Линда Хауърд
Играта на Чанс (10)

Глава 9

На сутринта капаните бяха празни. Съни потисна разочарованието си. След такава идеална, изпълнена с удоволствие нощ, денят също трябваше да бъде прекрасен. Една гореща обилна закуска, и всичко щеше да бъде перфектно.

— Не може ли да застреляш нещо? — попита тя, докато дъвчеше своята половина от безвкусното десертче. — Останаха ни само осем блокчета.

Ако си разделяха по едно на ден, само след четири дни, нямаше да имат нищо за ядене.

Маргрет щеше да позвъни след три дни.

Съни пренебрегна надигналото се у нея чувство на тревога. Дали щяха да излязат от тук или не, до позвъняването на сестра й бе нещо, което тя не можеше да контролира. Сега по-належащият проблем бе липсата на храна.

Притворил очи, Чанс огледа каньона, сякаш търсеше изход.

— Имам петнадесет куршума в пистолета, но не и резервни пълнители. Предпочитам да ги запазя за извънредни случаи, тъй като не знаем, колко време ще останем тук. Освен това, ако ударя заек или птица с девет милиметров куршум, той ще ги разкъса на малки парчета — почти няма да остане месо по тях. И всичко това при условие, че успея да уцеля.

Съни не се притесняваше за точността на стрелбата му. Може би той стреляше по-добре с пушка, но предвид опита му в армията, щеше да се справи добре и с пистолет. Тя погледна в ръцете си.

— А тридесет и осми калибър, става ли?

— Става за дребен дивеч, защото не е толкова мощен. Не е особено добър, но става. Все пак, друго оръжие нямам, така че въпросът е излишен.

— Аз имам — тихо каза Съни.

Чанс рязко вдигна глава, в очите му светна нещо опасно.

— Какво каза?

Тя кимна с глава към чантата.

— Имам пистолет — тридесет и осми калибър.

Той погледна към чантата, после към нея.

— Искаш ли да ми обясниш — умишлено равно попита Чанс, — как успя да пренесеш това оръжие? Ти летиш с пътнически полети. Как въобще минаваш през скенерите?

Нямаше да разкрие всичките си тайни, даже на него. Животът й, прекаран в бягство, я бе научил постоянно да е нащрек и да бъде подозрителна към всичко. И без това му бе разкрила повече, отколкото на всеки друг на този свят. И все пак, докато бяха заедно…

— Имам специални контейнери.

— Къде? Видях всички неща в чантата ти и не забелязах нищо… По дяволите! Във флакона на лака за коса, нали?

Безпокойство плъзна по гърба й. Защо се сърдеше? Дори и да се подчиняваше на строги правила и държавни инструкции, в което много се съмняваше, трябваше да се зарадва, че имаха на разположение още едно допълнително оръжие, без значение от къде идваше то. Тя изправи рамене.

— И в сешоара.

Стиснал зъби мъжът стоеше над нея, като ангел на отмъщението.

— От колко време пренасяш контрабандно оръжие на борда на самолетите?

— Всеки път, когато летя — отговори сухо тя и се изправи на крака. Да бъде проклета, ако го оставеше да се извисява над нея, като над непослушно дете. Все още стърчеше, но не толкова много. — Първия път бях на шестнадесет.

Тя приближи до чантата си и извади посочените предмети. Чанс взе от ръцете й флакона с лак и махна капачката, огледа пулверизатора и след това го натисна. Във въздуха се появи фина мъгла.

— Лакът е истински — обясни тя, — просто количеството не е толкова много.

Съни сръчно отвъртя дъното на флакона и в ръката й се плъзна къса дръжка. Остави я настрана, взе сешоара, раздели го на две със същите ловки движения и извади останалите части. Събра оръжието с лекота, която показваше, че го е правила толкова много пъти, че нямаше да сгреши дори и на сън. Постави пълнителя на мястото му и го подаде на Чанс с дръжката напред.

Малкият пистолет почти се загуби в голямата му длан.

