Линда Хауърд
Играта на Чанс (5)

Глава 4

— Съни — гласът беше тих, но настоятелен. Една ръка разтърсваше рамото й. — Съни, събуди се.

Тя се разшава, отвори очи и се протегна, за да раздвижи схванатите мускули на гърба и раменете си.

— Пристигнахме ли?

Чанс показа слушалките върху коленете й и тя ги сложи.

— Имаме проблем — каза той спокойно.

Стомахът й се сви, сърцето й заблъска лудо. Никакви други думи не биха могли да предизвикат такъв страх у човек, пътуващ в самолет — помисли си Съни. Пое дълбоко въздух, за да успокои надигналата се паника.

— Какъв е проблемът? — гласът й прозвуча учудващо спокойно. Огледа се, като опита да открие нещо по арматурното табло, въпреки че нямаше представа какво означава всяка една от светещите лампички. След това погледна през прозореца към скалистата местност долу, оцветена в яркочервени и черни цветове. Залязващото слънце хвърляше сенки по острите върхове.

— Къде сме?

— Югоизточен Орегон.

Двигателят се задави и изхриптя. Тя почувства как сърцето й направи същото. В момента, в който чу странния шум, Съни си спомни как в просъница бе доловила същия хъркащ звук на мотора. Подсъзнанието й бе регистрирало промяната, но тя не беше придала кой знае какво значение на това. Сега всичко й се изясни.

— Мисля, че е горивната помпа — добави Чанс в отговор на първия й въпрос.

Спокойно. Трябва да запазя спокойствие. Пое дълбоко въздух, все едно белите й дробове се бяха смалили.

— Какво ще правим?

Той мрачно се усмихна.

— Ще намерим място за кацане, преди да се разбием.

— Винаги съм предпочитала кацането пред разбиването — тя погледна отново през стъклото, изучавайки земята под тях. Навсякъде се виждаха само назъбени планински хребети, огромни камъни, сухо речно корито, прорязващо земята. Абсолютно нищо друго.

— От половин час търся място за кацане.

Това е лошо, много лошо. В равновесието между доброто и злото явно второто взимаше надмощие. Двигателят изхриптя отново и самолета се разтърси. Съни попита с треперещ глас:

— Предаде ли по радиото сигнал за бедствие?

Отново тази мрачна усмивка.

— По средата сме на огромна зона между навигационните кули. Опитах няколко пъти да се свържа, но засега няма отговор.

Везните се наклониха още повече.

— Така си и знаех — промърмори тя. — Целият ми ден върви наопаки… убедена бях, че ако хвана друг самолет ще катастрофирам.

Въпреки положението им, лошото й настроение предизвика у Чанс сподавен смях. Протегна ръка и леко я стисна отзад за тила. Докосването на голямата, топла мъжка длан върху чувствителната й кожа я порази.

— Още не сме се разбили. По дяволите, ще се опитам да направя всичко възможно това да не се случи. Все пак, кацането може да бъде доста твърдо.

Не беше свикнала да я докосват. Научи се да живее без физически контакти и да държи хората на разстояние, въпреки че човешката й природа жадуваше за тази близост. Чанс Маккол я бе докосвал за един следобед много повече, отколкото изобщо бе докосвана през последните пет години. Шокът от удоволствието почти я накара да забрави за бедственото им положение… почти. Погледна пак надолу към скалистия пейзаж.

— Колко твърдо трябва да бъде кацането, за да не се нарече катастрофа?

— Ако излезем от самолета на двата си крака, това е кацане — той сложи ръката си обратно на щурвала, а тя едва не изплака от чувството на загуба, което изпита.

Накъдето и да погледнеше, навсякъде около тях се простираше обширна планинска верига. Шансовете им за оцеляване не изглеждаха много добри. Колко ли време щеше да мине, докато откриеха телата им? И щяха ли да ги открият изобщо? Стисна ръце, мислейки за Маргрет. Без изобщо да се замисля, сестра й щеше да реши, че се е случило най-лошото, а за нея смърт в самолетна катастрофа не бе най-лошото. От мъка тя можеше да напусне убежището си и да извърши някоя глупост, която да доведе и до нейната смърт.

