Линда Хауърд
Играта на Чанс (14)

Глава 13

— Не се надигай! — изкрещя Чанс и притисна главата й в тревата.

Съни не можеше да се изправи, дори и да искаше, дори и върху нея да не лежеше мъж тежащ повече от осемдесет килограма. Беше парализирана, кръвта във вените й замръзна от ужас, когато разбра, че най-лошият й кошмар се е сбъднал — баща й ги бе намерил и Чанс представляваше пречка, която трябваше да се отстрани. Куршумът не бе предназначен за нея. Ако не бе изпуснала буркана с цвеклото, ако той не се бе спуснал да го хване, куршумът, откъснал голямо парче от дървото щеше да отнесе половината му глава.

— Кучи син — промърмори над нея Чанс, дъхът му разбъркваше косата й. — Снайперист.

Пръстта се разхвърча на две крачки от главата й, парчета мръсотия полетяха към лицето й, малки камъчета я жилнаха, като пчели. Чанс буквално я изхвърли встрани и отново я покри с тялото си. Земята се изплъзна под нея и стомахът я присви от страх. Спряха да падат така внезапно, както бяха започнали. Приземиха се твърдо на десет сантиметра от водата.

Чанс ги прехвърли в рекичката, защото брега им предоставяше по-добро прикритие. Едно движение на силното му тяло и тя беше свободна, а той се сля с брега, стиснал в ръка големия пистолет. Съни успя да се изправи на колене, независимо от хлъзгавото дъно и допълзя по-близо до него на четири крака. Чувстваше се вцепенена, като че ли това не бяха нейните крайници, но поне се движеха.

Сякаш случващото се не бе реално. Не можеше да бъде истина. Как ги бяха открили?

Съни затвори очи и опита да се пребори с ужаса. Ако не се вземеше в ръце, само щеше да е в тежест на Чанс. И преди бе попадала в опасни ситуации и винаги бе успявала да се контролира чудесно, но сега едва не бяха убили нейния любим пред очите й. Освен това, за пръв път беше бременна и прекалено много бе заложено на карта. Зъбите й затракаха. Тя стисна челюсти.

Над полето настъпи тишина. Съни чу звук на задаващ се по пътя автомобил и за секунди се зачуди защо той не спря. Но защо пък да спира? Наоколо нямаше нищо, което да привлече вниманието му — нито тела край шосето, нито пушек от изстрели, надвиснал над тревата. Само тишина, като че ли и насекомите бяха замрели, а птиците замлъкнали, дори бриза спря да поклаща листата на дърветата. Сякаш природата затаи дъх, шокирана от извършеното насилие.

Изстрелът бе дошъл откъм пътя, но Съни не видя някой да се приближава. Самите те току-що бяха пристигнали, което създаваше впечатление, че този, който бе стрелял е бил вече тук и ги е очаквал. Но това бе невъзможно! Идеята за пикника бе дошла спонтанно и мястото беше избрано абсолютно случайно, със същия успех можеха да отидат и на разходка в парка.

Единственото обяснение, което й идваше на ум бе, че стрелецът нямаше никаква връзка с баща й. Може би, бе някой луд земевладелец, който стреляше по всички нарушители, дръзнали да влязат в неговите земи.

Ако беше взела със себе си мобилния телефон! Но Маргрет трябваше да й позвъни едва след два дни, и дори да го бе взела, щеше да е в сака й, който все още лежеше върху разстланата покривка. Разстоянието от няколко метра в такива моменти изглеждаше цели километри. Пистолетът й също бе останал в сака и макар да не можеше да се сравнява с пушката на снайпериста, щеше да се почувства по-добре, ако все пак имаше някакво средство за защита.

Чанс не стреля — бе разбрал колко е безполезно. Тъмнозлатистите му очи внимателно оглеждаха местността, търсейки нещо, което да издаде позицията на нападателя: отблясък на слънчевата светлина от корпуса на пушката, цвета на дрехите, някакво движение. Положението на следобедното слънце, позволяваше да се видят и най-малките детайли в дърветата и храстите, но нищо не подсказваше къде се намира сега стрелецът.

