Линда Хауърд
Играта на Чанс (15)

Глава 14

Чанс крачеше обезумял из чакалнята на хирургията. Не можеше да седи спокойно, въпреки че помещението бе пусто и всички столове бяха празни. Ако спра да ходя, помисли си той, може да падна и да не успея да стана отново. Не подозираше, че съществува такъв всепоглъщащ страх. Никога не се бе боял така за себе си, дори когато се бе взирал в дулото на пистолета насочено в лицето му — а Мел не бе първия, който се целеше в него — но сега страшно се притесняваше за Съни. Ужасът го бе обхванал от момента, в който я намери да лежи в безсъзнание, с лице към тревата и с едва доловим пулс от голямата кръвозагуба.

Слава Богу, че на поляната имаше медици, иначе щеше да умре, преди да успее да я закара до болницата. Не можаха да спрат кръвотечението, но поне успяха да го намалят. Преляха й физиологичен разтвор, за да предотвратят обезводняването и да вдигнат рязко падналото й кръвно налягане. Така успяха да я закарат жива до болницата.

Наложи се целият медицински екип на спешното отделение да се намеси, за да успеят да отделят Чанс от младата жена.

— Имате ли роднинска връзка с пациентката, сър? — бързо го попита медицинската сестра, която едва успя да го избута от операционната.

— Аз съм й съпруг — чу собствените си думи. Нямаше начин да позволи, да му отнемат правото да се грижи за нея. Зейн, който през цялото време бе до него, не изглеждаше никак изненадан.

— Знаете ли, коя е кръвната й група, сър?

Разбира се, че не я знаеше. Така както не знаеше и отговорите на последвалите въпроси, които му зададе жената, към която го упътиха. Беше толкова вцепенен, цялото му внимание бе съсредоточено в стаята, където около десетина човека се грижеха за Съни, че едва осъзнаваше значението на въпросите, които служителката задаваше. Тя спря, потупа го по ръката и му обеща да се върне, когато състоянието на съпругата му бъде стабилизирано. Той й беше благодарен за оптимизма. В същото време Зейн, безмилостно компетентен както винаги, извади копие на файла с цялата налична информация за Съни, върху своя електронен бележник, за да може Чанс да съобщи необходимите сведения на медицинската сестра, която щеше да се върне за повече подробности.

Чанс стоеше безразличен към настъпилия бюрократичен хаос — за него щеше да се погрижи организацията. Беше вцепенен от понесените удари, но последния, го разтърси. От операционната излезе хирург, зелените му дрехи бяха изцапани с кръвта на Съни.

— Съпругата ви дойде за кратко в съзнание — каза той, — без да осъзнава напълно какво става около нея. Попита ме за бебето. Знаете ли в кой месец е?

Чанс едва не припадна, подпря се с ръка на стената.

— Тя е бременна? — дрезгаво попита той.

— Ясно — хирургът веднага премина в действие, — предполагам, че и тя самата е научила съвсем наскоро. Ще направим някои тестове и ще вземем всички необходими предпазни мерки. Сега ще я оперираме. Сестрата ще ви покаже къде да изчакате — той закрачи обратно, а полите на зелената му престилка се развяха след него.

Зейн се обърна към Чанс, светлосините му очи режеха като лазер.

— Твое ли е? — попита кратко.

— Да.

Брат му не попита, дали е сигурен, за което му бе много благодарен. Зейн го бе приел безрезервно. Знаеше, че Чанс няма да допусне грешка за нещо толкова важно.

Бременна? Но как? Притисна слепоочието си, за да облекчи пулсиращата болка. Мислите му се проясниха. Спомни си с мъчителна яснота, как се чувстваше в нея по време на кулминацията, без предпазната обвивка на презерватива, която притъпяваше усещането. Това се бе случило два пъти — само два пъти — но явно и веднъж е било достатъчно.

Няколко малки детайла си дойдоха по местата. Бе прекарал по-голяма част от живота си около бременни жени — снахите му, които раждаха малките Макензи. Вече много добре познаваше всички симптоми. Спомни си сънливостта на Съни този следобед и нейната настоятелност да купят консервата с цвекло. По дяволите, маринованото цвекло, помисли си той, необходимостта й от него бе спасила живота му, сега вече знаеше защо го бе поискала. Понякога странните желания при бременност се появяваха неочаквано. Помнеше как Шиа, жената на Майкъл, на практика опустоши половината Уайоминг, търсейки консерва от риба тон, седмица преди да разбере за закъснението на цикъла си. Сънливостта — още един характерен симптом, също се проявяваше рано.

Знаеше точно деня, в който бе забременяла. Беше втория път, когато правиха любов — на одеялото в края на топлия следобед. Бебето щеше да се роди в средата на май… ако Съни оживееше.

