Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макензи (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Chance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 240гласа)

Информация

Форматиране
in82qh(2012)

История

  1. —Добавяне

Глава 5

Палатка? Чанс погледна надолу и веднага разпозна модела. Бе от типа средства за оцеляване, такива се съхраняваха в подземните убежища — в случай на война или природни бедствия. Използваха ги най-често хора, прекарващи дълго време в диви местности.

— Твърде е малка — каза с извинение Съни, — само за един човек. Търсех най-леката, която мога да нося. Но въпреки това има достатъчно място за двама, ако нямаш нищо напротив да се посвиеш.

Защо е понесла със себе си палатка на борда на самолета, щом се канеше да прекара една нощ в Сиатъл — в хотел — и после да се върне в Атланта? Защо разнася тази тежка чанта със себе си, след като може да я остави на съхранение в багажното? Отговорът можеше да бъде само един — не искаше да се разделя с вещите си. Но как можеше да си обясни факта, че носи толкова много неща?

Нещо тук не беше наред.

Мълчанието му бе изнервящо. Съни погледна към нелепо големият куп вещи и автоматично приключи с изпразване на чантата, извади и облече пуловера и чорапите, а бельото за смяна и козметичните принадлежности прибра обратно. Мислите й се объркаха. Изражението на лицето му я накара да почувства вълна от хлад по гърба си. Това беше твърдост, на която по-рано не бе обърнала внимание. Чак сега си спомни, колко лесно бе неутрализирал нападателя на летището, смъртоносно опасната грация и скоростта на движенията му. Той не беше обикновен чартърен пилот и тя бе изолирана тук, сама с този мъж.

Изпита привличане към него още в първия момент, в който го видя, но не можеше да се отпусне и сляпо да го следва. Беше свикнала да живее с опасностите, но това бе един друг вид заплаха, и нямаше представа под каква форма може да се прояви. Чанс можеше да е просто от онзи тип мъже, които притежават повече сила, в сравнение с другите, един мъж способен да се грижи сам за себе си. Или работеше за баща й. Тази мисъл я охлади още повече и студа проникна чак до костите й, преди да успее да възстанови здравият си разум. Не, това беше невъзможно, той нямаше как да нагласи всичките неприятности, които й се случиха днес. Нямаше начин да узнае, че щеше да бъде на летището в Солт Лейк Сити. Това бе случайност, дължаща се на пропадналия график на полетите. Самата тя не знаеше, че ще бъде на това летище. Ако участваше баща й, щеше да се опита да я хване в Атланта или Сиатъл. Именно поради тази причина всички допълнителни спирки, които бе направила из страната, изключваха неговото участие.

След като мислите й се проясниха и паниката изчезна, Съни си спомни как Чанс я изнесе от самолета, как обви раменете й с одеялото и учтивостта, с която се отнасяше към нея на летището. Той бе силен човек, свикнал да ръководи и да поема рискове. Военно обучение — просветна й изведнъж — как не се сети по-рано. Собственият й живот и живота на Маргрет зависеха от това, колко добре познава хората, колко добре бе подготвена за всяка ситуация, от постоянната й бдителност. Явно привличането, което изпитваше към Чанс и неговото внимание към нея бяха завъртели главата й и бяха намалили предпазливостта й.

— Какво е това? — попита тихо той, като клекна до нея и посочи палатката. — Само не ми казвай, че си смятала да правиш палатков лагер във фоайето на хотела.

Представата за палатката, разпъната във фоайето на разкошния хотел изглеждаше толкова абсурдна, че тя не издържа и се разсмя. Умението й да вижда смешната страна на нещата й бе помагало да не полудее през всичките тези години.

Една силна и голяма ръка внимателно легна върху тила й.

— Съни — с предупреждение каза той, — обясни ми.

Тя поклати глава като се разсмя.

— По волята на съдбата ние ще бъдем заедно тази нощ, но, по принцип, сме непознати. След като се измъкнем оттук, никога няма да се видим отново, така че няма смисъл да започваме тепърва да си споделяме. Ти запазваш твоите тайни, а аз — моите.

В светлината на фенерчето, чертите на Чанс се изостриха. Той въздъхна раздразнено.