— За какъв дявол ти е необходимо оръжие? — попита остро той.

— Предполагам за същото, за което и на теб — отдръпна се от него и седна на мястото си, като пропусна да забележи шока, преминал през лицето му. Без да се обръща към него продължи: — За самозащита. Ти за какво носиш твоя?

— Превозвам със самолета си различни хора, повечето непознати. Понякога летя за много отдалечени места. Освен това, имам разрешително за носене на оръжие — думите летяха към нея, като камъни. — Ти имаш ли разрешително?

— Не — призна тя — не желаеше да го лъже. — Аз съм жена, която пътува сама, пренасям достатъчно ценни предмети, за които специално наемат куриерската служба. Помисли си за това. Не съм толкова глупава, че да не нося никакви средства за самозащита.

Съни казваше чистата истина.

— Щом доводите ти са толкова разумни, защо нямаш разрешително?

Младата жена имаше усещането, че е на разпит. Това не й хареса. Нежният и весел любовник от миналата нощ бе изчезнал, а на негово място се бе появил някакъв чужденец, чиито думи звучаха като обвинение.

Тя никога не бе кандидатствала за разрешително, защото не желаеше никакви проверки в националната база данни и не искаше да привлича върху себе си вниманието на официалните служби.

— Имам си своите причини — отвърна му с равен и студен тон.

— И няма да ми кажеш какви са те, така ли?

Чанс й хвърли отровен поглед и тръгна към капаните. Широката му крачка и всичко останало, което правеше, бе красиво и беззвучно.

— Прав ти път, мистър Слънце — подхвърли Съни зад гърба му.

Въпреки че това прозвуча доста детински, тя се почувства по-добре. Понякога неразумните постъпки бяха именно това, което предписваше доктора, за успокоение.

Нямаше никаква работа, затова се отправи в противоположна посока, към самолета, за да събере още изсъхнали клони за поддържане на така важния огън. Ако Чанс не й върнеше пистолета, когато се измъкнеха от тук — а тя продължаваше да се надява на това — щеше да има война.

 

 

Чанс разглеждаше малкият пистолет в ръката си. Не приличаше на нито едно оръжие от тези, които бе виждал — по простата причина, че не бе направен от промишлен производител. Бе изработено от квалифициран майстор. Нямаше сериен номер, име на производителя, нито указания къде и кога е направен. Бе невъзможно да се проследи произхода му.

Не можа да измисли нито една извиняваща причина, заради която тя би могла да носи оръжие. Сещаше се обаче за няколко лоши.

След вчерашния ден, бе почти убеден, че е невинна и не е замесена в делата на баща си. Бе твърде глупаво от негова страна, да сравнява целомъдрието с чувството за чест. Това, че жената не спеше с когото й падне, не значеше, че бе добра, спазваща закона гражданка, а само, че съществуват някакви нейни, лични причини, поради които не е правила секс до сега.

Това го знаеше много добре. По-често се сблъскваше с тъмната страна на човешката душа, отколкото с благородната, защото си избра професия, в която си имаше работа с всякакъв вид отрепки на човешкото общество. По дяволите, самият той бе излязъл от канавките и се чувстваше там, като у дома си. Мракът в душата му, все още не беше изчезнал, просто бе погребан дълбоко. Но винаги знаеше, че е там. В избрания от него опасен свят, умееше да намира нестандартни решения, и да ги превръща в оръжие, което използваше за защита на страната си и в частност на собственото си семейството. И, тъй като бе запознат отблизо с човешкия ад, с дяволските извращения и с пороците на хората, трябваше да знае, че златните коси и ясните очи, невинаги принадлежат на невинен ангел. В своите пиеси, Шекспир не еднократно предупреждаваше света, да се пази от усмихнати и добронамерени злодеи.

Дяволите да я вземат, Съни бе успяла да се добере до него. Промъкна се направо под защитата му, която — беше готов да се закълне — бе непревземаема. А тя го направи толкова лесно, сякаш не съществуваха никакви препятствия. Искаше я и почти убеди себе си в нейната невинност.

