Кара Елиът
Да съгрешиш с негодник (3)

Трета глава

Проклятие!

От всичките му номера, този бе най-безобразния, но усамотената вдовица не му бе оставила избор.

Отново изруга, когато ботушът му се подхлъзна по гладкия варовик и сграбчи увивното растение, точно преди да успее да падне от задната стена на къщата й. Спря за момент и огледа за пореден път перваза на прозореца. Беше преодолявал много трудни препятствия, за да осъществи някое интимно рандеву. Дамите, обект на посещенията, бяха наясно с намеренията му, разбира се, но все пак изпълнението на плана не представляваше никаква трудност за него.

Нямаше друг избор. Древният иконом на лейди Шефилд бе отклонил всеки негов порядъчен опит да достигне до жилището й на Понт стрийт. Последния път, стария проклетник отказа дори да отвори вратата, за да приеме картичката му. Лукас я пъхна под дъбовата порта така или иначе, след като написа набързо още една бележка под напечатаните букви.

Ъгълчетата на устните му се извиха. Вдовицата искаше да подложи волята му на изпитание? Е, той вече бе хвърлил ръкавицата, така да се каже. И дали тя умееше да чете между редовете или не, малката бележка заявяваше намеренията му да приеме предизвикателството.

Запитванията му нагоре-надолу по улицата най-сетне се увенча с успех. Откри едно ваксаджийче от квартала, което бе готово да размени информация за Убийцата срещу шепа монети. Тя почти не напускала дома си — факт, който Хадли бе установил и сам — но според момчето, вдовицата имала редовен ангажимент всяка седмица, който спазвала стриктно.

Ха! Значи просто щеше да влезе в дома й и да я изчака да се прибере.

След като се промъкна през прозореца и някаква силна миризма го удари в носа, самодоволството на Лукас сякаш се изпари. Може би това не бе чак толкова добра идея. Предвид репутацията на дамата, той изгледа врящия казан с огромна предпазливост. Сбърчи нос, вдиша дълбоко и установи, че въздухът бе изпълнен с доста приятен мирис на дърво, омекотен от сладостта на цветя. Нищо общо с отровните пъклени отвари, които се очакваха от Богинята на вещиците.

Въпреки странния вид на пособията, стаята беше по-скоро уютна и напомняше за кабинета на чичо му. Надникна в една от многото дебели книги, натрупани на работната маса. А, да — обичайните латински термини, същите сложни уравнения.

Затвори корицата и се приближи към бюрото й.

Обичайният набор писалки и ножове за хартия, подредени до попивателната. Шишенце с алено мастило — надяваше се да е мастило, а не кръвта на последната й жертва — беше единствената странна добавка. Остави пакета си и се надвеси да огледа по-отблизо.

— По дяволите.

Лукас се наведе да вдигне малката книга, която бе съборил. Изтри праха от шарената корица с ръкава си и се обърна, за да я постави обратно на мястото й. В този момент лентичката за отбелязване се изплъзна и страниците се разлистиха.

Колко интересно. Лукас се подпря на бюрото и прегледа набързо главата.

Палаво момиче.

Познанията на лейди Шефилд в областта на древните езици изглежда включваха и цветист италиански диалект, а рисунките свидетелстваха за по-интимен интерес по анатомия, който не бе очаквал от изискана интелектуалка.

Обърна книгата наопаки и сподави смеха си. А може би изучаваше физика и законите на гравитацията, като се замисли човек. Тази поза изискваше неимоверно здрави крака. Тъй като беше изпробвал нещо подобно на балкона към спалнята на лейди Уилтън, можеше да потвърди, че…

— Какво, по дяволите! — шокиран вик прекъсна проучването му.

Лукас вдигна поглед и се усмихна.

— Можете да ме наричате Луцифер. Няма нужда от формалности, след като вече сме насаме, или както някой би се изразил — в интимна обстановка.

Дамата все още носеше същото противно покривало на главата си, с което беше и когато напусна къщата. Обемистият черен воал й придаваше вид на буреносен облак.