Тя трябваше да живее. Не допускаше друга възможност. Обичаше я прекалено много, за да си помисли нещо друго. Когато бе видял раната й от куршум отдясно, се ужаси.

— Искаш ли да се обадя на мама и татко? — попита Зейн.

Знаеше, че ако каже да, те щяха да оставят всичко и веднага да дойдат. Цялото семейство. Болницата щеше да се препълни с Макензи. Тяхната подкрепа винаги беше абсолютна и безрезервна.

Чанс поклати глава.

— Не. Все още, не — гласът му звучеше хрипкаво, като че ли бе крещял, макар че можеше да се закълне, че бе потискал виковете дълбоко в себе си. Ако със Съни… ако с нея се случеше най-лошото, тогава щеше да има нужда от тях. За сега все още се държеше. Трудно, но се държеше.

Затова обикаляше безцелно из чакалнята, а Зейн вървеше след него. Брат му бе видял много огнестрелни рани и бе получил своята част от тях. Чанс се бе оказал по-голям късметлия — имаше няколко рани от нож, но нито една от куршум.

Господи, там имаше толкова много кръв. Как бе успяла да остане толкова дълго време на крака? Беше отговаряла на въпроси, казваше, че е добре, даже обикаляше наоколо, докато един от мъжете не бе намерил и не бе донесъл кофа, за да седне. Беше тъмно, а и тя бе увита в одеяло, затова никой нищо не бе забелязал. Но тя би трябвало да се превива по земята и да крещи от болка.

Разсъжденията на Зейн течаха в същата посока.

— Винаги съм се изумявал — промълви той, — на какво са способни хората, когато ги ранят.

Противно на това, което повечето си мислеха, огнестрелните рани, даже смъртоносните, не повалят веднага жертвата. Професионалистите знаеха, че дори някой, чието сърце е почти унищожено от куршум, може все още да атакува и да убие, чак след това да умре, когато мозъка му загине от кислороден глад. Пристрастеният към наркотиците човек е способен да издържи множество удари и да продължава да се бори, независимо от раните си. От друга страна, има и такива, които получаваха сравнително незначителни рани, падаха като подкосени и не спираха да крещят докато не се озовяха в болница, където получаваха конска доза успокоителни. Това бе въпрос на издържливост и психика, а Съни притежаваше титанична воля. Крепеше го надеждата, че ще използва тази воля и сега, за да оцелее.

Изминаха около шест часа, преди умореният хирург да се приближи отново — най-дългите шест часа в живота на Чанс. Докторът изглеждаше измъчен и той усети ледените нокти на страха. Не. Не…

— Мисля, че ще го преодолее — каза хирургът с такъв триумф, че Чанс веднага разбра, каква битка е била водена в операционната. — Наложи се да отстраня част от черния дроб и от тънките черва. Раната в дроба, бе тази, която предизвикваше обширния кръвоизлив. Трябваше да прелеем едва ли не всичката налична кръв, преди да овладеем положението — той прокара ръка по лицето си, — по едно време положението беше критично. Кръвното й налягане достигна долната граница и сърцето спря, но успяхме да я върнем. Реакциите й са нормални и състоянието на вътрешните органи е задоволително. Имаше късмет.

— Късмет — като ехо повтори Чанс, замаян от комбинацията на добрите новини и изброяването на пораженията.

— Беше ударена с част от куршум, сигурно от рикошет.

Чанс знаеше, че Съни не бе ранена докато я прикриваше с тялото си в коритото на реката. Трябва да се бе случило, когато го блъсна встрани и Дарнел бе стрелял. Очевидно Мел бе пропуснал целта си, а куршума се беше ударил в камък, след което се бе пръснал.

Беше го защитила. Отново.

— Ще остане в интензивното отделение от двадесет и четири до четиридесет и осем часа, докато не се убедим, че няма вторична инфекция. Но аз си мисля, че държим нещата под контрол — хирургът се усмихна. — Ще излезе от болницата най-много след седмица.

Чанс седна, облегна гръб в стената, сви колене и опря челото си в тях. Виеше му се свят. Силната ръка на Зейн се отпусна на рамото му, за да му даде подкрепа.

— Благодаря — каза Чанс на лекаря, като извърна глава и го погледна.

— Искате ли да полегнете? — попита той.

— Не. Добре съм. Господи! Чувствам се великолепно. Тя ще се оправи!

— Да — потвърди хирургът и отново се усмихна.