Само сумрака ще ни помогне — помисли си младата жена. Ако успееха да се задържат до тогава… колко време? Час? Най-много — два. След като се стъмнеше щяха да могат да пропълзят по тясното корито на рекичката и да се измъкнат на по-безопасно място, по течението или срещу него, нямаше значение.

Ако оживееха толкова дълго. Снайперистът имаше преимущество. Те нямаха нищо, освен повдигнатия бряг, който им служеше за укритие.

Съни осъзна, че зъбите й продължават да тракат. Отново стисна челюсти. Чанс й хвърли оценяващ поглед, задържа го за секунда върху нея и продължи огледа на дърветата, търсейки нападателя.

— Добре ли си? — попита я, макар да знаеше, че е измъчена. Но въпроса му не бе за физическото й състояние.

— Из-изплашена съм до смърт — успя да произнесе.

— Да. Аз също.

Той не изглежда изплашен, помисли си тя. Изглежда студен и яростен.

Чанс се протегна и я погали по ръката — малък жест за успокоение.

— Благодаря ти, Господи, за цвеклото — каза той.

Съни едва не заплака. Цвеклото. Беше изпитала истинско удоволствие да го дразни с него, но истината бе, че когато видя буркана в супермаркета, почувства някаква притегателна сила. Тя искаше това цвекло. Имаше чувството, че може да изяде целия буркан. Нима чудатостите започваха в толкова ранен период от бременността? Ако бе така, то той не трябваше да благодари на Господ за цвеклото, а на зараждащия се в нея нов живот.

Съжали, че не му каза веднага за закъснението. И сега можеше да го направи — но тази новината щеше да му отвлече вниманието.

Ако преживеем това, горещо си обеща тя, няма да крия и секунда повече тази тайна.

— Не могат да бъдат хората на Хауер — изтърва се Съни, — не е възможно. Как може да са дошли преди нас, след като самите ние, не знаехме, че ще бъдем тук? Сигурно е някой луд фермер или някой идиот, който си мисли, че да стреля по хората е много забавно.

— Скъпа — той я докосна отново по ръката и тя разбра, че бе казала всичко на глас, — това не е откачен фермер или войнствено настроен глупак.

— Откъде знаеш? Може и да са точно такива?

— Стреля професионалист.

Бе казал само две думи, но от тях сърцето й спря: Чанс разбираше от тези неща.

Съни доближи до покрития с трева бряг, събирайки сили да направи това, което бе длъжна. Майка й бе умряла защитавайки нея и Маргрет, дали и тя би могла да прояви такава храброст? Нямаше да каже нищо на Хауер за сестра си, и тя щеше да е в безопасност, но ако успееше да спаси Чанс, смъртта й щеше да има смисъл…

Бебето й щеше да умре заедно с нея.

Не ме карай да избирам, тихо се молеше Съни. Детето или бащата?

Ако ставаше дума само за нея, не би се колебала. През краткото време, което познаваше Чанс — нима бяха минали само две седмици — той й бе подарил цял океан от чувства и топла любов. Тя с радост би дала живота си в замяна на неговия.

Наистина животът в нея засега бе само една група бързо делящи се клетки. Органите и костите все още не бяха оформени — не бе нещо, което да прилича на човек. Само една топка, голяма колкото глава на карфица. Но скоро… скоро. Тя обичаше тази малка топка клетки с ярост, която изгаряше тялото й — обикна бебето още в момента, когато стресната разбра за закъснението на цикъла си. Беше, като едно примигване, все едно й казваше: „О, Здравей!“, защото секунда преди това не знаеше за съществуването му, а в следващия миг го осъзна и прие.

Детето или бащата? Бащата или детето?

Думите се блъскаха в мозъка й, ехото им отекваше в главата й. Обичаше ги и двамата. Как можеше да избере? Не бе в състояние да го направи, нито една жена не трябваше да взема такова решение. Сега още повече ненавиждаше баща си, защото я бе изправил пред тази дилема. Мразеше неговите хромозоми и ДНК в тялото си. Той не й беше баща, и никога не бе бил. Беше чудовище.

