Линда Хауърд
Играта на Чанс (3)

Глава 2

И ако цялата тази командировка не е живо доказателство за закона на Мърфи — помисли си с отвращение Съни Милър, докато чакаше на летището в Солт Лейк Сити обявяването на нейния полет. Ако изобщо го обявяха — нещо, в което тя вече се съмняваше. За днешния ден, това бе петото летище, а тя се намираше на почти хиляда километра от целта си — Сиатъл. Предполагаше се, че полетът ще бъде директен — Атланта-Сиатъл, но поради някакви технически причини го отмениха, а пътниците бяха насочени към други полети, от които никой не беше директен.

От Атланта летя до Синсинати, от Синсинати — до Чикаго, от Чикаго — до Денвър, а от Денвър — до Солт Лейк Сити. Поне все още се придвижваше на запад, не се връщаше назад, а полетът от Солт Лейк Сити, при условие, че все пак се състоеше, трябваше накрая да завърши с приземяване в Сиатъл.

По начина, по който протичаше този ден, скоро можеше да се очаква катастрофа.

Беше уморена. Не бе яла нищо, освен фъстъци, а се страхуваше да потърси нещо за хапване, да не би в нейно отсъствие да обявят полета. Тогава качването щеше да стане за рекордно кратко време и тя можеше да го изпусне. Когато действаше закона на Мърфи, всичко бе възможно. Направи си мислено бележка — да намери този Мърфи и да го удари по носа.

При тази мисъл настроението й се подобри. Отново седна на пластмасовия стол и извади книгата с меки корици, която четеше през целия ден. Бе уморена и гладна, но нямаше да се подаде на отчаянието. Ако имаше нещо, в което беше добра, то това бе да извлича най-доброто от всяка ситуация. Някои от пътуванията й бяха гладки като коприна, други като трън в задника. Докато съществуваше равновесие между доброто и лошото, тя можеше да се справи.

С изграден вече навик, преметна дръжката на меката кожена чанта през рамо, за да не й я изтръгнат от ръцете. Някои куриери закопчаваха чантата или куфарчето за себе си с белезници, но в нейната компания съществуваше убеждението, че белезниците привличат излишно внимание. Бе по-добре да се слее с тълпата от бизнес класата, отколкото да се отличава. Белезниците на практика крещяха: Важен товар!

След случката в Чикаго преди месец, Съни стана двойно по-предпазлива и сега едната й ръка беше постоянно върху чантата. Нямаше представа какво има в нея, но това беше без значение. Работата й се състоеше в доставяне на съдържанието й от точка А до точка Б. Когато миналия месец в Чикаго някакъв зеленокос пънкар дръпна чантата от рамото й, тя изпита едновременно унижение и ярост. Винаги бе бдителна, но очевидно този път недостатъчно. Сега имаше голямо петно върху репутацията си. Бе разтревожена най-вече, че са я хванали неподготвена. От люлката я бяха научили да бъде предпазлива и да внимава за това, което се случва около нея. Щом този пънкар я бе изненадал, значи не беше толкова наблюдателна, както предполагаше. Ако един пропуск можеше да означава разликата между живота и смъртта, то тя нямаше право на грешки.

Споменът за инцидента я разтревожи. Прибра книгата обратно в чантата си и съсредоточи вниманието си върху хората наоколо.

Стомахът й изкъркори. Имаше храна в ръчната чанта, но тя бе само за екстрени ситуации — сегашната не беше такава.

Наблюдаваше гишето за регистрации, където двама представители на авиокомпанията внимателно отговаряха на въпросите на нетърпеливите пътници. От недоволното изражение по лицата на хората, които се връщаха и сядаха на местата си, разбра, че новините не бяха добри, следователно имаше достатъчно време да намери нещо за ядене.

Погледна часовника си — един и четиридесет и пет следобед, местно време. Трябваше да достави съдържанието на чантата в Сиатъл в девет часа вечерта, Тихоокеанско време. Това бе изключително лесно, но събитията се развиваха така, че започна да губи вяра във възможността, поръчката да бъде изпълнена навреме. Мразеше идеята да телефонира в офиса и докладва за още един провал, дори да нямаше вина за това. Ако авиокомпанията в скоро време не се раздвижеше, щеше да се наложи да предприеме нещо. Клиентът трябваше да бъде информиран, ако пакета не може да пристигне по график.