 

 

Съни се носеше по повърхността на съзнанието си, като плувка поклащаща се нагоре-надолу във водата. Първия път, когато дойде в съзнание, всичко беше на отделни фрагменти. Чуваше тих жужащ звук и гласове, но не разбираше думите. Усещаше някакъв предмет в гърлото си, без да знае, че това е дихателна тръба. Нямаше понятие къде се намира и не осъзнаваше дори, че лежи.

Следващия път, когато дойде на себе си, почувства под тялото си хладен памук и разпозна чаршафите.

След време, когато успя да отвори очи, зрението й бе размазано, а наличието на голямото количество апаратура около нея и се стори странно.

В един момент разбра, че се намира в болница. Усещаше болка, но тя идваше някак от разстояние. В гърлото й вече нямаше тръба. Смътно си спомняше, неприятната процедура по изваждането й. Чувството й за време бе толкова объркано, че й се струваше, че е все още в гърлото й, независимо че я бяха отстранили. Някакви хора непрекъснато влизаха и излизаха в малкото помещение, където лежеше, включваха ярка светлина, говореха, докосваха я, правеха й интимни процедури.

Постепенно властта над собственото й тяло започна да се връща, тъй като действието на упойката и лекарствата намаляваше. Успя да направи немощно движение към корема си и да изрече една-единствена дума:

— Бебето?

Медицинската сестра от интензивното отделение я разбра.

— Всичко е наред с бебето ви — потупа я утешително по ръката.

Съни се успокои и почувства ужасна жадна. Следващата й дума бе вода и в устата й сложиха парченце лед.

С връщане на съзнанието й, дойде и болката. Промъкваше се все по-близо и заместваше мъглата оставена от взиманите доскоро лекарствата. Болката бе ужасна, но Съни я приветстваше, защото означаваше, че е жива, а съвсем доскоро си мислеше, че ще умре.

Най-често виждаше медицински санитар на име Джери. Той влезе в помещението, усмихна се както обикновено и каза:

— Тук има някой, който иска да ви види.

Съни яростно поклати глава, което беше грешка. Движението предизвика агония, потискана досега от действието на обезболяващите.

— Никакви посетители — едва успя да произнесе.

Струваше й се, че не бе прекарала дни, а векове в интензивното отделение, но когато попита за това Джери, той каза:

— Приблизително тридесет и шест часа. Скоро ще ви преместим в самостоятелна стая. В момента я подготвят.

Когато я преместиха, съзнанието й се бе прояснило дотолкова, че да види, как блестят плочките на тавана и колко ярки са светлините на лампите. С периферното си зрение забеляза висок мъж с черна коса и бързо погледна встрани.

Преместването в самостоятелна стая, бе доста работа, която изискваше двама санитари, три медицински сестри и половин час. Привършиха, когато всичко, включително и Съни, бе преместено и подредено по местата си. В новото легло бе приятно и прохладно, главата й бе повдигната, а възглавницата оправена. Седейки, дори в това положение, се чувстваше много по-здрава и контролираща до известна степен положението.

В стаята имаше и цветя. Рози в прасковен цвят, с леко загатнато червено по края на листенцата. Те разпръсваха приятен остър аромат, който убиваше болничната миризма на антисептични средства и почистващи препарати. Вгледа се в тях, но не зададе въпроса: от кого са?

— Не желая да виждам никого — каза на медицинската сестра, — искам да си почина.

Позволиха й да яде желе и да пие слаб чай. На втория ден откакто бе в самостоятелната стая, й дадоха някакъв бульон, а после й разрешиха да поседи на болничния стол за петнадесет минути. Толкова бе хубаво да стъпи отново на собствените си крака, дори и за няколкото секунди, които й бяха нужни да стигне до него. Това усещане превъзхождаше дори облекчението, когато я пренесоха обратно в леглото.

През нощта стана сама и въпреки, че процесът беше бавен и болезнен, измина няколко метра. Трябваше да се държи за леглото, но поне успя да раздвижи краката си.

На третия ден, от цветарския магазин, изпратиха друга доставка. Това беше растение от сем. Бромелиеви, с дебели сиво-зелени листа и красиви розови цветове, които цъфтяха по средата.

Никога не бе имала стайни растения, поради същата причина, поради която нямаше домашен любимец — непрекъснато се намираше в движение и нямаше време да се грижи за тях. Загледа се в цветето и опита да свикне с факта, че сега можеше да има колкото си поиска стайни растения. Всичко се беше променило. Криспин Хауер беше мъртъв, а те с Маргрет — свободни.

Мислите за сестра й предизвикаха пронизваща тревога. Какъв ден бе днес? Кога трябваше да позвъни Маргрет? И между другото, къде беше мобилния й телефон?

На четвъртия ден следобед, вратата се отвори и влезе Чанс.