— Дай ми пистолета — Съни чу думите, но не позна гласа си.

Чанс рязко извърна глава.

— Какво? — загледа се в нея, като че ли си бе загубила ума.

— Дай ми пистолета — повтори тя, — той — те — не знаят, че имаме оръжие. Ти не отговори на стрелбата им. Ще го мушна зад гърба си в колана на дънките и ще отида там…

— Какво ще правиш, по дяволите? — изгледа я. — Ако си мислиш, че аз…

— Не, чуй ме! — каза бързо тя. — Те няма да ме застрелят. Искат ме жива. Когато се озова на разстояние един изстрел, аз…

— Не! — хвана я за ризата и я притегли толкова близо, че носовете им се опряха един в друг. Очите му мятаха мълнии. — Ако направиш, дори едно движение, кълна се, ще се окажеш на земята и в безсъзнание. Разбра ли ме? Няма да ти позволя да излезеш от тук.

Пусна я и тя рухна отново на брега.

Не мога да се преборя с него, помисли си мрачно. Прекалено силен е и твърде предпазлив, за да успея да го изненадам.

— Длъжни сме да направим нещо — прошепна Съни.

Той дори не я погледна.

— Ще чакаме — каза категорично. — Това е всичко, което ще направим. Рано или късно, копелето ще се покаже.

Да чакат. Това беше първата идея, която й хрумна — да изчакат да се стъмни и да избягат. Ако Хауер бе пратил тук, не един, а няколко човека, снайперистът щеше да ги държи на мушка, докато другите се промъкнат зад тях…

— Можем ли да се придвижим? — попита Съни. — Няма значение на къде — надолу или нагоре по потока.

Чанс завъртя отрицателно глава.

— Това е много рисковано. Рекичката е малка. Единственото място, където имаме добро прикритие, е това на брега от тази страна. Ако опитаме да се придвижим, ще станем лесна мишена.

— Ами ако са повече от един?

— Те са повече — в гласа му звучеше увереност. Безпощадната му усмивка, придаде на устните му заплашително изражение. — Най-малко четирима, а може би петима. Надявам се, че са петима.

Съни поклати глава. Петима срещу двама — това съотношение не им даваше никакви шансове за оцеляване.

— И това те прави щастлив?

— Много щастлив. Колкото повече, толкова по-весело ще стане.

В гърлото й се надигна гадене и тя затвори очи, в опит да се справи с него. Той си мислеше, че смелостта и бойния му дух, ще им помогнат да оцелеят?

Силната му жилеста ръка докосна с нежна ласка лицето й.

— Не унивай, скъпа. Времето е на наша страна.

Сега не е време за обяснения, мислеше Чанс. Въпросите щяха да бъдат прекалено болезнени, отговорите много дълги и доста сложни. В момента положението им бе доста несигурно, затова не можеше да отслаби бдителността си. Ако бе прав и ги преследваха петима — а единствената причина за това бе предателството на един от неговите хора, който бе съобщил мястото на импровизирания им пикник — то всеки момент, можеха да ги притиснат в капан. Атакуваха ли ги повече от двама, не би могъл се справи само с един пистолет и Съни до себе си. А ако имаше и трети нападател, тогава щяха да ги хванат. По време на сражение, куршумите летяха, като ядосани стършели и повечето от тях не попадаха в определената цел. Ако куршумът не улучеше, това значеше, че е попаднал или в нечие чуждо тяло или някъде другаде.

Хората му или се бяха оттеглили или бяха насочени в грешна посока. Сигурно заради това никой не бе отвърнал на огъня, когато стреляха по двама им със Съни. За да организира това, предателят вероятно бе ръководител на екип или заемаше по-висока длъжност. Щеше да разбере. О, да, непременно щеше да разбере. През последните години имаше няколко случая на предателство, но не бяха успели да проследят източника на изтеклата информация. Единият от тях едва не бе коствал живота на Бари, съпругата на Зейн. Чанс се опитваше да идентифицира копелето в продължение на четири години, но то бе прекалено умно. Но сега щеше да му е за последно, защото щяха да го хванат. Този път хората му щяха да разберат кой бе променил заповедта.