Почти. Твърде много неща не говореха в нейна полза, а сега и този пистолет, който пренасяше тайно в самолетите, скрит в прости, но много ефективни контейнери. Скенерите по летищата бяха настроени да откриват метални изделия и ако служителите на охраната за сигурност заподозряха нещо нередно, щяха да я проверят и да намерят само нормални женски неща. Флаконът пръскаше лак за коса, а не се съмняваше, че и сешоара работи.

Щом тя можеше да пренася пистолет на борда на самолет, значи и други можеха. Изби го студена пот, като си представи колко оръжие може да има на самолетите, които бяха във въздуха. Безопасността на полетите не влизаше в неговите приоритети, но щеше да съобщи където и на когото трябва.

Точно сега трябваше да потисне гнева си и да се върне към собствените си задачи. Надяваше се, че избухливия му характер, не бе унищожил окончателно отношенията им със Съни, но разочарованието му бе прекалено силно, за да може да се сдържи. Удоволствието от прекараната нощ със сигурност щеше да компенсира горчивината останала от първата им кавга. Липсата й на опит с мъжете, работеше против нея. Можеше лесно да я манипулира — той бе ветеран в любовните битки, а отсега нататък щеше да бъде и два пъти по-внимателен. Все още държеше в ръцете си всички козове, но вероятно скоро щеше да му се наложи да ги изиграе.

 

 

Чанс стигна до определеното място за свръзка със Зейн и се скри в най-дълбоката сутрешна сянка. Тук Съни не можеше да го хване неподготвен, а пред очите му удобно се разпростираше нужната скала. Извади от джоба си лазерна тръбичка дълга около пет-шест сантиметра, с дебелина колкото обикновен химикал. При натискане на копчето, тя излъчваше изключително ярък лъч светлина. Насочи я към камъка и започна да подава сигнали по определен код, който съгласуваха със Зейн преди началото на операцията. Чанс предаваше съобщение, което гласеше, че всичко е наред и за сега не е нужно да ги спасяват.

По скалата зашариха ответните сигнални светлини потвърждаващи, че информацията е получена. Колкото и внимателно да се вглеждаше, не улови нито едно движение, разкриващо човека изпращащ отговора. След размяната на сигнали, Зейн трябваше незабавно да се оттегли. Самият Чанс отлично умееше да се придвижва незабелязано, но брат му притежаваше невероятна, дори за морски тюлен, способност. В целия свят нямаше друг човек, когото Чанс да иска до себе си в най-опасните мисии, освен Зейн.

Сега, след като работата бе приключена, щеше да се установи на някое спокойно място откъдето можеше да наблюдава тънката струйка вода. Тъй като в капаните не се бе уловило нищо през нощта, май наистина трябваше да застреля някакъв дивеч за вечеря. Нямаше нищо против да гладува до постигането на целта, но само ако се налагаше. Ако някой заек си подадеше любопитната муцунка, това щеше да бъде последния ден от живота му.

 

 

Съни обикаляше из каньона, събираше клони и изучаваше каменните стени за цепнатини и следи от животни, които можеха да й покажат пътя към свободата. Ех, да имахме съоръжения за скално катерене — помисли си тъжно, — каквото и да е — въже, карабини, анкери. Когато зареждаше чантата се стараеше да предвиди всичко, но никога не й беше хрумнало, че ще заседне в каньон с непристъпни, вертикални стени. Дори и наклона да беше съвсем лек, то ъгълът, който се образуваше беше почти прав. В продължение на милиони години, ерозията бе направила вдлъбнатини, които приличаха на вълни във вода. Единственият признак, че каньонът не е вечен, бяха малките купчинки разпаднали се камъни.

Тя мина покрай няколко такива, докато й просветна.

