Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макензи (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Chance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 240гласа)

Информация

Форматиране
in82qh(2012)

История

  1. —Добавяне

Глава 6

Спомняйки си предупреждението на Чанс, Съни не се отдалечи много. В интерес на истината, нямаше нищо за гледане. Навсякъде, докъдето й стигаше погледа, се виждаха само пясък, камъни, изпочупени храсти и издигащи се нависоко отвесни скали. Пустинята притежаваше дива, самотна красота, която можеше да я очарова, ако не се бе озовала тук в това отчаяно положение. Може би, когато валеше дъжд и потока придойдеше, това закътано парче земя се покриваше с живописен цветен килим. Но колко често валяха тук дъждове? Един път в годината?

Слънцето едва напече земята, когато животинките започнаха да се пробуждат. При приближаването си, Съни видя как малко кафяво гущерче се стрелна в процепа на скалата. Някаква птица, която не можа да разпознае, стремително се спусна надолу, за да клъвне от земята вкусно насекомо, след което се извиси обратно към свободата. Явно, стръмните стени на каньона не бяха никаква преграда за нея, като в същото време за Съни нещастните тридесет метра бяха недостъпни.

След време почувства глад и когато погледна към часовника си откри, че блуждае из каньона повече от час. С какво ли се занимаваше Чанс толкова дълго? Ако помпата се бе запушила, досега трябваше да е открил повредата.

Върна се по същия път обратно до самолета. Още от далеч го видя да обикаля около мотора — значи все още не бе открил повредата. Студените пипала на страха сграбчиха сърцето й, но тя бързо ги отхвърли. Отказа да се поддаде на паниката. Предпочиташе да се справя с проблемите едва когато възникнат. Ако Чанс не можеше да ремонтира самолета, щяха да намерят друг начин да излязат от каньона. Не беше успяла да изследва цялото пространство из разлома, но беше напълно възможно в далечния му край да има изход, през който можеха да се измъкнат от това място. Не знаеше на какво разстояние са от най-близкия град, но щеше да използва всяка възможност, за да се спасят. Предпочиташе да опита всички възможни начини, а не да седи и да чака.

Когато приближи, Чанс вдигна ръка, за да покаже, че е забелязал завръщането й, после отново се наведе над двигателя. Позволи си да огледа великолепната му фигура. Залюбува се на това, как черната му тениска се опъва по силните мускули на мощните рамене и по гърба му. Спускайки поглед надолу забеляза как дънките ясно очертават стегнатия задник и дългите бедра.

Нещо помръдна в пясъка до крака му. Помисли, че ще припадне. Пред очите й притъмня и всичко около нея изчезна — виждаше само змията, която пълзеше опасно близо до левия крак на Чанс. Сърцето й направи едно яростно превъртане и заби толкова силно в гърдите й, че тя ясно усети глухите му удари.

Не чувстваше и не виждаше нищо, сякаш времето бе спряло. Осъзнаваше само, че змията става все по-голяма и тя върви към нея. Чанс се обърна и тръгна към Съни, като едва не настъпи дългото тяло. Змията вдигна глава, Съни протегна ръка, усети удивително гладката й хладна кожа и отхвърли ужасната твар, колкото се може по-надалеч. Влечугото бързо проблесна на фона на скалата, прелетя над храстите и изчезна от погледите им.

— Добре ли си? Ухапа ли те? Къде те боли?

Като рухна на колене, непрекъснато мърморейки, Съни трескаво заопипва краката на Чанс. Опитваше се да открие капки кръв или малки следи по дънките му — някакво доказателство, че змията го бе ухапала.

— Добре съм. Аз съм добре, чуваш ли, Съни! Тя не ме ухапа — гласът му заглуши нейния. Той я вдигна на крака и я разтърси, за да привлече вниманието й. — Погледни ме! — привлечена от силата на уверения му глас, тя го погледна в очите и той продължи по-тихо: — Добре съм.

— Сигурен ли си? — изглежда, не можеше да спре да го докосва. Опипа гърдите му, погали го по лицето, макар с разума си да разбираше, че змията няма как да стигне толкова високо и да го ухапе. През цялото време не спря да трепери. — Мразя змиите — каза с дрезгав глас. — До смърт се плаша от тях. Тя беше под краката ти и ти едва не я настъпи.

— Шшшт… — промърмори той, притегли я в прегръдките си и я залюля. — Всичко е наред. Нищо страшно не се случи.