Предателят вероятно си мислеше, че си струва да унищожи прикритието си, след като му се удаваше такава възможност, да убие Чанс Макензи. За това трябваше да присъства тук лично, да се убеди, че всичко ще приключи успешно. Стрелецът, заедно с двамата наемници на Хауер правеха общо трима. Хауер беше четвъртия. За него имаше само един начин да влезе в страната и да се придвижва незабелязано — някой му оказваше помощ и това вероятно бе къртицата от ФБР. Ако късметът бе на страната на Чанс, мръсникът щеше да е тук, а това правеше враговете им петима.

Но щяха да направят голяма грешка. Те нямаха представа за скритото му преимущество — Зейн. Не знаеха, че брат му също е тук — направил го бе неофициално. Ако не възникнеше необходимост от него, никой и никога нямаше да разбере, че е присъствал. Хората му също бяха много добри, специалисти от световна класа, но не и от тази на Зейн. Никой не беше.

Зейн беше превъзходен стратег. Той винаги имаше няколко разработени плана. Веднага щеше да разбере, че нещо не е наред и да се обади на агентите, за да ги върне обратно. Колко време щеше да им е необходимо, зависеше от това, колко далеч бяха изпратени, и изобщо можеха ли да се доберат до тук. А след това, в акцията щеше да се включи Зейн и подобно на призрак да търси наоколо Хауер и хората му. Всяка измината минута увеличаваше шансовете на Чанс.

Той не можеше да обясни нищо на Съни, не сега, дори и за да облекчи потиснатия израз на бледото й лице. То го караше да иска да я прегърне силно, да я успокои. Очите й бяха потъмнели и вече не блестяха. През целия си живот бе действала така, че никога да не я заловят неподготвена и постепенно бе придобила увереност в собствените си сили, въпреки това я бяха хванали — самият той бе допринесъл за това.

Осъзнатата вина оставяше горчилка в устата му. Тя бе ужасена от чудовището, което непрекъснато я преследваше и въпреки това бе готова да излезе и да се предложи като жертва. Колко пъти през изминалите две седмици, тя се излагаше на опасност заради него? Първия път, когато все още слабо го познаваше, хвана змията извиваща се в краката му. Страхуваше се от змии, но го бе направила. И сега трепереше от страх, но той бе уверен, че ако й разреши, щеше да направи точно това, което предложи. Такава смелост едновременно предизвикваше възхищение у него и го покоряваше.

Чанс тревожно въртеше глава, като се опитваше да наблюдава всички посоки. Минутите течаха. Слънцето слезе ниско на хоризонта, но все още бе светло. Сумракът щеше да настъпи след петнадесет-двадесет минути. Колкото по-тъмно беше, толкова повече Зейн се чувстваше в стихията си. До този момент трябваше да е убил един, възможно двама…

 

 

Иззад дървото, под което те двамата смятаха да си направят пикник, излезе мъж, който се прицели в главата на Съни с 9мм пистолет. Той не каза хвърли оръжието, или нещо друго. Просто се усмихна и се вгледа в очите на Чанс.

Чанс внимателно положи пистолета на тревата. Ако оръжието бе насочено в неговата глава, щеше да си опита късмета с надеждата, че рефлексите му са по-бързи. Но нямаше да рискува живота на Съни. След като премести ръката си далеч от пистолета, черното дуло се насочи между очите му.

— Изненадан ли си? — попита тихо мъжът.

При звука на гласа му, Съни се задъха и рязко се обърна. Краката й се подхлъзнаха по речното дъно. Чанс протегна ръка и я задържа, без да отделя очи от човека, когото много добре познаваше.

— Не особено — каза той. — Знаех, че има някой.

Съни местеше очи от единия към другия.

— Познаваш ли го? — попита тихо тя.

— Да.

