше отговора му, но тялото й протестира на движението и Катлийн с тих стон потъна обратно на мускулестите му гърди.

— Какво искаш да кажеш с това, — тя е силна за нейния размер? Добре ли е или — не?

— Нуждае се от кувьоз — каза той, обгърна ръката на Катлийн и я подкрепи нежно. — Ето защо съм запалил толкова силен огън. Тялото й е твърде малко, за да регулира собствената си температура.

Лицето на Катлийн изведнъж побеля и се напрегна. Тя бе решила, че всичко е наред, въпреки, че бебето беше дошло с един месец по рано. Внезапното осъзнаване, че детето е все още в несигурно положение, я зашемети.

— Не се притеснявай — успокои я Дерек, като я притегли към себе си. — Докато я държим на топло, няма да има никакви проблеми. Аз ще я наблюдавам тази вечер, а веднага след като времето се подобри, ще я занесем в удобен кувьоз.

Още няколко мига изучава крехката малка ръчичка, след това нежно я постави на гърдата на Катлийн.

— Как ще се казва?

— Сара Мариса — промърмори Катлийн. — Сара беше името на майка ми. Но аз ще я наричам Риса. Това означава „смях“.

Лицето на Дерек остана спокойно, очите му потъмняха от едва сдържаните чувства, когато погледна към бебето.

— Как ще я запишеш? С-а-р-а или С-а-р-и?

— С-а-р-а.

Това име се свързваше в мислите му с любов. За първи път той беше видял разтърсващата безгранична любов в лицето на Сара Матюз, когато бе на петнадесет и още тогава знаеше, че никога няма да се задоволи с по-малко. Именно това искаше да чувства — да дава и да получава в замяна. Любовта на Сара беше ярка, безкрайна и безкористна, сгряваща живота на всеки около нея. Заради нея бе станал лекар, заради нея бе завършил колежа предсрочно, получи голямо любящо семейство, което по-рано се състоеше само от него и майка му. Сега този нов живот му донесе любовта, която бе чакал, така че напълно й подхождаше името Сара. Той се усмихна, когато си представи Сара държаща в ръцете си своята съименничка. Тя и съпругът й Роум можеха да станат кръстници на бебето, и, може би, трябваше да си поделят честта с Макс и Клер Конрой, други двама много близки приятели и част от голямото семейство. Дерек знаеше, как те ще приемат бебето и Катлийн, но се чудеше как ще се чувства тя, заобиколена от всички тези любими непознати. Неспокойна? Застрашена?

Щеше да му отнеме време, да научи Катлийн да обича него и близките му, но той имаше цялото време на света. Пред него бе целия живот.

Бебето беше заспало и той го взе внимателно от ръцете на Катлийн.

— Риса — промърмори, опитвайки името на езика си.

Да, двамата заедно щяха да обградят майка й с любов.

Катлийн дремеше през останалата част от нощта и всеки път, когато се събуждаше виждаше Дерек с дъщеря си в ръце. Картината на високия силен мъж, държащ крехкото бебе с такава чувствителна загриженост, я накара да изпита чувство, което не можеше да определи, като че ли нещо трептеше в гърдите й. През цялата нощ не я остави и за минута без наблюдение, бдеше над детето, поддържаше стаята силно затоплена и вдигаше Катлийн да кърми детето всеки път, когато издаваше смешно възмутени писъци, които съобщаваха, че е гладно. По някое време през нощта си беше съблякъл ризата, и когато следващия път тя се събуди бе поразена от примитивната красота, която представляваше, така седнал, кръстосал крака пред огъня, а мощните мускули на влажното му тяло блестяха, докато прегръщаше спящото бебе.

Удивлението я порази, той не беше като другите мъже, но бе твърде сънлива и много уморена, за да размишлява дълго върху това. Цялото тяло я болеше, бе в плен на огромна отпадналост, която потискаше мислите и ограничаваше движенията до минимум. Утре щеше да има достатъчно време за това.

Снегът спря да вали около зори. Виещият се вятър бе утихнал. Катлийн се събуди в бледата тишина, предпазливо се надигна в седнало положение и потрепери от болката ниско долу в корема си. Дерек остави бебето на матрака и протегна силната си ръка, за да й помогне.

— Трябва да… — започна тя и внезапно спря, питайки се, как да каже на един непознат за естествените си нужди.

— Беше време — каза спокойно той и внимателно я вдигна на ръце.

Лицето й почервеня, когато той я понесе надолу по тъмния тесен коридор.

— Аз не се нуждая от помощ — запротестира.

Той я остави да стъпи пред вратата на банята и я държа докато краката й спряха да треперят.

— Снощи оставих вътре няколко свещи — каза той. — Ще ги запаля, след това ще изляза, за да не ти преча, но ще съм до вратата, ако имаш нужда от мен.

Катлийн разбра, че той нямаше намерение да я притеснява, но и не възнамеряваше да й позволи да направи повече, отколкото считаше за разумно. Спокойната непримиримост изписана на лицето му й подсказа, че няма да се поколебае да се притече на помощ, ако се почувстваше твърде слаба, за да се погрижи за себе си. Беше й трудно да помни, че този мъж бе лекар, привикнал към тела — всякакви форми и размери. Той просто не изглеждаше като другите лекари, които бе срещала досега.

