Линда Хауърд
Играта на Чанс (17)

Епилог

Съни спеше измъчена от дългото раждане, от напрежението и страха, изживени при хирургическата намеса, която се бе наложила, защото бебето така и не поиска да излезе само. Под очите й имаше тъмни сенки, но Чанс знаеше, че никога не е била по-красива. Когато положи бебето в ръцете й, лицето й засия от възторг. До края на дните си нямаше да забрави този момент.

Медицинският персонал си бе свършил работата и беше излязъл, като остави насаме младите родителите и новороденото.

Чанс гледаше надолу към сбръчканото измъчено личице на сина си. Бебето спеше дълбоко, все едно бе пробягало маратон. Пухкавите му малки ръчички бяха свити в юмручета, а на главичката си имаше нежна черна косичка. За цвета на очите му бе още рано да се съди, но защо ли му се струваше, че щяха да имат същия вълшебен сив цвят, като очите на Съни.

Иззад вратата се подаде главата на Зейн.

— Здрасти! — поздрави много тихо. — Пратиха ме да разузная. Тя все още ли спи?

Чанс погледна жена си, която спеше дълбоко, като новороденото.

— Имаше труден ден.

— Е, по дяволите, той тежи четири килограма и тръгна да излиза неправилно. Нищо чудно, че й трябваше помощ — Зейн влезе в стаята и се усмихна докато разглеждаше малкото човече. — Дай ми го, нека да го подържа малко. Време му е да се запознае със семейството — той взе бебето от ръцете на брат си и умело го притисна към гърдите си. — Аз съм чичо Зейн. Ще се срещаме много често с теб. Аз имам две малки момчета, които си мечтаят да играят с теб. А леля ти Марис — след малко ще се запознаеш с нея — има бебе, малко по-голямо от теб. Ще намериш много приятели за игра, само отвори очички и се огледай наоколо.

Очичките на бебето не се отвориха, дори когато Зейн започна да го люлее. Малката розова устичка се движеше в инстинктивно бозаене.

— Толкова бързо забравяме, колко малки се раждат — нежно каза Зейн и погали с големия си пръст малката пълна бузка. После вдигна глава и хитро се усмихна. — Изглежда, аз съм единствения, който знае, как се правят малки момиченца.

— Да, добре. Но имай предвид, че това е едва първия ми опит.

— Ще остане и последният ти, ако всички тежат по четири килограма — раздаде се глас от леглото. Съни въздъхна и отстрани падналата коса от очите си, усмивка озари лицето й, когато видя сина си. — Дайте ми го — каза и протегна ръце.

Съществуваше неписан протокол при подобни действия. Зейн подаде бебето на Чанс, а той го занесе на Съни и го положи в ръцете й. Без значение колко често бе наблюдавал това събитие, то винаги го трогваше до сълзи: когато между една майка и нейното дете се установяваше една по-особена, специална връзка. Още с първия си поглед, те сякаш разпознаваха, че този до тях ще бъде най-близкия им човек в живота.

— Чувстваш ли се достатъчно добре за компания? — попита Зейн. — Мама с нетърпение очаква момента, в който ще може да прегърне най-малкия си внук.

— Чувствам се добре — заяви Съни, макар Чанс да знаеше, че не е така. Той целуна жена си и дори сега, между тях прехвръкна страстна, ярка искра, въпреки че синът им бе само на няколко часа. Тя се отдръпна назад и смутено се засмя.

— Махни се от мен, развратник такъв — каза, за да го подразни и той се засмя.

— Какво име ще му дадете? — поиска да узнае Зейн. — Питаме ви от няколко месеца, а вие все не отговаряте. Няма да може да пазите тайната още дълго време!

Чанс прокара пръст по нежната бузка на сина си, след това прегърна Съни и ги притисна и двамата към гърдите си. Животът не можеше да бъде по-хубав.

— Уолф — каза Чанс. — Той ще се казва Уолф.