— Добре — но засега. Нямам представа защо е толкова важно това за теб. Но ако не мога да поправя самолета, ще останем тук дълго и причината, поради която носиш тази палатка, ще бъде без значение.

Тя потърси лицето му и се опита да разчете спокойното му изражение.

— Това не звучи твърде успокоително.

— Но е истината.

— Когато не се появим в Сиатъл, ще започнат да ни търсят. Гражданският въздушен патрул или другите служби. Нима самолета ти няма устройство за подаване на сигнали?

— Ние сме в каньон.

Не му се наложи да добави друго. Отвесните скали блокираха всички сигнали, с изключение на тези, които се разпространяваха вертикално. Те бяха в дълбок и тесен разлом, ширината на който ограничаваше улавянето на каквито и да е вълни.

— Е добре, по дяволите — каза тя убедително.

Този път се разсмя Чанс, дръпна ръката си от тила й и се изправи.

— Това ли е най-мръсното проклятие, което можеш да кажеш?

— Ние сме живи. Последствията не са толкова лоши, в сравнение с това, което можеше да се случи. Така че оценката на сегашното положение е само по дяволите. Възможно е да успееш да поправиш самолета — Съни повдигна рамене. — Няма причина да хабя истинските ругатни, докато не разберем повече.

Той се наведе и й помогна да се изправи на крака.

— Ако не успея с ремонта, ще ти подскажа необходимите думи. Засега, дай да се заемем с палатката, докато не е станало по-студено.

— Какво ще кажеш да запалим огън?

— Утре ще потърся дърва, ако все още е нужно. Тази вечер ще минем без огън, а трябва да пестим и батерията на фенерчето. Ако се наложи да останем тук за по-дълго ще се нуждаем от него.

— Аз имам неонови пръчки.

— Тях също ще запазим. За всеки случай.

Те разпънаха палатката заедно. Съни би могла да го направи и сама — предполагаше се, че този модел е лесен за сглобяване, а и тя бе тренирала, докато се научи да я разпъва с минимум усилия. Но двама души работеха по-добре и по-бързо. Отстраниха камъните, за да заравнят мястото под палатката, но това не помогна много. Леглото тази нощ нямаше да бъде от най-удобните.

Когато приключиха, Съни погледна подозрително палатката. Дължината й бе напълно достатъчна за Чанс, но… като съпостави ширината на раменете му с тази на палатката реши, че щеше да й се наложи да спи на една страна или… върху него.

Топлината, която се разля от главата до петите й, подсказа какъв избор е направило нейното тяло. Сърцето й заби лудо от предчувствието за принудителната им интимност тази нощ — представи си допира до силната му топла плът. Дали щеше да заспи в прегръдките му?

За негова чест, той не направи нито един провокативен намек, макар че сигурно бе стигнал до същото заключение, ако се вземеше предвид погледа, с който измери палатката. Вместо това, Чанс се наведе, взе от чантата енергийно десертче и каза самодоволно:

— Знаех си, че тази вечер ще вечеряш с мен.

Съни отново се разсмя, очарована от такта и чувството му за хумор и в този момент разбра, че би могла да се влюби в него.

Трябваше да бъде разтревожена, но не беше. Чувството й на загриженост към този мъж леко пропукваше защитната й броня, но след преживяния ужас при кацането изпитваше нужда от стабилност и сигурност. Досега не бе усетила нищо лошо в него, въпреки лекия намек за опасност. В трудни ситуации това качество бе предимство, а не недостатък.

Позволи си да се наслади на тези необичайни чувства, докато ядяха твърде безвкусните, но все пак годни за консумация десертчета, и ги преглъщаха с вода. След като опаковаха всичко, с изключение на двете термоодеяла, прибраха нещата в чантата, за да ги предпазят от насекоми и змии. В тази суха местност нямаше мечки, но може би имаше койоти. Чантата й бе направена от материал, който трудно можеше да се разкъса. Ако койотите надушеха храна, щеше да се разбере дали рекламата е вярна, защото в малката палатка трудно се намираше място за двама, да не говорим за багажа.

Чанс погледна светещият циферблат на часовника си.

— Още е рано, но по-добре да влезем вътре, за да запазим нивото на телесната си температура и да не изгаряме излишно калории, необходими за поддържането й. Ще постелем моето одеяло отдолу, а с твоите две ще се завием.