Трябваше да бъда подготвен за това, помисли си Чанс. Като знаеше за предателството на един от хората си, трябваше да предположи, че който и да е изменника, ще съумее да се приближи тихо и да използва същото дърво, определено да им служи за прикритие. За такава маневра бяха необходими търпение и железни нерви, защото ако Чанс се беше преместил само на десетина сантиметра по-встрани, щеше да го забележи.

— О-от къде? — заеквайки попита Съни.

— Работехме заедно в течение на много години — отговори Мелвин Дарнел, като все още се усмихваше. Мел-мъжът. Така го наричаха всички, защото той доброволно предлагаше участието си във всяка мисия, без да се съобразява с опасностите. Нима това не е най-добрият начин да получиш информация? — помисли си Чанс.

— Ти си се продал на Хауер — каза Чанс, клатейки глава — това е подло.

— Не, това е изгодно. Той има навсякъде свои хора. Във ФБР, Министерството на правосъдието, ЦРУ… дори тук, направо под носа ти — Мел сви рамене. — Какво да ти кажа? Той плаща добре.

— Не съм те дооценил. Никога не съм мислил, че ти харесва да измъчваш хора. Или ти ще излезеш от играта и ще си отидеш, когато той се добере до нея? — Чанс посочи с глава Съни.

— Добър опит Макензи, но няма да сработи. Той е неин баща. Единственото му желание е да се срещне с малкото си момиченце — Мел се усмихна на Съни.

Чанс изсумтя.

— Размърдай си мозъка. Мислиш ли, че щеше да бъде толкова ужасена, ако той искаше само да се запознае с нея?

Мел хвърли на Съни още един кратък поглед. Тя пребледня силно, даже устните й станаха бели. Без съмнение, бе изплашена до смърт. Той повдигна рамене.

— Значи съм сгрешил. Не ме интересува какво ще прави с нея.

— Не те е грижа, че е педофил, така ли?

Накарай го да говори. Печели време. Дай на Зейн шанс, да си свърши работата.

— Откажи се — каза весело Мел, — той може да бъде и превъплъщение на Хитлер, но това няма да промени цвета на парите му. А ако си мислиш, че съвестта ми ще заговори, тогава ти ще трябва да си размърдаш мозъка.

Зад гърба на Мел нещо се раздвижи. Приближиха трима мъже, които вървяха открито, все едно нямаше от какво да се притесняват. Двамата бяха облечени в строги костюми, третия — с панталони и отворена на гърдите риза. Този с панталоните и един от костюмарите държаха в ръцете си оръжие. Другият сигурно бе информатора от ФБР, а този с ризата — един от главорезите на Хауер. Мъжът в средата, облечен в двуреден костюм от италианска коприна, със загоряла кожа и светлокестеняви коси, гладко сресани назад, беше самият Хауер. Той се усмихваше.

— Скъпа моя — каза дружелюбно той, когато ги доближи. Внимателно заобиколи разсипания буркан с цвеклото, като сбърчи нос с отвращение. — Толкова ми е приятно най-накрая да се запознаем. Не мислиш ли, че един баща трябва да познава децата си?

Съни мълчеше и гледаше баща си с ужас и ненавист. Докато стоеше до нея, Чанс почувства, как страха я напуска и тя постепенно започва да се успокоява. Понякога сковаващият ужас действаше така — когато много се страхуваш от нещо, най-тежко е самото очакване. И щом то се случеше, страхът изчезваше. Чанс здраво я стисна за ръката, за да остане неподвижна — след вцепенението. Съни изведнъж бе станала много смела. Ако решеше, че повече няма какво да губи, щеше да стане непредсказуема.

— Мислех, че си по-висок — каза накрая тя, разглеждайки Хауер с известно облекчение.

Криспин Хауер избухна гневно. Той бе нисък мъж, под метър и седемдесет и слаб. Двамата мъже, които стояха до него, значително го превъзхождаха по ръст. На Чанс му стана интересно, как точно Съни бе разбрала, от какво ще пострада най-много егото на Хауер.