Когато се върнеше от обяд, ако все още нямаше новини за полета, щеше да се наложи да търси друга авиокомпания, макар че бе разгледала вероятните маршрути и нито един от вариантите не бе подходящ. Оказа се в истински ад от провалени полети. Ако не измислеше нещо, бе длъжна да телефонира.

Като държеше здраво чантата в едната си ръка, а собствения багаж — в другата, Съни тръгна из залата да търси храна, която да не е от автомат. Поток от пристигащи пътници се изсипа през вратата вляво от нея и тя мина вдясно, за да избегне сблъсъка. Предприетата маневра не проработи — някой блъсна Съни в рамото и тя инстинктивно се огледа.

Там нямаше никой. Мигновената реакция, придобита през годините, за поглеждане назад през рамо я спаси. Автоматично стисна по-силно чантата и в същата секунда почувства срязването на каишката. Кожената дръжка меко падна от рамото й.

По дяволите, не отново!

Съни бързо се наведе и се завъртя като замахна с тежката ръчна чанта към нападателя. Зърна жестоки тъмни очи и неприятно брадясало лице, след това вниманието й се прикова в ръцете му. Едната ръка на нападателя държеше ножа, с който бе срязал кожената дръжка, а другата стискаше чантата, като се опитваше да я изтръгне от ръцете й. Ръчната й чанта удари мъжа по рамото, това го изненада, но не охлаби хватката му.

Съни дори не си помисли да крещи или да изпада в паника. Беше твърде ядосана, за да реагира. А и така щеше да отклони вниманието си. Вместо това се приготви да удари още веднъж, като сега се целеше в ръката, която стискаше ножа.

Около нея се чуваха напрегнати гласове, пълни с объркване и тревога. Хората се опитваха да се отдръпнат по-надалеч. В опита си да избягат, се блъскаха в другите пътници, които минаваха оттам. Малко бяха тези, ако изобщо имаше някой от обкръжаващите я, които разбраха какво стана. Всичко се случваше твърде бързо. Не можеше да разчита на помощ, затова игнорира шума и съсредоточи вниманието си върху кретена, чиято мръсна ръка дърпаше чантата й. Шляп! Удари го отново, но той не изпусна ножа.

— Кучка! — изръмжа той и замахна към нея.

Тя отскочи назад и пръстите й отпуснаха чантата. Тържествуващ, нападателят изтръгна плячката си от ръцете й. Съни хвана висящата каишка, но бързо като сребърна светкавица ножът преряза дръжката. Внезапно лишена от опора, тя се олюля назад.

Крадецът се завъртя и побягна. Като се опита да запази равновесие, Съни извика:

— Спрете го! — и хукна да го гони.

От лявата страна на дългата й пола имаше цепка, която позволяваше да се движи с широки крачки, но идиота имаше предимство, заради дългите си крака. Беше й трудно да тича, тъй като ръчната чанта я удряше по бедрата, но нямаше намерение да я оставя. Упорито продължи да го гони, въпреки че беше безполезно. Отчаянието стегна в здрав възел стомаха й. Молеше се някой от тълпата да се направи на герой и да спре нападателя.

Молитвата й бе чута.

Един висок мъж, който стоеше отпред, с гръб към залата, се обърна и погледна почти небрежно в посока на врявата. В момента кретенът се намираше почти наравно с него. Съни пое по-дълбоко въздух, за да може да извика още един път: „Спрете го!“ — макар да знаеше, че крадецът щеше да мине покрай него, без мъжът да има време да реагира. Така и не извика.

Високият мъж хвърли един поглед на ставащото и с движение, толкова плавно и красиво като балетен пирует, се измести, завъртя се и нанесе удар с крак. Ударът попадна точно в дясното коляно на нападателя и той загуби равновесие. Претърколи се един път и се приземи по гръб с проснати над главата ръце. Чантата прелетя през залата, удари се в стената и падна в потока от пътници. Един мъж я настъпи, а другите се опитаха да я заобиколят.

Съни веднага тръгна натам, преди някой друг ловък крадец да се опита да открадне чантата, но с периферното си зрение продължаваше да следи ставащото.