Тя замълча и се притисна в него, като положи глава на широката му мъжка гръд. Ароматът на Чанс — толкова близък и познат, сега примесен с мириса на машинно масло — й подейства успокояващо. Сърцето му биеше ритмично, като че ли преди минута не се бе случило нищо. Беше надежден и стабилен, като скала, а силното му тяло й даваше утеха.

— О, Боже мой — прошепна. — Това беше ужасно — вдигна глава и се загледа в него с ужас. — Гадост! Аз я докоснах! — дръпна ръката си и рязко я протегна встрани. — Пусни ме! Трябва веднага да си изчистя ръката!

Той я пусна и тя хукна към палатката, за да намери антисептичните салфетки. Извади една от опаковката и започна яростно да трие пръстите си. Чанс приближи зад нея и тихо се разсмя.

— Какво става? Змиите нямат паразити. Освен това, нали вчера ми каза, че не се страхуваш от тях?

— Излъгах те. И не ме интересува имат ли паразити или не. Не искам нито една частичка от тази гадост по себе си.

Чак когато се убеди, че по нея не е останал нито един микроб от гадното влечуго, въздъхна облекчено.

— Вместо да се спускаш като ястреб — каза меко той, — защо не извика, за да ме предупредиш?

Погледна го с празен поглед.

— Не можех.

Изобщо не й мина през ума да изкрещи. Цял живот я бяха учили да запазва самообладание и спокойствие в опасност или критични моменти, за да не издава местоположението си. В такива моменти, нормалните хора щяха да изкрещят, но на нея никога не й позволиха да бъде нормална.

Чанс повдигна с пръст брадичката й и ярки слънчеви лъчи осветиха лицето й. Погледна я с дълъг пронизващ поглед и някаква загадъчна сянка се промъкна в очите му, после я притегли към себе си и склони глава към нея.

Устата му беше свирепа и гладна, а езикът настойчив. Останала без сили тя се притисна към него. Прегърна широките му рамене и отвърна на целувката му, с ярост и същия неистов глад. Глад, който я изпълваше с чувство на неудолетвореност. Затова сега пиеше самия живот от устните му и искаше още.

Ръцете му бяха по цялото й тяло — меките гърди, стегнатото дупе, със сила я притискаше към твърдата издатина между краката си. Осъзнаването, че той иска да я притежава, я изпълни с неудържима потребност да изпита това, от което се бе отказвала в досегашния си живот. Не знаеше дали ще има сили да се отдръпне, но Чанс пръв прекъсна целувката. Вдигнал глава, той стоеше със затворени очи и мрачен израз на лицето.

— Чанс? — попита колебливо тя.

Той изръмжа груба ругатня под носа си, отвори очи и плъзна горещ поглед по цялото й тяло.

— Не мога да повярвам, че спирам това за втори път — произнесе със суров глас, бесен от чувството за неудовлетвореност. — Само за протокола — аз не съм чак толкова благороден. Мътните ме взели… — прекъсна и тежко въздъхна. — Горивопроводът не е запушен. Проблемът сигурно е в помпата. Не трябва да губим време, защото имаме да свършим още много работа, преди да залезе слънцето.

Маргрет! Съни прехапа устни, за да задържи стона си от ужас. Гледаше към Чанс и осъзнаването на грозящата ги опасност легна като тъмна сянка помежду им.

Нямаше да се предаде. Имаше още четири дни.

— Можем ли да излезем оттук по друг начин?

— В пустинята? През август? — Чанс погледна към ръба на каньона. — Ако приемем, че можем да се измъкнем оттук, ще трябва да се придвижваме само нощем, а през деня да търсим убежище, за да се крием от слънцето. След обяд температурата стига четиридесет градуса.

Тя си помисли, че и сега температурата беше над двадесет градуса и изгаряше от жега в дебелия си пуловер. Явно изпитаната по-рано страст не й беше позволила да усети, колко силно пече слънцето. Свали пуловера си и го прибра в чантата.

— Какво ще правим сега?

В златните му очи блесна възхищение и той я прегърна през кръста.

— Ще отида да разузная. Не можем да се измъкнем от тази страна на каньона, но е възможно някъде по-нататък да има изход.

— А, аз какво да правя?

— Търси клони, листа — изобщо всичко, което може да гори. Събери колко можеш повече и ги нареди на купчина.