Съни едва сега видя, че той е все още по тениска.

— Защо не си вземеш якето от самолета?

— Много е обемно, за да спя с него. Освен това, не съм толкова чувствителен към студа, като теб. Без якето ще ми бъде по-удобно.

Той седна, събу ботушите си и ги хвърли вътре, след това влезе в палатката заедно с одеялата. Съни също събу обувките си и се зарадва, че бе обула чорапи, за да пазят краката й топли.

— Хайде, влизай — повика я Чанс. — Пъхни най-напред краката.

Тя му подаде обувките си и се запромъква навътре — краката, тялото, главата. Той бе легнал на една страна, за да й направи място. Но й бе доста трудно да задържи полата по тялото си и да не събере одеялото накуп. Чанс дръпна ципа на палатката, извади оръжието си от колана и го сложи до главата си. Съни разгледа големия автоматичен пистолет и, макар да не бе експерт, се досети, че това е мощно оръжие — 45 калибър, 9 милиметрово. Беше пробвала вече такъв пистолет, но той се оказа прекалено голям и тежък за нейната ръка, затова предпочиташе по-малък.

Той вече бе разопаковал и разгърнал термоодеялата. В малкото затворено пространство Съни ясно усещаше топлината на мъжкото му тяло. И макар в момента да не й трябваше завивка, през нощта, когато станеше по-студено, щяха да имат нужда от всякакъв вид защита.

И двамата се размърдаха, за да се наместят по-удобно. Тъй като Чанс беше по-едър, тя се опита да му направи повече място. Обърна се на една страна и сложи ръка под главата, но телата им продължиха да се докосват.

— Готова ли си? — попита той.

— Готова съм.

Чанс угаси фенерчето. Обгърна ги пълна тъмнина, като в дълбока пещера.

— Слава Богу, че не страдам от клаустрофобия — каза тя, като си пое дълбоко въздух.

Неговият аромат изпълни дробовете й — топъл… различен, не мускусен, а земен, точно такъв, какъвто един мъж трябваше да притежава.

— Просто си представи, че си в безопасност — посъветва я той. — Тъмнината може да ти осигури известна сигурност.

Тя наистина се чувстваше в безопасност. За първи път в живота й — освен, разбира се, мъжа, който лежеше до нея — никой друг не знаеше къде се намира. Нямаше нужда да проверява ключалките, да търси допълнителен изход, да заспива за кратко и да се буди с усещането, че не е спала изобщо. Не трябваше да се безпокои за преследване, подслушване на телефони и всякакви други неприятности, които можеха да й се случат. Притесняваше се за Маргрет, но се стараеше да мисли позитивно. Утре Чанс щеше да намери причината за повредата, щеше да я отстрани и те щяха да продължат пътя си. Естествено, щеше да закъснее с доставката за Сиатъл, но при положение, че се бяха приземили значително благополучно, нямаше никакъв смисъл да се притеснява за пратката. Събитията от изтеклия ден можеха да се развият значително по-лошо, така че трябваше да благодари на съдбата за спокойствието и относително удобното легло. С усмивка помисли, че относително се явява ключовата дума и се опита да се разположи по-удобно. Земята под тях се оказа доста твърда, усещаше я като камък. Всъщност беше огромен камък, покрит с тънък слой прах.

Изведнъж я налегна страшна умора. Събитията от деня — дългия полет с многото прехвърляния, глада, стреса от нападението и почти непоносимото напрежение в последните минути на кацането оказаха непосредствено влияние върху нея. Прозя се и несъзнателно опита да легне по-удобно, обърна се по гръб и отпусна надолу ръка. Лакътят й се удари в нещо много твърдо и той изохка.

— Съжалявам — промърмори тя. Понамести се още малко и по невнимание го удари с коляно. — Тук е толкова тясно, че най-вероятно мога да спя направо върху теб.

Шокирана осъзна, че беше казала думите на глас. Отвори уста, за да се извини още веднъж.

— А мога и аз да легна отгоре.

Думите му спряха почти изреченото извинение. Дробовете й се изпълниха с въздух и не пожелаха да го пуснат обратно. Дълбокият му глас, като ехо, многократно се отрази в тъмнината и в съзнанието й. Внезапно усети всеки сантиметър от тялото му и сексуалното обещание, прозвучало в това единствено предложение. Целувката… тази целувка, можеше да обясни сегашната й реакция. Опасността беше афродизиак, който неотдавна бе изпитала върху себе си. Но тези думи бяха нещо друго — желание, любопитство, предложение…

— Май чувам не?