— Напуснете! — гневният й изблик само засили впечатлението, което бе създала. — Веднага!

Странно, но за секунда му се стори, че се бяха срещали и преди. Той разклати глава, за да се отърси от натрапчивата мисъл и отговори:

— Не и докато не ми окажете благоволението да ме изслушате.

— Как смеете да ме обвинявате, че имам лоши маниери? Вие най-малко имате право да правите забележка на някой за непристойното му поведение.

— Нито пък вие — Лукас потупа с пръст по еротичното издание.

Раменете й потрепнаха, главата й се повдигна леко. Беше по-висока отколкото си я бе представял, и по някаква странна причина, той остана с впечатлението, че под гарвановочерното покривало, извивката на врата й бе изящна като на лебед.

— Напуснете — повтори тя. — Предупреждавам ви, не възнамерявам да търпя нахълтването в дома ми.

Лукас небрежно кръстоса крака и залюля единия:

— Какво възнамерявате да направите, да извадите пистолет и да ме застреляте? Дочух, че предпочитаното от вас оръжие е отровата.

— Ако ви дам право на избор, предполагам, че ще изберете сабя. Говори се, че сте доста умел с острието.

— Печелите, лейди Шефилд — той постави ръка на гърдите си и изкриви лицето си в гримаса. — Победихте ме в собствената ми игра.

Тънкият воал не успяваше да прикрие пронизващия й поглед. Той усети как хиляда малки, стоманени остриета пронизват плътта му.

— Няма да играете игри, нито ще правите нещо друго в тази къща — отвърна тя.

Вдовицата имаше остър ум, признаваше й го, който използваше изненадващо умело. Лукас се изправи и приглади гънките на панталона. Вместо да се подразни от заключението, идеята за равностоен противник го заинтригува. Скромните млади дами го отегчаваха до смърт.

— Тук е доста топло — каза провлечено той. — Ако ще се впускаме в словесен дуел, може да ви е по-удобно като свалите пелерината и бонето. Както споменах, няма да се мръдна от тук, докато не ме изслушате.

— Не сте свикнали да ви казват „не“, нали?

— Не.

Настъпи тишина, сред която се долавяше единствено повея на наметалото й докато се придвижваше към работната маса. От котела се издигна пара, след като добави шепа бял прах към отварата.

— Хайде — измърмори той. — Няма да е честно, да не виждам лицето на противника си — Лукас се заигра с копчето на сакото си и добави: — Когато сме изправени очи в очи битката се свежда до най-същественото, така да се каже.

— Не се интересувам от игрите ви — сряза го тя.

— Сигурна ли сте?

— П-почти — ръцете й потрепнаха издайнически.

— Като джентълмен, не мога да ви принудя да ме изслушате — изрече той нежно. — Започвам леко да се отчайвам, а не можете да очаквате от един отчаян мъж да спазва правилата.

Той усети как дъха й секна.

— Не разбирам какво общо имат вашите проблеми с мен — тя разбърка бълбукащата течност. — Ние не се движим в едни и същи среди.

— И въпреки това пътищата ни се пресякоха — той заобиколи купчина месингови кутии. — Не сте ли поне малко любопитна за причината?

— Любопитна съм за много неща, лорд Хадли. Вие не сте едно от тях.

Лукас бе съгласен, че заслужава известна доза присмех, но въпреки това тонът й нарани гордостта му. Нямаше да позволи на една вдовица живееща в усамотение да има последната дума.

— Преди да избързвате със заключения, защо не ме изслушате?

— И ако го сторя?

— Имате думата ми, че няма да ви досаждам и секунда повече.

Вдовицата се поколеба, след което развърза бонето си с резки движения и го остави върху купчината книги.

— Много добре — каза и се обърна към него.