С друго, също толкова бързо и красиво движение, високият мъж се наведе и преобърна кретена по корем, като натисна с голямата си длан двете му ръце на гърба.

— Оооо! — изкрещя нападателя. — Копеле, ще ми счупиш ръцете!

В отговор, ръцете му бяха извити още по-силно. Той изкрещя отново, но този път без да каже дума.

— Дръж си езика зад зъбите — предупреди го мъжът.

Съни спря до спасителя си.

— Внимавайте! — каза задъхано. — Той има нож.

— Видях. Изпусна го, когато падна.

Без да поглежда, мъжът посочи с брадичката си наляво. Докато говореше, той издърпа колана от панталона на крадеца и направи от него проста, но ефикасна примка около китките му.

— Вземете ножа, преди някой друг да го грабне и да изчезне. Направете го само с два пръста и го дръжте за острието.

Изглежда непознатия знаеше какво прави, затова Съни го послуша, без да задава въпроси. Извади от джоба на полата си, книжна носна кърпичка и предпазливо вдигна ножа, така както й бе казал, като се постара да не изтрие отпечатъците върху него.

— Какво да правя с ножа?

— Дръжте го, докато дойде Службата за сигурност.

Той наклони тъмнокосата си глава към един служител на авиокомпанията — вероятно носач, който пристъпваше нервно, като че ли не знаеше какво да предприеме.

— Службата за сигурност уведомена ли е?

— Да, сър, — отговори носачът, с разширени от вълнение очи.

Съни приклекна до своя спасител.

— Благодаря ви — каза тя и посочи чантата с висящата на две дръжка. — Той преряза каишката и ми взе чантата.

— Моля, на вашите услуги — отговори мъжът и с усмивка се обърна към нея, като за първи път й даде възможност да го разгледа добре.

Първият поглед на Съни към непознатия едва не стана последен. Стомахът й се сви. Сърцето й подскочи. В дробовете й не остана въздух. Уау! — помисли си и се опита незабележимо да си поеме дълбоко дъх.

Той беше най-добре изглеждащия мъж, когото някога бе виждала. Не би казала, че е привлекателен. Зашеметяващо красив. Точно тази фраза й дойде наум.

Леко замаяна, Съни отбеляза малко дългата му и леко рошава черна коса, която падаше върху яката на кафявото му кожено яке, гладката загоряла кожа с цвят на мед, обградените с гъсти черни мигли очи, толкова ясно светлокафяви, че изглеждаха златни. И тъй като това не бе достатъчно, беше благословен с фин прав нос, високи скули и с такива плътно очертани красиви устни, че тя изпита див порив да се протегне напред и да го целуне.

Вече знаеше, че спасителят й бе висок, сега имаше време да обърне внимание на широките му гърди, плоския корем и стегнатите бедра. Майката Природа наистина е била в добро настроение, когато го бе създала. Беше прекалено съвършен и прекрасен, за да бъде реален. Чисто мъжката твърдост в изражението на лицето му и тънкия белег във формата на полумесец на лявата му скула само добавяха нови щрихи към общото впечатление. Когато погледна надолу, видя още един белег, който пресичаше задната част на дясната му ръка — вертикална линия, която изглеждаше бяла на фона на загорялата кожа.

Белезите по никакъв начин не намаляваха неговата привлекателност, напротив, доказателствата за суров живот, само я подчертаваха и недвусмислено заявяваха, че това бе истински мъж.

Бе толкова вглъбена, че й трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че и той я разглежда с учудване и интерес. Почувства бузите си пламнали от срам, когато непознатият срещна беглият й оценяващ поглед. Е, добре де дългият й оценяващ поглед.

Но за съжаление нямаше излишно време да се захласва, затова Съни се насили да се концентрира върху належащите проблеми. Кретенът мърмореше и сумтеше, и демонстрираше нечовешки мъки. Тя се съмняваше, че изпитва толкова силни болки, въпреки че ръцете му бяха вързани и коляното на нейния герой го притискаше в кръста. Получи си чантата, но не беше сигурна какво трябва да прави с нападателя си. От една страна, бе неин граждански дълг да остане и да повдигне обвинение срещу него, но от друга — ако скоро обявяха полет й, можеше да не успее да го хване и после трябваше да отговаря на въпроси и да попълва формуляри.