Чанс се отправи в тази посока, откъдето преди малко се бе върнала Съни — тя тръгна в противоположната. В тази част на каньона храстите бяха повече и можеха да се съберат много съчки за огън. Не искаше да мисли, колко малко щяха да бъдат дървата и колко дълго време щяха да останат тук. Отлично разбираше, че ако не им се отдаде начин за измъкване, скоро запасите им щяха да свършат и те щяха да умрат.

 

 

По дяволите, не искам да продължавам с тази лъжа, мислеше си Чанс, докато крачеше мрачно към високите каменни стени на каньона. Без угризение на съвестта лъжеше терористи, престъпници и високопоставени личности, защо тогава му ставаше все по-трудно да мами Съни? Упорито се опитваше да потисне и скрие дълбоко в себе си честността, искреността и другите черти на характера си, които си позволяваше да разкрива само пред семейството си. Но Съни изключително лесно проникна в душата му. Тя се оказа не точно това, което бе очаквал и сега все повече клонеше към мисълта, че не бе възможно да работи за баща си. В нея се усещаше някаква дълбока порядъчност… всеотдайност и готовност да се притече на помощ. Човек, занимаващ се с тероризъм, не можеше да притежава такива добродетели. По негово мнение, престъпления извършваха лудите и аморалните хора, а тя не беше от тях.

Случаят със змията го разтърси повече, отколкото й бе позволил да види. Не самата змия — носеше ботуши, а и не бе чул характерния звук за предупреждение преди нападение, който змиите издаваха, значи не беше отровна — а нейната реакция. Никога нямаше да забрави начина, по който изглеждаше, смъртно пребледняла, напълно концентрирана и как се спусна напред, като ангел на отмъщението. Сама бе признала, че се ужасява от тези влечуги, но не се поколеба нито за секунда, да му се притече на помощ. Каква смелост й беше необходима, за да докосне змията с голи ръце?

А после бе започнала трескаво да го опипва, за да намери следи от ухапване. С изключение на някои хора и моментите когато правеше секс, Чанс не понасяше чужди докосвания. Научи се да приема обичта в семейството, защото мама и Марис непрекъснато го прегръщаха и целуваха. Обожаваше да играе с племенниците си, особено с любимката си Ник, но семейството му бе единственото изключение. До сега. До момента, в който срещна Съни. И когато в паниката си обхождаше цялото му тяло с ръце, за да разбере дали е наранен, той не пожела да се отдръпне. Напротив, за момент си позволи лукса да изпита истинско удоволствие от докосването й по краката и гърдите си. Но не можеше да се сравнява с това, колко силно му харесваше да спи до нея и да усеща сладките й форми с цялото си тяло. Ръката му се сви в юмрук като си спомни как докосна гърдите й, отново почувства под дланите си прекрасната закръгленост, толкова мека и еластична. Жадуваше да се докосне до голата й кожа, да я вкуси. Искаше да я съблече гола, да я постави под себе си, дълго и бавно да я люби посред бял ден, за да може да види как удоволствието замъглява широко отворените й сиви очи.

При други обстоятелства, ако тя не бе под подозрение, можеше да я заведе на Лазурния бряг или на някой безлюден Карибски остров. На такова място, където по цял ден да се търкалят голи по топлия пясък и да се любят на морския бряг или в затъмнена стая, в която през спуснатите щори можеха да проникнат само слънчеви лъчи. Но вместо това, трябваше да продължава да я лъже, защото дори да не работеше за баща си, оставаше факта, че бе единствената нишка, която можеше да ги заведе до Криспин Хауер.

Точно сега не можеше да се откаже от плана си. Не можеше да й каже изведнъж, че самолетът е в изправност. Благодари на Бог, че тя не разбираше нищо от самолети, защото в противен случай нямаше да повярва на лъжите му. „Чесна Скайлайн“ имаше резервна горивна помпа, точно за такива аварийни ситуации. Не, не трябваше да се отказва, налагаше се да завърши започнатата игра, защото поставената цел бе дяволски важна. Не искаше да рискува, а после да разбере, че тя може и да е замесена до уши в тази работа.