За нейно облекчение силите й се възвръщаха и тя не се нуждаеше от неговата помощ. Когато бе готова, сама се върна в хола, въпреки че Дерек я държеше под ръка. Бебето все още спеше спокойно на матрака и Катлийн погледна към дъщеря си, разтърсена от мощна вълна на обожание.

— Толкова е красива! — прошепна. — Всичко наред ли е?

— Тя е добре, но има нужда от кувьоз. Трябва да наддаде още около седемстотин грама, което ще отнеме няколко седмици.

— Няколко седмици? — повтори втрещена Катлийн. — Тя се нуждае от болнично лечение две седмици?

Погледът му стана твърд.

— Да.

Катлийн се обърна, а ръцете й се свиха в юмруци. Нямаше възможност да плати двуседмичното пребиваване в болница, но прекрасно осъзнаваше, че няма избор. Животът на Риса бе все още много крехък и тя щеше да направи всичко, което беше необходимо, за да запази живота на детето си.

— В клиниката, в която щеше да ходиш, има ли оборудване за недоносени новородени? — попита Дерек.

Още един проблем. Преглътна.

— Не. Аз… аз нямам медицинска застраховка. Щях да родя и да се върна веднага у дома.

— Не се притеснявай за това — каза той. — Ще измислим нещо. А сега, скъпа, легни, за да мога да те прегледам. Искам да се уверя, че с теб всичко е наред.

Това я бе смутило предния ден, когато раждаше, но сега беше по-лошо. Тогава имаше нужда от неотложна медицинска помощ, но сега — не. И отново у нея се появи чувството, че той ще направи това, което е решил, независимо от възраженията й, така че се загледа втренчено в огъня, докато я преглеждаше и масажираше силно корема й.

— Имаш добър мускулен тонус — каза одобрително. — Щеше да ти бъде много по-трудно, ако не бе толкова силна.

Ако тя бе силна, то бе станала такава от годините работа в малкото запустяло ранчо, а след това и от дългите часове като сервитьорка. Курортите и гимнастиката не се вписваха в нейните преживявания.

— Какво ще правим сега? — попита тя. — Ще чакаме?

— Не. Ти се възстанови достатъчно, за да пътуваш и не можем да седим и да чакаме да включат телефона. Отивам да приготвя джипа, да затопля купето и след това ще ви закарам до болницата.

Тя почувства мигновена паника.

— Искаш да изнесеш детето?

— Налага се. Ще я държим непрекъснато на топло.

— Но ние можем да я държим на топло и тук.

— Тя трябва да отиде в болница. Сега е добре, но в един миг нещата могат да се променят. Аз няма да рискувам живота й.

Катлийн не можеше да се справи с естествения си страх на майка и да изложи крехкото си дете на опасност. Нямаше кой да им каже кои пътища са затворени и колко време ще им е необходимо да стигнат до болницата.

Ами ако отново излязат от пътя или аварират?

Като я видя, че изпада в паника, Дерек се протегна и здраво я хвана за ръката.

— Няма да позволя да се случи нищо — каза той спокойно, все едно четеше мислите й. — Облечи се, докато приготвя джипа и хапни нещо за закуска. Не си ли гладна? Не си яла нищо откакто те открих вчера.

Едва сега разбра колко беше опустошена, интересно дори чувството за глад бе притъпено от случилото се. Преоблече се в ледената спалня. Бързо навлече чифт панталони, после друг и остана разочарована, когато установи, че те са твърде малки. Накрая надяна един от първите панталони за бременни, който си беше купила, когато дънките й отесняха. Собственото й тяло й бе вече непознато. Изпита странно чувство от липсата на растящия тежък корем и от това, че може да погледне надолу и да види пръстите на краката си. Налагаше й се да се движи внимателно, но успя да обуе чорапи и обувки, без излишни движения. Все пак бе изгубила предишната стройна фигура и това я смущаваше.

Облече бяла памучна риза, отгоре фланелена блуза, прокара четка по сплъстените си коси и напусна спалнята, която бе прекалено студена, за да се задържи там и да се вълнува за външността си. Кисело си призна, че той успешно я разсея от аргументите й и тя направи точно това, което й нареди.

Когато влезе в кухнята, Дерек вдигна очи от приготвените супа и сандвичи, за да й се усмихне.

— Странно ли се чувстваш в обикновени дрехи?

— Но аз облякох дрехи за бременни — отговори тя, и слабо чисто женско отчаяние се появи в гласа и в очите й. — Чувствам се странно, че мога да си видя краката.

Сменяйки темата, тя попита:

— Не е ли ужасно студено навън?

— Около седем градуса, но небето се прояснява.

— В коя болница ще ни закараш?

— Мислех за това. Искам Риса в болницата си в Далас.

— Далас! Но това е…

— Там мога да я наблюдавам лично и да се грижа за нея — спокойно я прекъсна Дерек.

— Но това е много далеч — заяви Катлийн и се изправи. Зелените й очи бяха пълни с горчиво признание. — И няма да бъда в състояние да платя. Просто ни закарай в благотворителната болница.

— Не се притеснявай за плащането. Нали ти казах, че ще се погрижа за вас.

— Това е равносилно на милосърдие, но предпочитам да бъда задължена на болницата, а не на теб.

— Няма да ми дължиш нищо…

Дерек се извърна от старата дървена печка и я погледна прямо. Изведнъж Катлийн почувства цялата сила на златистокафявия му поглед, твърдото му и непреклонно желание.

— Нищо, ако се омъжиш за мен.