Линда Хауърд
Играта на Чанс (4)

Глава 3

Чанс наблюдаваше Съни през тъмните стъкла на слънчевите си очила и преценяваше реакцията й от неговия отговор. Засега планът му работеше, даже по-добре, отколкото бе очаквал. Тя бе привлечена от него и не се опитваше много да го крие. Единственото, което трябваше да направи, бе да се възползва от това увлечение и да спечели доверието й. При нормални обстоятелства, за това щеше да е необходимо време и определени действия, но той беше планирал тя да се окаже в ситуация, която не можеше да се нарече нормална в смисъла на думата — животът и безопасността й щяха да зависят изцяло от него.

За изненада на Чанс, Съни продължи да гледа пред себе си като се престори, че не бе чула думите му. Усмихна се кисело и се замисли: може би не бе разбрал правилно и тя не беше увлечена по него? Не, тя го гледаше с явен интерес, а от опит знаеше: жените не се взират в един мъж, ако не са привлечени от него.

Изненадващото в случая бе, колко привлекателна я намираше той. Не го очакваше, но сексуалното привличане винаги е било като непокорен демон, който действа извън всякаква логика. От снимките в досието й знаеше, че Съни Милър е привлекателна златокоса блондинка, с падащи по раменете коси и искрящи сиви очи. До срещата им не предполагаше, че е толкова дяволски съблазнителна. Погледна я отново, този път я прецени чисто по мъжки. Средна на ръст, малко по-слаба, отколкото той харесваше, почти деликатна… почти. Бялата блузка без ръкави откриваше силни ръце с лек загар, което говореше, че младата жена често работи на открито. Добрият агент винаги поддържа отлична физическа форма, затова очакваше да е по-силна, отколкото изглеждаше. Може би нежната й фигура заблуждаваше доста хора.

И точно тя, по дяволите, успя да свари Уилкинс неподготвен. Наложи му се да скрие усмивката си. Докато Съни беше отишла до гишето за регистрации, за да провери полета, анулирането на който организира той, Уилкинс му разказа как младата жена го бе удряла с чантата си, която бе стискала в едната ръка и че тази проклета чанта сигурно тежала цял тон, тъй като едва не го съборила на земята.

Досега, Уилкинс и другите трима — мис Файн и двамата полицаи — вероятно бяха изчезнали от летището. Истинската служба по сигурност получи заповед да стои настрана от случващото се и всичко мина като по масло, макар Уилкинс да се разсърди, че се отнесоха толкова грубо с него. Първо тази малка вещица едва не ми счупи ръката, а после ти се опита да ми счупиш гърба — ръмжеше той, докато другите се смееха.

Какво ли имаше в тази чанта? Съни я стискаше така, сякаш вътре бяха скъпоценностите на короната, даже не му позволи да й помогне, докато вървеше до него. С голямо нежелание му я подаде, за да я натовари в багажното отделение на самолета. Беше изненадан колко тежка се оказа тя, прекалено много за един комплект дрехи за смяна и няколко предмета, необходими за еднодневно пътуване с преспиване, дори да се предположи наличието на сешоар и огромно количество козметика. Тази чанта тежеше около двадесет килограма, ако не и повече. Е, той скоро щеше да разбере какво има в нея.

— Какво щяхте да правите с този човек, ако го бяхте хванали? — попита мързеливо, отчасти да поддържа разговора, засилвайки връзката между тях, и отчасти, защото наистина изпитваше любопитство. Тичаше след Уилкинс с такова свирепо и непреклонно изражение, все едно беше решена да го преследва докрай.

— Не знам — каза мрачно, — просто знаех, че не мога да допусна това да се случи отново.

— Отново? — по дяволите, дали щеше да му разкаже за Чикаго?

— Миналия месец един мъж грабна куфарчето ми на летището в Чикаго — тя удари с ръка по седалката. — Това се случва за първи път, откакто работя като куриер. И само месец по-късно се повтори — накрая ще ме уволнят. По дяволите, сама бих се уволнила, ако бях шеф.

— Не го ли хванахте, този в Чикаго?

— Не. Получавах си багажа, когато той ми грабна куфарчето, излетя като куршум през вратата и изчезна.

— А Службата за сигурност? Те не се ли опитаха да го хванат?

Погледна го над големите слънчеви очила.

— Шегуваш ли се?