Изненадата го остави безмълвен. Представата му за нея бе напълно погрешна. С изключение на тънките устни. Но това бе само защото в момента ги бе стиснала силно. В естественото си състояние бяха пълни и добре оформени — той познаваше женската красота достатъчно добре, за да разпознае изключителните им очертания, дори когато бяха изкривени от гняв.

Пулсът му се ускори, сърцето му се разтуптя лудо и той се вкамени, когато внезапно осъзна колко фини и елегантни са чертите й.

За Бога, как бе възможно досега да не е чувал, че дамата е такава красавица.

Загледа се втренчено в нея и бавно вдигна поглед докато не срещна очите й. Неодобрението бе замъглило морскозеленият им цвят до буреносно сиво. Под повърхността им се вихреха по-дълбоки емоции. Недоверие, в което се долавяше и нотка страх.

Изглежда лейди Шефилд се страхуваше от мъжете. Той се зачуди защо. Преди да успее да обмисли въпроса по-подробно, тя се сопна:

— Продължете, сър. Нямам цял ден на разположение. Вас може и да не ви чакат важни задачи, но аз съм заета.

Изви вежди, за да подчертае неудоволствието си. Имаха едва доловим цвят на старо злато с лек бакърен отблясък, точно като разпилените й къдрици, които се бяха изплъзнали от фуркетите. Огънят в кичурите й бе отражение на тлеещото й нетърпение. Отметна глава назад и свали пелерината.

Лукас се насили да отмести поглед от стройното й тяло и се извърна, за да вземе папката с ръкописа. Отърси се от тази странна магия и се смъмри. Бе виждал твърде много голи и готови да му се отдадат жени, за да реагира по този начин при вида на една вдовица, облечена като монахиня.

— Би било по-добре да погледнете това, преди да обясня поведението си.

Кийра бавно развърза връвта на папката.

— Това някаква шега ли е, лорд Хадли? Някакъв пиянски облог, надраскан в книгата за залози на Уайтс^[1] за да могат всички да му се насладят? Нека да отгатна мотива — петстотин лири, че Хадли няма да успее да проникне в леговището на вдовицата вещица.

Последвалите думи преляха чашата.

— Вие може да се наслаждавате на сензационното внимание и популярност дължаща се на факта, че името ви се е превърнало в символ за непристойно поведение. Но аз ненавиждам да съм обект на неоснователни клюки и подли спекулации.

Очите му се присвиха при думите й. Кийра не бе сигурна какво точно видя на отблясъка от слънчевата светлина. Със сигурност бе гняв, а не съжаление. Безделник като Хадли не бе от типа мъже, които се разкайваха за греховете си.

Въпреки това бързия му отговор я изненада:

— Както сама казахте, геройствата ми са всеизвестни. Няма нужда да прибягвам до подобни номера, за да се доказвам.

— Тогава ви питам за пореден път — какво искате от мен? Нямам нищо, което един развратник би пожелал.

Тя знаеше, че това е вярно. Покойният й съпруг й бе заявил, че е твърде слаба, за да събуди мъжката похот. Косата й не бе онова светлозлатно, за което повечето джентълмени копнееха, а бе обезобразено от ирландските кичури. Шефилд се подиграваше на червеникавия нюанс, като го наричаше „дамгата на ирландската й майка“. Затвори очите си за миг, чувайки пиянските му проклятия към краля, страната, Наполеон — всички, с изключение на него самия — заради празното ковчеже, което го бе принудило да се ожени по сметка. Тя бе не по-малко разочарована от споразумението. Благородническата титла бе нищожна отплата за неправдите, които бе понасяла.

Дано костите му изгният. Беше истински грубиян. Тя изобщо не съжаляваше, че е мъртъв.

Когато вдигна погледа си, видя, че графът се бе приближил. Бе достатъчно близо, за да успее да усети мъжествения аромат на сандалово дърво примесен с тютюн и да почувства как топлината на тялото му погали лицето й.

— Напротив, лейди Шефилд. Притежавате точно това, което искам.