Докато разглеждаше разрушените скали, от крехката надежда я сви стомаха. Изглежда, като че ли голямо парче скала се бе откъртило от стената и при удара си със земята се бе разбило на хиляди малки парченца. Вдигна камък голям колкото юмрук, потри с палец повърхността му и установи, че има структурата на шкурка. Пясъчник! С прекрасен розов цвят! При това достатъчно мек.

За да бъде сигурна, хвърли камъка в скалата и той се пръсна на няколко парчета от удара.

На това място стените се издигаха твърде стръмно. Нямаше смисъл да се бори с тях. Тръгна покрай скалите, като се стараеше да открие някоя с по-наклонен край. Повече нищо не й трябваше, само малко по-голям наклон, за да не е с толкова недостъпен връх.

Тук! Ръбестата повърхност, като че ли се накланяше малко повече и Съни разгледа пътеката, която се образуваше през камъните и храстите, която можеше да бъде единствената им възможност. Положи длани на камъните и с радост усети песъчливата им повърхност. Може би, щеше да се получи…

Изтича обратно към лагера и грабна от чантата машата си за коса. Чанс не я беше попитал, но пистолетът не бе единственото й оръжие. Бързо раздели металното тяло от дръжката и извади от там скрития нож. Тясното острие бе предназначено по-скоро за рязане, не за копаене, но беше достатъчно остро и здраво.

Идеята й се струваше странна, даже откачена, но не виждаше как по друг начин биха могли да се измъкнат от тук. Най-малкото бе някакъв опит, а не безнадеждно чакане някой да ги спаси — което можеше и никога да не стане.

Хубаво щеше да е, да защити ръцете си с ръкавици, но нямаше. Затова отвори аптечката, извади бинт и уви дланите си, като остави свободни само върховете на пръстите си. Резултатът е незадоволителен, но трябва да сработи — помисли си Съни. Беше виждала катерачите да носят подобни ръкавици, затова се опита да ги имитира. Щяха да й излязат мазоли, но бе готова да заплати тази незначителна цена, стига да се измъкнеха от този капан.

С ножа и увитите си ръце, тя се върна на избраното място и се опита да разработи най-добрата тактика. Нужен й беше по-здрав камък, този от пясъчника не ставаше за тази цел. Потърси наоколо и накрая намери един тъмносив, с размерите на грейпфрут, достатъчно здрав и тежък, за да свърши работа.

Заби острието в пясъчната скала, хвана камъка в дясната ръка и като чук заудря по забития нож, за да го вкара по-надълбоко. После извади острието, премести го на дясно и отново го заби дълбоко. Следващия път заби ножа отгоре и под ъгъл. Парче от пясъчника падна от скалата и образува хубава малка вдлъбнатина.

— Може и да се получи — възкликна Съни и пристъпи към работа.

Не си позволи да мисли, колко време ще й е необходимо да изкопае стъпенки до върха и дали това изобщо е възможно. По-добре бе да опита, дължеше го на Маргрет, дължеше го и на себе си. Трябваше да направи всичко възможно, за да се измъкне от капана.

Два часа по-късно из каньона се раздаде силен изстрел, който се отрази от скалите с такъв грохот, че Съни за малко не падна. Задържа се с усилие и опря буза до грапавата повърхност на камъка. Сърцето й лудо заби от преживяната опасност. До земята не бе толкова далеч, по-малко от три метра, но дъното на каньона бе осеяно с остри камъни, които щяха сериозно да я наранят, ако беше паднала.

Изтри потта от лицето си. Температурата се покачваше с всяка изминала минута и камъните ставаха все по-горещи и по-горещи. Забиваше пръстите на краката си в изкопаните ямки и прилепваше плътно тяло до скалата, за да бъдат двете й ръце свободни да копаят с ножа и приспособения чук. Сега не можеше да замахва силно, защото имаше опасност да падне.

Задъхана, протегна ръце над главата си и заби ножа отново. Работеше на сляпо. Повечето пъти успяваше да улучи ножа, но имаше моменти, когато ударът попадаше върху пръстите й. Може би съществуваше и по-добър начин, но точно сега не можа да се сети за него. Отдавна бе станала експерт по използването на всичко, което се намираше под ръка, така постъпи и в този случай. Трябваше само да бъде много внимателна и да се въоръжи с търпение.