Дробовете й заработиха отново и тя с усилие си пое въздух.

— Не съм казала нищо.

— Точно това имах предвид — гласът му прозвуча леко развеселен. — Предполагам, че тази вечер няма да имам късмет.

След неговата закачка се почувства по-уверена.

— Определено нямаш. Вече си изчерпа лимита за днес.

— Утре ще опитам отново.

Тя се задави от смях.

— Този смях означава ли, че не съм те изплашил?

Помисли си, че трябва да бъде изплашена или най-малкото обезпокоена. Нямаше представа защо не се почувства така. Дори нещо повече, предложението му й се стори доста съблазнително. Много съблазнително.

— Не, не се страхувам.

— Добре — той се прозя. — Тогава, защо не си съблечеш пуловера и да ми го дадеш вместо възглавница, а ти да легнеш на рамото ми? Така ще ни бъде по-удобно.

Здравият разум й казваше, че е прав. Но същият този здрав разум й подсказваше, че си търси неприятности, ако заспи в неговите обятия. Доверяваше се на самоконтрола му, но не можеше да каже същото за себе си. Чанс се оказа прекалено сексуален. Силен, способен, с чувство за хумор, с лека аура на опасност. Какво повече можеше да иска една жена?

Но най-опасното у него бе способността му да събуди страстта в нея. Преди с лекота отблъскваше ухажорите си и продължаваше напред, без дори да се замисля. Чанс й напомни за всичките неща от които се бе отказала и за дълбоката й самота.

— А ти би ли могъл да ми се довериш? — попита тя едновременно сериозно и шеговито. — Не исках да кажа, че ще спя върху теб. Бях задрямала и думите ми се изплъзнаха неволно.

— Мисля, че ще се справя, дори и след като си починеш. А сега ако спреш да говориш, веднага ще заспиш.

Тя се прозя.

— Знам. Днес за малко не катастрофирахме, извинявай за израза.

— Не сме катастрофирали, а се приземихме достойно на две колела. Хайде, давай пуловера и после можеш да заспиваш.

В палатката нямаше много място къде да седне, за да се съблече, затова Чанс й помогна в борбата с дрехата, сгъна я и я сложи под главата си. После много внимателно, като се притесняваше да не я изплаши, я прегърна с дясната си ръка, притегли я към себе си, и тя положи глава на рамото му.

Това положение се оказа неочаквано удобно и успокояващо. Съни отпусна ръка върху гърдите му, защото не намери друго по-удобно място. Добре, ако трябваше да бъде честна, имаше и други, но те не й изглеждаха толкова безопасни. Освен това й харесваше да усеща биенето на сърцето му под дланта си. Силните ритмични удари събуждаха първичните й инстинкти и удовлетворяваха примитивното й нежелание да остане сама в нощта.

— Удобно ли ти е? — попита с нисък, успокояващ глас Чанс.

— Ъхъ.

С лявата си ръка оправи едно от одеялата и покри раменете й, за да предпази голите й ръце от студа. Съни изпитваше истинско удоволствие да лежи така, заобиколена от мрак и топлина. В просъница желанието й се надигна, стопли я и я направи по-податлива. Гърдите й, притиснати в неговите, се напрегнаха от удоволствие, а чувствителните й зърна се втвърдиха. Дали ги е почувствал и той? — зачуди се тя. Искаше й се да се погали в него като котка и да засили усещането, но се насили да се съсредоточи в ритъма на сърцето му и да лежи мирно.

Когато Чанс я бе целунал, докосна гърдите й. Мечтаеше отново да почувства силната му мъжка ръка върху голата си кожа. Искаше го. Жадуваше докосването му, спомни си вкуса на устите му, мечтаеше да го усети вътре в себе си. Физическият копнеж беше толкова силен, че я заболя от чувството на празнота, което изпита.

Ако утре не се измъкнем оттук, аз ще бъда под него, преди слънцето да залезе — отчаяно си помисли тя, докато потъваше в сън.