Коприненият му шепот изпрати тръпки по гръбнака й, които достигнаха стомаха й, завъртяха се в бавно салто, докато сапфиреният му взор потъмняваше. Каква бе тази лудост, която я обземаше? Бе крайно безразсъдно да реагира физически на един мошеник.

Недей! Не се взирай в черната като грях коса, която се виеше около изсечената му челюст. Не се питай какво ще е усещането да вплетеш пръсти в лъскавите кичури.

Кийра плъзна длани по полите на роклята си, несъзнателно пристягайки коприната около ханша си.

Очите му проследиха движението й и той се усмихна.

— Не става дума за прекрасните ви гърди или дългите ви крака, нито пък за добре оформените ви задни части. Говоря за образованието и за ума ви.

Тя отстъпи назад и с ужас установи, че заеква като ученичка.

— Аз… моят… вие… говорите нечувани безсмислици, сър. Нямате никаква представа за личността ми.

— Нима? Аз съм експерт що се отнася до оценяването на женския чар, дори когато е погребан дълбоко под старомодна рокля. Човек лесно може да отсъди по извивката на врата, или по гъвкавата елегантност…

— Достатъчно — прекъсна го тя, като се опитваше да потисне вълнението си.

— Не сте ли любопитна да чуете още? — попита я с мек глас. — Повечето жени обичат да слушат, когато мъжете оценяват красотата им.

Не, не съм любопитна! Но поради някаква причина думите заседнаха в гърлото й.

— Както казвах, движенията ви са прелестни и грациозни. Бедрата ви се полюшват леко, провокирайки… неприлични мисли. Колкото до гърдите ви…

Ръката й политна към гърдите.

— … те са закръглени и сочни като узрели праскови — той продължи бавно, сякаш вкусваше сладостта на всяка сричка. Меки…

— Моля ви, върнете се към същността на посещението ви, лорд Хадли — каза Кийра, като възвърна контрола над гласа си. — Губя търпение.

— Жалко, че с него не си заминава и неудобната монахинска якичка.

— Сър!

Графът направи още една стъпка към нея.

— Истина ли е това, което казват?

Ужасена, усети как по лицето й се разля топлина, от която страните й поруменяха.

— За интелекта ви — добави той.

Кийра отмести поглед от невероятно чувствената му уста, извита в безмълвна усмивка.

— Престанете с тази безочлива дързост, сър — прошепна тя, и завря пакета в гърдите му. — Каквато и игра да играете, отидохте твърде далеч.

Графът докосна ръката й:

— Извинете, че ви подразних. Трудно е да се устои на изкушението. Гневът ви придава очарователна руменина.

— А вие не сте човек, склонен да устоява на изкушение, нали?

Видът на сатанинско задоволство за миг изчезна от погледа му.

— Е, аз също съм дълбоко изкушена да се поддам на импулса и да хвърля вас и проклетата ви книгата в пламъците на ада — добави тя.

— Може да хвърлите един бърз поглед на ръкописа, преди да го захвърлите в огъня — безгрижието му се бе възвърнало. — Казаха ми, че е древен научен трактат, непознат на Запада. За сериозен учен, важността на книгата е безценна. Но вие си преценете.

Заинтригувана, Кийра разлисти първата страница против волята си. Наистина изглеждаше много стара, мастилото бе избледняло до такава степен, че приличаше на паяжина. И все пак, предвид източника, сигурно беше фалшификат.

— Защо го донесохте на мен? — настоя тя.

— Защото чичо ми не иска да го повери на никой друг. Той смята, че сте най-подходяща да проучите съдържанието и да направите точен превод. За част от написаното е използван сложен код и той смята, че не би представлявал трудност за дама с интелект като вашия.

Тя изсумтя недоверчиво. Обяснението му само затвърди подозренията й.

— Ама че измишльотина! Убедена съм, че не съм срещала ваш роднина през живота си.

— Но сър Хенри Фелпс е запознат добре със съчиненията ви и има много високо мнение за вас.