— Мога да го направя — шепнеше непрекъснато.

 

 

Чанс се върна в лагера с одран заек в ръка. Бе намерил и кактус Бодлива круша, от който отряза няколко плода. Докато отделяше бодлите, се убоде няколко пъти. Кактусът беше полезен и хранителен и обикновено се ядеше пържен, но се надяваше, че и печен ще бъде също толкова вкусен.

Бе успял да се успокои. Всичко беше наред — Съни му имаше доверие. Нищо страшно не се беше случило, всичко бе под контрол. Само трябваше да не се подвежда от милото й личице, което тя представяше пред света и разработеният му план щеше да действа, както бе замислен. Може би, нямаше да го обикне, но поне щеше да я накара да мисли, че е влюбена, това му бе напълно достатъчно. Малко доверие, малко информация и работата му бе в кърпа вързана.

Влезе под навеса и благодарен за хубавата сянка, свали слънчевите си очила. Съни я нямаше. Обърна се и огледа каньона, докъдето му стигаше погледа, но младата жена не се виждаше никъде. Зелената тениска и бежовите дънки почти не се отличаваха от околната среда и Чанс за първи път се замисли, колко ефективно прикритие бяха нейните дрехи. Сигурно затова ги бе избрала? Най-вероятно. Съдържанието на чантата бе предназначено за оцеляване в екстремни условия, защо и дрехите да не са подбрани със същата цел?

— Съни! — извика я той.

Ехото от гласа му се разнесе, после затихна. Заслуша се, но отговор не последва.

По дяволите, къде изчезна?

Огънят беше почти изгаснал, което показваше, че я няма от доста време. Добави няколко клона в жарта, после наниза на шиш одрания заек и го постави над горещите въглени, колкото да го предпази от насекоми. Жарта бе слаба, за да опече месото, но димът щеше да го опуши и да му придаде по-хубав вкус. Загърна плодовете на Бодливата круша в кърпа, за да не изсъхнат, докато настъпеше време да ги приготвят.

Тогава забеляза отворената аптечка.

Страхът за Съни го удари, като юмрук в корема. Опаковката на бинта лежеше захвърлена настрани, върху капака на кутията имаше руло, което явно бе използвано, защото от него висяха конци. В очите му се наби още една подробност — машата за коса лежеше захвърлена върху пясъка разделена на две.

Чанс изруга яростно. По дяволите, трябваше да я огледа и да се досети, че вътре има друго скрито оръжие. В нея пистолет нямаше да се побере, но нож щеше да се вмести. Не забеляза кръв, може би не се е ранила толкова дълбоко. Къде по дяволите беше тя?

— Съни! — изрева той и излезе на слънце.

Отговори му само тишината.

Чанс проследи отпечатъците по пясъка. Бяха навсякъде, около чантата — вероятно за да извади аптечката — после обратно и се отправяха навътре в каньона, където се намираше самолета.

Не разбра кога пистолета се озова в ръката му. Толкова бе свикнал с оръжието, че не почувства тежестта му. Цялото му внимание бе съсредоточено в това, да намери Съни.

Ако не бе тръгнал по следите й, щеше да я пропусне. Тя беше в самия край на каньона, близо до напечения от слънцето самолет. Скалните стени бяха покрити с десетки издатини, а тя стоеше притисната до една от тях, придържайки се за скалата, на височина около четири метра над земята.

Изненада, страх, гняв и облекчение се свиха на кълбо в стомаха му. В безмълвната си ярост я видя, как протяга ръце над главата си, прилепва лице към скалата и забива зловещо изглеждащия нож в меката повърхност, като използва камък вместо чук. В този момент Съни удари ръката си вместо ножа и проклятието, което промърмори, накара Чанс учудено да вдигне вежди.