 

 

Съни беше свикнала да се събужда веднага, щом усетеше някакво безпокойство. Веднъж под прозореца й изгърмя ауспуха на кола и бе грабнала пистолета под възглавницата си, скачайки от леглото още преди звукът да беше заглъхнал. Беше се научила да спи по всяко време, тъй като знаеше, че във всеки един момент може да й се наложи да се спасява с бягство. Още от времето, когато й се беше наложило бързо да порасне, можеше да преброи на пръстите на едната си ръка нощите в които бе спала спокойно.

Но в прегръдките на Чанс се събуди с усещането за сигурност, а присъствието му не само не й пречеше, но и й помагаше да се отпусне. Неговото тяло я сгряваше, утешаваше и й даряваше чувство на безопасност. Ръката му бавно галеше гърба й. Именно това я бе събудило.

Както и очакваше, през нощта полата й се бе вдигнала и усукала. Краката им се оказаха преплетени, десният й крак лежеше върху неговите. Дънките му бяха износени и меки, но леко грапавата им повърхност се оказа доста груба при допир с вътрешната страна на бедрото й. Не можеше да се каже, че лежи съвсем на него, главата й почиваше на широките му гърди, вместо на рамото му, а под ухото й ритмично и силно биеше сърцето му.

Бавните движения на ръката му не спираха.

— Добро утро — каза Чанс с дълбок и леко дрезгав от съня глас.

— Добро утро.

Съни разбра, че няма желание да стане, макар здравият разум да й подсказваше, че трябва да го направи, колкото се може по-скоро. Слънцето беше изгряло, утринната светлина прозираше през кафявия плат на палатката, обагряйки всичко наоколо в бледозлатист цвят. Беше време Чанс да се заеме с горивната помпа. Тогава щяха да излетят и да се свържат с Федералната агенция по авиация, и да съобщят, че не са се разбили. Знаеше точно какво трябва да направи, но вместо това продължи да лежи, наслаждавайки се на момента.

Той докосна косата й, вдигна един кичур и го загледа как пада обратно.

— Мога да свикна с това.

— Ти и преди си спал с жени.

— Преди не съм спал с теб.

Много й се искаше да попита каква бе разликата, но реши, че е по-добре да не знае. Все едно, нищо добро нямаше да излезе от бързо развиващите се отношения, защото точно сега не можеше да си ги позволи. Трябваше да вярва, че той ще оправи самолета и само след няколко часа щяха да се разделят. Разбираше, че след това никога нямаше да се срещнат. Точно тази мисъл й даде необходимата сила да се откъсне от него, да оправи дрехите и косата си, и да отвори ципа на палатката.

В тесния им топъл пашкул нахлу студен сутрешен въздух.

— Уау — възкликна тя, като пренебрегна коментара му. — Малко горещо кафе ще ни дойде добре, нали? Предполагам, че нямаш термос в самолета?

— Искаш да кажеш, че в комплекта ти за оцеляване не фигурира кафе? — подхващайки шегата й, той не продължи провокиращия разговор.

— Не, само вода.

Съни изпълзя от палатката и той й подаде обратно пуловера и обувките й, които тя навлече бързо. Зарадва се, че дрехите са достатъчно дебели, а не тънки като лятна рокля.

Видя да се подават ботушите на Чанс, а след тях се появи и той самият, като веднага седна на земята, за да ги обуе.

— По дяволите, студено е. Ще отида да си взема якето от самолета. Там ще се погрижа за моите си работи, а ти можеш да отидеш от другата страна, зад тези камъни. Още е рано за змиите да изпълзят от дупките си, но ти все пак си гледай в краката.

Съни извади няколко книжни носни кърпички от джоба на полата си и заобиколи скалите. След десет минути, когато приключи с природните си нужди, изми лицето и ръцете си с влажните салфетки, почисти зъбите и приглади косата си. Почувства се, като нормален човек. Реши, че е дошло време да огледа местността, на която дължаха живота си.

 

 

Каньонът представляваше неголям разлом в земята. На мястото, където се беше приземил самолета, ширината му не надвишаваше петдесет метра, приблизително след четвърт километър леко се разширяваше, но почвата ставаше неравна и камениста. Коритото на потока наистина беше единствената площадка, където един малък самолет можеше да извърши относително безопасно кацане. Веднага след широкото място, каньонът рязко свиваше вляво, затова дължината му оставаше неизвестна. Обраслото с храсти дъно беше покрито с големи скални късове и по-малки камъни. Виждаха се дълбоки бразди, образувани в местата, където дъждовната вода се бе спускала от стръмните стени към потока.