Това вече бе неочаквано откритие. Кийра никога не би предположила, че пристрастения към книгите баронет има нещо общо с развратния граф. Тя бе чела някои от есетата на застаряващия джентълмен и ги намираше за издържани и проницателни.

Единствените писания, които Хадли бе сътворил бяха безбройните страници с похотливи клюки в скандалните издания.

— Ако това е истина, защо той не ме посети лично? — попита тя.

Графът се замисли за момент, преди да отговори.

— Напоследък му е доста трудно да се придвижва дори от спалнята до кабинета си. Но най-вече гордостта му го спира да напусне дома си, а не немощта. Не желае да го виждат прикован към инвалидния стол.

Кийра се изненада от болезнената нотка в гласа му. Нима бе възможно един безотговорен развратник да се интересува от някой друг, освен от себе си?

— Споделяте ли интереса му към интелектуалните занимания?

— Съвсем не. Имам други, много по-интересни занимания — каза той със самодоволна усмивка, но за пореден път цинизмът като че ли не достигна до очите му.

Не бъди глупава, смъмри се тя. Изглеждаше тъжен единствено заради странния отблясък на светлината.

— Както и да е, това означава много за него — личеше си привързаността в тона му. — Готов съм да сторя каквото е необходимо — дори и ако се налага да минавам през стени — за да го видя щастлив. Това е най-малкото, което мога да направя, за да се отблагодаря за добротата му.

Тя усети как неприязънта й намалява.

— По думите ви си личи, че сте много привързан към него.

Той кимна в знак на съгласие.

— Така е. Сигурно не е било лесно за един заклет ерген да се окаже настойник на необуздан младеж. И въпреки това, той понася лудориите ми с невероятно търпение и добро чувство за хумор.

Кийра бе решила, че лорд Хадли не приема нищо насериозно, освен личните си удоволствия. Но докато се взираше в непоколебимия му силует на фона на прозореца, се запита дали не бе твърде сурова в преценката си за него. Именно тя, измежду всички би трябвало да знае, че изпитателния поглед на тълпата често изкривява действителността.

— Сигурно е светец — тя заразглежда ръкописа внимателно, за да прикрие объркването си.

— За разлика от племенника дявол?

Кийра прелисти страницата. Толкова ли лесно разчете изражението й?

Той изглежда се забавляваше от отказа й да отговори. Колкото и да се опитваше да се съсредоточи върху мистериозния арабски текст, долови усмивката му докато се приближаваше към работната маса. След като си поигра с комплект стъкленици, премина към поднос с кълнове.

— Би трябвало да знаете много добре, че в лаборатория не се пипа нищо — измърмори тя, раздразнена, че се остави да я разсеят.

— Една от причините, от мен да не излезе добър учен — той повдигна една мензура срещу светлината и едва не разля съдържанието. — Постоянно забравям правилата.

Желанието й да го оневини поради липса на доказателства се изпари набързо.

— Пренебрегвате, е по-точната дума.

— А да, вие сте експерта по езиците — ръцете му бяха прекалено бързи. Отново вдигна еротичната книга и заразлиства страниците й. — Кажете ми, наслаждавате ли се на колорита на венецианския диалект?

— Кое ви накара да си мислите, че е написано на италиански?

— Графиня Франческа ди Мусто ми е близка приятелка. Научих достатъчно от нея, за да мога да разпозная езика…

— Съжалявам, че попитах — Кийра го прекъсна грубо и насочи вниманието си към древния ръкопис.

Той изчака няколко секунди и попита:

— Е, какво мислите?

— З-за кое? — ама че безочлив мъж! Наистина ли смяташе да започне разговор за крайно неприличните стихове и рисунки, които гледаше многозначително? Имаше напълно разумно обяснение защо книгата се намира в кабинета й. Правеше проучване за „Непреходните принципи на мъжката логика“ и бе установила, че текстът бе пропит с хумор… който подхождаше на подробните илюстрации.

— Ръкописът, разбира се. Какво друго бих могъл да имам предвид? — графът повдигна вежди.

Кийра се изчерви отново.