Загледа се в силните ръце на Чанс, които държаха здраво и уверено щурвала. Ясният му класически профил се открояваше на фона на перлените и яркочервени нюанси на небето. Уникално красивият залез, който можеше да се види само в западните щати, вероятно щеше да й бъде последния в живота. А Чанс, сигурно последният човек, когото щеше да докосне. Горчиво и яростно чувство се надигна в нея. За това, че никога не изживя живота си като повечето нормални жени, за това, че не получи възможност да приеме поканата на Чанс за вечеря, че не прекара това пътуване в лек и приятен флирт, че нямаше да й се отдаде шанс да види как в неговите златистокафяви очи ще избухне топлината на желанието.

Беше лишена от толкова много неща, от толкова много възможности. Точно заради това тя никога нямаше да прости на баща си.

Двигателят изхриптя и се задави. Този път равномерният ритъм не се върна. Скова я панически страх. О, Боже, щяха да се разбият! Впи нокти в дланите си, докато се бореше да сдържи обхваналата я паника. Никога не се бе чувствала толкова малка и безпомощна, толкова крехка, с мека плът и тънки кости, които нямаше да издържат на силния удар. Щеше да умре, преди да е започнала истински да живее.

Самолетът рязко трепна и се разтресе от напора на въздушния поток. Наклони се надясно и изхвърли Съни към вратата с такава сила, че дясната й ръката изтръпна.

— Това е всичко — произнесе Чанс, стиснал зъби. Ставите на пръстите му бяха побелели от усилието, което полагаше, за да не изгуби управлението над самолета. Успя да изравни крилата със земята. — Трябва да започна да се спускам, докато все още имам някакъв контрол. Огледай се за най-доброто място за кацане.

Най-доброто място за кацане? Та то нямаше такова. Нуждаеха се от сравнително равно и чисто пространство. Последното такова място, което бе видяла и отговаряше на това описание, бе в щата Юта.

Той повдигна дясното крило и завъртя самолета, така че да има по-добър поглед отстрани.

— Виждаш ли нещо? — попита Съни, с леко треперещ глас.

— Нищо. По дяволите!

— Това ли е думата, която използвате в такава ситуация? Предполагах, че пилотите казват нещо друго, преди да се разбият — хуморът не беше най-силното оръжие, с което можеше да срещне смъртта, но винаги й бе помагал да преживява тежките ситуации.

Невероятно, но той се усмихна.

— Още не сме се разбили, скъпа. Имай ми малко доверие. Обещавам да кажа точната дума, ако много скоро не намерим място за кацане.

— Ако не намериш подходящото място, аз ще я кажа вместо теб — обеща горещо тя.

Те прелетяха над назъбени, осеяни с камъни върхове. Изведнъж дълъг и тесен черен разлом се разкри надолу по склона, като врата към ада.

— Там! — посочи Чанс, като насочи самолета надолу.

— Какво? Къде? — изправи гръб Съни. Отчаяна надежда избухна в гърдите й. Но не видя нищо друго, освен дълга черна яма.

— В каньона. Това е нашия най-сигурен шанс.

Тази черната яма бе каньон? Нима не трябваше да е по-голям? Това по-скоро й приличаше на дупка. Как щеше да се побере самолета в нея? Какво значение имаше, по дяволите, ако това бе единствения им шанс? Сърцето й се качи в гърлото и тя се притисна в седалката, когато Чанс започна да накланя самолета, все по-ниско и по-ниско.

Двигателят спря.

За момент се установи ужасна тишина, по-оглушителна от всякакъв шум.

След това Съни усети, как въздушният поток вече не ги поддържа, а стремително се носи покрай металната обшивка на самолета. Чу биенето на сърцето си, бързо и тежко, чу шепота на дъха си. Долавяше всичко друго, само не това, което най-много искаше — сладкия звук на двигателя.

Чанс мълчеше. Беше съсредоточен да удържи самолета в хоризонтално положение, като го водеше по въздушното течение надолу и надолу, към дългия и тесен процеп в земята. Машината, пикирайки като лист, мина толкова близо до назъбения планински склон вляво, че тя можа да види цепнатините, открояващи се по тъмночервената скала.

Младата жена прехапа устни до кръв. Бореше се с ужаса и паниката, които заплашваха да избухнат в писъци. В никакъв случай не трябваше да разсейва Чанс точно сега. Искаше да затвори очи, но решително ги задържа отворени. Ако й бе дошло времето да умре, не искаше да го направи като страхливка. Не можеше да не се бои, но не трябваше да се държи и малодушно. Щеше да гледа как гибелта приближава към нея, как Чанс се бори да ги запази живи и как се опитва да измами смъртта.