Планът, който детайлно бяха разработили със Зейн, предполагаше, че те щяха да се окажат на ръба — щяха да успеят да оцелеят, но при доста тежки условия и достатъчно правдоподобни, за да не се усъмни Съни. Трябваше да полагат усилия, за да се снабдят с храна, в каньона имаше източник на вода, но тя стигаше само за най-необходимите нужди. Не беше взел със себе си никакви излишни вещи, за да не предизвика съмнения — само вода, одеяло, пистолет и предметите, които се намираха на борда на самолета, като фенера например. По дяволите, тя се бе оказала много по-подготвена, което го правеше предпазлив. За разлика от него, Съни не можеше да предположи екстремната ситуация, в която попаднаха и това, че носеше палатка, изглеждаше доста странно. Тази жена бе пълна с добре пазени тайни.

Чанс стигна до края на каньона. Искаше да се убеди, че нищо не се бе променило от последния път, когато бяха тук със Зейн. През това време не бе имало свличания, които да разрушат непристъпните стени на разлома и да отворят изход. Тънката струйка вода все още се стичаше от цепнатина в скалата. По земята забеляза стъпки на зайци и птици, с които можеха да се хранят. Беше лесно да стреля по тях, но пазеше патроните за извънредни случаи, затова реши да направи капани.

Всичко се развиваше така, както го бе замислил. Планът му работеше. Между тях възникна силно физическо привличане и тя нямаше да се противи дълго, а може би нямаше изобщо да се съпротивлява. Засега не се опитваше да крие повика на желанията си. Задачата му щеше да се улесни, когато станеха любовници. Жените бяха подвластни на сексуалното си удоволствие и се подчиняваха на повика на плътта. Знаеше каква сила има секса и щеше да я използва, за да я накара да му се довери. Жалко, че самият той не можеше да й се довери — всичко щеше да е много по-лесно, ако вярваше в невинността й — но прекалено често бе виждал подлост, злоба и жестокост в човешките души и знаеше, че зад красивото лице, невинаги се криеше добър човек.

Когато реши, че бе минало достатъчно време за проучване на каньона, Чанс се върна обратно. Видя, че Съни все още събира клонки — търсеше ги между изсъхналите храсти и ги редеше в голяма купчина до палатката. Когато той приближи, тя се изправи и се вгледа в него с поглед изпълнен с надежда.

В отговор, Чанс поклати глава.

— Този каньон е като огромна кутия. Няма изход — каза категорично. Добрата новина е, че в далечния му край има вода.

Тя преглътна. Очите й се разшириха — станаха огромни, пълни с тревога и печал.

— Не можем ли да се изкачим по скалите?

— Стените са прекалено стръмни.

Той сложи ръце на кръста си и се огледа.

— За по-голямо удобство трябва да се настаним близо до водата. От тази страна има надвиснала скала, под която можем да се крием от слънцето. Земята под нея е песъчлива и ще ни бъде по-удобно.

Ако въобще можеше да стане удобно, след като спяха в една малка и тясна палатка.

Съни кимна мълчаливо и започна да сгъва палатката. Действаше бързо, без излишно суетене, но Чанс видя, какво усилие полага да запази самообладание. Погали я ласкаво по рамото, чувствайки под дланта си гладката й мека кожа, топла и леко влажна от напрежението.

— Ще се справим — увери я той. — Само трябва да издържим, докато някой забележи дима и ни намерят.

— Ние сме в средата на нищото — каза с треперещ глас. — Ти самият го каза. А аз имам само четири дни до…

— До какво? — попита Чанс, когато тя внезапно млъкна.

— Нищо. Няма значение — загледа се невиждащо в небето, в ясния син простор, който избеляваше все повече, с изкачването на слънцето.

Четири дни до какво? — зачуди се той. Какво щеше да се случи? Може би тя трябваше да направи нещо? Ако се планираше нов терористичен удар? Можеше ли да се извърши без нея?

 

 

След половин километър, стената на каньона рязко се накланяше и образуваният ъгъл правеше по-голяма сянка, отколкото, където се бяха приземили. Работеха съсредоточено, за да преместят лагера на новото място. Чанс носеше тежките неща, а Съни се стараеше непрекъснато да си намира работа, за да се концентрира върху изпълнението на задачата и да изтласка от съзнанието си мислите за Маргрет.