— Идиот — измърмори тя. — Ако си изпусна самолета…

— Кога е той? — попита нейният герой.

— Не знам. Полетът има закъснение, но може всеки момент да повикат пътниците да се качват на борда. Ще отида да проверя на гишето за регистрации и ще се върна.

Непознатият кимна с одобрение.

— Аз ще пазя нашият приятел и ще поговоря със Службата по сигурността до вашето завръщане.

— Само за минутка — увери го Съни и бързо тръгна към гишето.

То беше окупирано от ядосани и разстроени пътници, които изглеждаха много по-развълнувани, отколкото преди малко. Бързо погледна към таблото и видя, че вместо ЗАКЪСНЕНИЕ, се беше появил надпис ОТМЕНЕН.

— По дяволите — изруга под носа си, — по дяволите, по дяволите, по дяволите!

Пропадна и последната й надежда да се добере навреме до Сиатъл и да изпълни поръчката. Освен ако не се случеше още едно чудо. Да поиска две чудеса за един ден беше може би твърде много, все пак.

Време е да позвъня — уморено помисли младата жена, — но трябва най-напред да привърша с този кретен и Службата за сигурност на летището. Върна се обратно и установи, че в малката й драма беше настъпило изменение. Двама полицаи водеха крадеца от общата зала към служебните помещения на летището, далеч от любопитните погледи на останалите пътници.

Нейният герой чакаше. Когато я забеляза, каза нещо на служителите по сигурността и се запъти към нея.

Сърцето й подскочи от чисто женска реакция на удоволствие. Боже, колко беше приятно да го гледа. В облеклото на непознатия нямаше нищо особено: черна тениска под старо кожено яке, избелели дънки и очукани ботуши. Той носеше дрехите си с увереност и изящество, които говореха, че му е много удобно в тях. Съни си позволи за момент да съжали, че повече няма да го види, след като този инцидент приключеше, но почти веднага отхвърли това чувство. Нямаше право да се надява на някакво развитие в отношенията им, ако изобщо съществуваше такава възможност, нито с този мъж, нито с който и да е друг. Тя винаги пресичаше още в зародиш възможността за създаване на близки връзки, защото щеше да бъде нечестно по отношение на мъжа, а и на нея не й трябваха емоционални притеснения. Може би, някога щеше да бъде в състояние да се установи на едно място, да започне да ходи на срещи, да се влюби и да се омъжи, да има деца, но не сега. Това, все още, беше твърде опасно.

Когато спря до нея, мъжът със старомодна учтивост взе ръката й.

— Всичко наред ли е с полета ви?

— В известен смисъл. Отмениха го — отвърна унило Съни. — Трябваше да бъда в Сиатъл тази вечер, но мисля, че няма да се получи. Всеки полет, който имах днес, или беше със закъснение или пренасочван, а сега няма нито един, който мога да хвана, за да пристигна там навреме.

— Поръчайте си чартърен полет — предложи мъжът, докато вървяха към служебните помещения, където бяха отвели нападателя.

Съни тихичко се засмя.

— Не съм сигурна, че моят шеф ще бъде очарован да заплати такива разходи, но това е идея. Така или иначе, трябва да позвъня, когато приключим тук.

— Ако това ще ви помогне, сега не съм зает. Очаквах клиент с последния полет от Далас, но той не беше в самолета, а и не ми се обади, затова съм свободен.

— Вие пилот на чартърен самолет ли сте?

Не можеше да повярва. Това… той… беше прекалено хубаво, за да е истина. Може би бе заслужила две чудеса за един ден.

Той погледна към нея и се усмихна, а на страните му се появиха малки трапчинки. О, Боже! Има и трапчинки! Това е вече прекалено!

Мъжът протегна ръка.

— Чанс Маккол — пилот, заплаха за крадците, всестранно развит — на вашите услуги, мадам.

Тя се разсмя, разтърси ръката му и забеляза, че той се постара да не стиска твърде здраво пръстите й. Като се има предвид силата, която почувства в твърдата му длан, беше благодарна за неговата сдържаност. Малко мъже постъпваха така внимателно.

— Съни Милър — закъсняващ куриер и мишена за крадците. Приятно ми е да се запознаем, мистър Маккол.