Самолетът се спускаше все по-ниско и все по-дълбоко в черната сянка. Студът стана толкова силен, че проникна през стъклата и стигна до костите им. Не се виждаше нищо. Съни бързо свали слънчевите си очила и забеляза, че Чанс направи същото. Бе присвил очи, за да проучи терена долу, а лицето му изразяваше твърда упоритост.

Земята се носеше към тях, издълбана от потоци и осеяна с камънаци. Мястото се оказа плоско, но не достатъчно равно за кацане. Тя се подпря с крака на пода и се напрегна, все едно опитваше да принуди самолета да се издигне отново.

— Дръж се — гласът на Чанс бе хладен. — Ще се опитам да кацна в коритото на реката. Пясъкът ще забави скоростта ни, така че няма да се разбием в скалите.

Корито на река? Очевидно беше много по-добър в разчитането на подобна местност от нея. Опита се да види водата, но разбра, че всичко наоколо бе съвсем сухо, а самото корито доста тясно.

Приготви се да му пожелае успех, но й се стори съвсем неудачно. Също и беше ми приятно да се запознаем. Най-накрая мина с едно чисто и просто добре.

Всичко стана твърде бързо. Изведнъж спряха да се носят във въздуха. Земята бе под тях и те силно се врязаха в нея. Съни политна напред, колана я задържа и тя се блъсна назад в седалката.

Самолетът подскочи още веднъж, след това се удари силно в повърхността. Тя чу, как в знак на протест, металът изскърца. След това удари главата си в страничния прозорец, като в един момент не чуваше и не виждаше нищо, усещаше само вибрациите и подскачането на самолета. Не можа да се задържи и се замята във всички посоки.

Последва най-тежкият от всички подскоци и зъбите й изтракаха. Самолетът се завъртя странично като издаваше ужасяващи звуци, след това се наклони на една страна и спря. Времето и реалността изчезнаха, престанаха да съществуват. За един дълъг миг Съни изгуби представа къде се намира и какво става.

След това чу глас и целият свят се върна на мястото си.

— Съни? Съни, добре ли си? — притеснено питаше Чанс.

Опита се да дойде на себе си, за да му отговори. Потресена разбра, че от удара при приземяването не можеше да помръдне, бе заклещена от колана с лице към страничния прозорец и с гръб към Чанс. После почувства ръцете му върху своите, чу го да ругае тихо, след което откопча колана, за да облекчи дишането й и облегна тялото й на своето.

Съни преглътна и успя да намери гласа си.

— Добре съм.

Думите прозвучаха не по-силно от хрип. Щом можеше да говори, значи бе жива. И двамата бяха живи. Доверие и радост изпълниха гърдите й. Чанс наистина успя да приземи самолета!

— Трябва да се махнем. Възможно е да има изтичане на гориво — каза той като бутна вратата и скочи, влачейки Съни след себе си като чувал с брашно.

Самата тя се чувстваше така — крайниците й бяха омекнали и трепереха.

Изтичане на гориво. Когато се приземиха, двигателят не работеше, но оставаха акумулатора и кабелите, които можеха да предизвикат късо съединение. И ако искрата стигнеше до горивото, самолета и всичко в него щеше да избухне в пламъци.

Всичко, което бе в него. Думите се блъснаха в мозъка й, като стъклени топчета в кутия и изведнъж с ужас разбра, какво означава това. Нейната чанта се намираше все още в самолета.

— Чакай! — изпищя тя.

Избликът на паника предизвика прилив на адреналин в цялото й тяло, като възстанови част от силата на мускулите й. Извърна се в ръцете на Чанс, хвана се за дръжката на вратата и увисна на нея.

— Чантата ми!

— По дяволите, Съни — изрева той, като се опита да издърпа ръцете й от дръжката. — Забрави за проклетата чанта!

— Не!

Дръпна се от него и започна да се качва обратно в самолета. Потискайки ругатните, Чанс я хвана през кръста и я издърпа.

— По дяволите, аз ще взема тази чанта! Изчезвай от тук! Бягай!

Беше ужасена, че той рискува живота си, а нея праща в безопасност.

— Аз ще я взема — извика и яростно го дръпна за колана. — А ти бягай!

За части от секундата той буквално замръзна като я гледаше шокиран. След това леко тръсна глава, посегна и взе чантата. Съни се опита да му я отнеме, но той й хвърли яростен поглед. Нямаше време за спорове. Чанс прехвърли чантата през лявата си ръка, хвана здраво младата жена над лакътя и помъкна упоритата си пътничка по-далеч от самолета. Обувките й потънаха в мекия пясък. Но тя бързо се изправи и се постара да върви в крак с него.