Кашлицата му прозвуча като подхилкване, но когато заговори бе напълно сериозен.

— Бихте ли се заела със задачата да преведете текста за сър Хенри?

— Не съм решила още? — тя се пресегна за лупата и се престори, че изучава малка скица в едно от полетата на страниците.

За нейно раздразнение той отново започна да разглежда стаята. Беше невъзможно да се концентрира, слушайки тътренето на ботушите му, шумоленето на хартия и дрънченето на стъклениците. Но когато долови шума от отварянето на тапа, спря да се преструва на заета с изучаването на сложните щрихи и се обърна.

Графът попиваше изумрудено на цвят петно по китката си.

— Екстракт от хвойна — прочете от етикета. — Доста приятно, не мирише като евтин джин.

— Оставете го! — Кийра грабна парче плат и се втурна към него. — Не трябва да се използва неразредено. Ще прогори плътта ви. Дайте да погледна. Намота ръкава му и започна да забърсва следите от зелено.

Ръката му не беше мека като на повечето контета, беше твърда и силна с добре оформени мускули. През кокалчетата преминаваше белег, и тъмни косъмчета образуваха пътека нагоре. Завъртя дланта му и видя, че беше груба, както и връхчетата на пръстите му. Въпреки това, когато ги затвори около китката й, тя установи, че докосването му беше изненадващо нежно.

От него се носеше ухание на необуздана мъжественост и против волята си потъна в мисли за неприличните неща, които бе дочула в парка.

— Не съм приключила — промълви, като се надяваше той да не улови трепета в гласа й.

— Нито пък аз.

Кийра наистина възнамеряваше да го отблъсне, но някаква странна алхимия я държеше скована на място. Той я целуна леко и тя усети докосването на устните му като ласка на перце по бузата си. Внезапно топлина обля тялото й. Някъде дълбоко в нея лумна пламък. Плътта й започваше да гори там, където ръцете му се плъзгаха по нейните.

Не, не, не. Не бе възможно това да се случва.

Замаяна тя отвори уста да възрази, но се оказа впримчена в по-силна прегръдка. Езикът му очертаваше контура на устните й, а зъбите му леко ги гризваха. Плъзна се бързо в устата й, имаше вкус на сол и пура, както и някаква естествена подправка, която тя не можеше да определи.

Опитът й да каже нещо се превърна в стон. Беше изминало толкова време от последния път, когато бе целувана. Толкова отдавна не бе пожелавана, не се бе чувствала така жива.

Графът задълбочи дразнещото движение на езика си. Забравила всичко друго, тя последва неговия ритъм, в началото нерешително, а после с по-голяма страст.

Греховно. Греховно.

Докосването, което я измъчваше, внезапно изчезна заедно с неговия вкус — пламтящите му устни вече проследяваха извивката на челюстта й. Кийра затвори очи дишайки учестено.

— Бог да ми е на помощ — молба за сила ли бе това? Или признак на греховно падение? Сякаш вече не познаваше себе си.

В отговор той обхвана лицето й с ръце и тези невероятно изкусителни устни за пореден път се впиха в нейните. Нежно, очарователно — напълно неприсъщо за прословут развратник — целувките му бяха като лек летен дъжд. Покриваха брадичката й, страните и веждите.

Сграбчила здравите му рамене, Кийра се разтапяше до тялото му. Мили Боже! Нима костите й се бяха превърнали в глина? Знаеше, че трябва да събере сили, за да го отблъсне. Но въпреки това пръстите й се впиха в сакото му, за да почувстват по-добре всеки контур на тялото му.

Той застина.

Ужасната истина бе, че тя не искаше да престава да я целува. Нямаше значение, че бе опитен женкар и похотлив развратник. Кийра изведнъж се почувства уморена от това да бъде силна и разумна, когато отвътре се чувстваше самотна, уплашена и нежелана.