Стана обед. Слънцето бе в най-високата си точка. Жегата бе непоносима и тя въздъхна с облекчение, когато най-после приключиха и се скриха в живителната сянка на надвесената скала. Нишата се оказа по-голяма, отколкото предполагаше — около четири метра широка и три дълбока. Тя надеждно ги защитаваше от изгарящото слънце. Скалата свършваше под ъгъл, като в дълбочина височината й достигаше до половин метър, но по средата бе толкова висока, колкото Чанс да се изправи, без да се удари.

— Ще изчакам да захладнее и тогава ще пренеса останалите неща — каза той. — Не знам ти как си, но аз съм гладен. Да изядем по половин енергийно десертче от твоите, пък за вечеря ще се опитам да хвана заек.

Съни се бе успокоила достатъчно, за да му отговори закачливо с престорено ужасен вид.

— Искаш да изядеш заека Питър?

— В момента бих изял и Великденския заек, ако мога да го хвана.

Опитваше се да я разсмее. Тя оцени усилията му, но не можа да се отърси от депресията, която я бе налегнала, когато се изпари и последната й надежда бързо да се измъкнат от тук.

Бе изгубила апетит, но разопакова едно от десертчетата, раздели го на две и му подаде, като скри факта, че това бе по-голямата половина. Беше много по-едър и имаше нужда от повече храна. Изправени на крака, те ядяха малкия си спартански обяд и наблюдаваха странната промяна на оцветените в бяло скали на каньона.

— Можеш да пиеш вода колкото ти се иска — убедително каза той. — Топлината ни обезводнява дори когато сме на сянка.

Съни послушно изпи една бутилка вода, необходима й да преглътне енергийното блокче. Струваше й се, че всяка хапка става все по-голяма и по-голяма, а преглъщането все по-трудно, затова отгризваше по малко и дъвчеше по-дълго като всеки път пиеше вода, за да преглътне.

След като приключиха, Чанс направи малък кръг от камъни, натрупа в него клони и листа — свежи и изсъхнали — и запали огън. Скоро тънък стълб дим се изви над каньона. Това му отне не повече от пет минути, но когато се върна в сянката на скалата, ризата му бе влажна от пот.

Тя му подаде бутилка с вода и той започна да пие жадно, като в същото време я прегърна през талията със силната си ръка. Привлече я към себе си и когато се напи, я целуна по челото. Това не беше страст, просто я прегърна за утеха. Тя обви ръце около него, доверчиво притискайки се към тялото му, защото имаше нужда от силата и увереността му. Отдавна не й се бе случвало да разчита на някого както сега — доверяваше се единствено на себе си. Винаги й се бе налагало да проучва детайлите, да предвижда всяка евентуална неприятност и да бъде силна. Но никога не бе изпадала в подобна ситуация и сега не знаеше какво да прави.

— Трябва да помисля — каза тя на глас.

— Шшшт. Всичко, което трябва да направим, е да останем живи. Това е най-важното сега.

Беше прав, разбира се. Нищо не можеше да направи сега за Маргрет. Дяволският каньон, спасил живота им вчера, днес се бе превърнал в затвор, от който нямаше измъкване. Налагаше се да играе с картите, които й се паднаха и да не позволява на депресията да отнеме и последните й сили. Оставаше да се надява, че сестра й няма да направи някоя глупост, а ще се покрие. Нямаше представа как щеше да я намери после. Но щеше да открие начин, стига Маргрет да останеше жива и в безопасност.

— Имаш ли семейство, което да се тревожи за теб? — попита той.

Боже, бе опрял ножа до кокала! Съни поклати глава. Тя имаше семейство, но сестра й нямаше просто да се безпокои, тя щеше да реши, че се е случило най-лошото.

— Ами ти? — попита, осъзнавайки, че не знае нищо за мъжа, в когото почти бе влюбена.

Чанс също поклати глава.

— Хайде са седнем — тъй като не намериха нищо подходящо се отпуснаха направо на земята. — После ще донеса две седалки от самолета, за да ни е по-удобно — каза той. — В отговор на въпроса ти — не, нямам никого. Родителите ми умряха, а братя и сестри — нямам. От страна на баща ми имам чичо, мама имаше няколко братовчедки, но никога не сме поддържали връзка.

— Това е тъжно. Семейството винаги трябва да е заедно — ако беше възможно, мислено добави тя. — Къде си израснал?

— На различни места. Баща ми не се задържаше дълго на една работа. Къде са сега родителите ти?

Помълча малко и дълбоко въздъхна.