— Бъди така добра и излез от калта, ако можеш разбира се поне за секунда да се откъснеш от твоя любовник. Именно това бих те посъветвал. Убийството е нещо много лошо. Малко вероятно е да искаш, мозъкът му да попадне върху теб, нали? Чувал съм, че следите от него не могат да се изчистят от дрехите.

Съни не се помръдна.

— Не знам, къде е Маргрет — каза тя, — можеш да ме убиеш веднага, защото нямам какво да ти кажа.

Хауер с фалшиво съчувствие поклати глава.

— Като че ли ще ти повярвам — той протегна ръка, — излизай или моите хора ще ти помогнат.

Чанс се огледа. Здрачът бе настъпил. Ако Съни успееше да отвлече вниманието на баща си, без да предизвиква насилие, скоро Зейн щеше да се появи. Като се имаше предвид, че Хауер стоеше на открито, Зейн щеше да заеме такава позиция, че и останалите да са в полезрението му.

— Къде е другият мъж? — попита Чанс, за да ги разсее. — Нали бяхте петима?

Агентът на ФБР и копоят погледнаха към дърветата от другата страна на пътя. Те като, че ли бяха изненадани, че никой не стои зад тях.

Мел внимателно следеше Чанс.

— Не му позволявайте да ви изплаши — рязко каза той, — съсредоточете се върху работата.

— А ти, не се ли чудиш къде е той? — тихо попита Чанс.

— Не ми пука. За мен той е нищо. Може би е паднал от дървото и си е счупил врата — заяви Мел.

— Достатъчно — каза Хауер, в гласа му се чуваше отвращение от този спор. — Соня, излизай веднага. Обещавам, че няма да ти хареса, ако се наложи моите хора да дойдат и да те измъкнат.

Съни го измери с презрителен поглед от главата до петите. Невероятно, но тя започна да си пее. Това беше жестока малка песен от сорта на училищните, с които се дразнеха лошите съученици.

Маймунка, маймунка, малка маймунка. Тя е толкова грозна и толкова ниска, че й трябва стълба, за да достигне задника си.

Римата й куца, помисли втрещено Чанс.

Децата, жестоките малки чудовища, не обръщаха внимание на липсата й, ако песничката обиждаше достатъчно силно човека, за когото бе предназначена.

Ефектът от песничката на Съни надмина и най-смелите очаквания на Чанс. Мел Дарнел се задушаваше от смях. Другите двама мъже замряха с непроницаеми лица. Криспин Хауер почервеня целия, а очите му щяха да излязат от орбитите.

— Кучка — изкрещя той, пръскайки слюнки и грабна оръжието на къртицата.

Огромно алено петно се разля върху гърдите на Хауер, съпроводено от странен приглушен звук. Той замря, сякаш се бе натъкнал на стъклена стена, а лицето му стана безизразно.

Мел имаше отлични рефлекси и превъзходно обучение. Наносекунди, преди до тях да достигне звука от изстрела, Чанс видя, как пръста му натиска спусъка. Той се опита да вдигна своя пистолет, знаейки, че едва ли ще успее. След това Съни го блъсна с всичка сила, тялото й се вряза в неговото и двамата отхвръкнаха встрани. Викът й потъна в заглушаващия звук от изстрела на оръжието на Мел. Тя се дръпна от Чанс с почти същата скорост, с която го бе блъснала и се покатери по покрития с трева бряг, за да се добере до Мел, преди да е успял да стреля отново. Но той нямаше втора възможност, защото Зейн го улучи в гърдите, както бе направил преди малко с Хауер.

След това около тях избухна ада.

Агентите му се бяха върнали на своите позиции и откриха огън по другите двама. Чанс отново я хвана, захлупи я на земята и я покри със своето тяло, като я държа така, докато Зейн не изрева заповед да прекратят огъня и в нощта настъпи тишина.

 

 

Съни седеше по-далеч от кошмарното място, което сега бе ярко осветено от преносими прожектори, осветяващи всичко с най-малки подробности и хвърлящи резки черни сенки. Един от малката армия мъже, които се бяха появили внезапно и сега се въртяха наоколо, донесе отнякъде кофа, която обърна с дъното нагоре, за да може тя да седне. Беше мокра и й бе непоносимо студено, независимо от топлата августовска нощ. Калните дрехи лепнеха по тялото й, одеялото, което бе загърнала около себе си с треперещи пръсти, не й помагаше много, но въпреки това тя не го пусна.