Бе погребала нуждите си толкова дълбоко, все едно не съществуваха. За тези няколко мига умелите ръце на графа успяха да пробият защитата й и да извадят нуждите й на светло. Никое научно изследване не я бе подготвило за химичната реакция, която избухна.

— Мили Боже! — сама не можа да познае гласа си.

Той вдигна поглед и се усмихна.

— Каквито и отвари да забъркваш тук, едно е сигурно — греховно силни са — каза пресипнало. Ароматът на сандалово дърво от одеколона му бе примесен с първичния мирис на собственото му напрежение. Ефектът бе силно еротичен.

— А-аз не мога да обясня тази алхимия — устните й потрепнаха.

До ушите й достигна звук — нещо средно между смях и стон.

— Нито пък аз. Но всеки мъж би умрял доволен в прегръдката й.

— Трудно е да се проумее, ако се… анализират съставките. Ние сме твърде различни… — Кийра се изчерви.

— Доколкото си спомням, чувал съм, че противоположностите се привличат.

Сигурно в това бе отговорът. Нямаше друг начин да се обясни силата, която ги привличаше.

— Логичната мисъл би…

Пръстът му нежно погали устните й и ги накара да замлъкнат.

— Някои неща не се подчиняват на логиката. Не мисли, отдай се на чувствата.

Бе толкова близо до изваяните контури на мускулите му. Чувството бе прекрасно!

— Шефилд е бил по-голям глупак, отколкото смятах — шепотът на графа погъделичка ухото й. — Да търси удоволствие другаде — добави той.

Споменаването на покойния й съпруг я спаси от лудостта напълно да се отдаде на момента. Щом разумът й се възвърна, тя някак си успя да събере сили и да се отдръпне.

— Както повечето мъже така и Шефилд желаеше страстно онова, което не притежаваше.

— Смятахте, че имах намерение да ви прелъстя? — присви очи той.

Кийра не знаеше какво да мисли и чувства.

— Дори и да е така, какво лошо има в това? Струва ми се, че сте изпитали малко удоволствия в живота си.

— Личният ми живот не ви засяга — объркана, тя се опита да се освободи от присъствието му.

Той не се възпротиви, когато Кийра го побутна с юмрук в гърдите. Хватката му се отпусна и отстъпи назад, като я гледаше как приглажда полите си.

Тялото й сякаш бе запечатало топлината на неговото. Когато той се отдръпна, Кийра почувства притъпена болка на празното място.

— Т-трябва да ви помоля да напуснете, лорд Хадли. Вземете книгата със себе си — не само пръстите, но и гласът й бе скован от смущение. — Изпълних желанието ви, имахте възможност да изложите молбата си — тя си пое дъх. — Бяхте, без съмнение, доста убедителен. Но отговорът ми е не.

Погледът му потъмня, изражението му се стегна, без да издава никакво чувство, с изключение на язвителната извивка в ъгълчетата на устните му.

— Още не сте чула останалите подробности около ръкописа.

— Каквито и да са те, не съм заинтересована.

— Къде е чувството ви за приключение, лейди Шефилд? Мислех си, че всички учени тръпнат пред възможността за нови открития.

Кийра отмести поглед, ужасена от неправилната си преценка.

— Не е в моето поле на познания — излъга тя. — Чичо ви няма да бъде затруднен да намери друг за задачата.

— Той иска вас.

— Е, всички трябва да се научим да преживяваме разочарованията — тя сви ръцете си в юмруци.

Графът разбра, че го отпращат. С бавен, подигравателен жест посочи към подредените пособия на масата и каза:

— Странно отношение от страна на някой, който очевидно изпитва страст към изследване на непознатото.

Тя прехапа устни, не й се искаше да признае колко бе прав.

— Можете да добавите някои бележки към дневника си — той взе палтото си, но не понечи да вдигне ръкописа и се отправи към вратата. — Дори и най-внимателно изпълнените експерименти, могат да доведат до непредвидими резултати. Сега ще спазя обещанието, което ви дадох и си тръгвам, но ви предупреждавам, че ще се видим отново.