Той се засмя.

— Предполагам, че е така.

— Загубата на още една пратка щеше да бъде катастрофа, поне за мен. Нямаше да се отрази добре и на компанията.

— Знаеш ли какво има в чантата?

— Не, и нямам желание да разбера. Няма значение. Възможно е някой да изпраща килограм салам на умиращия си чичо Фреди, или може да са диаманти за един милиард долара — не че някой ще изпрати диаманти с куриерска служба — но ти разбираш какво имам предвид.

— Какво стана, след като откраднаха пакета в Чикаго?

— Компанията, в която работя, загуби много пари, но те вероятно ще се възстановят от застраховката. Клиентът няма да потърси повече услугите ни и няма да ни препоръча.

— А с теб, какво се случи? Наказаха ли те?

Знаеше, че нищо подобно не е станало.

— Не. Но щях да се чувствам по-добре, ако поне ме бяха глобили.

По дяволите, тя е истинска професионалистка — помисли си с възхищение. Ако не това, казваше истината и нямаше никакво отношение към инцидента в Чикаго миналия месец. Възможно, но твърде малко вероятно. В крайна сметка нямаше значение дали има нещо общо с кражбата на чантата или не. Чанс бе благодарен на съдбата, че това се бе случило, в противен случай Съни нямаше да се озове в полезрението му и той нямаше да попадне на следата водеща към Криспин Хауер.

Не смяташе Съни за невинна. По негово мнение, беше затънала до уши. Оказа се по-добра артистка, отколкото очакваше. Достойна за Оскар, толкова добре играеше. Ако не беше кражбата и измамната й сила, можеше да й повярва напълно, че не знае нищо за баща си. Беше научен да събира малките, незначителни детайли в една цялостна картина, а опитът му го правеше двойно по-циничен. Хората искаха най-вече да вярват повече в тяхната невинност, отколкото те твърдяха, че са честни. Най-добре се отдаваха преструвките на тези, които имаха какво да крият. Това го знаеше много добре — самият той беше експерт в укриване на черните тайни в душата си.

За момент се зачуди какво ще си помислят за него, след като бе готов да спи със Съни, като част от плана за спечелване на доверието й. Най-добре бе да не мисли за това сега. Все някой трябваше да свърши мръсната работа и да направи това, което обикновено хората избягваха да правят, за да ги защити. Сексът беше… просто секс, част от работата. Можеше да отдели чувствата от действията си, дори го очакваше с нетърпение.

Работа? Кого заблуждаваше? Едва можеше да дочака времето, когато щеше да бъде в нея. Беше го заинтригувала с тренираното си, стегнато тяло и с блясъка, излъчван толкова често от ясните й сиви очи, като че ли се забавляваше, както със себе си, така и със заобикалящия я свят. Беше очарован от нейните очи със светли петънца, които ги правеха да изглеждат като бледосини диаманти. Много хора мислеха сивите очи за бледосини. Когато се намираше в близост до нея можеше да види, че определено бяха блестящо сиви. Но най-вече бе заинтригуван от лицето й, което бе откровено и весело, спокойно можеше да бъде лице, красящо корицата на списание „Мис Таен агент“. Как може да изглежда по-сладка от ябълков пай и в същото време да работи в тесни връзки с най-издирвания терорист от неговата картотека?

По-голямата част от него я презираше за това, с което се занимаваше. Животинската му същност обаче беше развълнувана от опасностите в предстоящата игра, от предизвикателството да я заведе в леглото си и да я убеди да му вярва. Когато се окажеше вътре в нея, нямаше да мисли за стотиците невинни хора убити от баща й, а само за съединяването на телата им. Нямаше да рискува да мисли за нищо друго, за да не се издаде случайно чрез някое изражение на лицето си, което жените така умело долавяха. Не, щеше да прави любов с нея, все едно бе намерил сродна душа. Защото това бе единствения начин, по който можеше да я заблуди.

Беше много добър в това да накара една жена да се почувства най-желаната на този свят. Знаеше точно как да я привлече, да я тласне към себе си, без да я изплаши. Тези мисли го върнаха отново към Съни, която напълно игнорира първия му аванс. Усмихна се леко на себе си. Тя наистина ли мислеше, че това ще проработи?

— Ще вечеряш ли с мен тази вечер?

Задълбочена в мислите си, тя едва не подскочи.