— Бях осиновена от добри хора. И досега ми липсват — каза тя, като чертаеше рисунки с пръст върху пясъка. — След като не кацнахме снощи в Сиатъл, дали някой ще уведоми Федералното управление по авиация?

— Сигурно вече ни търсят. Проблемът е в това, че ще започнат от района, който регистрирах в плана на полета.

— Отклонили сме се от курса ли? — попита тихо тя. Нещата взимаха все по-сериозен обрат.

— Отклонихме се от курса, когато търсехме място за кацане. Но ако някой претърсва тази област, ще види дима. Просто трябва да поддържаме огъня през целия ден.

— И колко време ще продължи това? Преди да се откажат от търсенето?

Чанс замълча, загледан в небето с притворените си златистокафяви очи.

— Ще продължат, докато смятат, че сме живи.

— Но ако си мислят, че сме се разбили…

— В крайна сметка, ще прекратят търсенето — каза тихо той. — След седмица, може и малко повече, но ще го прекратят.

— Значи, ако не ни намерят, да речем до десет дни… — тя не можа да продължи.

— Няма да се предаваме. Винаги съществува възможност над нас да прелети някой частен самолет.

Не уточни, че възможността бе невероятно малка, нямаше нужда. Бе видяла местността със собствените си очи от високо и знаеше колко тесен и почти невидим за окото е този каньон.

Присви колене и ги обгърна с ръце. Замислено погледна бавните извивки на сивия дим.

— По-рано мечтаех да мога да попадна на място, където никой няма да ме намери. Но и през ум не ми е минавало, че тук няма да има обслужване по стаите.

Чанс се усмихна. Протегна крака напред и се подпря назад с лакти.

— Нищо не може да те отчая за дълго, нали?

— Опитвам се да не си го позволявам. Положението не е толкова лошо, ние сме живи. Имаме вода, храна и подслон. Можеше да бъде и по-зле.

— Имаме си даже и развлечение. В жабката на самолета имам тесте карти. Можем да играем покер.

— Опитваш ли се да мамиш?

— Не е необходимо — провлече той.

— Предупреждавам те. Аз мамя на карти.

— Предупреждението ти е прието. Знаеш ли какво се случва с мошениците?

— Печелят?

— Ако не ги хванат.

— Добрите измамници не ги хващат.

Чанс нави на пръста си кичур от косата й и леко го подръпна.

— Да, но ако те хвана ще си в голяма беда. Това пък е моето предупреждение.

— Ще бъда много внимателна — обеща Съни. Прозявката й я изненада. — Защо непрекъснато ми се спи? Тази нощ, като никога досега, спах много добре.

— Това е от топлината. Защо не си дремнеш? Аз ще поддържам огъня.

— А на теб защо не ти се спи?

— Аз съм свикнал с горещините — повдигна рамене той.

Тя наистина заспиваше, а и нямаше какво друго да се прави. Не й се искаше да влиза в палатката, затова придърпа чантата и положи глава на нея. Чанс мълчаливо издърпа пуловера й и го метна върху коленете й. Следвайки примера му, тя го сгъна и го мушна под главата си, вместо възглавница. След няколко минути вече спеше. Това бе един от тези случаи, когато спиш, но не можеш да си починеш. Съни чувстваше горещината, движенията на Чанс и се безпокоеше за Маргрет. Усещаше мускулите си тежки и изтощени, но това бе по-добре, отколкото завръщането в реалността, което й носеше само главоболие.

Проблемът с дневния сън бе, че след него си разконцентриран и уморен. Дрехите й залепнаха, което не бе изненадващо в тази жега. Когато най-накрая се прозя и седна, слънцето започваше да залязва и обагряше скалите в червени цветове и въпреки че температурата оставаше същата, въздуха вече не изгаряше.

Чанс седеше с кръстосани крака. Дългите му пръсти ловко сплитаха примки от върви и пръчки. Така както бе седнал в сянката на надвисналата скала, напълно съсредоточен върху правенето на капани и начина, по който отразената от пясъка светлина танцуваше по високите му скули, неочаквано я наведе на любопитна мисъл, която изведнъж завладя съзнанието й.

— Прадедите ти са коренни американци, нали?

— От американо-индианското население — разсеяно уточни той. — Всеки роден в Америка е коренен американец, както обичаше да повтаря моя баща — Чанс я погледна и се усмихна. — Разбира се, индианец, също не е точно, както повечето определения. Но да, имам индианска кръв.