— Чанс — поправи я той. — Хайде да приключим с този дребен проблем, след това ще можете да позвъните на шефа си и ще разберем мисли ли той, че чартърния полет е това, което е предписал доктора.

Чанс отвори вратата на офис без табела. Пристъпвайки вътре, Съни видя двама офицери от Службата за сигурност, жена, облечена в строг сив костюм и нападателя, закопчан с белезници за стола. Той й отправи свиреп поглед, все едно, тя беше виновна за всичко, което се бе случило.

— Ти, лъжлива кучка… — започна кретена.

Чанс Маккол го хвана за рамото.

— Може би, нещо не си разбрал — каза той, а в гласа му се чувстваха метални нотки, въпреки мекия тон. — Затвори си мръсната уста.

Това не беше заплаха, а преди всичко заповед и хватката, с която бе стиснал рамото на нападателя, не изглеждаше никак слаба.

Крадецът трепна и хвърли на мъжа тревожен поглед, може би си спомни как го беше повалил без усилие. След това погледна към офицерите от Службата за сигурност, като че ли очакваше тяхната намеса. Но двамата мъже скръстиха ръце на гърдите и се усмихнаха. Лишен от съюзници, той предпочете да си замълчи.

Жената в сивия костюм изглеждаше така, като че ли искаше да протестира срещу грубото отношение към задържания, но после реши да премине направо към работа.

— Аз съм Маргарет Файн, началник на Службата за сигурност на летището. Предполагам ще повдигнете обвинение?

— Да — потвърди Съни.

— Добре — каза мис Файн. — Трябват ми показанията и на двамата.

— Колко време ще отнеме това? — попита Чанс. — Ние с мис Милър почти не разполагаме с такова.

— Ще се опитаме да свършим всичко възможно най-бързо — увери го жената.

Дали мис Файн беше истинска професионалистка или се случи още едно малко чудо, но приключиха с документацията, както отчете Съни, за рекордно кратко време. Не мина и половин час, когато нападателят беше отведен с белезници, документите подготвени и подписани, а Съни и Чанс, изпълнили гражданския си дълг, бяха свободни.

Той изчака до нея, докато тя се обаждаше в офиса и обясняваше ситуацията. Шефът й, Уейн Бишъм, не се зарадва, но прие горчивите факти.

— Повтори още веднъж, как се казва този пилот?

— Чанс Маккол.

— Не затваряй, нека да го проверя.

Съни зачака. Компютрите им съдържаха обширна база данни с информация за търговските авиолинии и за частните чартъри. В чартърния бизнес имаше някои неприятни личности, които се занимаваха повечето с превоз на наркотици, отколкото на пътници, а куриерската компания не можеше да си позволи да прояви небрежност.

— Къде се намира основната му база?

Тя повтори въпроса на Чанс.

— Във Финикс — отговори той и Съни предаде получената информация.

— Добре, наеми го. Изглежда сериозен. Колко му е таксата?

Съни го попита.

Мистър Бишъм изсумтя, когато чу отговора.

— Това е доста скъпо.

— Той е тук, и е готов за полет.

— Що за самолет е това? Не искам да платя подобна цена, за някоя разбита щайга, която няма да може да те закара навреме.

Съни въздъхна.

— Защо просто не му дам слушалката? Това ще ни спести много време.

Тя подаде слушалката на Чанс.

— Шефът иска да узнае подробности за самолета ти.

Чанс взе слушалката.

— Маккол — слуша минута. — Това е „Чесна Скайлайн“. Дължина на полета осемстотин мили, при седемдесет и пет процента натоварване, летателно време — шест часа. Ще ми се наложи да презаредя. Най-добре това да стане някъде по средата на пътя, да кажем, Робъртс Филд в Редмънд, щата Орегон. Мога да ги предупредя по радиото по-отрано да приготвят всичко, за да не губим много време на земята — погледна ръчния си часовник. — С единия час, който ще спечелим, когато пресечем Тихоокеанския часови пояс вероятно ще успеем да пристигне на време.

Той слуша още една минута, след това подаде слушалката на Съни.

— Е, каква е присъдата? — попита тя.

— Наеха ме. За Бога, трябва да вървим.

Младата жена върна слушалката и му се усмихна. Кръвта й закипя лудо по вените.