— Какво?

— Вечеря. Тази вечер. След като предадеш пратката.

— Ох! Но… Трябва да я предам в девет. Ще бъде късно и…

— И ти ще бъдеш сама, и аз ще бъда сам, освен това трябва и да ядеш. Обещавам да не хапя. Може да се облизвам, но няма да хапя.

За негово учудване, тя избухна в смях.

От всички реакции, които очакваше, смеха не бе сред тях. Отпуснала глава назад в облегалката, тя се смееше толкова непринудено и искрено, че той усети как сам започва да се усмихва в отговор.

— Може да се облизвам, но няма да хапя. Добре казано. Трябва да го запомня — каза, усмихвайки се.

След малко, когато тя не каза нищо повече, той разбра, че го е пренебрегнала отново. Поклати глава.

— Това действа ли при повечето мъже?

— Кое да действа?

— Игнорирането, когато те молят за среща. Побягват ли, подвили опашка?

— Не обръщам внимание на подобни неща — усмихна му се тя. — Ти ме изкара фаталната жена, която разбива сърца наляво и надясно.

— Най-вероятно, си. Но ние, момчетата, сме силни. Може да кървим вътрешно до смърт, но външно запазваме такова изражение на лицето, че никой да не се досети за това — той й се усмихна. — Вечеряй с мен.

— Ти си упорит, така ли?

— Все още не си ми отговорила.

— Добре. Отговорът ми е — не. Ето, отговорих ти.

— Грешен отговор. Опитай отново — и добави тихичко: — Знам, че си уморена и с тази часова разлика във времето, за теб би трябвало да е вече полунощ. Но това е само храна, Съни, а не вечеря с танци, която може да почака до втората ни среща.

Тя отново се разсмя.

— Упорит и самоуверен — замълча и направи иронична гримаса, — отговорът ми е все още отрицателен. Не ходя по срещи.

Този път Чанс беше повече от изумен, той беше потресен. От всички обяснения, които очакваше да чуе, точно това изявление никога не му бе идвало на ум. По дяволите, нима толкова много се бе заблудил?

— Изобщо? Или само с мъже?

— Изобщо — направи безпомощен жест. — Виж, точно затова се опитах да не ти обръщам внимание — не исках да ти обяснявам, че по никакъв начин няма да приема поканата ти. Не, не съм лесбийка. Определено харесвам мъжете, но не ходя по срещи. Край на обяснението.

Облекчението беше толкова силно, че той се почувства замаян.

— Щом ти харесват мъжете, защо не ходиш на срещи?

— Виждаш ли? — пое си разочаровано въздух. — Не прие този отговор и веднага започна да задаваш въпроси.

— По дяволите, да не си мислиш, че просто ще сменя темата? Има нещо между нас, Съни. Аз го знам и ти го знаеш. Или ще игнорираш и този факт?

— Точно това ще направя.

Той се замисли — дали бе разбрала, че току-що си призна.

— Да не си била изнасилена?

— Не! — извика, излизайки извън контрол. — Просто… не… ходя на срещи.

Много е хубава, когато губи самообладание — развеселен помисли Чанс и се усмихна.

— Много си сладка, когато се ядосаш.

Тя изсумтя, след това се разсмя.

— Как да се ядосам, когато говориш такива неща?

— Не можеш. Такава беше идеята.

— Добре. Това подейства, но няма да променя решението си. Съжалявам — нежно каза тя, — това е просто… Имам си причини. Нека да го оставим. Моля те.

— Добре — той замълча. — Засега.

Тя издаде преувеличен стон, което предизвика у него нова усмивка.

— Защо не се опиташ да подремнеш малко? — предложи й. — Сигурно си уморена, а имаме още доста път пред нас.

— Добра идея. Освен това, докато спя не можеш да ме тормозиш.

С този ироничен отговор, Съни положи глава на облегалката. Чанс се протегна зад седалката и извади сгънато одеяло.

— Ето, използвай го вместо възглавница. Да не ти се схване врата.

— Благодаря.

Тя свали слушалките, мушна одеялото под главата си и се настани по-удобно.

Чанс мълчеше, и от време на време я поглеждаше, за да се убеди, че наистина бе заспала. След петнадесет минути дишането й стана дълбоко и равномерно. Почака още известно време, след това насочи самолета малко на запад, точно срещу залязващото слънце.