— И си бивш военен.

Съни не знаеше откъде точно направи този извод. Може би от сръчността, с която приготвяше примките. Не бе толкова наивна да мисли, че всеки коренен американец умее да прави капани — не и в този свят, не и в този живот. Начинът, по който работеше, й подсказа — бе преминал специално обучение за оцеляване.

Погледна я изненадан.

— Откъде разбра?

Тя поклати глава.

— Предположих. Да започнем с това, как боравиш с пистолета, все едно си роден с него. Умееш да правиш капани. Използваш изразът ще отида да проуча…

— Много са хората, които боравят с оръжие и могат да плетат примки, особено тези, които прекарват повечето време сред дивата природа.

— … и да завършим с речника ти — продължи тя и се усмихна. — Вместо пистолет, казваш оръжие. Така не говорят дори хората, които прекарват много време сред природата.

Чанс я награди отново с мимолетна усмивка.

— Добре. Признавам си, че известно време носих униформа.

— Какви войски?

— Армията. Рейнджър.

Е, това със сигурност обясняваше много от уменията му за оцеляване. Тя не знаеше почти нищо за рейнджърите и другите видове специални подразделения, но бе съвсем сигурна, че принадлежат към елитните войски.

Той постави готовия капан настрана и започна друг. Известно време младата жена го наблюдава как работи и се почувства напълно безполезна. Беше по-скоро пречка, отколкото помощ при плетенето на примките. Почиствайки полата си от мръсотията, тя въздъхна. Проклятие, беше минал само един ден, откакто бяха блокирани тук и тя вече се бе примирила със старите сексуални стереотипи на поведение. Предпочиташе да се предаде красиво.

— Има ли достатъчно вода да си изпера дрехите? Нося ги вече втори ден, а това е повече от достатъчно.

— Вода има, но няма в какво да я налеем.

С ловко движение, Чанс се изправи.

— Ела ще ти покажа.

Те тръгнаха встрани от надвесената скала. Съни започна да се катери по камъните след него, като се стараеше да не ги докосва с ръце, тъй като дори под подметките на обувките си усещаше изгарящата топлина. Когато стигнаха до сенчестото място, изпита истинско облекчение.

— Ето — той посочи тънката струйка вода, спускаща се от скалата. Тук храстите бяха по-големи и по-гъсти, благодарение на водата, а температурата бе с около пет градуса по-ниска. Бе илюзия заради контраста, но зеленината й подейства разхлаждащо.

Като погледна водата, Съни въздъхна. Пълненето на бутилки и миенето, нямаше да представлява трудност, но прането — е… това бе друга работа. Нямаше езерце, нито даже локва, където да накисне дрехите. Водата незабавно попиваше в сухата зажадняла земя, която тук бе по-влажна, но не и мокра.

Единственото нещо, което можеше да направи бе да пълни бутилката, отново и отново, и да полива дрехите, за да отмие мръсотията.

— Това ще отнеме доста време — каза печално.

На лицето на Чанс се появи дразнеща, мъжка самодоволна усмивка. Той изхлузи тениската си през главата и я подаде.

— Знаеш ли, няма за къде да бързаме.

Тя почти му върна фланелката, за да го накара да я облече отново. Не заради думите му. Въпреки че се чувстваше глупаво скромна и бе виждала доста мъжки гърди, гледката на голото тяло на Чанс предизвика в нея вълна на възхищение. Изпъкнали мускули, гладка кожа, като току-що изкована стоманена рамка и шест изпъкнали правоъгълници на корема. Малки черни косъмчета се простираха от едното малко кафяво зърно до другото. Жадуваше да ги докосне. Дланите я боляха да усети под тях гладката кожа и за това с всички сили стисна тениската му.

Самодоволната му усмивка изчезна, очите му потъмняха. Погали бузата й, прекара пръст под брадичката й и я повдигна. Лицето му застина с израз на чисто мъжко желание.

— Ти знаеш, какво ще се случи скоро между нас, нали? — гласът му бе нисък и груб.

— Да — едва успя да прошепне, защото гърлото й пресъхна, когато тялото й отговори на докосването и желанието му.

— Искаш ли го?

Толкова силно, че чак ме боли — помисли тя, вглеждайки се в златистокафявите очи и потрепери заради огромната стъпка, която имаше намерение да направи.

— Да — прошепна Съни.