Съни обърна глава и се загледа през прозореца. В действителност, беше изненадана, че й бе дал толкова дълъг период за възстановяване. Държеше го на разстояние, колкото бе възможно, но предполагаше, че трябва да има заключителен акт, преди да падне завесата.

През всичките тези дни бе потискала душевната болка дълбоко в себе си, като се съсредоточи върху физическата, но сега тя излизаше на преден план. Игнорира я, благодарение на силния си самоконтрол. Нямаше да постигне нищо, ако направеше сцена, само щеше да пострада собственото й чувство на достойнство.

— Мобилният ти телефон е у мен — каза той, като заобиколи и застана между нея и прозореца, принуждавайки я да го погледне или да се извърне отново. Началото на разговора му гарантираше, че тя няма да го направи. — Вчера звъня Маргрет.

Съни стисна юмруци, но веднага отпусна дясната ръка, защото движението огъна иглата, забита в опакото на дланта. Маргрет би изпаднала в паника, ако чуеше глас, различен от нейния.

— Говорих бързо — каза Чанс, — обясних й, че са стреляли по теб, но ще се оправиш, и че Хауер е мъртъв. Обещах й, че ще ти донеса днес телефона. Тя ще звънне довечера, за да се убеди в думите ми. Не каза нищо, но и не затвори.

— Благодаря — каза Съни.

Беше се справил по възможно най-добрия начин. Изведнъж осъзна, че той беше променен. Не бе само заради дрехите — сега носеше черни панталони и бяла копринена риза, а преди обличаше само дънки, ежедневни ризи и тениски. Поведението му бе различно. Разбира се, не играеше повече ролята на безпътния, очарователен пилот на чартърни самолети. Отново бе самия себе си и истинската му същност отговаряше на това, което криеше зад невероятния си чар. Като офицер, оглавяващ особен род антитерористична организация, той имаше огромно влияние, което използваше за постигане на своите цели. Опасната страна на характера му, която по-рано се появяваше рядко, сега се виждаше напълно в очите му и във властния маниер на говорене.

Чанс се приближи до леглото и се опря на преградите. С много нежно и леко като перце движение, той докосна с върха на пръстите си корема й.

— Добре ли е нашето бебе — попита той.

Той знаеше. Гледаше го потресена. Трябваше да се досети, че лекарят щеше да му го съобщи.

— Кога щеше да ми кажеш? — настойчивите му златистокафяви очи не се откъсваха от лицето й, като че ли искаше да долови и най-малките нюанси на нейното изражение.

— Не съм мислила върху това — отговори му честно. Тъкмо бе започнала самата тя да свиква със състоянието си и не бе успяла да помисли за по-нататък.

— Това променя нещата.

— Нима — отвърна Съни, но не прозвуча като въпрос. — Имаше ли нещо вярно във всичко, което ми разказа?

Той се поколеба.

— Не.

— Нищо й нямаше на горивната помпа.

— Не.

— И във всеки един момент можеше да ни изведеш от каньона.

— Да.

— Не се казваш Чанс Маккол.

— Макензи — каза той. — Чанс Макензи.

— Е, и това е нещо — каза тя горчиво, — поне името ти е истинско.

— Съни… недей.

— Какво недей? Вероятно си мислиш каква глупачка съм? Бил ли си наистина рейнджър?

Чанс въздъхна с мрачно изражение.

— Флота. Военноморско разузнаване.

— Ти ли уреди всичките ми полети да бъдат отменени през онзи ден?

Той повдигна рамене, признавайки истината.

— И онзи крадец ли беше един от хората ти?

— Един от най-добрите. Служителите от службата за сигурност на летището също бяха от моите хора.

Тя замачка чаршафа с лявата ръка.

— Знаеше, че баща ми ще бъде там. Ти ли го нагласи?

— Знаехме, че двама от неговите хора ни следят от момента, в който те показаха по новините.

— Това е също твоя работа.

Той премълча.

— Защо трябваше да летим из цялата страна? Защо просто не останахме в Сиатъл? Така поне самолетът нямаше да се износва.

— Всичко трябваше да изглежда правдоподобно.

Съни преглътна.

— В онзи ден… на пикника. Щеше ли да правиш любов с мен… искам да кажа, секс, пред очите на твоите хора?

— Не. Да започна любовна връзка с теб, бе необходимо… но, после стана лично.

— Предполагам, че трябва най-малкото да ти благодаря за това. Благодаря. Сега си отивай.

— Никъде няма да ходя — и седна на стола до леглото й. — Ако си приключила да ме анализираш, трябва да вземем някои решения.

— Аз вече съм взела едно. Не искам да те видя никога повече.

— Извинявай, но не мога да изпълня това твое желание. Ти оставаш с мен, скъпа, защото бебето в теб е мое.