Отдалечиха се почти на петдесет метра, когато Чанс реши, че са в безопасност. Остави багажа и се обърна към нея като пантера, готова да се хвърли върху прясно месо. Здраво я хвана за раменете с двете си ръце.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — започна той, едва сдържайки яростта си, но изведнъж се спря и погледна лицето й. Изражението му омекна, златистокафявите му очи потъмняха. — Ти кървиш! — каза остро.

Извади от джоба си кърпичка и я притисна към брадичката й. Въпреки грубия тон, докосването му беше изключително нежно.

— Каза, че не си ранена.

— Не съм — Съни вдигна треперещата си ръка, взе кърпичката и изтри брадичката и устните си. Нямаше много кръв и кървенето, като че ли бе спряло. — Прехапах си устните — призна тя — имам предвид, преди кацането. За да не крещя.

Погледът му се вкамени.

— Защо просто не изкрещя?

— Не исках да те разсейвам — треперенето й се усили. Опита да се успокои, но всичките й крайници започнаха да се тресат, а костите й сякаш се превърнаха в желе.

Чанс повдигна лицето й и се вгледа в младата жена, насред сгъстяващия здрач. Дишането му се забави и ругаейки, бавно се наведе и притисна устни в нейните. Въпреки насилието, което Съни усети в него, целувката беше лека и нежна, като едва доловимо докосване. Тя си пое дъх, очарована от мекотата на устните му, топлата миризма на кожата му и неговия вкус. Стисна в ръце тениската му, търсейки силата му и опита да потъне в неговата топлина.

Чанс вдигна глава.

— Това е защото беше толкова смела — промълви той. — Не бих могъл да искам по-добър спътник в самолетна катастрофа.

— В кацането — трескаво го коригира тя. — Това беше кацане.

С последните думи си заслужи още една нежна целувка, този път по главата. Тя сподави стона си и се притисна към него. Започнаха да я обхващат непознати досега за нея тръпки. Чанс държеше леко лицето й в ръце и нежно галеше с пръсти ъгълчетата на устата й, сякаш я изучаваше. Почувства, че устните й се разтрепериха, след което трепета премина по цялото тяло. Той докосна раничката, оставена от зъбите й, след това отново я целуна, но този път в целувката му нямаше нищо нежно.

Тази целувка я потресе. Беше гладна, груба и дълбока. Дори и да имаше причини, поради които не трябваше да й отговоря, не можа да си ги спомни. Вместо това го хвана за китките и се повдигна на пръсти — полуотворените й устни се оказаха срещу неговите — за да улесни достъпа на езика му. Имаше вкус на мъж и секс — тази мощна комбинация я удари в главата по-силно дори и от първокласно уиски. Огънят в гърдите и слабините й растеше. Отчаян стон, на нуждаещ се от удовлетворение копнеж, излезе от гърлото й.

Чанс я прегърна с една ръка, привлече я към себе си и се притисна с цялото си тяло към нея, а целувките му станаха още по-дълбоки и по-силни. Тя обгърна здраво врата му, желаеше да почувства топлата мускулеста плът до себе си и изпита остра нужда да забрави всичко. Инстинктивно се притисна в бедрата му и почувства твърдостта на мъжествеността му. Извика от страст, от жажда и от желание да изгори с всяка клетка на тялото си. Ръката му покри гърдата й, като мачкаше и триеше зърното през блузата и сутиена. Засилващата се болка караше младата жена да се топи от удоволствие.

Изведнъж той се отдръпна.

— Не мога да повярвам — промърмори под носа си.

Чанс свали ръцете й от врата си и се дръпна встрани. Изглеждаше още по-ядосан, отколкото преди, вените на шията му бяха напрегнати.

— Остани тук — дрезгаво каза той, — не мърдай нито крачка. Трябва да проверя самолета.

Остави я да стои на пясъка в сгъстяващия се мрак. Внезапно студа обхвана тялото й, лишено от мъжката му топлина и сила, краката й се подгънаха и тя седна на земята.

 

 

В опит да успокои болезненото си желание, Чанс проклинаше себе си, докато проверяваше самолета за теч на гориво и други повреди. Умишлено направи кацането по-грубо, отколкото бе необходимо. Макар „Чесна“-та да имаше подсилен колесник и подсилена защита на горивопроводите и резервоара — умният и опитен пилот не биваше да приема това за даденост. Трябваше да провери всичко отново, като същевременно продължаваше да играе ролята си.