Дланите й бяха омотани с бинт. Или се бе ударила по-рано, или се опитваше да предпази ръцете си. Той нямаше как да знае това. Единственото, което знаеше бе, че ако се подхлъзнеше щеше да падне и да се потроши цялата. Усети неистово желание да я свали долу и да я напердаши.

Безмилостно потисна изкушението да изкрещи. Последното нещо, което искаше да направи, бе да я изплаши и тя да падне. Вместо това, затъкна пистолета в колана на дънките си, доближи се до каменната стена и застана под нея, така че ако паднеше, да може да я хване. Постара се гласът му да звучи спокойно.

— Съни, аз съм точно под теб. Можеш ли да се спуснеш?

Дясната й ръка замръзна в момента, в който щеше да удари по ножа. Отговори му, без да поглежда надолу:

— Може би. Не трябва да бъде толкова трудно, колкото изкачването.

Чанс прекрасно разбираше, какво я бе подтикнало да го направи. Но работата бе толкова трудна и физически неизпълнима, че самата мисъл за това го зашемети. Попита я само за да се убеди:

— Какво правиш?

— Дълбая дупки в скалата, за да можем да се измъкнем по тях.

Гласът й звучеше мрачно, все едно и тя усещаше, че шансовете за успех са нищожни.

Чанс стисна юмруци в опит да запази самообладание. Измери с поглед извисяващата се стена. Четирите метра, на които бе успяла да се качи, представляваха една десета от разстоянието, необходимо да се излезе на повърхността, при това в най-лесната му част.

Той се подпря с длани на скалата, но се отдръпна рязко заради топлината, която излъчваше. Безпокойството му се усили. Искаше да изкрещи, че това е най-тъпата идея, която някога бе чувал в живота си. Много му се искаше. Яростта напираше в него. Вместо това каза:

— Скъпа, скалата е много гореща. Хайде, слизай, преди да си се изгорила.

Тя се разсмя, но без обичайния си хумор.

— Вече е твърде късно.

По дяволите уговорките!

— Хвърли ножа и слизай от проклетата скала — изкрещя той заповеднически.

За негова изненада, тя го послуша. Хвърли ножа и камъка по-настрана, за да не го удари по главата.

Съни почувства страшно напрежение във всеки мускул от тялото си, докато се спускаше надолу търсейки с пръстите на краката си всяка следваща дупка. Чанс стоеше под нея с протегнати ръце, за всеки случай, ако падне. Мускулите на стройните й ръце и крака се напрягаха при всяко движение и той отново се изненада колко силна бе тя. Човек, който от време на време тича или ходи на фитнес не можеше да постигне такава издържливост. Тя се постигаше с време и постоянство. Знаеше го, защото се стараеше да се подържа винаги в най-добра физическа форма. Вероятно Съни се занимаваше със спорт ежедневно, най-малко по два часа на ден. Бе се изкачила доста високо, докато той проверяваше заложените капани.

Колкото и да кипеше от гняв, много повече се притесняваше, докато наблюдаваше внимателното й спускане. Сантиметър след сантиметър, с лице към скалата, Съни се придвижваше бавно, въпреки че камъните със сигурност пареха пръстите й. Като се страхуваше да не я разсее, той запази мълчание, просто чакаше, не много търпеливо, момента, в който щеше да се озове в ръцете му.

И когато това стана, Чанс й помогна да намери поредната издълбана дупка.

— Благодаря — задъхано промърмори Съни, внимателно стъпвайки с другия крак.

Е, стига толкова! Чанс я обхвана около коленете и я отдели от скалата. Тя изкрещя и опита да запази равновесие, но сега, когато вече здраво я държеше в ръцете си, нямаше намерение да я пуска. Без дори да й даде време да си поеме дъх, той я обърна с лице към себе си и я метна на рамо.

— Хей! — раздаде се приглушен глас зад гърба му.

— Млъкни — каза той през зъби, като се наведе и взе ножа, след това тръгна към лагера. — Дяволски много ме изплаши.