Съни чувстваше такава болка, че едва не падна, но мрачно си наложи да остане изправена. Само силата на волята й я държеше изправена върху тази кофа.

Мъжете около нея бяха професионалисти. Те се занимаваха спокойно и компетентно с петте тела, наредени едно до друго. Разговаряха любезно с местните полицаи, които бяха дошли с виещи сирени и светлини пронизващи тъмната нощ. Никой не се съмняваше в чии ръце е властта.

Чанс беше техния командир.

Мъжът, който пръв ги бе взел на прицел го нарече Макензи. Няколко пъти, един или друг от присъстващите наоколо се обърнаха към него с мистър Макензи и той отговаряше, значи нямаше грешка.

Събитията от нощта се въртяха хаотично в главата й, но един факт се набиваше най-много. Тази сцена беше подготвена, това бе капан и тя бе примамката.

Не искаше да повярва, но логиката не й позволяваше да отрече очевидното. По всичко личеше, че той беше главния тук. На мястото имаше много мъже, мъже, които той командваше и които бяха тук, само защото ги бе организирал по-рано.

Като разглеждаше фактите от този ъгъл, всичко от деня на тяхното запознанство, придобиваше друго значение. Стори й се дори, че позна нападателя, който искаше да открадне чантата й на летището в Солт Лейк Сити. И въпреки, че сега изглеждаше чист, спокоен и компетентен, като останалите, Съни бе уверена, че това е същия мъж.

Всичко е било постановка. Всичко. Не знаеше как го бе направил, умът й не можеше да обхване всички детайли, но по някакъв начин, той бе уредил тя да бъде на летището в Солт Лейк Сити в определено време, за да може да й откраднат чантата и той да хване крадеца. Това беше извънредно сложна игра, за която бяха необходими умения, пари и много голяма изобретателност, които не можеше да си представи.

Вероятно той е бил убеден, че тя е във връзка с баща си, интуитивно си помисли Съни. Всичко това се бе случило след инцидента в Чикаго, който несъмнено бе привлякъл вниманието на Чанс върху нея. В какво се състоеше плана му? Да я накара да се влюби в него и с нейна помощ да проникне в организацията на Хауер? Само че това не сработи. Не само, че не бе свързана с баща си, ами се боеше до смърт от него и го ненавиждаше. Затова, когато бе разбрал, за какво му бе нужна, веднага смени плана си и я използва като примамка.

Каква майсторска стратегия. И какъв превъзходен актьор беше той, заслужаваше Оскар.

Самолетът е бил наред. Спомни си и колко навременно бе тяхното спасение. Чарли Джоунс ги бе намерил на сутринта, след като предишната вечер бе разказала на Чанс всичко за баща си. Той би трябвало да му е дал някакъв знак.

Как лесно я бе излъгал. Беше напълно оглупяла, погълната изцяло от ласките и обаянието му. За нея той бе станал ярка светлина, комета, появила се в самотния й свят и тя се влюби в него почти без съпротива. Вероятно си мислеше, че е най-лековерната глупачка в целия свят. Но най-лошото бе, че се оказа бременна с бебето му.

Тя го погледна през поляната, висок, застанал в ослепителната светлина на прожекторите, той разговаряше с друг висок и силен мъж, който излъчваше смъртоносна аура. Болката я изпълни и тя едва съумя да се задържи, да не падне.

Ярката й светлина изгасна.

 

 

Чанс се огледа за Съни. Правеше го периодично от момента, в който я бе видял да се отпуска на обърнатата кофа, увита с одеяло, което някой бе загърнал около нея. Изглеждаше плашещо бледа, със застинало лице. Не можеше да отдели време да я утеши, не сега. Трябваше да се направят много неща: да се успокоят местните власти и в същото време да им се даде да разберат, че той командва тук, а не те, да се транспортират телата, да се започне прочистване на организациите, изброени от Мел, в които имаше къртици на Хауер.