Земята и камъните бяха оцветени във всевъзможни нюанси на червеното, от ръждиво до бежово-кафяво. Листата на храстите бяха белезникаво зелени, сякаш изгорели от слънцето. Някои от тях блестяха в сребристо и се открояваха на фона на преобладаващото червено от обкръжаващите ги скали.

Все едно бяха единствените живи същества там. Не се чуваше пеене на птици или жужене на насекоми. Тя знаеше, че трябва да има малки животинки, с които се хранеха живеещите в пустините места змии и гущери, но в този момент тишината бе почти непоносима. Огледа се и видя Чанс, който се беше навел над двигателя и човъркаше нещо в него. Мушна студените си ръцете в джобовете на пуловера и тръгна към него.

— Не си ли гладен?

— Предпочитам да запазя храната, докато не разбера какъв е проблема — усмихна й се накриво. — Не се обиждай, но не искам да ям от тези енергийни десертчета, освен ако не е абсолютно наложително.

— Ако успеем да излетим от тук, мислиш ли, че ще можеш да издържиш, докато стигнем до някое летище?

— Бинго!

Съни се усмихна и се премести малко напред, за да погледне с какво се занимава той.

— Аз също нямам желание да ям — призна си тя.

Чанс проверяваше системата за подаване на гориво. На лицето му беше застинало онова съсредоточено изражение, което имаха мъжете, когато ремонтираха. Тя се почувства безполезна, ако ремонтираше автомобил би могла да му помогне, но от двигатели на самолети не разбираше нищо.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита най-накрая.

— Не. Ще сваля горивната помпа и ще проверя дали не е запушена.

Тя почака още няколко минути, но да наблюдава работата на друг беше по-скоро скучно, отколкото интересно и започна да става неспокойна.

— Аз ще се разходя, за да проуча местността.

— Не ходи по-далече, отколкото бих могъл да те чуя — каза той разсеяно.

 

 

Макар все още да бе достатъчно прохладно, утрото с всяка минута ставаше по-топло. Слънцето бързо нагряваше въздуха в пустинята. Тя пристъпваше внимателно, като се оглеждаше на всяка крачка, защото изкълчен глезен можеше да се окаже въпрос на живот и смърт, ако се наложи да се спасява с бягство. Някой ден — помисли си тя — изкълченият глезен за мен ще бъде само едно неприятно неудобство, нищо повече. Един ден ще бъда свободна.

Вдигна очи към ясното синьо небе и вдиша чистия, свеж въздух. Полагаше огромни усилия да запази удоволствието от живота като разчиташе на чувството си за хумор, за да запази здравия си разум. Маргрет така и не се научи на това, но тя трябваше да се справя с болното си сърце, което контролираше с лекарства, и заради което трябваше да съблюдава определен начин на живот. За това и бе доста различна от Съни. Лекарствата трябваше да се взимат периодично, което означаваше посещение при лекар за изписване на рецепти. Ако бъдеше принудена да смени лекаря си, щяха да се наложат нови прегледи и изследвания, което бе прекалено скъпо.

А това означаваше, че двете нямаше да могат да се видят никога повече. Беше по-безопасно да не живеят заедно в случай, че някой издирваше две сестри. Нямаше дори телефонния номер на Маргрет. Сестра й я търсеше веднъж седмично на мобилния телефон и винаги звънеше от различни номера. Ако я заловяха, нямаше да може да даде никаква информация на похитителите си, дори и под въздействието на наркотици.

Маргрет щеше да й се обади след четири дни. Ако тя не отговореше или сестра й не позвънеше, всяка от тях щеше да знае, че другата е заловена. В първия случай Маргрет щеше да напусне скривалището си, защото по кода на телефония номер можеха да открият града. Съни не можеше да понесе мисълта за това, което щеше да се случи после. Маргрет, в скръбта и гнева си щеше да се втурне да отмъщава за сестра си.

Четири дни. Проблемът трябваше да бъде в запушената горивна помпа. Просто трябваше да бъде.