— Съгласна съм. Кога излитаме?

— Ако ми разрешиш да нося тази чанта и побързаме… след петнадесет минути.

Съни никога не изпускаше от ръце собствената си чанта. Беше й неудобно да отговори на любезността му с отказ, но предпазливостта се бе вкоренила толкова дълбоко в нея, че не можеше да се принуди да поеме риска.

— Тя не тежи — излъга Съни и стисна по-здраво чантата. — Ти върви напред, аз ще те следвам.

При този отговор едната тъмна вежда на Чанс се повдигна, но той не започна да спори, а просто я поведе през тълпата. Частните самолети се намираха в другата зона на летището, далеч от транспортния трафик. След няколко завоя и стълби, те напуснаха терминала и тръгнаха по бетонен път. Горещото следобедно слънце безмилостно прежуряше и принуди Съни да се намръщи. Чанс си сложи слънчевите очила, съблече якето и го провеси през лявата си ръка.

За миг Съни си позволи да се полюбува на широките му рамене и мускулестия гръб под черната фланелка. Не можеше да се отдаде на порива си, но поне можеше да се възхищава на този мъж. Ако обстоятелствата бяха други… но, за съжаление, беше невъзможно, помисли си обуздавайки фантазиите си. Бе по-добре да се справи с реалността, отколкото да мечтае.

Чанс се спря до едномоторен самолет — бял на сиви и червени ивици. Качи чантата и ръчния багаж и ги обезопаси с мрежа, след това помогна на Съни да се настани на мястото на втория пилот. Тя пристегна колана и се огледа любопитно. Никога по-рано не бе попадала в пилотска кабина или бе летяла в нещо толкова малко. Самолетът се оказа учудващо удобен. Седалките бяха облечени в сива кожа, отзад имаше пейка с отделни облегалки. Килим покриваше металния под.

В самолета имаше и два сенника, също като в автомобил. Развеселена се пресегна и обърна този срещу нея, разсмя се с пълно гърло, когато намери прикрепено към него малко огледалце.

Чанс обиколи машината, проверявайки я за последно и се настани на пилотската седалка до младата жена, като пристегна здраво колана. Постави слушалките и започна да върти разни копчета, докато разговаряше с диспечера от кулата. Двигателят се задави, след това заработи. Перката отпред се завъртя, отначало бавно, след това по-бързо, като накрая почти изгуби очертанията си. Той й посочи другите слушалки и тя ги сложи.

— По-лесно е да се говори в слушалките — чу гласа му от тях. — Но, моля те, пази тишина, докато не излетим.

— Да, сър — отговори тя весело и мъжът й се усмихна.

След няколко минути бяха във въздуха, стана по-бързо отколкото с търговските авиолинии. Летенето в малкия самолет предизвика у Съни небивало усещане за скорост. А когато машината се отдели от земята, изпита невероятно чувство — все едно са й поникнали криле и се носи във въздуха. Земята бързо се отдалечаваше. Право пред тях се простираше огромно, блестящо синьо езеро и се виждаха острите върхове на планините.

— Уау! — възкликна тя, като прикри с ръка очи от заслепяващото слънце.

— Има още един чифт слънчеви очила в жабката — каза той, като посочи отделението пред нея. Съни го отвори и извади чифт евтини, но стилни очила — „Фостър Грантс“ — с тъмночервени рамки. Явно бяха женски и изведнъж се зачуди дали не беше женен? Разбира се, можеше да има и само приятелка. Този мъж бе не само красив, но се оказа, че е и добър човек. Това бе комбинация, която трудно се намираше и на която бе още по-трудно да се устои.

— Тези очила, на жена ти ли са? — попита, докато ги слагаше и въздъхна с облекчение, щом заслепяващата светлина изчезна.

— Не, един пътник ги забрави.

Е, това не бе точния отговор, който искаше. Реши да попита направо като се учуди, защо това толкова я притесняваше. Те повече нямаше да се видят, след като пристигнеха в Сиатъл.

— Женен ли си?

Отново получи бърза усмивка.

— Не.

Той се обърна към нея и, макар че не можеше да види очите му през тъмните стъкла, Съни остана с впечатление, че погледът му стана напрегнат.

— А, ти?

— Не.

— Добре — каза той.