— Така ти се пада! Самият ти, вероятно си дошъл от ада.

Съни го обгърна през кръста, за да не виси във въздуха. Оставаше му само да се надява, че няма да извади пистолета от колана, който се оказа фактически под ръката й, и да му пусне един куршум.

— Да не си посмяла да си правиш шега с това.

Апетитното й дупе се оказа прекалено близо и го изкушаваше силно. Сега, когато тя висеше с главата надолу през рамото му, яростта в него започна да расте. Трябваше да бъде наказана за всичко — за преживяния от него страх, за шока и ужаса, които изпита, когато я видя така високо на стръмната скала. Сложи ръка на закръгленото й бедро и за няколко минути се остави на фантазиите си, в които дънките й бяха свалени, а самата тя лежеше на коленете му с голо дупе нагоре.

Разбра, че гали с ръка, щръкналото й задниче и се върна в реалността. За съжаление не всички мечти се сбъдват! След като се погрижеше за ръцете й, и й устроеше хубав скандал, за това че се бе подложила на такъв риск, Чанс се готвеше да излекува страха и гнева си, като прекараше със Съни няколко часа върху одеялото.

Как бе възможно да продължава да я желае до болка? Когато сексът беше част от работата му, с това можеше да се справи по-лесно. Но нуждата от близост се бе превърнала в мания, която гореше дълбоко в тялото му и го стягаше в здрав възел. Заради Съни се наложи да се придържа към добрия образ, който беше изградил и който го затрудняваше все повече и повече, но ако тя имаше повече опит, щеше да знае, че мъжът не прави любов по пет пъти на нощ, само защото жената е на разположение. С това темпо, трите дузини презервативи нямаше да им стигнат и за седмица.

Вече бяха използвали шест, за да се успокои от преживения заради нея ужас, щяха да му трябват още два-три.

Един мъж не правеше толкова често любов с жена, ако тя действително не му харесва.

Това беше грешка. Не биваше повече да я допуска. Трябваше да се вземе в ръце и да се съсредоточи върху изпълнението на задачата си.

 

 

Когато се приближиха до лагера, Чанс чу, че Съни започна да души.

— Откачи ли? — попита той учуден.

Тя отново подуши въздуха.

— Не се прави на глупав. Каква е тази миризма? — вдиша дълбоко. — Мирише ми на… храна.

Въпреки яда, ъгълчетата на устните му се повдигнаха в усмивка.

— Застрелях заек.

Съни едва не падна от рамото му, когато опита да се обърне към огъня. Възхитеният й писък почти проби тъпанчетата на ушите му, но усмивката му неволно се разшири. Изпитваше невероятно удоволствие да общува с нея и нищо не можеше да направи срещу това. Никога до сега не бе срещал толкова жизнерадостен човек. Не можеше да проумее, как би могла да участва в някаква престъпна организация, която убива невинни хора.

Свали я на земята под надвесената скала и приклекна до нея, за да прегледа дланите на двете й ръце. Едва сдържа потръпването си. Пръстите й бяха не само обгорени, те бяха издрани и кървяха.

Чанс отново не успя да сдържи яростта и буйния си нрав, при вида на раните, които си бе причинила. Скочи на крака и закрещя.

— От всички глупаци, без мозък… Какво, по дяволите си мислеше? Като гледам ръцете ти разбирам, че изобщо не си мислила. По дяволите Съни, да рискуваш живота си, заради един глупав трик…

— Изобщо не е глупаво! — извика в отговор тя, изправи се на крака и обърна лице към него. Очите й блестяха, а кървавите й ръце бяха свити в юмруци. — Знам, че рискувам. Също така знам, че това е единствената ми надежда да изляза от проклетия каньон, преди да е станало прекалено късно!

— Прекалено късно за какво? — извика в отговор той. — Имаш определена среща за този уикенд или нещо подобно? — думите му звучаха саркастично.

— Да! Така се случи, че имам! — изгледа го, дишайки трудно. — Чакам важно обаждане от сестра си.