Не искаше да се преструва повече. Копнееше да се върне, да подпре Съни на един от големите камъни и да й вдигне полата. По дяволите! Какво не беше наред с него? През последните петнадесет години беше преспал с куп красиви и смъртоносно опасни жени, и ако позволяваше на тялото си да реагира, то умът му оставаше винаги хладен. Съни Милър не беше кой знае каква красавица, по-скоро приличаше на палаво момиче, отколкото на богиня. В блестящите й очи имаше смях, а не съблазън. Тогава, защо изпитваше такова горещо желание да я обладае страстно?

Въпросът му нямаше никакво значение, сърдито си напомни той. Но това, че изпитваше влечение към нея бе предимство, което можеше да използва. Нямаше да му се налага да се преструва, което означаваше още по-малка вероятност тя да почувства нещо нередно.

Опасността усилваше чувствата и унищожаваше задръжките. Те бяха сами и между тях беше възникнало определено физическо привличане. Бе организирал първите две условия, третото бе бонус. Ситуация, направо като по учебник. Проучванията на човешкия характер бяха показали, че ако мъж и жена са поставени в опасна ситуация, разчитайки само един на друг, между тях много бързо можеше да възникне емоционална или сексуална връзка. Чанс имаше предимство, защото знаеше, че самолета няма да се разбие и не са на косъм от смъртта. Съни си мислеше, че са изгубени, но той знаеше по-добре. При първия сигнал и Зейн щеше да ги спаси, но не преди да спечели доверието й и да разбере всичко за баща й.

Нещата бяха под контрол. Те дори не се намираха в щата Орегон, както й бе казал, а в Невада, в тесен каньон, който двамата със Зейн, предварително проучиха и избраха, защото в него можеше да се кацне със самолет. Без специална екипировка нямаше да успеят да изкачат отвесните каменни скали, затова бе невъзможно да се избяга. Каньонът беше далеч и от въздушното трасе на търговските авиолинии. Бе изключил транспондера, за да не засекат машината, освен това бяха се отклонили доста от маршрута си. Нямаше да ги намерят.

Съни беше изцяло в негова власт. За което тя дори не подозираше.

Нарастващата тъмнина не му позволи да огледа всички подробности. Явно нямаше опасност, иначе досега самолета да беше избухнал. Чанс се отправи към мястото, където Съни седеше на земята с обвити около коленете си ръце. Проклетата й чанта бе до нея. Когато приближи, тя се изправи на крака.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред. Няма изтичане на гориво.

— Добре — усмихна се тя. — Иначе няма да има смисъл да поправяш помпата, ако няма гориво.

— Съни, ако горивната помпа се е запушила, ще успея да я оправя, но ако е счупена, няма да мога да направя нищо.

Реши да й каже веднага, че на сутринта няма да могат да излетят оттук.

Тя го понесе мълчаливо и разтри голите си ръце, за да прогони студа на пустинята. Температурата падна веднага щом слънцето залезе, това бе още една причина да избере именно това място — за да оцелеят щеше да се наложи да споделят взаимно топлината на телата си.

Той се наведе и вдигна чантата, като отново се учуди на тежестта й, след това хвана Съни за ръката, за да отидат заедно до самолета.

— Надявам се, че имаш палто в тази проклета чанта, след като е толкова важна, че рискуваш живота си заради нея — изръмжа той.

— Пуловер — отвърна тя разсеяно, като гледаше кристалночистото небе, обсипано със звезди.

Черните скали на каньона се извисяваха и от двете им страни, което показваше, че бяха в голяма дупка. Огромна, но все пак дупка. Тя се стресна и отново се сети за проблема.

— Всичко ще бъде наред — каза тя. — Имам малко храна и…

— Храна? Ти носиш тук храна? — и посочи чантата.

— Не много, само за спешни случаи.

От всичките неща, които очакваше да види, храната бе на последно място в списъка. По дяволите, нея изобщо не трябваше да я има. Защо една жена би носила ядене на еднодневно пътуване?

Щом стигнаха до самолета той остави багажа на земята.

— Ще взема някои неща и ще потърсим място за лагер за през нощта. Имаш ли още нещо в чантата?

— Много неща — кимна Съни, но той и не очакваше, че тя ще му разкрие съдържанието й толкова скоро.