Тя не беше глупава, изобщо не беше. Видя, как оглежда всичко, което ставаше около нея и как лицето й стана много напрегнато, когато стигна до единствения възможен извод. Чу, че хората го наричаха Макензи, а не Маккол.

Погледите им се срещнаха и не се откъснаха един от друг. Тя седеше на десет метра от него — непреодолима пропаст от няколко крачки, която ги разделяше. Чанс се стараеше да изглежда невъзмутим. Нямаше извинения, които можеше да й даде и които тя щеше да приеме. Знаеше, че мотивите му бяха правилни. Но я бе използвал и рискува живота й. Като човек, щеше лесно да му прости, че я бе подложил на опасност, но начинът, по който го направи, щеше да разбие сърцето й.

Докато я гледаше в очите, той видя, как светлината в тях изгасна и изчезна, все едно никога не е била там. Извърна встрани глава…

С този жест го накара да се почувства като изкормен.

Потресен и пронизан от съжаление, Чанс се обърна към Зейн и установи, че брат му ги наблюдава с искра на разбиране в светлите си очи.

— Ако я искаш — каза Зейн, — тогава не я пускай да си отиде.

Толкова просто и в същото време, толкова трудно. Не я пускай да си отиде. Как можеше да не я пусне, когато тя заслужаваше някой по-добър от него?

Но идеята заседна в главата му. Не я пускай да си отиде. Не издържа и отново я погледна.

Но нея я нямаше. Обърнатата кофа все още бе там, но Съни си беше отишла.

Чанс бързо закрачи към мястото, където бе седяла преди малко, оглеждайки групата близкостоящи мъже: някои работеха, други само наблюдаваха. Не видя никакви светли коси. По дяволите, току-що бе тук, кога бе успяла да изчезне толкова бързо?

Лесно, помисли си той. Това бе правила през целия си живот.

Зейн вървеше до него, готов да действа. Проклетите прожектори ги заслепяваха и те не виждаха нищо пред себе си. Можеше да тръгне във всяка посока и те не бяха в състояние да я видят.

Погледна надолу, за да огледа някои следи, но тревата беше така изпотъпкана, че се съмняваше да открие нещо. В светлините на прожекторите, кофата блестеше тъмна и мокра.

Мокра?

Чанс се наведе и я докосна с ръка. Загледа се в тъмното червено петно върху дланта и пръстите си. Кръв. Кръвта на Съни.

Чанс се почувства така, сякаш собствената му кръв изтичаше от тялото. Боже мой, тя беше ранена и не бе казала нито дума на никого. В тъмнината, по мокрите дрехи, кръвта не си личеше. Но това се бе случило… кога? Бе седяла мълчаливо през цялото време, докато е кървяла.

Защо?

Защото е искала да избяга от него. Ако бе узнал, че е ранена, веднага щеше да я прати в болница и тя нямаше да може да изчезне, без да го види отново. Когато си отиваше го правеше чисто. Никакви сцени, никакви оправдания, никакви обяснения. Просто бе изчезнала.

Бе изпитал болка, когато тя се отвърна от него, но тя беше нищо в сравнение с това, което чувстваше сега. Отчаяние и страх обхванаха сърцето му, кръвта във вените му замръзна.

— Всички внимание! — изправи се бързо и множество лица, обучени да се подчиняват на всяка негова команда, се обърнаха към него. — Някой да е видял накъде отиде Съни?

Отрицателно поклащайки глава, мъжете започнаха да се оглеждат. Нямаше я!

Чанс започна да бълва заповеди.

— Оставете всичко и се разпръснете. Намерете я. Кръвта й изтича. Ранена е, но не е казала на никого.

Докато даваше команди в движение, Чанс излезе от ярката светлина на прожекторите, а сърцето му биеше някъде в гърлото. Тя не би могла да отиде далеч в този кратък промеждутък от време. Щеше да я намери. Друга възможност просто не съществуваше.