Чанс сви рамене и извади собствения си малък сак с багаж, който човек обикновено взима при чартърен полет — тоалетни принадлежности и кат дрехи за смяна. Нямаше да му трябва, но за да изглежда всичко реалистично трябваше да го има.

— Защо не можем да си направим лагера тук? — попита Съни.

— Това е корито на река. Ако някъде в планините завали дъжд, ще се окажем пометени от прииждащите води.

Докато говореше, той взе фенерчето от жабката, одеялото от седалката и пистолета от джоба на пилотската врата на самолета. Мушна оръжието в колана си и покри с одеялото раменете й.

— Имам вода — каза и извади пластмасова бутилка за мляко, пълна с вода. — Така че днес всичко ще бъде наред.

Беше трудно да се намери вода в тази местност. Двамата със Зейн откриха няколко каньона с отвесни стени, в които можеше да се каца, но само в този имаше вода. Едно малко изворче — тънка струйка в скалите в дъното на каньона, но беше достатъчно. Щеше да го намери утре. Подаде й фенерчето, а сам взе сака и чантата.

— Ще вървим натам — нареди той и показа в коя посока искаше да тръгнат.

От едната страна, дъното на каньона се издигаше във връх и единствената равна повърхност се намираше в коритото на реката. Придвижването беше трудно, затова Съни внимателно пристъпваше през камъните и цепнатините. Тя осветяваше земята, за да може Чанс да вижда къде стъпва, тъй като багажът му пречеше.

По дяволите, той искаше тя да се оплаква или поне да бъде разстроена. Искаше да спре да му харесва, тя дори не полагаше никакви усилия за това! Повечето хора щяха да изпаднат в паника и непрекъснато да задават въпроси за шансовете им да бъдат спасени, ако самолета им не можеше да се поправи. Но не и Съни. Държеше се също както и на летището — с лека доза безпокойство и без да се суети. Даже бе прехапала до кръв устните си, за да не го разсейва, когато приземяваше самолета.

Каньонът беше тесен и не им трябваше много време, за да стигнат до отвесната стена. Чанс избра доста равен участък от сива пясъчна почва с купчина огромни камъни, които образуваха полукръг.

— Това ще ни защити, ако се появи силен вятъра през нощта.

— Дали има змии — попита Съни и огледа камъните.

— Възможно е — отговори той и остави чантите. Ако успееше да намери слабото й място, можеше да го използва, за да я привлече по-близо до себе си. — Страхуваш ли се от тях?

— Само когато са в човешки образ — Съни се огледа, за да прецени ситуацията, а раменете й се напрегнаха. Това беше моментно движение, което той нямаше да забележи, ако не я изучаваше така заинтересовано. С почти весела нотка в гласа Съни каза: — Хайде да направим лагера тук и да хапнем. Гладна съм.

Тя приклекна до чантата и набра комбинация от цифри на доста голямата закопчалка. С тихо щракване тя се отвори и Съни дръпна ципа.

Чанс, малко изненадан, че толкова лесно може да разбере съдържанието на чантата, приклекна до нея.

— Какво имаш? Бонбони?

— Нищо толкова вкусно — засмя се тя.

Той взе фенерчето и светна вътре, когато тя започна да изважда нещата. Прилежно наредената чанта можеше да се използва за образец на търговския пътник — в нея нямаше и сантиметър свободно място. Извади запечатан пластмасов пакет и го сложи между тях.

— Ето. Енергийни десертчета — погледна към Чанс. — На вкус са като обикновените, но тези са концентрирани. Едно блокче на ден ще ни даде необходимите сили да оцелеем. Имам дванадесет.

Следващото беше мобилен телефон. Тя се загледа втренчено в апарата, след това вдигна изпълнени с надежда очи към Чанс и го включи. Той знаеше, че тук няма сигнал, но, досещайки се за чувствата й, погледна дисплея — прободе го болка, заради разочарованието, което тя щеше да изпита.

Съни отпусна рамене.

— Няма нищо — тя остави телефона. Без да каже и дума повече продължи с разопаковането на багажа.

Следващото беше бяла пластмасова кутия с червен кръст върху капака.

— Аптечка — прошепна тя и върна кутията обратно в чантата, — таблетки за обеззаразяване на водата, няколко бутилки с вода, портокалов сок, свещи, кибрит — изброяваше Съни, като ги вадеше и слагаше на земята, — лак за коса, дезодорант, паста за зъби, мокри кърпички, четка за коса, маша за коса, сешоар, две термоодеяла — замълча и извади нещо голямо от дъното на чантата — и палатка.